Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon of the Silver Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Нокът на сребърния ястреб

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

 

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2008

Компютърна обработка: Силвия Николова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16

ISBN 978-954-585-888-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени параграфи

Глава 11
Цел

Конете препускаха по ливадата.

Накор и Магнус гледаха как Нокът, приведен над врата на кобилата, я засилва напред повече с воля, отколкото с ездаческото си умение. Конят на Рондар бавно увеличаваше дистанцията: младият ашунта стоеше изящно изправен на стремената, с изпънат гръб и ръце леко отпуснати на юздите.

— Като за човек, смятан за лош ездач от сънародниците си, Рондар май се справя доста добре с конете — каза Накор.

Магнус кимна.

— Ти знаеш повече за ашунта от мен, но не ги ли брояха за най-добрите конници на света?

— Най-добрата лека конница, да. Империята трябваше да вкара петнадесет легиона в земите им, за да ги покори. Бяха ключът към завоеванието на Западната империя от Кеш преди две столетия, но едно въстание на вождовете на ашунта сложи край на това. — Накор загледа младежите. Деметрий, малко зад тях, им подвикваше окуражително. — Нокът също скоро ще стане много добър ездач.

— Това го разбирам, Накор… — Магнус махна леко с ръка към двамата ездачи. — Нокът учи езици, езда, боравене с меча и всичко останало… но защо го включваш и в класовете по магия с другите?

Накор се ухили на бившия си ученик.

— Магия ли? Магия няма.

Магнус се опита да не се разсмее, но не успя.

— Това можеш да го обсъждаш с баща ми до свършека на вселената, но и двамата знаем, че твоето „вещество“ просто е друг начин да се погледне на процеса на прилагане на магия.

— Нещо повече е от това и ти го знаеш — отвърна Накор. — Начин да освободиш ума си от предпоставени възгледи. — Помълча, после добави с кикот: — Освен това тъкмо баща ти беше този, който пръв заяви, че „магия няма“.

— Дали някой от вас двамата някога ще ми каже как той е разбрал, за да изпрати онова съобщение, когато двамата с Джеймс сте били на първото си пътуване до Кеш? Нали дори не сте се били срещали дотогава.

— Той така и не ми каза как е разбрал — отвърна Накор. — Има неща, които баща ти не споделя с никого, дори с майка ти.

— Черният чародей — въздъхна Магнус. — Твърде лесно е човек да забрави, че това не е само роля, за да плаши моряците, които се приближат твърде много до този остров.

— Да, много повече е от това и дядо ти го знаеше.

Дядото на Магнус, Макрос, беше първият боравещ с магия, приел прозвището Черния чародей, за да осигури неприкосновеността на острова. Освен това той беше някогашен агент на Сариг, забравения бог на магията, и беше дал Острова на чародея на Пъг и Миранда.

Накор и Магнус бяха сред най-високопоставените в Конклава на сенките, но никой от двамата не разбираше напълно най-дълбоките мистерии на организацията. Магнус веднъж попита баща си кой трябва да поеме властта, ако го сполети нещо лошо, и Пъг му отговори загадъчно, че ако това се случи, всеки ще разбере какво трябва да прави.

Магнус отново насочи мислите си към текущите неща.

— Все пак, магия или вещество, така и не ми каза защо Нокът изучава тайнствените изкуства.

— Не съм, вярно.

— Накор, цял ден ли смяташ да ме дразниш?

Накор се засмя.

— Не, просто понякога забравям, че имаш проблем с чувството за хумор. — Посочи към другия край на ливадата, където надпреварата беше приключила и трите момчета стояха и чакаха указания. — Нокът трябва да знае колкото може повече за всеки потенциален враг. Нашите врагове от години разчитат на черните изкуства, а способността на Нокът да оцелее при нападението на онези трима танцьори на смъртта ми даде идея.

Магнус замълча. Знаеше, че ако се беше оказал сам в колибата, танцьорите на смъртта най-вероятно щяха да го убият. Разсъждавал беше късно нощем с баща си защо врагът е предприел толкова дързък ход и защо тъкмо той е бил избран за жертва, но накрая единственото, с което трябваше да се задоволят, бяха голи предположения.

