Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (37)

Глава 13
Въпроси.
Отговори няма.
Шапката на Физбан.

— Чух нещо и отидох да видя какво става, Танис — обясняваше Ебен. — Погледнах зад вратата на килията и видях, че един драконянин се е спотаил там и ни подслушва. Промъкнах се и го сграбчих за гърлото, но ме нападна втори. Съборих го и се втурнах след първия. Хванах го и го обезвредих, но реших, че е по-добре да се върна при жените.

Спътниците се бяха върнали в килията, където се бяха озовали и Ебен и Гилтанас. Танис помоли Марита да занимава жените, докато разпитваше двамата мъже. Историята на Ебен звучеше достоверно. На връщане от мините Танис беше видял телата на драконяните, освен това си личеше, че той се е бил с някого — дрехите му бяха разкъсани и от лицето му течеше кръв.

Тика взе от една жена сравнително чиста кърпа и започна да почиства раните му.

— Той ни е спасил живота, Танис. Би трябвало да си му благодарен, а не да го гледаш така, сякаш е убил най-добрия ти приятел.

— Не, Тика — каза тихо Ебен, — той има право да пита. Признавам, че изглежда подозрително, но нямам какво да крия. — Той хвана ръката й и целуна пръстите й.

Момичето се изчерви, потопи кърпата във вода и се зае отново с раната. Карамон ги наблюдаваше намръщено.

— Ами ти, Гилтанас? — попита грубо воинът. — Ти къде изчезна?

— По-добре не питай — отвърна не по-малко грубо елфът. — Няма да ти е приятно да чуеш отговора.

— Какъв отговор? — попита рязко Танис.

— Оставете го на мира! — извика Лорана и застана до брат си. Той ги погледна и присви бадемовите си очи. Лицето му беше изпито и бледо.

— Важно е, Лорана — каза Танис. — И така — къде беше?

— Не забравяйте, че ви предупредих! — Погледът му се премести към Райстлин. — Върнах се да проверя дали този магьосник е толкова изтощен, колкото си даваше вид. Сигурно не е бил, защото го нямаше.

Карамон се изправи с изкривено от гняв лице и стисна юмруци. Стърм го сграбчи и го дръпна, а Ривъруайнд застана пред Гилтанас.

— Всеки има право да се защити — обади се варваринът с нисък и плътен глас. — Елфът каза каквото имаше да казва. Нека сега чуем брат ти.

— Защо? Нямам какво да кажа? — прошепна дрезгаво Райстлин с пропит от ненавист глас. — Вие и без това не ми вярвате, защо тогава да отговарям на въпросите ви? Мислете каквото искате. Ако смятате, че съм предател, убийте ме още сега! Няма да ви попреча… — Той се разкашля.

— Тогава ще трябва да убиете и мен — заяви Карамон и отведе брат си в леглото.

На Танис му прилоша.

— Двойни постове тази нощ! Ебен, ти не. Стърм и Флинт ще пазят първи, Ривъруайнд и аз поемаме втората смяна. — Той седна на пода и хвана главата си с ръце. „Предадени сме, помисли си той. Един от тези тримата е предател, и то от самото начало. Стражите ще дойдат всеки момент. Или Верминаард е намислил нещо по-хитро, някакъв капан, в който да попаднем накуп, или…“

И тогава всичко му се изясни. Естествено! Верминаард ще използва бунта като повод да избие затворниците, цялата им група и, естествено, посветената. Винаги можеше да си набави още роби и този ход щеше да бъде за назидание на всички, които откажеха да му се подчинят. Планът на Гилтанас обслужваше идеално целта му!

Трябваше да се откажат от този план, но дали това беше правилното решение? Хората бяха прекалено възбудени, а излекуването на Елистан и изявлението му, че смята да следва древните богове, им бяха вдъхнали надежда. Повярваха, че истинските богове са се завърнали при тях. Но Танис забеляза ревността, с която Висшите Търсачи гледаха Елистан. Разбираше, че въпреки привидната си подкрепа, само чакаха удобен момент, за да го стъпчат. Може би дори в този момент сновяха сред хората и сееха кълновете на съмнението.

