Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (11)

Глава 8
Магия

Нокът се сепна и отвори очи.

Сърцето му заби лудо, щом чу стъпките по стълбите, и за миг той се обърка. Меги до него се размърда, той я погледна и се обърка още повече. Колко лесно се беше оказало да остави Лела да се превърне в смътен спомен, докато е в прегръдките на Меги.

Вратата се отвори и на прага застана Магнус. Носеше шапката си с широката периферия и държеше тоягата си, през рамото му бе преметнат широкият черен колан на кожената му торба.

Меги се размърда и отвори очи, ококори се, щом видя магьосника, и придърпа одеялото до брадичката си.

Магнус не й обърна внимание.

— Нокът. Обличай се и си събери нещата. Тръгваме веднага.

— Какво?

Но вратата вече се бе затръшнала зад гърба на магьосника.

Нокът се измъкна от леглото, още замаян от съня, и се огледа. Нямаше много лични вещи. Имаше две чисти туники и още едни панталони, ботушите до леглото и малка кесийка с няколко монети, които бе спечелил за допълнително обслужване на гости. Дори мечът и камата, които използваше, не бяха негови, а на Калеб.

Погледна Меги. Тя му се усмихна свенливо. Той не знаеше какво да й каже, затова само промълви:

— Трябва да тръгвам.

Тя кимна. Нокът се облече, събра жалкия си багаж и забърза към гостилницата. Там го чакаха Магнус и Робърт. Робърт заговори:

— Нокът, заминаваш с Магнус. Ще правиш каквото ти нареди. Ще се видим пак, но няма да е скоро.

— Къде отиваме? — попита Нокът, вече се отърсваше и от последните следи от съня.

— Всичко ще ти се обясни, след като пристигнеш. — Държането на Робърт изключваше повече въпроси.

Магнус тръгна към кухнята с думите:

— Последвай ме.

Нокът се подчини. Минаха през кухнята — Лео и Марта вече готвеха обяда — и излязоха на двора. Чародеят нареди:

— Стой до мен и се дръж за тоягата ми.

Нокът застана до него, като премести кесийката и чистите дрехи под лявата си мишница, за да може да се хване за тоягата с дясната ръка.

Магьосникът извади от гънките на халата си сфера, направена от метал, с бронзов или може би дори златист блясък, натисна някакво лостче отстрани с палец… и ги обгърна звук като от рояк пчели.

Нокът имаше чувството, че светът пропада под краката му. Сърцето му подскочи. За миг му се стори, че е ослепял, но вместо черен мрак откри, че се взира в дълбоко сиво пространство, абсолютна пустош. После земната твърд се върна под краката му, но той имаше чувството, че се измества. Вкопчи се здраво в тоягата на Магнус, за да не падне. Изведнъж го споходи смътното усещане, че е далече от хана. Все още беше нощ. И долавяше странен мирис във въздуха, острота, каквато не беше усещал никога, а в далечината се чуваше чуден звук — като гръм, само че тих и накъсан, повтаряше се на интервали, щом се вслушаше. Магьосникът го погледна и каза:

— Чуваш прибоя.

Нокът извърна към него очи в тъмното. Лицето на Магнус беше скрито в сянката на широката шапка и единствената светлина по него бе от залязващата луна — малката.

— Прибой? Какво е прибой?

— Вълните, които се разбиват в скалите.

— Близо сме до морето? — попита Нокът и веднага осъзна, че задава глупав въпрос.

Но Магнус не го сгълча заради объркването му, а каза само:

— Ела.

Тръгнаха по някаква пътека нагоре и се озоваха пред малка колиба от плет и кал, със сламен покрив. По някаква причина звукът от разбиващите се в скалите вълни тук беше по-силен.

— Като се съмне, ще можеш да видиш северния бряг на острова — каза Магнус и влезе в колибата.