— Искаш да го научиш да може да разпознава магия ли?

— Стига да е възможно. Преди години лорд Джеймс, херцогът на Крондор, ми каза, че винаги настръхвал, когато някой използва магия. Говореше ми също така за своята „бучка тревога“, способността му да усеща, че ще се случи нещо лошо. Тъкмо тази особена интуиция го спаси на няколко пъти.

— Смяташ, че Нокът може да притежава същата способност?

— Все още не знам, но би могло да се окаже полезно да разполагаме с човек, който не е толкова явно практикуващ магия, но който притежава някакъв усет за нея, който да може да влиза в места, където ще са поставени прегради срещу магьосници, и в същото време да може да действа с известна вещина.

— Струва ми се доста съмнително основание да подлагаш момчето на допълнителни часове учене, особено след като всичко това ще си остане само абстрактно и той никога няма да може да приложи тези знания на практика.

— Казва ли ти някой — отвърна Накор. — Така или иначе, това ще го направи много по-образован, отколкото е сега, а това е в изгода на всички. — Загледа се как момчетата сменят ролите си: сега Деметрий щеше да се надпреварва с Нокът, а Рондар да наблюдава.

— Мисля си, че трябва да се погрижим също така и за друга фаза от образованието на Нокът. Прочетох с интерес бележките ти за връзките му с онези две момичета в чифлика на Кендрик. Смятам, че трябва да задълбочим тези уроци.

— Алисандра?

— Да. Смятам, че е време да започне да прилага уменията, на които я научихме.

— Защо?

— Защото Нокът ще се изправи пред много по-опасни неща от стоманата и заклинанията.

Магнус извърна глава и се загледа към големите сгради на бащиното си имение.

— Как станахме такива хора, Накор? Как станахме способни да правим такива… нередни неща?

— Иронията на боговете — отвърна Накор. — Ние вършим зло в името на доброто, а нашите врагове понякога са вършили добро в името на злото.

— Мислиш ли, че боговете ни се смеят?

Накор се изкиска.

— Непрекъснато.

— Ти не си…

— Какво?

— Когато ти бях ученик. Ти не си… Елена… Тя не беше от твоите, нали?

— Не — отвърна Накор и чертите му се смекчиха. Сложи ръка на рамото на Магнус и добави: — Онзи суров урок бе твое собствено дело. Животът често е такъв. — После отново насочи вниманието си към трите момчета: надпреварата започна и Деметрий и Нокът препуснаха с цялото си умение, а Рондар крещеше обидни ругатни по адрес и на двамата.

Когато отново извърна погледа си към Магнус, Накор видя, че магът е потънал в размисъл. Тъй като имаше донякъде представа накъде го водят мислите му, Накор каза:

— Трябваше да си намериш друга, Магнус.

Магнус погледна отвисоко дребничкия си бивш учител.

— Някои рани никога не се изцеряват. Просто ги превързваш и продължаваш с живота.

Накор кимна.

— Знам, Магнус.

Магнус се усмихна. Знаеше, че Накор го е разбрал, защото някога бе женен за бабата на Магнус и я беше обичал дълбоко до самия миг, в който бе принуден да я убие.

Магнус си пое дълбоко дъх.

— Е, добре. Кога ще започнем.

— Бихме могли още тази нощ.

Магнус закрачи към къщата и подхвърли през рамо:

— Няма да е зле да ида и да кажа на момичето.

— Просто й кажи какво да направи — подвикна Накор след него. — Тя знае как.

Обърна се тъкмо навреме, за да види, че Нокът финишира малко пред Деметрий. Двете момчета с шумно ликуване дръпнаха юздите. Накор си напомни, че младите често разбират, без някой да ги учи, колко е важно да уловиш радостта на мига, да не мислиш много за утрешния ден и за тревогите и грижите, които той може да ти донесе, или твърде много за вчерашния ден, с всичките съжаления и чувство за вина. И промълви тихо:

— Порадвай се на този миг, Нокът. Наслади му се.

После въздъхна съжалително, обърна гръб на тримата ученици и бавно тръгна към покоите на Пъг. Имаха да обсъждат много неща — и повечето щяха да са неприятни.