„Ако отстъпим сега, повече никога няма да ни повярват, помисли си Танис. Трябва да продължим, независимо колко голям е рискът. А може да греша и да няма предател.“ Той заспа с тази надежда.

Нощта премина спокойно.

 

Лъчите на зората проникнаха през отвора в покрива на крепостта. Тас премигна и седна, потривайки очи. Чудеше се къде се намира, затова се огледа и прехвърли набързо всичко в ума си: „Намирам се в голяма стая с отвор за дракона. Има още две врати, освен онази, през която снощи влязохме с Физбан.“

Физбан! Драконът!

Тас изстена. Трябваше да стои буден, защото възнамеряваха да изчакат дракона да заспи и тогава да спасят Сестън. А вече бе утро! Кендерът пропълзя до парапета, надникна със свито сърце и въздъхна облекчено. Драконът спеше. Сестън също спеше, изтощен от ужаса. Това беше единствената им възможност! Тас изпълзя обратно при магьосника.

— Старче! Ставай! — разтърси го той.

— Какво? Кой? Пожар? — Магьосникът скочи и се огледа замаяно. — Къде е пожарът? Тичайте към изходите!

— Няма пожар — въздъхна Тас. — Вече е утро. Ето ти шапката… — Той я подаде на стареца, който се щураше напред-назад и я търсеше. — Какво стана с онова светещо топче.

— Хм! Изпратих го обратно. Блестеше ми в очите и ми пречеше да спя.

— Но нали не трябваше да заспиваме, за да спасим Сестън?

— И как щяхме да го направим? — полюбопитства Физбан.

— Ти имаше план!

— Така ли? О, Боже! — премигна магьосникът. — А добър ли беше?

— Не ми каза! — едва не се разкрещя Тас. — Спомена само, че трябва да го спасим преди закуска, защото драконът нямало да е ял от дванайсет часа и щял да има огромен апетит.

— Разумно — съгласи се Физбан. — Сигурен ли си, че аз съм го казал?

— Виж какво — търпението на Тас беше на изчерпване, — трябва ни само едно дълго въже, което да спуснем долу. Можеш ли да направиш въже?

— Въже?! — изгледа го презрително Физбан. — Няма да падна толкова ниско! Това е обидно за човек с моите дарби! Помогни ми да стана.

Тас му подаде ръка да се изправи.

— Не исках да те обиждам. Знам, че да се прави въже, изобщо не е интересно и че талантът ти е огромен… само че… О, добре тогава! — Тас посочи балкона. — Вдигни джуджето тук! Моля се само всички да оживеем.

— Имай ми доверие! Сестън също, ако това има някакво значение — обеща с грейнала физиономия Физбан.

Двамата надникнаха през парапета. Всичко си беше както преди — джуджето лежеше в ъгъла, а драконът спеше непробудно. Физбан затвори очи. Съсредоточи се и започна да мълви странни думи, след което протегна хилавите си ръце през парапета и направи движение, сякаш вдигаше нещо.

Таселхоф погледна надолу и сърцето му щеше да изхвръкне през гърлото.

— Спри! Вдигаш не когото трябва!

Физбан отвори очи и видя как червеният дракон се носи във въздуха, все още спящ, свит на кълбо.

— Майчице! — сепна се старецът и побърза да изрече обратното заклинание, за да свали чудовището на земята. — Нещо сбърках. Дай да пробваме пак.

Тас отново чу странните думи и Сестън малко по малко се озова на нивото на балкона. Лицето на Физбан се зачерви от напрежение.

— Още малко! Дръж се! — Тас заподскача от вълнение.

Насочвано от ръката на стареца, джуджето се приземи плавно на балкона, без изобщо да се събуди Кендерът притисна с ръка устата му, за да не извика, и прошепна:

— Сестън! Аз съм, Таселхоф. Събуди се!

Джуджето отвори очи. Първата му мисъл бе, че Верминаард е решил да нахрани с него някой зъл кендер, но след това позна приятеля си и се отпусна с безкрайно облекчение.

— Спокойно. Тук си в безопасност, но не говори, защото драконът може да ни чуе… — В същия момент някакъв силен шум долетя отдолу и го прекъсна. Джуджето се изправи сепнато.

