Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (29)

Глава 5
Говорителят на Слънцата.

— Никога не съм мислила, че съществува такава красота — сподели тихо Златна Луна.

Преходът се беше оказал труден, но онова, което се откри пред тях, надхвърляше всички очаквания. Спътниците стояха на една скала, под която се простираше славният град Куалинести.

В четирите му края се издигаха високи и изящни кули от бял мрамор и сребро, свързани с чудни арки, подобни на дантела. Бяха толкова здрави, че издържаха тежестта на цели сгради, и същевременно изглеждаха толкова крехки, че дори кацнала отгоре им птичка можеше да наруши равновесието. Тези блестящи арки, изработени от джуджета, представляваха границите на града. Около Куалинести нямаше друга стена. Градът на елфите беше напълно открит към дивата природа наоколо.

Постройките в Куалинести по-скоро я подчертаваха, вместо да я скриват. Къщите и магазините бяха от дялан розов кварц. Високи и стройни като трепетлики, те се извиваха по спираловидните улици, застлани също с кварц. В центъра се издигаше кула от чисто злато, която разпръскваше отблясъци, сякаш грееше. Градът изглеждаше като оазис на спокойствието и красотата на отминалите векове. Ако те все още съществуваха някъде в Крин, то бе в Куалинести.

— Изчакайте тук. Извинявам се за дългото пътуване. Знам, че сте изморени и гладни… — Карамон го погледна с надежда. — …но ще трябва да ви помоля за още малко търпение. Извинете ме. — Гилтанас се поклони и се присъедини към брат си.

Карамон прерови торбата си за пети път, надявайки се да открие нещо за хапване. Райстлин четеше книгата със заклинания, като изговаряше безмълвно по-трудните думи и се опитваше да открие значението им, правилната им употреба и място. Те щяха да накарат кръвта му да заври и така да му подскажат, че заклинанието вече е в негова власт. Останалите разглеждаха града и се любуваха на древното му великолепие. Дори Ривъруайнд изглеждаше развълнуван. Чертите на суровото му лице се смекчиха и той прегърна Златна Луна. В този миг грижите и несгодите останаха назад и двамата се наслаждаваха на близостта си. Тика стоеше настрани и ги наблюдаваше с копнеж. Таселхоф рисуваше карта на пътя от Гейтуей до Куалинести, въпреки че Танис го беше предупредил, че този път е таен и елфите изобщо няма да му позволят да я изнесе. Старият Физбан спеше. Стърм и Флинт наблюдаваха Танис с тревога — Флинт, защото единствен се досещаше за емоциите, които го измъчваха, а Стърм, защото знаеше какво е да се върнеш там, където си израснал, и да откриеш, че не си желан.

Рицарят положи ръка на рамото му.

— Не е лесно да се завърнеш у дома, приятелю.

— Така е — отвърна тихо Танис. — Мислех, че отдавна съм скъсал с миналото, но се оказа, че не съм бил прав. Колкото и да не ми се иска, Куалинести е част от мен.

— Шшт, Гилтанас идва — предупреди ги Флинт.

Елфът се приближи до Танис и изрече на елфски:

— Изпратихме бързоходци, които се върнаха и докладваха, че баща ми е пожелал да ви види. Всичките. Веднага. В Кулата на Слънцето. Съжалявам, но почивката и гощавката се отлагат-. Може да ви се струва жестоко и нелюбезно, но…

— Гилтанас — прекъсна го Танис на общия език, — преживяхме ужасни премеждия. Минахме през места, където бродеше смъртта, и това не е метафора. Няма да припаднем от глад и умора. — Той погледна към Карамон и довърши: — Поне някои от нас.

Воинът въздъхна и пристегна колана си.

— Благодаря — отвърна рязко Гилтаиас, — радвам се, че проявяваш разбиране. А сега, ако обичате, последвайте ме, при това възможно най-бързо.

Спътниците припряно събраха багажа си и събудиха Физбан. Той се надигна, но се спъна в някакъв пън.

— Гаден чвор! — процеди и го удари с тояжката си. — Видя ли? Опита се да ме спъне! — обърна се към Райстлин. Магьосникът напъха скъпоценната книга в джоба си.

