Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (32)

Глава 8
Съмнения.
Засада!
Нов приятел.

Елфите ги събудиха преди зазоряване. На север се кълбяха буреносни облаци и протягаха сивите си пръсти към Куалинести. Гилтанас дойде, след като закусиха. Беше облечен в синя туника и ризница от плетена стомана.

— Това са провизиите. — Той посочи воините, които държаха в ръце големи пакети. — Ако имате нужда, ще ви дадем оръжия и доспехи.

— Тика има нужда от меч, ризница и щит — каза Карамон.

— Ще направим каквото можем, но се съмнявам, че имаме толкова малка ризница.

— Как е Терос Айрънфелд? — попита Златна Луна.

— Добре е, посветена на Мишакал. — Гилтанас се поклони почтително. — Разбира се, той ще пътува с елфите на юг. Ако желаеш, можеш да се сбогуваш с него.

Не след дълго донесоха доспехи за Тика и й връчиха олекотен меч, какъвто предпочитаха елфките. Момичето много се зарадва на бронята и шлема. Бяха елфска изработка, украсени със скъпоценни камъни. Гилтанас поясни:

— Още не съм ти благодарил, че ми спаси живота в хана Приеми тези доспехи. Това са церемониалният шлем и бронята на майка ми и са още от времето на Братоубийствените войни По принцип трябва да ги наследи сестра ми, но с Лорана решихме, че ти ще бъдеш най-подходящият им притежател.

— Прекрасни са — промълви Тика и се изчерви. Взе шлема и впери объркан поглед в другите неща. — Не знам как се слага всичко това — призна тя.

— Аз ще ти помогна! — побърза да предложи услугите си Карамон.

— И аз ще се справя — охлади ентусиазма му Златна Луна и поведе Тика към горичката.

— Тя пък какво разбира от доспехи? — измърмори воинът. Ривъруайнд се усмихна и чертите му омекнаха.

— Не забравяй, тя е Дъщерята на Главатаря. Когато баща й отсъстваше, нейно задължение бе да предвожда племето в бой. Тя знае много за доспехите, войнико, и още повече за сърцето, което бие под тях.

Карамон се изчерви, вдигна нервно една от торбите с припаси и надникна вътре.

— Каква е тази гадост?

— Куит-па — отвърна Гилтанас. — Казано на общия език — железен порцион. Издържа седмици наред.

— Прилича на сушени плодове! — смутолеви с погнуса воинът.

— Точно това е — ухили се Танис. Карамон изстена.

 

Зората тъкмо обагряше в бледорозово краищата на буреносните облаци, когато Гилтанас изведе групата от Куалинести. Танис нито веднъж не се обърна назад. Беше му мъчно, че последното му идване тук не е по друг, по-щастлив повод. Сутринта не беше видял Лорана и макар тайно да изпита облекчение, че се е разминал със сълзливото сбогуване, все пак се зачуди защо не дойде да го изпрати.

Пътеката пое на юг и започна да се спуска бавно, но неотклонно. Карамон вървеше редом с Тика, очарован от бронята й, въпреки че не й беше по мярка, и й показваше как да си служи с меча. Но много се разсейваше. Златна Луна беше подкъсила червената й сервитьорска пола, за да не й пречи, като ходи, и от доспехите стърчаха пухчета, с които беше поръбено бельото й. Краката й бяха напълно открити и точно такива, каквито си ги представяше Карамон — -закръглени и добре оформени. Може би затова му беше трудно да се съсредоточи в уроците. Погълнат от красотата на ученичката си, дори не забеляза, че брат му е изчезнал.

— Къде е младият магьосник? — попита рязко Гилтанас.

— Не знам. Може да му се е случило нещо — разтревожи се Карамон и се наруга, че се е заплеснал толкова дълго по Тика. Извади меча си и понечи да се втурне назад по пътеката, но елфът го спря.

— Я стига! Какво би могло да му се случи? На километри оттук няма никакви врагове. Сигурно е отишъл някъде. Нарочно.

— Какво искаш да кажеш? — почервеня воинът.

— Може да е отишъл да…

— …да намеря онова, което ми е нужно за заклинанията — прекъсна го Райстлин, излизайки от храсталака, — и да си набера билки за кашлицата.

— Райст! — Карамон едва не го разцелува от облекчение. — Не се отклонявай повече. Опасно е.

— Съставките за заклинанията ми са тайна — подразни се магьосникът, отблъсна брат си и побърза да отиде при Физбан, подпирайки се на магическия жезъл.

Гилтанас изгледа остро Танис, но той само сви рамене и поклати глава. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Трепетликите отстъпиха мястото си на ели и борове. Край тях се появи поток, който скоро се превърна в буйна планинска река. Когато спряха, за да обядват, Физбан отиде при Танис и клекна до него.