 

 

Нокът избърса косата си с грубата кърпа. Къпането му харесваше, макар да не беше редовна част от ежедневието му като дете. Оросините трябваше да загряват водата, в която се къпят, тъй като всички реки се пълнеха с топенето на снеговете през цялата година и човек можеше да плува в тях и в езерата само през горещите летни месеци. Зиме оросините се къпеха в дървените парилни и чистеха мръсотията от телата си с пръчки.

С къпането свикна в хана на Кендрик, но там трябваше да използва корито, затова му се струваше, че единственото, което постига, е да замени собствената си мръсотия с нечия друга. Но Вила Беата разполагаше с великолепни помещения, в които да се къпеш. Имаше три свързани бани със студена, хладка и гореща вода, на които ежедневно се наслаждаваха много от хората на общността. А на разположение имаше и по-малки вани във всяко от двете крила на сградите на имението.

След работа или езда Нокът с удоволствие сваляше потта и мръсотията и се обличаше в чисти изпрани дрехи. Всеки ден в раклата му имаше нов комплект. Знаеше, че работата по прането се възлага на други ученици, но това все още му изглеждаше като магия. Оставяше мръсното си облекло в един панер пред вратата на стаята, а когато се върнеше от уроците или от упражненията си, го очакваха чисти дрехи.

Докато се бършеше, усети наболата по челюстта му четина. Беше започнал да се бръсне преди година, по начина, по който го правеше Магнус, макар предпочитаният от оросините метод бе да скубят всеки косъм от брадичката един по един. На Нокът много повече му допадаше острият бръснач.

 

Тъкмо беше започнал да точи бръснача на ремъка, когато Рондар и Деметрий се върнаха от банята.

— Какво ще правите след вечеря? — попита ги той, докато се сапунисваше.

Рондар се просна на леглото си, загърнат само в хавлиената кърпа, и изсумтя нещо неразбираемо. Деметрий отвърна:

— Довечера съм дежурен по кухня, тъй че ще сервирам и ще чистя. А ти?

— Аз съм свободен — каза Нокът и започна да се бръсне. — Мислех да накладем огън в дупката до езерото и да видим кой ще намине.

— Добре ще е да го разгласиш на вечерята.

— Момичета — каза Рондар.

— Импровизирано събиране обикновено е най-добре.

— Е, утре е шестък, тъй че колкото и да си уморен сутринта, можеш да отдъхнеш до обед.

— Аз мога — каза Деметрий. — И той може — посочи Рондар. — Но ти не можеш. Не погледна ли разписанието?

— Не.

— Дежурен си по кухня целия ден, от изгрев-слънце до последното ядене.

Нокът въздъхна.

— Значи няма веселба тази нощ.

— Какво пък, идеята е добра, въпреки че ти няма да си там — каза Деметрий.

— Да — съгласи се Рондар.

— Да бе. Аз го измислих, а не мога да ида.

— Можеш — каза Деметрий. — Просто няма да останеш дълго.

— Вино — каза Рондар, надигна се и започна да се облича.

— Да, ще ни трябва вино.

Деметрий погледна Нокът, а той му се ухили.

— Ти си човекът в кухнята довечера.

— Ако Бесаламо пак ме спипа в избата, ще ме опече. А може да ме изяде и жив.

— Талдарен — обади се Рондар.

Нокът се засмя. Бесаламо беше магьосник от друг свят — факт, който му трябваше доста време да възприеме — и приличаше почти на човек, ако се изключеха двете перки от бяла кост, минаващи отпред и отзад по черепа му вместо коса. И имаше светлочервени очи.

— Мисля, че самият той е пуснал тоя слух за талдарените, дето ядат момчета, за да се държим прилично.

— Държиш ли да се увериш? — попита Деметрий.

— Не, но не аз съм този, който ще трябва да краде вино. Без вино момичетата няма да дойдат при езерото.

— Ще дойдат, ако ги помолиш — подхвърли Деметрий.

Нокът се изчерви. Вече всички знаеха, че като ново момче се е превърнал в обект на силно любопитство сред момичетата на острова.