Нокът го последва и се озова в малка стая. Подът беше от пръст, но много здраво утъпкана. Младежът пристъпи напред и видя смътно проблясващата светлина на малък огън в каменно огнище. Клекна и докосна пода.

Магнус остави тоягата си в ъгъла, свали си шапката и смъкна пътната си торба. Погледна Нокът през рамо и се усмихна.

— Забеляза пода.

— От какво е?

— Скала. Беше пръст, но едно умно заклинание — и се превърна в скала. Опитвах нещо, което да го докара малко по-близо до мрамор, но някъде по средата на заклинанието пренебрегнах една фраза. — Сви рамене. — Малко суетно от моя страна всъщност. — Махна с ръка към стените и покрива. — Стените никога няма да се наложи да се правят отново или покривът да се сменя.

В стаичката имаше четири неща: огромен скрин, маса с два стола и постеля на пода.

— Това е моята постеля — каза Магнус. — Ти ще спиш до огнището.

Нокът кимна към вързопчето с вещите си и попита:

— Това къде да го оставя?

Магьосникът повдигна леко вежда, докато оглеждаше оскъдните вещи на младежа.

— Дрехите използвай за възглавница. Кесийката я скътай някъде.

Нокът кимна и се огледа. В единия ъгъл до огнището имаше ръжен, котле и метла, но другият беше празен. Сложи вързопчето там.

— Ела — каза Магнус.

И щом излязоха под нощното небе, заговори:

— Не си глупаво момче. Погледни звездите и ми кажи къде сме сега според теб.

Нокът вдигна глава и сравни небето с онова, което познаваше от дете в родните планини. Проследи залязващата Малка луна и погледна на изток, където смътното сияние възвестяваше издигането на Голямата. После каза:

— Четири часа остават до разсъмване.

В чифлика на Кендрик беше утро. Имаше много смътна представа от география, след като беше видял само няколкото карти в хана на Кендрик, докато Робърт ги проучваше. Но с малкото знания, с които разполагаше, най-сетне отвърна:

— Намираме се на остров в Горчивото море.

— Добре. Как стигна до този извод?

— На запад сме от мястото на Кендрик, иначе щеше да е ден, или ако бяхме още по на изток, щеше да е късно през деня или рано вечерта и Малката луна щеше да е още ниско в небето на юг, вместо да залязва на запад. Но не сме толкова далече на запад, че да е оттатък Проливите на мрака и в Безкрайното море. И сме… на юг от хана на Кендрик.

— Добре — повтори Магнус.

— Може ли да знам защо съм тук? — попита Нокът. Магнус каза:

— Стисни отново тоягата и не я пускай по никакъв повод.

Нокът хвана тоягата и изведнъж се усети, че нещо го изстреля във въздуха, все едно че бе понесен от гигантска ръка. Земята изчезна под краката му със замайваща бързина и двамата се зареяха из облаците.

После спряха. Нокът стискаше тоягата с всичка сила.

— Виж големия свят, Нокът на сребърния ястреб.

На изток издигащата се Голяма луна къпеше далечния пейзаж в сребристо сияние. Вятърът бе студен, но Нокът потръпна по друга причина. Беше ужасно уплашен.

Все пак запази самообладание и се огледа. Островът долу тънеше в облаци и мрак, но Нокът бе запазил усета си за мащаб, когато се изстреляха нагоре. Колибата се намираше на северния бряг, на юг сушата се снишаваше. Нокът знаеше малко за океаните и островите, освен от зърнатото в картите на Робърт, но прецени, че този е доста голям — повече земя, отколкото горите около чифлика на Кендрик, доколкото можеше да съди за такива неща.

След малко страхът му попремина и той се огледа във всички посоки. Светлината на издигащата се луна заигра по облаците под тях, искрящото море на север очерта извивката на планетата.

— Наистина е голям! — промълви младежът.