— Видях, старче — усмихна се той и му помогна да се изправи, Физбан се опря на рамото му и двамата поеха след останалите. Танис ги наблюдаваше и се чудеше. Старецът очевидно беше безобиден хахо. Но полуелфът не можеше да забрави неописуемия ужас в очите на Райстлин, когато се събуди и го видя надвесен над главата му. Какво беше видял? Знаеше ли нещо за този старец? Напомни си да го попита. Сега предстояха по-важни неща. Той ускори крачка и се изравни с елфа.

— Кажи ми, Гилтанас, какво става? — попита го той на елфски. Думите, които отдавна не бе използвал, се връщаха неохотно в съзнанието му. — Мисля, че имам право да знам.

— Така ли? — Гилтанас го стрелна с крайчеца на бадемовите си очи. — Теб те интересува какво става с елфите? Та ти вече едва говориш езика ни!

— Естествено, че ме интересува! Във вените ми тече същата кръв като вашата.

— Защо тогава парадираш с онова, което си наследил от човешката раса? — Гилтанас посочи брадясалото му лице. — Мисля, че трябва да се срамуваш… — Той прехапа устни и се изчерви.

Танис кимна тъжно.

— Да, срамувам се и затова се махнах оттук. Но кой ме накара да се срамувам?

— Прости ми, Танталас. Думите, които изрекох, бяха жестоки, но наистина нямах това предвид. Просто… не знам дали разбираш пред каква опасност сме изправени!

— Кажи ми! — Танис се разкрещя от безсилие. — Искам да знам!

— Смятаме да напуснем Куалинести.

Полуелфът спря и го загледа невярващо.

— Да напуснете Куалинести! — повтори той и от вълнение премина на общия език. Останалите го чуха и се спогледаха уплашено. Лицето на Физбан помръкна и той подръпна брадата си.

— Това не може да е истина! — снижи глас Танис. — Да напуснете града! Защо? Нещата едва ли са чак толкова лоши!

— Дори по-лоши, отколкото си мислиш — отвърна тъжно Гилтанас. — Погледни, Танталас. Това, което виждаш, са последните дни на Куалинести.

Танис се огледа. Бяха навлезли в покрайнините на града. На пръв поглед всичко си бе съвсем същото, както го беше оставил преди петдесет години. Не се бяха променили нито улиците, които светеха от чистота, нито трепетликите между постройките. Листата им блестяха на утринната светлина, а златистите и сребристи клони се полюшваха и сякаш пееха. Всичко изглеждаше точно така, както елфите обичаха да бъде — прекрасно, подредено, непроменено…

Не, не е така, изведнъж осъзна Танис. Песента на дърветата не беше веселият ромон, който помнеше. Сега бе тъжна и потискаща. Куалинести наистина се беше променил и промяната бе в самата му същност. Той се опита да вникне в нея и да я разбере, но душата му потрепери, усетила загубата. Да! Променил се беше въздухът. В него витаеше напрежение като пред буря. И докато вървеше по улиците на родния си град, видя неща, които никога преди не бе виждал — прибързаност, недоброжелателност, нерешителност. Видя паника, отчаяние и безнадеждност.

Жените се срещаха с приятелките си, ридаеха на раменете им и отново поемаха всяка в своята посока. Децата се разхождаха безцелно, усещайки, че шумните и весели игри са неуместни. Мъжете се събираха на групи, държаха се непрекъснато за дръжките на мечовете си и не изпускаха от очи семействата си. Навсякъде горяха огньове. Елфите хвърляха в тях всичко скъпо на сърцата им, което не можеха да отнесат със себе си. Предпочитаха да го унищожат, но да не го оставят в ръцете на мрака.

Танис скърбеше за Солас, но това, което видя сега, прободе сърцето му като нож. Досега не си беше давал сметка какво означава за него Куалинести. Не вярваше, че ще се завърне някога тук, но не можеше да си представи, че този град ще престане да съществува. А сега трябваше да преживее и това — родният му дом да загине пред очите му.

— Какви са плановете ви? Къде смятате да отидете? Ще успеете ли? — Въпросите напираха един след друг.

— Скоро, много скоро ще получиш отговор на тези въпроси и на още много други — отвърна Гилтанас.

 

Кулата на Слънцето се издигаше над всички останали сгради. Отразените от нея слънчеви лъчи създаваха илюзията за живо същество. Спътниците влязоха в пълно мълчание, покорени от красотата и величието на древната постройка. Само Райстлин не изглеждаше впечатлен. За неговите очи не съществуваше красота. Те виждаха само смъртта.