На острова имаше петдесетина ученици и след като от тях се извадеха тези, които не бяха човешки същества, оставаха шестнайсет младежи, от възрастта на Нокът до двайсет и няколко годишни, и четиринайсет момичета, от четиринайсет до двайсет и две.

— Алисандра — каза Рондар.

— Да — съгласи се Деметрий. — Покани я. Ако се съгласи, ще дойдат всички момчета, а ако всички момчета слязат при езерото, ще дойдат и всички момичета.

Лицето и вратът на Нокът станаха тъмночервени.

— Изчерви се бе — засмя се Рондар, докато си обуваше панталоните.

— Остави го на мира, тъп варварино такъв. Ако искаме момичетата да дойдат тази вечер при езерото, Нокът трябва да помоли Алисандра.

Нокът го изгледа подозрително, но си замълча. Никакъв проблем нямаше да поговори с Алисандра, както явно го бяха правили доста други момчета, но пък беше стигнал до заключението, че тя изобщо не се интересува от него. Беше учтива, но хладна и той бе решил, че всеки опит да я задиря ще е чисто губене на време.

Все пак, щом Деметрий бе готов да рискува да си навлече гнева на готвача, като свие малко вино, и след като дори Рондар се ентусиазира от идеята за събирането, Нокът, от своя страна, трябваше да се опита да изиграе своята част.

Дооблече се и тръгна да потърси Алисандра.

 

 

Огънят гореше буйно, младите мъже и жени от острова бяха насядали около него по двама-трима и си говореха тихо. Освен Рондар, който седеше малко встрани от Деметрий, и едно момиче, чието име Нокът не знаеше.

Беше се изненадал, че се събраха почти петдесет души. Към двете бутилки вино, донесени от Деметрий, се добави и буренце ейл, което някой беше свил от склада, и неколцина от момчетата вече се бяха понапили. Той самият се отдалечи малко настрани от групата, отпиваше малки глътчици вино.

Виното му харесваше, за разлика от ейла. Подсладените с мед напитки от детството му бяха вече смътен спомен, а му бяха отказвали ферментиралата медовина, която пиеха мъжете. Така че сега стоеше сам, отпиваше от ароматното вино и се наслаждаваше на вкуса му.

— Защо си сам?

Нокът вдигна очи и видя, че до него е застанало слабичко тъмнокосо момиче с тънък шал около раменете. Имаше удивително сини очи и топла усмивка. Казваше се Габриел.

— Е, вече не съм сам — отвърна й.

— Винаги изглеждаш някак… отчужден, Нокът.

Той погледна наоколо и не отвърна нищо.

— Алисандра ли чакаш?

Беше все едно че е прочела ума му; а точно на този остров това определено беше възможно! Усмивката на Габриел се разшири.

— Не… да, всъщност. Споменах й за това събиране преди вечеря и… — Махна с ръка към другите. — Явно го е споменала на доста от момичетата.

Габриел се вгледа в лицето му и каза:

— Ти да не си поредният, обладан от магията й?

— Магия ли? — попита Нокът. — Какво имаш предвид?

— Тя ми е приятелка. Делим обща стая и я обичам, но… тя е различна. — Габриел се загледа в огъня, все едно виждаше нещо в пламъците. — Лесно е да забравиш, че всеки от нас е различен.

Нокът не разбираше много накъде насочва разговора Габриел, така че предпочете да си мълчи.

След дълга пауза Габриел промълви:

— Аз имам видения. Понякога са мимолетни, остават с мен само за кратък миг. Друг път са дълги и подробни, все едно съм в някаква стая и наблюдавам други хора, чувам ги как говорят.

— Бях изоставена като дете от семейството ми — обясни тя. — Те се бояха от мен, защото бях предсказала смъртта на един фермер, наш съсед, и всички ме сочеха с пръст, наричаха ме вещица. — Очите й помръкнаха. — Бях на четири години.

Нокът посегна да я докосне, но тя се отдръпна и се обърна към него с болезнена усмивка.

— Не обичам да ме докосват.