— Добре — каза Магнус. Започнаха да се спускат. — Учиш се на перспектива. — Щом кацнаха леко на земята, магьосникът продължи: — Причината да си тук, Нокът на сребърния ястреб, е, за да се учиш.

— На какво да се уча?

Чародеят сложи ръка на рамото му и леко го стисна.

— На това, на което е по силите ми да те науча. — След това без повече думи се обърна и влезе в колибата. Нокът го последва в онова, което явно щеше да е неговият дом за доста време.

 

 

Нокът прочете на глас пасажа за пети път. Магнус го слушаше внимателно. Когато младежът свърши, чародеят каза:

— Почти задоволително.

Цял месец, откакто бе пристигнал на острова, Нокът трябваше да чете на глас, а Магнус поправяше произношението му, интонацията и ударенията. Младежът беше чувал как говори граф Роман Ролдемски и разбираше, че Магнус полага всички усилия да го научи да говори като благородник.

— Това е нещо ново — каза Магнус и му подаде една книга. Беше написана с неизвестни на Нокът букви.

— Една доста скучна книга за живота на един дребен крал на Островите, Хенри Трети. Но е написана простичко и ще е твоето въвеждане в четенето и писането на Кралската реч.

— Магнус, може ли да си почина малко от това?

— Почивка?

— Умът ми е размътен и думите по страницата просто се замъгляват. Не съм излизал от колибата цяла седмица. Последното ми показване навън беше за малка разходка по брега един следобед, докато те нямаше.

В гласа на Нокът се долавяше недоволство, нещо доста необичайно за него. Магьосникът се подсмихна.

— Изнервен си, а?

— Много. Може би, ако мога да отида на лов… — Замълча. — Ако имаш лък…

— Нямам. Но от риболов разбираш ли?

Нокът бързо се изправи. Лицето му грейна от възторг.

— Ловил съм риба в езерата и реките в родния ми край, откакто съм проходил.

Магнус го изгледа мълчаливо за миг, после каза:

— Добре. Ще ти покажа как се лови риба в океана.

Махна с ръка и във въздуха пред тях се появи черна пустош. Магнус бръкна в нея и като че ли започна да опипва за нещо.

— Аха! — възкликна доволно и издърпа ръката си. Държеше прът. Връчи го на Нокът.

Нокът видя, че е рибарски прът, но различен от всички, които беше виждал. Беше дълъг — с една стъпка по-дълъг от неговите шест стъпки ръст — и към него беше прикрепено някакво странно устройство, цилиндър с дръжка и ос, около която беше навита дълга корда. Кордата беше провряна през няколко халки по пръта — направен сякаш от тръстика или бамбук — до една метална халка на върха. Най-отгоре на макарата имаше метална скоба.

Магнус извади още един такъв прът и след това — плетено от тръстика кошче с колан. Нокът се сети, че трябва да е рибарска кошница.

— Е, да половим риба. Но междувременно ще се учим също така.

Нокът въздъхна, взе кошницата и двата пръта и тръгна след него. От друга страна, дори уроците да продължаха, поне щеше да е навън.

Закрачи след магьосника по каменистата пътека към песъчливия бряг. Вятърът вдигаше пръски бяла пяна от разбиващите се в скалите вълни. Шумът на вълните вече носеше утеха на Нокът, а мирисът на морския въздух бе толкова освежителен, колкото миризмата на бор и трепетлика в родните лесове.

Стигнаха до брега и Магнус вдигна пешовете на робата си и ги затъкна в колана. При някой друг гледката можеше да е комична, но у Магнус нямаше нищо комично. Нокът забеляза здравите му мускулести крака и реши, че макар да е по-скоро магьосник, отколкото ловец или воин, мъжът до него е с толкова здраво телосложение, колкото и брат му.

Магьосникът му показа как да държи пръта. Посочи му устройствата на „макарата“, както нарече машинката, прикрепена за пръта, и обясни, че лостчето е „аванс“, който забавял въртенето на макарата, ако се закачи голяма риба и се опита да избяга. Дръжката позволяваше на рибаря да навива кордата и да приближи рибата до брега.