— Следват ни — каза му той шепнешком, но така, че да го чуят всички.

— Какво? — извърна се рязко Танис и го изгледа недоверчиво.

— Наистина — кимна сериозно магьосникът. — Видях го. Провира се между дърветата като змия.

Стърм съзря тревогата в погледа на Танис и се приближи.

— Какво става?

— Старецът твърди, че някой ни следи.

— Пфу! — Гилтанас захвърли отвратен последната хапка от своя Куит-па и се изправи. — Глупости! Хайде да тръгваме. До Сла-Мори има още много път, а трябва да сме там преди залез-слънце.

— Аз ще вървя последен — прошепна Стърм на Танис. Пътят през иглолистната гора продължи часове. Слънцето започна да се спуска и сенките се издължиха. Изведнъж пред тях се появи поляна.

— Шшт! — Танис спря разтревожен.

Карамон веднага извади меча си и махна със свободната си ръка на Стърм и Райстлин.

— Какво става? — изписка Таселхоф. — Аз не виждам нищо!

Танис го изгледа ядосано и кендерът сам запуши устата си с ръка, за да му спести труда.

На поляната се виждаха следи от скорошна кървава битка. Навсякъде лежаха тела на хора и таласъми, застинали в най-ужасни предсмъртни пози. Спътниците се огледаха тревожно и се опитаха да доловят някакъв шум, но чуваха само ромона на реката.

— В продължение на километри нямало никакви врагове! — Стърм изгледа Гилтанас и понечи да излезе на поляната.

— Чакай! — спря го Танис. — Стори ми се, че нещо помръдна!

— Може някой да е още жив — предположи рицарят и тръгна напред.

Останалите го последваха предпазливо. Изпод две таласъмски тела се дочу приглушено стенание. Те се насочиха натам с мечове в ръце.

Карамон обърна телата и под тях откри ранения.

— Човек — докладва той. — Целият е в кръв. Май е в безсъзнание.

Останалите се скупчиха около него. Златна Луна понечи да коленичи, но Карамон я спря.

— Недей. Няма смисъл да го лекуваш, ако после се наложи да го убиваме. Не забравяй, че в Солас някои хора са на страната на Господаря на драконите.

Човекът носеше ризница от стомана с добро качество, но много занемарена. Дрехите му също бяха скъпи, но толкова износени, че на места дори прозираха. Изглеждаше малко над трийсет години. Косата му беше гъста и черна а лицето — съвсем обикновено, макар че брадичката определено беше решителна. Непознатият отвори очи и изгледа спътниците с разфокусиран поглед.

— Слава на боговете на Търсачите! — изрече дрезгаво — Приятелите ми! Мъртви ли са?

— Тревожи се първо за себе си — отвърна рязко Стърм — Какви бяха приятелите ти, хора или таласъми?

— Хора, които се биха с драконовите същества. — Мъжът се сепна и отвори широко очи. — Гилтанас?

— Ебен! — изненада се елфът. — Как оцеля при битката в долината?

— Като стана на въпрос, ти как оцеля? — Мъжът на име Ебен се помъчи да се изправи. Карамон му подаде ръка, но той изведнъж посочи нещо зад него.

— Внимавай! Драк…

Воинът го пусна се извърна. Ебен се стовари на земята и изпъшка.

В края на поляната стояха дванайсет драконяни с извадени мечове.

— Всички чужденци трябва да бъдат отведени при Господаря на драконите за разпит — извика един от тях. — Призоваваме ви да тръгнете доброволно.

— Никой не знае за тази пътека, нали? — прошепна Стърм на Танис и хвърли многозначителен поглед към Гилтанас. — Поне според елфа.

— Не приемаме заповеди от Верминаард! — извика Танис.

— Ще приемете, и то много скоро! — Драконянинът махна с ръка и съществата се хвърлиха в атака.

Физбан, застанал до едно дърво, извади нещо от торбата си и промълви няколко думи.

— Не! Само не Огненото кълбо! — извика Райстлин и сграбчи ръката му. — Ще избиеш всички ни!

— О, така ли? Ами да, май си прав. — Магьосникът въздъхна разочаровано, но след миг лицето му просветна, — Чакай, измислих нещо друго.

— О, не! Стой там и не се показвай! Отивам при брат си.

— Какво ли беше онова заклинание с паяжината? — измърмори старецът, като се направи, че не го е чул.

Тика беше извадила меча си и трепереше от страх и ентусиазъм. Един драконянин връхлетя отгоре й и тя го посрещна с мощен замах. Мечът го подмина с цял метър, но в замяна на това изсвистя само на милиметри от главата на Карамон. Той я избута зад гърба си и го повали, след което стъпи на врата му и го прекърши.