Гилтанас ги заведе в един малък алков.

— Тази стая се намира точно до голямата зала. Баща ми има среща с Главите на родовете, за да уточнят подробностите по евакуацията. Брат ми отиде да му съобщи, че сте пристигнали. Когато свърши с тях, ще ви повика. — Той направи някакъв жест и се появиха елфи с кърпи и легени с вода. — Освежете се, доколкото можете, за краткото време, с което разполагате.

Спътниците пиха вода и измиха поне лицата и ръцете си. Стърм свали наметалото си и започна да чисти доспехите си с една от кърпичките на Таселхоф. Златна Луна среса разкошната си коса и уви плътно пелерината около тялото си. С Танис решиха, че никой не трябва да вижда медальона й, докато не му дойде времето, тъй като някой можеше да го познае. Физбан се опита да приглади опърпаната си шапка, но не постигна особен успех. Карамон се оглеждаше, надявайки се да открие нещо за ядене. Гилтанас стоеше встрани с бледо и изпито лице.

Не след дълго Потиос се появи в арката на вратата.

— Викат ви — обяви сухо той.

Те пристъпиха в покоите на Говорителя на Слънцата. От стотици години насам в това помещение не бе стъпвал човешки крак. Тук никога не беше влизал и кендер, а последните джуджета, посещавали кулата, бяха онези, участвали в построяването й преди много години.

— О, това наистина е майсторска изработка — промърмори със страхопочитание Флинт и очите му се просълзиха от вълнение.

Залата беше кръгла и изглеждаше много по-голяма, отколкото позволяваха размерите на самата кула — изцяло от бял мрамор, без никакви греди или колони. Таванът бе висок няколко десетки метра и представляваше купол, украсен с великолепна мозайка, изобразяваща в едната си половина синьото небе и слънцето, а в другата — двете луни и звездите. Двете половини бяха разделени с дъга.

В залата нямаше осветление. Светлината проникваше през широките прозорци и се насочваше чрез система от огледала така, че винаги да е светло, независимо от положението на слънцето. Лъчите му се събираха в средата на помещението и осветяваха трибуната на Говорителя.

Нямаше места за сядане — елфите стояха прави. На срещата присъстваха само тези, които родовете бяха избрали за свои глави. Имаше много жени, повече, отколкото Танис си спомняше да е виждал навремето. Много от тях бяха облечени в пурпурни одежди — цвета на траура. При елфите повторен брак не беше разрешен и онзи, чийто спътник в живота починеше, не се женеше отново. Така придобиваше доживотен статут на Глава на рода.

Въведоха ги в предната част на залата. Елфите им сториха място, без да продумат дума, но ги гледаха странно — особено джуджето, кендера и двамата варвари, които изглеждаха съвсем не на място в кожените си дрехи. При вида на гордия и благороден соламнийски рицар се разнесе шушукане. Брожение предизвика и странният вид на Райстлин, особено червената му роба. Магьосниците-елфи носеха бели роби, тъй като се занимаваха с бяла магия. Тук червеният цвят на неутралитета бе непознат — смятаха, че от черния го дели само една крачка След като тълпата се успокои, Говорителят на Слънцата пристъпи на трибуната.

Танис не го бе виждал от много години. Всъщност той бе неговият втори баща. Все така беше висок, по-висок дори от сина си Потиос, и носеше жълтата роба, която обличаше при изпълнение на официалните си задължения. Лицето му изглеждаше напрегнато, а жестовете — отсечени. Бяха го нарекли Говорител на Слънцата преди повече от сто години. Онези, които знаеха името му, никога не го произнасяха на глас, включително и децата му. Танис видя, че косата му се беше прошарила и по лицето се бяха появили бръчки от грижи и тъга.

Елфите поведоха новодошлите към него, а Потиос се присъедини към брат си. Говорителят протегна ръце и извика синовете си по име. Те се приближиха и го прегърнаха.

— Синове мои — започна с треперещ глас той и Танис се зачуди на тази проява на емоции. — Мислех, че никога повече няма да ви видя. Разкажете ми за нападението… — обърна се той към Гилтанас.

— Нека първо ти представя гостите — прекъсна го малкият му син.

— Разбира се, извинявай. — Говорителят прокара трепереща ръка през лицето си и сякаш се състари още повече. — Простете ми, гости. Приветствам ви с добре дошли в това кралство, където от години не е стъпвал крак на чужденец.