Нокът беше възхитен: целият му опит в риболова досега включваше мрежи и конец, завързан за края на дълга пръчка. Магнус извади от рибарската кошница парче сушено месо, закачи го на голямата метална кука, засили се и отпрати стръвта далече отвъд прибоя. После каза:

— Винаги гледай да си сигурен къде е куката, преди да заметнеш. Никак не е приятно да се закачиш сам. Трябва да я избуташ през кожата и месото, за да я извадиш.

Нокът усети, че го казва от горчив опит. Отдръпна се малко встрани и закачи на куката късче телешко. След това отпусна метър корда, вдигна пръта назад и с едно шибване напред отпрати примамката по-далече, отколкото бе успял Магнус.

— Браво — каза магьосникът.

Половин час седяха в пълно мълчание. Никой от двамата не се притесняваше от тишината. По някое време Магнус попита:

— Какво вярва вашият народ за света?

— Не разбирам точно какво имаш предвид — отвърна Нокът.

— Какви истории разправят за естеството на този свят? Нокът се замисли за историите, разправяни от старците около огъня лете и как шаманът идваше да им говори за историята на расата им.

— Оросините вярват, че светът е сън, сътворен от боговете, живеещи в ума на Спящия.

— А за хората?

— Ние сме част от този сън — отвърна Нокът. — Но за нас всичко е истинско, защото кой може да знае кое е истинско за един бог?

Магнус помълча дълго. После рече:

— Вашият народ може и да е прав, защото според тази представа на този свят не съществува нищо, което да е в конфликт с онова, което знаем за него. Но засега остави настрана вярата на своя народ и ме послушай. Ето какво знам аз, че е истина. Светът представлява много голяма топка от пръст, кал, камък и вода, с въздух, който я обкръжава. Колкото и да е голям, той е само една нищожна частица от вселена, която е невъобразимо голяма и пълна с други светове, на много от които съществува живот. Във вселената има милиарди светове.

— Милиарди?

— Какво те е научил Робърт за числата? — попита Магнус.

— Мога да събирам и изваждам, да умножавам и деля, стига да внимавам.

— По-добре от повечето хора. С колко цифри се оправяш?

— Мога да умножа четирицифрено по друго четирицифрено.

— Тогава знаеш колко е хиляда.

— Десет стотици — отвърна Нокът.

— А десет хиляди по десет е сто хиляди.

— Да, това го разбирам.

— А десет по толкова е милион.

— Аха — отвърна Нокът, този път малко колебливо. Магнус го погледна и забеляза, че младежът вече е объркан.

— Виж, ще ти го обясня ето така. Ако ти давам песъчинки, по една на всяка секунда, след една минута ще имаш шейсет в шепата си.

— А ако го правиш за хиляда секунди, ще имам хиляда. Да, разбирам — отвърна Нокът, досетил се накъде води този урок.

— Би ми отнело повече от тринайсет дни, за да ти дам един милион песъчинки, ако продължа по една на секунда, без да спирам.

Нокът беше удивен.

— Толкова много?

— Един милиард би ми отнел повече от трийсет години. Нокът го погледна с пълно неверие.

— Възможно ли е да съществува толкова голямо число?

— И по-голямо — каза Магнус. И добави с лека усмивка: — Два милиарда.

На Нокът не му остана нищо друго, освен да се засмее.

— А след това три милиарда и четири: да, разбирам.

— Във вселената съществуват много милиарди светове, Нокът, може би прекалено много, за да могат нашите богове да ги знаят всичките.

Нокът не издаде някакво чувство, но беше ясно, че представата го е омаяла. Магнус продължи, описваше му вселена на безкрайно разнообразие и възможности.

— А какво знаеш за живота на тези други светове? — попита го по някое време Нокът.

— Чувал ли си историите за Войната на разлома?