— Шшт! Това трябва да е вратата към леговището му. — Тас побърза да се присъедини към магьосника, който надничаше през парапета. — Какво става?

— Господарят на драконите. — Физбан посочи към втория етаж, където Верминаард стоеше на една издатина и наблюдаваше ядосано Пайръс.

— Янтар, събуди се! — изкрещя накрая той. — В крепостта са проникнали нашественици! Посветената е тук и подбужда робите към въстание!

Пайръс се размърда, бавно отвори очи и се прозя. Беше сънувал много обезпокояващ сън, в който джуджето-земеров летеше във въздуха. Той тръсна огромната си глава, за да го прогони, и едва тогава чу крясъците на Верминаард. Значи и той бе научил, че посветената е в крепостта. Пайръс предположи, че честта да се справи и с това пак щеше да се падне на него.

— Не се тревожи, господарю… — започна драконът, но млъкна и се втренчи в нещо много странно.

— Да се тревожа ли! — изфуча Верминаард. — Защо да… — И също млъкна. Предметът, в който и двамата впериха погледи, се носеше във въздуха леко като перце.

Шапката на Физбан.

 

Танис събуди всички точно преди зазоряване, когато беше най-тъмно.

— Е? — попита Стърм. — Продължаваме ли?

— Нямаме избор — отвърна мрачно Танис и огледа групата. — Ако някой от вас е предател, нека поеме върху съвестта си, смъртта на много невинни хора. Верминаард няма да избие само нас — ще загинат всички затворници.

Никой не продума, само се изгледаха с подозрение.

Жените също се събудиха и Танис отново преговори плана с тях.

— Приятелите ми и аз ще се промъкнем в стаята на децата заедно с Марита, преоблечени като жени, ще им занесем закуската и след това ще ги изведем на двора. Вие започвате да работите както всяка друга сутрин. Когато ви пуснат на разходка, взимате децата и веднага тръгвате към мините. Мъжете ви през това време ще са се справили със стражите и всички тръгвате към планините на юг. Ясно ли е?

Жените закимаха мълчаливо. Отвън се чуха гласовете на стражите.

— Това е. Захващайте се за работа — прошепна Танис и се обърна към Тика и Лорана:

— Ако между нас има предател, вие двете ще се озовете в голяма опасност, тъй като ще охранявате жените…

— Всички ни грози опасност — отбеляза сухо Лорана, която не беше мигнала цяла нощ. Знаеше, че ако се отпусне дори за миг, страхът ще я обсеби отново.

Танис не разбра нищо за вътрешната й борба. Тъй като воюваше от незапомнени времена, отдавна бе забравил за ужаса преди първата битка. Помисли си само, че тази сутрин тя изглежда необикновено бледа и особено красива. Той се прокашля и предупреди с дрезгав глас:

— А ти, Тика, дръж меча си в ножницата. Ще е по-безопасно за всички ни. Сега иди да кажеш довиждане на Карамон.

Момичето се изчерви до ушите, погледна ги многозначително и изтича при воина.

Танис изгледа Лорана и чак тогава забеляза стегнатите мускули и изпънатите жили на челюстта й. Прегърна я, но тя беше студена и неподвижна като драконянски труп.

— Не е нужно да го правиш — пусна я той. — Тази битка не е твоя. Можеш да отидеш с жените в мините.

Лорана поклати глава и проговори чак когато се овладя напълно.

— Тика не може да се бие, а аз мога. Макар и „несериозно“. — Той я погледна сконфузено. — Ще направя онова, което трябва, Танис. — Устните й произнесоха човешкото му име с неохота. — В противен случай може и мен да помислиш за предател.

— Изобщо не вярвам, че Гилтанас е предател! Просто… по дяволите! Заложен е животът на твърде много хора! Разбираш ли мен?

Лорана усети треперещите му ръце върху своите, вдигна поглед и видя по лицето му сълзи на гняв и безсилие. Нещо подобно пораждаше страхът в самата нея. Само че той не се страхуваше за себе си, а за други хора. Успя да си поеме въздух и прошепна задъхано.