Гилтанас прошепна нещо в ухото му и Говорителят направи знак на Танис да се приближи. Тонът му бе хладен, жестовете пестеливи, но любезни.

— Това наистина ли си ти, Танталас, сине на жената на брат ми? Много години изминаха. Всички се чудехме какво е станало с теб. Добре дошъл в родината си, макар да се боя, че ще видиш само — последните й дни. Моята дъщеря особено ще се зарадва да те види. Тя дълго тъгуваше по другаря си от детинство.

При тези думи лицето на Гилтанас се изопна и погледът му потъмня. Танис се изчерви, направи нисък поклон, но не отвърна нищо.

— Приветствам и всички вас и се надявам да науча нещо повече за всеки един. Няма да ви задържам, но първо трябва да науча какво става по света. След това ще можете да си починете и да се освежите. Сине — обърна се той към Гилтанас, доволен, че е приключил с формалностите, — разкажи за атаката срещу Пакс Таркас. Гилтанас пристъпи напред със сведена глава.

— Провалих се, Говорителю.

Сред елфите премина озадачен шепот. Изражението на Говорителя остана непроменено, само въздъхна и впери отсъстващ поглед през огромния прозорец.

— Продължавай!

Гилтанас преглътна и заговори толкова тихо, че тези, които стояха отзад, почти не го чуваха.

— Пътувах на юг с моите воини, както беше планирано. Всичко вървеше добре. Открихме група човеци-партизани, бегълци от Гейтуей, които се присъединиха към нас. Неочаквано налетяхме на челните отряди на драконянските армии. Бихме се до последно, елфи и хора, но те ни превъзхождаха. Аз бях ударен по главата и оттам нататък не помня нищо. Когато се съвзех, лежах на бойното поле, заобиколен от труповете на другарите си. Драконяните бяха доубили ранените, а мен явно са ме помислили за мъртъв. — Той замълча и се прокашля. — Горските друиди се погрижиха за раните ми. От тях научих, че много от моите воини са останали живи, но са пленени. Оставих друидите да погребат мъртвите и последвах драконяните. Те ме отведоха в Солас.

Гилтанас замълча. Лицето му лъщеше от пот, а ръцете му трепереха. Той отново се изкашля, опита се да каже нещо, но не успя. Баща му го наблюдаваше с нарастваща тревога.

— Солас е разрушен — каза накрая. Публиката затаи дъх.

— Могъщите валенови дървета са изгорени. Останали са съвсем малко.

Елфите се размърдаха и закрещяха. Говорителят вдигна ръце, за да въдвори ред.

— Това е скръбна новина. Жалко за дърветата — бяха по-стари дори от нас. Но, продължавай. Какво стана с отряда?

— Намерих ги приковани към стълбове заедно с хората, които ни помогнаха. — Елфът произнасяше думите с мъка. — Бяха заобиколени от драконяни-стражи. Надявах се да успея да ги освободя през нощта. Но… — Гласът му изневери напълно и той наведе глава. Брат му отиде при него и го прегърна. Гилтанас се изправи. — В небето се появи червен дракон…

Откъм тълпата се чуха възклицания на потрес и неверие.

— Да, Говорителю. — Гласът на Гилтанас бе неестествено висок и напрегнат. — Вярно е. Чудовищата са се върнали в Крин. Червеният дракон кръжеше над Солас и хората бягаха ужасени. Накрая кацна на градския площад. Туловището му изпълни пространството. Крилете му сееха смърт, а опашката поваляше дървета. Жълтите му очи блестяха, от челюстите му се точеха зелени лиги, ноктите му оряха земята… а на гърба му яздеше човек. Беше много едър и носеше черната роба на посветен на Кралицата на Мрака. Шапката му бе в черно и златно. Криеше лицето си зад маска в същите цветове, която наподобяваше глава на дракон. Когато се приземи, драконяните паднаха ничком. Таласъмите и човеците, които се биеха на страната на драконяните, се разтрепериха от ужас. Някои дори избягаха. Единствено примерът, който ми дадоха моите воини, ми вдъхна кураж да остана.

Те се държаха достойно и запазиха мълчание, въпреки че страхът от дракона бе поразил и тях. Това не се хареса на ездача. Той ги гледа известно време и заговори с глас, който сякаш идваше от дълбините на Бездната. Думите все още изгарят съзнанието ми.