— Извинявай — каза той и отдръпна ръката си. — Аз само…

— Знам, че не ми мислиш злото. Въпреки собствената ти болка ти имаш щедър дух и открито сърце. Затова виждам само болка за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Алисандра. — Габриел стана. — Обичам я като сестра, но тя е опасна, Нокът. Няма да дойде тази нощ. Но ти ще я намериш, скоро. Ще се влюбиш в нея и тя ще разбие сърцето ти.

Преди да успее да й зададе още въпроси, тя се обърна и се отдалечи в тъмното, като го остави сам и зяпнал озадачено след нея. Нокът претегли думите й в ума си и усети, че изпитва смесица от объркване и гняв. Не беше ли изпитал вече достатъчно болка в живота си? Изгубил беше всичко, което му бе скъпо, за малко щяха да го убият, отвели го бяха в странни места и искаха от него да учи неща, които му бяха чужди и понякога дори смущаващи.

А сега му казваха, че нямал никакъв избор в начина, по който ще се обвърже сърцето му. Стана, обърна гръб на веселящите се около огъня и бавно тръгна към стаята си.

Легна и зяпна в тавана. Струваше му се, че две лица надвисват над него, че сменят местата си: Алисандра, чиято ярка усмивка сякаш опровергаваше думите на Габриел — защото как можеше едно толкова мило и красиво същество да е опасно? Но после си спомняше болката, която бе видял в очите на Габриел, и разбираше, че тя не му дава лъжлив съвет. Беше предвидила опасност и Нокът знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението й.

Беше задрямал, когато Рондар и Деметрий се върнаха от нощното събиране, и двамата подпийнали. Бъбреха си. Или по-точно, помисли Нокът, Деметрий бъбреше и за двамата.

— Тръгна си — каза Рондар.

— Да — отвърна Нокът. — Забрави ли, че утре ме чака дълъг ден в кухнята? Така че направи ни услуга на всички и спри да дърдориш.

Деметрий погледна Нокът, после Рондар, и започна да се смее.

— Такъв си е нашият Рондар: дърдори ли, дърдори. Рондар смъкна ботушите си, изсумтя и се тръшна на леглото си.

Нокът извърна лице към стената и затвори очи. Сънят обаче не идваше.

 

Изминаха седмици и събитията от онази нощ, в която Габриел сподели с него видението си, избледняха. За Нокът повечето работа, която му възлагаха, беше рутинна и предсказуема, но винаги имаше достатъчно нови уроци, които да поддържат интереса му. Както беше предсказал Магнус, Рондар направи от Нокът великолепен ездач, а през следващите няколко месеца младежът от племето на оросините се изяви като най-способният майстор на меча на острова. Тази чест обаче изглеждаше някак куха, тъй като повечето ученици на Острова на чародея отделяха много малко от времето си в изучаването на оръжия и боравенето с тях.

Класовете по магия бяха странни. Нокът не разбираше и половината от обсъжданите неща и като че ли изобщо не притежаваше естествена наклонност към предмета. Един-два пъти изпита странно усещане, преди да бъде изпълнено заклинанието, и когато каза за това на Магнус и Накор, те отделиха повече от час, за да им опише това усещане в най-големи подробности.

Най-забавната ситуация, която възникна през тези седмици, беше увлечението на Рондар по едно новопристигнало момиче, Селена — темпераментно стройно и нежно момиче от Кеш, което по принцип презираше конния народ ашунта, защото много пъти като дете ги беше виждала в окрайнините на родното си градче. Възмущението й от отношението към жените в неговата култура, изглежда, се бе съсредоточило върху Рондар, все едно той беше единственият архитект на ценностите и убежденията на народа си. Отначало Рондар си мълчеше и пренебрегваше хулите и обидите й. После започна да отвръща на гнева й, дори като никога говореше с пълни изречения за голямо забавление на Нокът и Деметрий. А след това, напук на всякакви разумни очаквания, се влюби в Селена.

Решимостта му да я спечели на всяка цена доведе до това, че Нокът седеше и си хапеше езика, за да не се разсмее, докато Деметрий наставляваше Рондар как да ухажва подобаващо. Самият Нокът знаеше, че не е особено вещ в тези неща, и смяташе, че момичето има да каже по тези въпроси много повече от момчето, но опитът му с Лела и Меги поне го караше да се чувства малко по-свойски сред момичетата от Рондар и Деметрий. Сред момичетата също… освен Алисандра.