— Извинявай. Прав си. Виж, стражите дойдоха. Време е да потегляме.

Тя се обърна и тръгна, без да го погледне. Само за миг й хрумна, че Танис може би е търсел подкрепата й. Марита и Златна Луна поведоха групичката към едно тясно стълбище на първия етаж. Стражите не ги последваха, само измърмориха нещо за „специална задача“. Танис попита Марита дали това е обичайно и тя поклати разтревожено глава. Но нямаха друг избор, освен да продължат. Шест джуджета-земерови се повлякоха след тях с тежки тенджери, от които се разнасяше аромат на овесена каша. Те не обръщаха никакво внимание на „жените“, докато Карамон не се спъна в полата си и изруга. Джуджетата го зяпнаха смаяно.

— Да не сте шукнали! — Флинт се обърна към тях и в ръката му проблесна нож.

Земеровите се лепнаха за стената и трескаво закимаха, а тенджерите се раздрънчаха.

Стигнаха почти до края на стълбището и спряха.

— Ето, това е коридорът — посочи Марита, — а онази врата… О, не! — възкликна тя и сграбчи Танис за ръката. — Пред вратата има стражи! Досега никога не се е случвало!

— Шшт! Може да е случайно — успокои я той, но съзнаваше, че не е така. — Продължавай, както се разбрахме.

Марита кимна и прекоси коридора.

— Стражи! — предупреди Танис останалите. — Пригответе се. И помнете — бързо и смъртоносно. Без никакъв шум.

Според картата на Гилтанас помещението, където децата играеха, се намираше през две стаи от мястото, където спяха Марита им беше обяснила, че първата била склад, пълен с играчки, дрехи и разни други работи, а от нея — през тунел — се стигало до другата, където живеела Кремък. Освен това стаята за игри била свързана и с двора — с една врата, препречена с дебела дъбова греда.

— Това е, за да не излиза драконът — поясни Марита. — Верминаард никога не я пуска навън. Мисля, че се бои да не направи нещо. Тя не че иска да излиза, но сигурно й се ще да погледа децата, докато си играят.

Танис я изгледа със съмнение, чудейки се дали няма да се натъкнат на нещо по-различно от малоумното и безобидно същество, което тя описваше.

След леговището на дракона се намираше стаята, където спяха децата. Трябваше да влязат точно преди зазоряване, да ги събудят и да ги изведат навън.

Те изкачиха и последните стълби и се отправиха към стаята за игри, факлите хвърляха причудливи сенки по стените. Пакс Таркас беше тих. Твърде тих за крепост, която се готвеше за война. Пред вратата стояха и разговаряха четирима драконяни, които млъкнаха, когато видяха жените.

Най-отпред вървяха Златна Луна и Марита. Варварката беше свалила качулката си и сребристорусата й коса блестеше на светлината на факлите. След нея пристъпваше приведеният Ривъруайнд, който практически ходеше на колене. Следваха ги Карамон и Райстлин, а след тях — Ебен и Гилтанас. Най-отзад вървеше Флинт, който от време на време хвърляше по някой убийствен поглед към земеровите.

— Тази сутрин нещо сте подранили — изръмжа един от драконяните.

Жените се скупчиха край вратата като квачки и търпеливо зачакаха да им отворят.

— Замириса ми на буря — поясни Марита. — Искам да ги изведем да потичат навън, преди да е заваляло. А вие какво правите тук? Тази врата не се охранява. Ще изплашите децата.

Друг драконянин изрече нещо хапливо на техния език и четиримата се ухилиха, показвайки редици остри зъби. Онзи, който беше проговорил пръв, се обърна към Марита:

— Заповед на Господаря Верминаард. Тази сутрин той и Янтар отпътуваха, за да приключат с елфите. Наредено ни е да ви претърсим. — Той впи жаден поглед в Златна Луна. — Това ще е удоволствие за нас.

— За теб може и да е — измърмори друг и впери отвратен поглед в Стърм. — През живота си не съм виждал по-грозна женска от… ох… — Съществото се строполи на пода. От гърдите му стърчеше кама.