— Да, дядо ми ми разправяше. Казваше, че на запад… — Нокът замълча, после се загледа към морето и продължи: — на запад от родината ни — предполагам, че може да е на изток оттук.

— Не, още на запад оттук е, чак на Далечния бряг. Продължавай.

— Казваше, че хора от друг свят дошли с помощта на магия, за да поведат война с нашия свят, но че Кралството ги изтласкало.

— Това е една от версиите — отвърна с лукава физиономия Магнус. — Ще ти разкажа някой ден какво всъщност се случи.

— Тези хора на нас ли приличат?

— Толкова, колкото оросините приличат на хората на Ролдем.

— Не много значи.

— Достатъчно си приличаме, за да успеем накрая да намерим общ език и да сложим край на войната. Някой ден може да се срещнеш с някои от потомците им.

— Къде?

— В провинция Ябон на Островното кралство. Много от тях са се заселили в град Ламът.

— Аха — каза Нокът, все едно е разбрал.

Постояха още около половин час в мълчание, след което Нокът подхвърли:

— Май не ни върви много.

— В риболова ли?

— Да.

— Това е защото не използваме подходящата стръв.

Нокът погледна учителя си изненадано.

— Стръвта е неподходяща?

— Със сухо месо можем да закачим някоя дънна риба или акула, но ако искаме да хванем нещо по-пъргаво, трябва да сложим на куката прясна скумрия.

— Защо не го направихме тогава?

— Защото риболовът не е заради хващането на риба. — Магьосникът се загледа във водата, а Нокът усети, че космите по ръцете му настръхват, което означаваше, че Магнус се готви да приложи магия. — Ето там — посочи му той, махна с дясната си ръка и нещо голямо изскочи над морето във въздуха. Беше приблизително с размерите на малък кон, цялото покрито с червени люспи и имаше смъртоносни на вид бели зъби. Щом изхвърча от водата, започна да се мята из въздуха, опитвайки се сякаш да захапе невидим враг, надвиснал над главата му.

С едно извъртане на китката Магнус остави рибата да падне във вълните.

— Ако искам риба, взимам си риба.

— Защо тогава стоим тук с тези прътове?

— Заради удоволствието — отвърна Магнус. — Това е начин да се отпуснеш, да помислиш, да поразсъждаваш.

Въпреки че се чувстваше доста глупаво, Нокът все пак се замисли върху това.

Когато денят понапредна, той се обади:

— Магнус, може ли да те попитам нещо?

— А как ще те уча, ако не питаш?

— Ами…

— Хайде, казвай — подкани го Магнус и отново заметна във вълните. Вятърът се усилваше и развяваше бялата коса на магьосника.

— Объркан съм.

— От какво?

— От жените.

Магнус се обърна и го изгледа.

— Нещо по-специално или от жените въобще?

— От жените въобще, предполагам.

— Едва ли си първият мъж, който казва това.

— Това вече го разбрах — каза Нокът. — Просто при моя народ нещата между мъжете и жените бяха… предсказуеми. Съпругата ти е избрана още преди да си се върнал от изпитанието с видението и скоро след това се жениш. Оставаш с една жена… — Продължи тихо. — Вече познах две жени, а не съм женен за никоя от тях.

— Това притеснява ли те?

— Ами… Не знам.

Магнус остави пръта на пясъка и се приближи до младежа.

— Много малко мога да ти кажа, млади ми приятелю. Опитът ми в тази област е крайно ограничен.

Нокът го погледна.

— Не харесваш ли жени?

Магнус се усмихна.

— Не е това… Имах известен опит, докато бях млад… някъде на твоите години. Просто някои от нас, които практикуваме магическите изкуства, предпочитаме да останем самотници. Сърдечните проблеми затрудняват нещата. — Загледа се към морето. — Обичам да си мисля, че печеля яснота на ума, като отбягвам тези неща. — Погледна отново Нокът.