— Стой зад мен — каза й той и погледна меча й, който тя продължаваше да размахва във всички посоки. — Не, по-добре иди под дървото при стареца и Златна Луна. Бъди добро момиче.

— Няма! Сега ще ти покажа! — измърмори обидено тя, но мечът се изплъзна от потните й длани.

Върху Карамон се нахвърлиха още двама драконяни, но брат му вече беше заел позиция до него. Комбинацията от стомана и магия бе убийствена за враговете им. Тика разбра, че само им пречи, а освен това се боеше от гнева на Райстлин повече, отколкото от драконяните. Вдигна меча си и се огледа да види дали може да помогне на някой друг. Стърм и Танис се биеха рамо до рамо. Гилтанас и Флинт представляваха невероятна двойка, а Таселхоф беше забил хупака си в земята и хвърляше смъртоносни каменни снаряди по цялото бойно поле. Златна Луна стоеше под дървото и Ривъруайнд я пазеше, Физбан беше извадил книгата си със заклинания и прелистваше страниците й.

— Паяжина… паяжина… как ставаше?

— Ааарргх! — Писъкът, който прозвуча зад гърба на Тика, замалко не я накара да си глътне езика. Тя се извърна стреснато, изпусна меча си и видя, че във въздуха, право към нея, се носи драконянин. Момичето хвана щита си с две ръце и халоса с всичка сила противната физиономия на влечугото. Щитът едва не изхвръкна от ръцете й при удара, но съществото падна в безсъзнание. Тя вдигна меча от земята, сбърчи отвратено нос и прободе врата му. Тялото моментално се вкамени и плени оръжието й. Тика се опита да го измъкне, но мечът не помръдваше.

— Тика, вляво! — изкрещя Таселхоф.

Тика се обърна и видя друг драконянин. Той замахна, но тя отби меча му с щита. След това страхът й вдъхна нечувана сила и заудря съществото отново и отново, с единствената мисъл, че трябва да го убие. В един момент усети, че някой докосва ръката й. Извърна се, готова да размаха отново окървавения си щит, но видя Карамон.

— Всичко е наред — успокои я той. — Свърши се. Ти се справи много добре. Наистина.

Тика премигна. В първия миг не го позна, но след това сви рамене и свали щита.

— Нещо не ме бива много с меча — каза тя и се разтрепери от спомена за ужасното същество, което й беше налетяло.

Карамон я прегърна и погали червените й къдрици, мокри от пот.

— Ти си по-смела от много мъже — похвали я тихо той. Тика го погледна в очите. Страхът й се изпари и сърцето й се изпълни с блаженство. Тя се притисна до гърдите му. Допирът до твърдите му мускули и миризмата на пот и кожа я опиваха. Обви ръце около шията му и го целуна с такава страст, че прехапа устната му. Осъзна се чак когато усети вкус на кръв в устата си.

Изненаданият Карамон почувства едновременно и болката, и мекотата на устните й. Изведнъж изпита непреодолимо желание. Искаше тази жена като никоя друга — а през живота си бе имал много. Забрави кой е и къде се намира. Съзнанието и тялото му пламтяха с болезнена страст. Той я придърпа към себе си и безпаметно започна да я целува.

Болката от прегръдката й достави удоволствие. Копнееше да й се отдаде изцяло, но изведнъж си спомни историите, които другите сервитьорки разказваха за ужасните и прекрасни неща, които се случваха между мъжа и жената.

Карамон съвсем изгуби представа за действителността. Вдигна Тика с намерението да я отнесе в гората, но в този момент усети допира на позната ледена ръка.

Воинът се втренчи изненадано в брат си, но бързо се съвзе и пусна внимателно девойката. Тя отвори замаяно очи и видя Райстлин, който я оглеждаше със странните си бляскави очи.

Лицето й пламна. Тика се отдръпна, препъна се в тялото на някакъв драконянин, грабна щита си от земята и побягна:

Карамон преглътна с усилие и понечи да каже нещо, но Райстлин го изгледа презрително и отиде при Физбан. Воинът потрепери като новородено теле, въздъхна и се запъти към Стърм, Танис и Гилтанас, които разпитваха Ебен.

— Добре съм — уверяваше ги мъжът. — Просто ми прилоша, като видях тези същества, това е. Сред вас наистина ли има посветен? Това е чудесно, но нека не си хаби силата с мен. Нищо ми няма. Това са само драскотини. Повечето кръв е тяхна. С другарите ми следяхме драконяните и тогава ни нападнаха поне четирийсет таласъма.

— И оживя само ти? — подозрително попита Гилтанас.

— Да — отговори Ебен, без да трепне. — Както знаещ, аз съм много добър с меча. Убих няколко — той посочи шестте таласъмски тела, — но се появиха още и някой ме събори. После не помня. Сигурно са ме сметнали за мъртъв или не са ме видели. Но стига толкова за моите геройства. Вас, момчета, също ви бива с мечовете. Накъде сте тръгнали?