Останалите трима също бяха убити за броени секунди. Карамон удуши единия, Ебен удари другия в стомаха и Флинт го довърши с брадвата си, а Танис прониза последния с меча си. Понечи да изостави оръжието, тъй като очакваше, че ще заседне във вкамененото тяло, но то, за негова най-голяма изненада, се изниза от мъртвия драконянин удивително лесно. Нямаше време да се чуди. При вида на бляскавата стомана земеровите бяха захвърлили тенджерите на земята и се носеха по коридора с всичка сила.

— Остави ги, Флинт! Бързо в стаята! — Танис прекрачи телата и отвори вратата.

— Ако някой открие труповете, смятай, че с нас е свършено — обади се Карамон.

— С нас е свършено още от самото начало! — изръмжа гневно Стърм. — Всичко е въпрос само на време.

— Движете се! — скара им се полуелфът и затвори вратата след себе си.

— По-тихо — прошепна Марита. — Кремък обикновено спи дълбоко, но ако се събуди, дръжте се като жени. Тя е сляпа с едното око.

Първите слънчеви лъчи проникнаха през прозорците и осветиха мрачната и безрадостна стая за игри. На пода лежаха няколко дълго употребявани играчки. Карамон отиде да разгледа огромната греда, която препречваше изхода към двора.

— Ще се справя — каза той, повдигна я без никакво усилие и я подпря на стената. — Не е заключено. Предполагам, не са мислели, че ще стигнем чак дотук.

„Или Верминаард ни чака отвън“, помисли Танис. Замисли се дали казаното от драконяните беше вярно. Наистина ли бяха напуснали крепостта? Или… Той се разгневи на себе си и се насили да се върне в настоящето. Вече нямаше значение. Трябваше да продължат.

— Флинт, стой тук! Ако някой дойде, първо ни предупреди, а след това се бий.

Джуджето кимна и зае позиция до вратата към коридора, като първо я открехна да види какво има отвън. Драконянските тела вече представляваха купчинки прах.

Марита взе една факла от стената, запали я и поведе групата в тунела, който водеше към леговището на дракона.

— Физбан! Шапката ти! — рискува да прошепне Тас. Старецът протегна ръка, опитвайки се да я хване, но тя вече се носеше във въздуха.

— Шпиони! — изрева яростно Верминаард и посочи балкона. — Хвани ги, Янтар! Искам ги живи!

„Живи ли? Как не!“ — помисли си драконът, като си спомни странния звук от миналата вечер. Сега със сигурност знаеше, че са чули всичко, което беше казал за Мъжа със Зеления Камък! В тази смъртоносна тайна бяха посветени само малцина привилегировани — Кралицата на Мрака щеше да завладее света. Шпионите трябваше да умрат и да я отнесат със себе си.

Той разпери криле, оттласна се от пода с могъщите си крака и се вдигна във въздуха.

„Те сега го закъсахме! — помисли си Таселхоф. — Този път няма да ни се размине.“

Тъкмо се подготвяше да бъде изпепелен от дракона, когато чу магьосникът да прошепва една-единствена дума. Изведнъж го обгърна мрак, толкова плътен, че едва не го събори на земята.

— Бягай! — успя да изрече Физбан, сграбчи го за ръката и го изправи на крака.

— Сестън…

— С мен е! Бягай!

Изхвърчаха от стаята и се втурнаха към галерията. Тас нямаше понятие какво ще правят там, но стискаше силно ръката на стареца и тичаше с всички сили. Изведнъж чу зад себе си зловещия глас на дракона:

— Значи си магьосник, а, шпионино? Е, не мога да те оставя да се луташ в тъмното — може да се изгубиш. Сега ще осветя пътя ти!

Таселхоф чу как огромното чудовище си поема въздух и след това всичко избухна в пламъци. Мракът изчезна, прогонен от яркия огън, но за негова най-голяма изненада не ги засегна. Погледна към Физбан, който тичаше до него. Все още се намираха в галерията, но до двойната врата оставаше съвсем малко.

Кендерът се осмели да хвърли един поглед назад. Драконът се носеше след тях, по-ужасен от всичко, което си беше представял някога. По-страшен дори от черния дракон в Ксак Тсарот. Янтар отново издиша. Картините по стените пламнаха Мебелите се подпалиха, завесите се разгоряха като факли. Стаята се изпълни с дим. Но и този път останаха невредими. Кендерът изгледа магьосника с възхита, граничеща с обожание.