Първоначалното му увлечение по нея беше подсилено от реакцията му на предупреждението на Габриел. Сега той я намираше едновременно за съблазнителна и за ужасно плашеща. Алисандра излъчваше някакво усещане за опасност я той се чудеше дали е от собственото му въображение, или в това да има контакт с нея наистина се крие нещо рисковано.

Реши, че най-добрият отговор е отбягването, и когато случаят ги събереше, се държеше учтиво, но отчуждено. Освен това намираше всевъзможни поводи да страни от Алисандра: казваше си, че иска да си изясни напълно какво изпитва към нея.

Накор и Магнус му възлагаха все нови и нови неща. Един следобед му възложиха най-странното от всичко досега. Накор го заведе на един хълм при една осакатена бреза, почти изсъхнала от някаква напаст, с чворести клони и съвсем малко листа. Връчи му голямо парче пергамент, изпънато в дървена рамка, и една обгорена пръчка и каза:

— Нарисувай това дърво.

И си тръгна, без да изслуша въпросите на младежа.

Нокът дълго гледа дървото. После го обиколи два пъти, а след това близо половин час зяпа голия пергамент.

След това забеляза извивка под един от клоните, където се бе очертала сянка с форма на риба. Опита се да нарисува нея.

След три часа погледна рисунката си, после дървото. В душата му се надигна безсилие и той хвърли пергамента на земята. Легна на гръб, загледа се в забързаните облаци и остави ума си да се зарее. Големите бели облаци образуваха форми и в тези форми той виждаше лица, животни, стена на замък.

Умът му се отнесе и той скоро задряма. Не беше сигурен колко е спал — може би само няколко минути, — но изведнъж разбра нещо. Надигна се рязко, погледна пергамента, после дървото, и започна трескаво нова рисунка, вляво от първоначалната скица. Този път престана да гледа за подробности и се опита да улови само усещането за дървото, линиите и сенките, които, бе разкрило окото му на ловец. Беше разбрал, че подробностите не са важни: важно беше по-скоро цялостното усещане.

Тъкмо когато довършваше рисунката, Накор се върна и надникна над рамото му.

— Свърши ли?

— Да — каза Нокът.

Накор огледа двете дървета.

— Това ли направи първо? — Посочи дясното.

— Да.

— Това е по-добро — каза Накор и посочи лявата рисунка.

— Да.

— Защо?

— Не знам. Просто престанах да се опитвам да направя всичко.

— Не е зле — каза Накор и му върна рисунката. — Имаш добро око. Сега трябва да се научиш да предаваш важното, а не това, което е ненужно. Утре ще започнеш да се учиш на живопис.

— Живопис?

— Да. — Накор се обърна към имението и го подкани: — Хайде.

Нокът тръгна до учителя си, зачуден какво ли означава това „живопис“.

 

Мацеус гледаше Нокът намръщено. Беше се появил като по магия в деня след като Нокът бе нахвърлил скицата с дървото. Беше от Квег, с вирнат нос, тънки контешки мустаци и навик да цъка с език, докато разглежда работата му. Учеше младежа на живопис вече от месец, работеха от сутрин до здрач.

Нокът усвояваше бързо. Отначало Мацеус го обяви за непохватен и бездарен, но вече с неохота признаваше, че има известна дарба и добро око.

От време на време Накор се отбиваше да погледа как Нокът се мъчи да усвои понятията за светлина, форма, повърхност и цвят. Нокът също така се учеше да смесва цветовете така, че да сътвори каквото е нужно, да приготвя дървените рамки, да изпъва и грундира платното.

Влагаше всички умения, които бе научил в другите дисциплини, защото повече от всичко, което се бе опитвал да усвои, живописта сякаш му причиняваше безкрайно разочарование. Нищо никога не изглеждаше така, както си го представяше, че ще изглежда. Мацеус започна уроците си, като му възлагаше да изобрази прости неща — четири плода на маса, кожена ръкавица, меч и щит; но дори тези предмети като че ли бяха решили да не се поддават на усилията му.