— Но двамата с теб сме тръгнали по различни пътища. Та какъв е въпросът ти?

— Ами, бях… с Лела известно време. Мислех си, че сигурно бихме могли да… — Нокът заби поглед в земята, почувства се много гузен. — Мислех си, че бихме могли дори да се оженим.

Погледна Магнус и забеляза, че чародеят се подсмихва, но само след миг лицето му стана отново непроницаема маска.

Нокът продължи:

— Но когато се върнах от Латагор с Калеб, тя беше заминала. Едва ми остана време да помисля, че никога повече няма да я видя, когато Меги…

— Аха — каза Магнус. — Беше с нея, когато те събудих, помня.

— Ами… как мога да изпитвам толкова силно чувство към Лела и в същото време толкова лесно да се събера с Меги? И дори не си помислих за Лела през цялото време, докато бяхме заедно.

Магнус кимна.

— Нека да те попитам: ако можех да доведа тук една от двете в този момент, коя би пожелал да видиш?

Нокът постоя смълчан, стиснал рибарския прът.

— Не знам — отвърна най-сетне. — Мислех си, че обичам Лела… наистина я обичам. Но има нещо в… походката на Меги, в движенията й. Тя е… страстна. Това ли е думата?

Магнус помълча за миг.

— Пътищата на сърцето са сложни. — Зарея отново поглед към океана. — Вълните кипят и се разбиват в скалите, Нокът. Същото е и с човешките чувства. Страстта може да провали човек. Със страстта трябва да върви благоразумието, иначе враговете ти ще разполагат с оръжие, което да използват срещу теб.

— Не разбирам.

— Повечето хора проявяват страст към нещо в определен момент в живота си. Може да е към жена, която обичаш, или призвание, или занаят, или може да е към идеал.

— Идеал ли?

Магнус кимна.

— Има хора, които доброволно биха отдали живота си заради един идеал. Хора, които поставят общото благо над своята лична изгода. — Погледна Нокът. — Но има и тъмни страсти: амбиция, алчност, похот, жажда за власт… Това, което изпитваш към Лела и Меги, е някъде между тези две крайности, между идеала и тъмното. Това, което изпитваш, в най-лошия случай може да е сляпа похот, независимо от сложностите на жените, за които жадуваш. В идеалния случай твърде лесно се поддаваш на женското обаяние, като си мислиш, че всяка от тях е достойна за безразсъдно обожаване. А всяка от тези две крайности е грешка.

Нокът кимна разбиращо.

— Ти си млад. Много жени ще има в живота ти, ако ги искаш. Но обстоятелствата може да те поставят в такова положение, че да се наложи бързо да отсяваш истината: дали е просто похотлива страст, или по-дълбока любов.

— И двете жени, с които си бил, са добри жени общо взето — продължи Магнус. — Най-малкото не са имали зли намерения към теб. Те те обичаха по свой начин, както и ти тях. Но аз също така помня какво е да бъде човек на твоята възраст, да зяпнеш в две зелени очи и да те пометат толкова силни чувства… Мислиш си, че сърцето ти ще спре. И същите тези чувства се повтарят също толкова силно само след няколко дни, когато зяпнеш в две кафяви очи.

— Такова е сърцето на младия мъж, Нокът. — Магнус въздъхна. — Трябва да бъде опитомено и обуздано, като буйно жребче. Трябва да бъде накарано да следва ума, защото ще се научиш, че любовта е трудно нещо.

— Не знам дали отговори на въпроса ми.

— Не знам дали си разбрал за какво точно питаш. — Магнус вдигна пръта си, намота кордата и отново заметна към вълните. — Ще поговорим повече за това, скоро. А скоро ще има и други, които ще можеш да поразпиташ за тези неща. Други, които ще са по-способни от мен да вземат отношение към проблемите ти.

— Благодаря ти, Магнус.