— Към някакво място, Сла… — започна Карамон, но Гилтанас го прекъсна.

— Мисията ни е тайна. Но един добър воин няма да ни е излишен.

— Ако ще се биете с драконяните, вашата битка е и моя битка. — Ебен измъкна торбата си изпод едно от таласъмските тела и я метна през рамо. — Казвам се Ебен Шатърстоун и съм от Гейтуей. Вероятно сте чували за моя род. Ние притежавахме един от най-красивите замъци западно от…

— Точно така! — възкликна Физбан. — Сетих се! Всичко наоколо се изпълни с плътна лепкава паяжина.

 

Слънцето тъкмо залязваше, когато групата стигна до една открита равнина, заобиколена от високи планински върхове. Последният страж на равнините в тези горди планини бе крепостта Пакс Таркас, построена в началото на планинския проход. Спътниците го гледаха с безмълвна възхита.

Тика присви очи. За първи път виждаше такива изящни кули, които пронизваха облаците.

— Никога не съм си представяла нещо толкова огромно! Кой го е построил? Трябва да са били могъщи хора.

— Не са били хора — отвърна тъжно Флинт. Брадата му потрепери и той погледна Пакс Таркас с копнеж. — Построили са го елфи и джуджета. Заедно. Преди много, много време, когато цареше мир.

— Истина е — потвърди Гилтанас. — Много отдавна Кит-Канан разбил сърцето на горкия си баща, като напуснал древната си родина Силванести. Той и хората му дошли в тези прекрасни гори, които императорът на Ергот им дал съгласно мирното споразумение от Суордсхийт след края на гражданските войни. Но най-голямото му постижение е построяването на Пакс Таркас. Той се намира на границата между кралствата на джуджетата и елфите и е символ на приятелството, което вече го няма в Крин. Сега видът на тази военна крепост ме изпълва с тъга.

Докато Гилтанас говореше, вратата в центъра на крепостната стена се отвори и в равнината се изсипаха безчет драконяни и таласъми, строени в бойни редици. Звукът на бойни рогове отекна в планинските върхове. Огромен червен дракон наблюдаваше армията си високо в небето. Спътниците се скриха в храстите. Драконът бе твърде далеч, за да ги забележи, но страхът им се усещаше дори от това разстояние.

— Тръгнали са към Куалинести — каза задавено Гилтанас. — Трябва да се вмъкнем вътре и да освободим затворниците. Тогава Верминаард ще върне армията си обратно.

— В Пакс Таркас ли отивате? — Ебен не можеше да повярва.

— Да — отвърна неохотно елфът и съжали, че се е изпуснал.

— Много сте смели, не отричам. И как ще влезем вътре? Ще чакаме да се изтегли армията? При централната порта сигурно ще останат само няколко стражи. С тях ще се справим, нали, мъжаги? — Той погледна Карамон.

— Естествено — ухили се воинът.

— Планът не е такъв — предупреди сухо Гилтанас и посочи едва видимата тясна долина, която се врязваше в планината. — Ще минем оттам, след като се стъмни. Той се изправи и тръгна. Танис побърза да го настигне.

— Какво знаеш за този Ебен? — попита го на елфски и обърна глава назад.

Гилтанас сви рамене.

— Беше в отряда на хората, които се биха с нас в клисурата. Онези, които оцеляха, бяха отведени в Солас, където загинаха. Предполагам, че е успял да се спаси. Все пак, нали и аз се спасих. — Елфът изгледа Танис с крайчеца на окото си. — Той е от Гейтуей и произхожда от богат търговски род. Казаха ми, че семейството му се разорило и сега си изкарвал прехраната като наемен войник.

— И аз така предположих. Дрехите му са скъпи, но са виждали и по-добри времена. Мисля, че постъпи правилно, като го взе с нас.

— Да, не трябва да го изпускаме от очи.

— Естествено. — Танис замълча.

— Както и мен. Нали това си мислиш в момента? Знам какво говорят останалите, особено рицарят. Но ти се кълна, че не съм предател, Танис! Искам само едно! — Очите му проблеснаха в полумрака. — Да унищожа този Верминаард. Само да го беше видял, когато драконът убиваше приятелите ми! С удоволствие бих жертвал живота си… — Гилтанас внезапно млъкна.

— И нашия ли? — попита Танис.

Елфът се обърна и го изгледа. Бадемовите му очи изразяваха само безразличие.

— Щом толкова искаш да знаеш, за мен твоят живот означава точно толкова. — Той щракна с пръсти. — Животът на елфите е над всичко. Той е единственото, което ме интересува! — И продължи напред.

Стърм се приближи към тях.

— Танис, старецът е прав. Следят ни.