„Аз съм Верминаард, Господар на драконите от севера. Моята мисия е да освободя тази земя и хората от лъжливата вяра, насаждана от онези, които наричат себе си Търсачи. Много люде дойдоха да ми служат с радост, за да допринесат за великата кауза. Бях милостив към тях и им дадох благословията на моята богиня. Аз владея лечителски умения като никой друг на земята и затова знайте, че представлявам истинските богове. Но вие, които сега стоите пред мен, се осмелихте да се опълчите. Предпочетохте да се съпротивлявате и затова ще ви накажа жестоко за назидание на всеки, който дръзне да избере лекомислието вместо мъдростта.“

Тогава той се обърна към елфите и каза: „Нека този акт възвести намерението ми да избия вашата раса до крак, както ми повели моята богиня. Хората могат да бъдат научени да виждат грешките си, но елфите — никога! Това е последното предупреждение към всички! Янтар, унищожи ги!“ И драконът издиша огън към прикованите за стълбовете. Те изгоряха в страшна агония…

В залата не се чуваше никакъв звук. Ужасът бе твърде голям, за да се изрази с каквито и да било думи.

— Обхвана ме ярост — продължи Гилтанас. Личеше, че преживява отново всичко. — Втурнах се към моите хора, за да умра с тях, но една силна ръка ме хвана и ме дръпна назад. Беше Терос Айрънфелд, ковачът на Солас. „Не му е сега времето да умираш, елфе“ — каза ми той. — „Време е за отмъщение!“ — И тогава… припаднах, а той ме занесе в къщата си, излагайки на опасност собствения си живот. И ако тази жена не го беше излекувала, наистина щеше да плати с живота си за това, че помогна на един елф!

Гилтанас посочи Златна Луна, която стоеше в края на групата, скрила лице под кожената си шапка. Говорителят я погледна. Същото сториха и останалите елфи. Дочу се мрачно мърморене.

— Човекът, когото донесохме днес, е Терос, Говорителю — потвърди Потиос. — Едноръкият. Нашите лечители казаха, че ще оживее, но го е спасило само чудо.

— Ела насам, жено от Равнините — заповяда Говорителят.

Тя пристъпи към трибуната. Ривъруайнд застана до нея. Двама елфи побързаха да му препречат пътя, но той само ги изгледа и остана на мястото си.

Златна Луна стоеше пред Говорителя с гордо вдигната глава. Свали качулката си и слънцето огря разпиляната по раменете й великолепна коса. Елфите занемяха пред красотата й.

— Твърдиш, че си излекувала този човек — Терос Айрънфелд? — запита я надменно Говорителят.

— Нищо не твърдя — отвърна спокойно Златна Луна. — Твоят син сам видя, че го излекувах. Съмняваш ли се в думите му?

— Не, но той е бил твърде объркан и болен. Може да не е различил магията от лечението.

— Погледни това! — Златна Луна разкопча наметката си и му показа медальона, който заблестя от слънчевите лъчи. Говорителят слезе от трибуната и пристъпи към нея с невярващо изражение. Внезапно чертите му се изкривиха от ярост.

— Богохулство! — изкрещя той и посегна да откъсне амулета от шията й.

Избухна синя светлина и Говорителят се свлече на пода с болезнен вик. Елфите се разкрещяха и извадиха мечове. Същото сториха и спътниците. Стражите побързаха да ги обкръжат.

— Престанете! — внезапно извика Физбан и пристъпи към трибуната отмествайки мечовете, сякаш бяха трепетликови клони. Елфите го изгледаха изумено, тъй като очевидно не можеха да го спрат. Старецът измърмори нещо под нос, отиде до проснатия на пода Говорител и му помогна да се изправи.

— Сам си го изпроси, нали знаеш? — изтупа робата му той.

— Кой си ти? — едва успя да продума Говорителят.

— Ммм… Какво беше онова име? — Старецът потърси с поглед Таселхоф.

— Физбан — отзова се на мига кендерът.

— Да, Физбан. Аз съм Физбан. — Магьосникът поглади бялата си брада. — А сега, Солостаран, предлагам да наредиш на стражите си да се отдръпнат, за да се успокоят всички присъстващи. Лично аз много бих искал да чуя разказа на тази млада жена, а и за теб ще е полезно да я изслушаш. Освен това няма да ти навреди, ако й се извиниш.