— Няма за какво, приятелю. Ще имаш много повече въпроси към мен, преди да изтече времето ни на този остров.

— Колко дълго ще се задържим тук?

— Толкова, колкото се окаже нужно.

— Колкото се окаже нужно за какво?

— За онова, което искаме да постигнем — отвърна Магнус. Нокът понечи да зададе нов въпрос, но набързо премисли.

Следобедът напредваше и по някое време Нокът почувства, че е огладнял.

— Дали изобщо ще хванем нещо за вечеря тук?

— Огладня ли?

— Да.

— Знаеш ли да готвиш риба?

Нокът вече беше приготвял рибни блюда с Лео.

— Знам, но ти имаш само едно котле и шиш за печене. Е, ще мога да сготвя яхния…

— Не — каза Магнус. — Мислех си за нещо малко по-изискано. Вече повече от месец ядем само супи и печено. Дай днес да си направим една хубава вечеря.

— Но как да приготвя такова ядене?

— Не се притеснявай — отвърна Магнус. — Първо трябва да намерим нещо подходящо за главното блюдо.

Затвори очи и след миг ги отвори отново. На Нокът му се стори, че видя смътно сияние над двамата. Магнус протегна ръка към водата, с дланта нагоре, и бавно я вдигна. От морето се появи риба, някъде около четири стъпки дълга. Магнус махна с ръка и рибата се понесе във въздуха и падна в краката на Нокът. Запляска и заподскача по пясъка.

— Внимавай, че тези перки могат да те порежат лошо, ако я стиснеш много здраво.

Нокът го погледна.

— До колибата ли трябва да я занеса?

— А как иначе ще стигне дотам? — попита чародеят. Нокът посегна да хване мятащата се по пясъка риба. Беше хлъзгава и тежка.

— Има ли нещо, с което да мога да я ударя, да я зашеметя? — попита той след няколко отчаяни опита да я хване.

— О! — каза Магнус. Врътна ръка и рибата притихна. — Още е жива, така че ще е прясна, когато започнеш да я филираш. Нарича се тон. Можеш да я запечеш леко с подправки. Леко задушен ориз и сварени зеленчуци ще са чудесна гарнитура. И малко студено бяло вино — най-добре сухо от Рейвънсбърг.

Нокът надигна огромната риба и погледна към стръмната пътека.

— Друго има ли?

— Ако измисля нещо, ще ти кажа.

Нокът бавно тръгна по тясната пътека. Докато стигне до колибата, вече беше капнал от умора, коленете му трепереха. Рибата май тежеше почти колкото него. Зачуди се какво се очаква да направи с нея. Можеше да я изкорми на масата, но щеше много да оцапа. Може би отвън на земята, а след това да отмие кръвта с кладенчова вода. Това щеше да махне и мръсното. А филетата можеше да наниже на шиша и да ги запече.

Но откъде щеше да намери ориз, да не говорим подправки? Досега храната в колибата на Магнус беше съвсем проста, меко казано.

Пусна рибата на земята и с облекчение се изправи. Гърбът му го възнагради с болезнен спазъм, за да му напомни да не опитва друг път такива глупави неща. Разтърка го с лявата си ръка, докато отваряше вратата с дясната.

Пристъпи в колибата и едва не падна от изумление. Вместо малката стаичка, която бе опознал толкова добре, сега стоеше в голяма кухня. По-голяма от самата колиба. Погледна назад през отворената врата и видя познатия пейзаж пред колибата… но вътре беше съвсем различно.

Видя голяма работна маса с мивка, където можеше да почисти рибата, а зад нея — каменна печка. До печката под метална скара гореше огън. Видя и рафтове на съседната стена и не се усъмни, че по тях ще има и ориз, и всякакви подправки. И беше сигурен, че ей онази врата води към изба, където щеше да намери подходящото охладено бяло вино, за да го поднесе с вечерята.

— Как го направи това? — тихо промълви Нокът на себе си.