— Колко дълго можеш да го задържиш? — изкрещя той докато завиваха зад ъгъла.

Старецът беше разтворил широко очи.

— Нямам представа! Изобщо не знаех, че го мога!

Изригна поредната огнена струя. Този път Таселхоф почувства горещината и погледна тревожно към Физбан. Магьосникът кимна.

— Едва го удържам!

— Дръж се! Почти стигнахме вратата! Той не може да мине през нея!

Тримата напуснаха галерията точно в мига, когато заклинанието окончателно изгуби силата си. Таселхоф затвори вратата и се подпря, за да си поеме дъх.

Но тъкмо когато щеше да каже „Успяхме!“, каменната стена се проби и от дупката, точно над главата му, се показа огромният нокът на дракона!

Сестън изпищя и хукна към стълбите.

— Не! — сграбчи го кендерът. — Натам са покоите на Верминаард!

— Към Стаята с механизма! — извика Физбан.

Те прелетяха през вратата, но не можаха да я затворят. Точно в този миг каменната стена рухна с трясък.

— Явно се налага да се запозная по-отблизо с драконите — измърмори Тас. — Чудя се дали не се намират някакви книги по темата…

— Вие сте в капан, плъхове такива! — избумтя отвън гласът на Пайръс. — Няма къде да отидете. Нищо не може да ме спре.

Чуха ужасен звук, като чегъртане по камък, и стените на Стаята с механизма се разтресоха.

— Струва ли си да бъдеш убит от дракон само за да го видиш? — попита тъжно Тас.

— Да бъда убит?! — Физбан сякаш се събуди. — От дракон? Досега никой не ме е обиждал така жестоко. Трябва да има някакъв изход… — Очите му засияха. — Надолу, по веригата!

— Веригата ли? — Тас помисли, че не е чул добре, защото стените наоколо се пропукваха, драконът ревеше и шумът беше невероятен.

— Хайде! Слизаме! — Старецът се ухили доволно и затича към тунела.

Сестън изгледа кендера въпросително. Точно тогава огромният нокът на дракона се показа през стената и двамата хукнаха след магьосника.

Когато стигнаха до колелото, Физбан вече пълзеше надолу по веригата, която излизаше от тунела. Спря до огромния зъбец, прибра полите на робата си и се хвана за първото й звено. Кендерът и джуджето побързаха да го последват. Тас тъкмо си мислеше, че може и да оцелеят, особено ако черният елф долу си е взел почивен ден, когато Пайръс се показа в шахтата.

Тунелът се разпадна и камъните полетяха към пода, разбивайки се на парчета с оглушителен тътен. Стените потрепериха и веригата се разклати. Драконът надвисна отгоре им, без да продума, изпепелявайки ги с червения си поглед. След това вдиша шумно и сякаш изтегли целия въздух от пространството. Тас инстинктивно стисна очи, но бързо ги отвори широко. Никога не бе виждал как дракон издишва огън и нямаше намерение да пропусне гледката — особено сега, когато надали щеше да има друг шанс.

От устата и носа на чудовището изригнаха пламъци. Първо го удари топлинната вълна и той едва не падна от веригата. Но огънят отново не ги засегна, Физбан се изхили доволно.

— Много умно, старче — ядоса се Пайръс, — но аз също съм магьосник и чувствам, че силата ти отслабва. Радвам се, че ти е весело. Обещавам ти, че ще стане още по-весело надолу!

Пламъците избухнаха отново, но този път не бяха насочени към трите тела, вкопчени във веригата, а в самата нея. Железните халки се нажежиха до червено. Драконът отново издиша и металът побеля. След третото издишване халките се стопиха, масивната верига се скъса и полетя в бездната.

Пайръс постоя малко, загледан надолу, след което отлетя към бърлогата си, доволен, че е унищожил шпионите, без да издадат тайната му.

В мрака, останал след него, освободеното за първи път от векове насам голямо колело изскърца и се завъртя.