Старецът насочи пръст към Говорителя, но в този момент опърпаната му шапка се свлече над очите му.

— Помощ! Ослепях! — извика той.

Райстлин побърза да отиде при него, поглеждайки предпазливо стражите. Хвана го за ръката и оправи шапката му.

— Ох, благодаря на истинските богове! — Физбан премигна и отстъпи от трибуната.

Говорителят го наблюдаваше озадачено. След това, като насън, се обърна към Златна Луна.

— Извини ме, жено от Равнините. Вече триста години сред елфите няма посветени и от триста години насам никой в тази страна не е виждал символа на Мишакал. Помислих, че амулетът е фалшив и сърцето ме заболя. Прости ми. Толкова сме отчаяни, че не виждаме надеждата, когато ни спохожда. Моля те, ако не си обидена, разкажи ни историята си.

Златна Луна започна оттам, как ги бяха прогонили с Ривъруайнд, замеряйки ги с камъни, описа срещата в хана с бъдещите си спътници и пътешествието до Ксак Тсарот. Разказа как бе унищожила дракона и как беше получила медальона на Мишакал. Но не спомена и дума за Дисковете.

Докато говореше, лъчите на слънцето се издължиха и настъпи здрач. Когато привърши, Говорителят дълго време не продума нищо.

— Трябва да обмисля всичко и да разбера какво означава то за нас — каза накрая и се обърна към спътниците: — Виждам, че сте изморени и единствено волята ви ви крепи. Всъщност — усмихна се той и погледна към Физбан, който се беше подпрял на една колона и похъркваше сладко — някои вече спят прави. Дъщеря ми Лорана ще ви отведе на едно място, където можете да забравите грижите си. Довечера ще има празненство във ваша чест, затова, че ни донесохте надежда. И нека се радвате на покоя на истинските богове.

Тълпата се раздели и пропусна дъщерята на Говорителя, която застана пред него. Челюстта на Карамон увисна, очите на Ривъруайнд се разшириха. Дори Райстлин се загледа в нея и най-после съзря красота, тъй като старостта не я беше докоснала. Косата й бе с цвят на мед и се спускаше на вълни чак до китките на ръцете й. Кожата й бе гладка, с цвят на дърво. Чертите й бяха изящни като на всички елфи, устните — плътни и сочни, а цветът на очите й се менеше като облак на залез.

— Кълна се в рицарската си чест — изрече развълнувано Стърм, — никога не съм виждал такава красота.

— Няма и да видиш — не и в този свят — измърмори Танис.

Спътниците го изгледаха изненадано, но той не им обърна внимание. Погледът му бе прикован в Лорана. Стърм погледна Карамон, който мушна брат си в ребрата, Флинт поклати глава и въздъхна.

— Сега вече ми е ясно — сподели Златна Луна с Ривъруайнд.

— Какво? Какво? — намеси се Таселхоф — Тика, ти разбираш ли нещо?

Тя усети само, че когато погледна Лорана, се почувства зле облечена, луничава и червенокоса. Придърпа блузата над пищния си бюст и й се прииска да беше по-затворена и да нямаше какво толкова да разкрива.

— Ще ми обясните ли какво става? — прошепна Таселхоф, като видя погледите, които останалите си размениха.

— Нямам представа! — процеди Тика. — Знам само, че Карамон се държи като пълен глупак. Виж го този вол! Човек може да си помисли, че му е взела акъла.

— Тя е много хубава — отбеляза Тас, — но не прилича на теб. По-слаба е, върви като дърво и…

— О, я млъквай! — разгневи се Тика и го блъсна така, че едва не го събори на земята.

Кендерът я изгледа обидено и отиде при Танис, твърдо решен да не го остави на мира, докато не изкопчи нещо.

— Добре дошли в Куалинести, скъпи гости — прошепна плахо Лорана с глас като ромон на горски поток. — Моля, последвайте ме. Храната и напитките ви очакват съвсем наблизо.

Тя пристъпи грациозно и спътниците я пропуснаха, както бяха сторили елфите. Лорана сведе клепачи и се изчерви. Вдигна поглед само веднъж, когато мина покрай Танис — съвсем бегъл поглед, който само той видя. Чертите му се изопнаха и погледът му потъмня.

— След като събудиха Физбан, всички напуснаха Кулата на Слънцето.