Нокът се стараеше много, но най-често не успяваше. Постепенно обаче започна да разбира как да подходи към задачата с изобразяването.

Една сутрин стана и след като привърши задълженията си в кухнята — рисуването го караше да копнее за сравнително простата радост, която носеше готвенето — неволно се загледа в последния си опит, рисунка на порцеланова кана и паница. Белезникави на цвят и с декоративно синя спирала по ръба на каната и около средата на купата, предметите изискваха много фин подход. Започна да рисува.

Мацеус се появи, все едно усетил, че е привършил, и Нокът се отдръпна настрана. Мацеус огледа намръщено рисунката и дълго мълча. Накрая заяви:

— Виж, това е приемливо.

— Харесва ли ти? — попита Нокът.

— Не казах, че ми харесва. Казах, че е приемливо. Направил си правилния избор, момко. Разбрал си, че е необходим намек вместо точно очертаване на декоративната нишка. Палитрата ти е добра в предаването на бялото.

Нокът беше благодарен, че си спечели дори тази толкова сдържана похвала.

— Какво правим по-нататък?

— По-нататък започваш да рисуваш портрети.

— Портрети?

— Рисуваш картини на хора.

— О!

— Сега излез навън и прави нещо друго. Иди навън и погледай хоризонта. От дълго време наказваш очите си с гледане отблизо.

Нокът кимна и излезе. Всички други вършеха възложената им работа, а не му се искаше да язди сам, нито да върви сам до езерото или да плува сам. Така че тръгна безцелно през ливадата на север от имението и се натъкна на група ученици: беряха ябълки в градината до дълбокия лес.

Чу познат глас и сърцето му се разтуптя.

— Нокът! — извика Алисандра. — Ела да помогнеш!

Стоеше на една стълба. Стълбата я държеше едно момче, Йом. Нокът видя, че са всичко дванайсет ученици — шест двойки.

Приближи се и попита:

— Какво да направя?

Тя се наведе и му подаде голяма торба ябълки.

— Сложи го това при другите и ми донеси друга торба. Така няма да ми се налага да се качвам и да слизам.

Нокът направи каквото го помоли и отнесе ябълките до големия куп пълни торби. Видя, че друг ученик кара бавно кола към тях, и реши, че работата е на свършване. Отнесе една празна торба до стълбата, качи се малко нагоре и я подаде на Алисандра.

Косата й беше вързана отзад и затъкната под бяла шапка, което подчертаваше тънката й шия и изящните рамене. Забеляза, че ушите й малко стърчат изпод шапката, и това му се стори някак мило.

— Защо не идеш да помогнеш на другите? — каза тя след малко. — Почти свършихме.

Нокът слезе и почна да помага с торбите. Носеше празни й взимаше пълни. Докато колата спре при тях, беритбата беше приключила.

Учениците бързо натовариха колата и всички тръгнаха към имението. Когато наближиха, Алисандра го попита:

— Къде се криеш напоследък? Почти не те виждам вече.

— Живопис — отвърна Нокът. — Майстор Мацеус ме учи на живопис.

— Чудесно! — възкликна тя. Очите й изглеждаха огромни. Хвана го под мишницата и той усети топлината на гръдта й до лакътя си. Усети смътно миризмата й, смесена със силното ухание на ябълки. — Какво рисуваш?

— Най-вече това, което майсторът нарича „натюрморт“ — неща, които подрежда на маса, или пейзажи. Утре започвам да рисувам портрети.

— Чудесно! — повтори тя. — Ще нарисуваш ли мой портрет?

Нокът едва не заекна.

— Ъъ… разбира се. Стига майстор Мацеус да позволи.

Тя се повдигна на пръсти за миг, с изяществото на танцьорка, и го целуна леко по бузата.

— Обеща ми. Ще държа на това.

И забърза напред, а той остана на място като ударен от гръм. Няколко момчета се изсмяха.

Нокът бавно посегна и докосна бузата си. Дълго не можеше да мисли за нищо освен за целувката.