Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (16)

Глава 14
В плен на драконяните.

Притиснат до земята и останал без дъх, Таселхоф наблюдаваше как драконяните се канят да отнесат приятелите му. Беше се скрил в един храст до брега на блатото, а Флинт лежеше до него в безсъзнание. Кендерът го изгледа виновно, но в случая просто нямаше избор. В паниката си джуджето щеше да повлече и него в ледената вода и надали щяха да оживеят, ако не го беше фраснал по главата с хупака си. След това извлече безжизненото му тяло на сушата, скри го под храста и загледа безпомощно как драконяните оплитат приятелите му с магическа паяжина. Очевидно всички бяха в безсъзнание, защото не помръдваха.

Развесели се малко, докато наблюдаваше опитите им да вземат жезъла на Златна Луна. Очевидно им беше познат, защото промърмориха над него няколко фрази на гърления си език, придружени от някакви движения с ръце. Единият — вероятно лидерът им — посегна да го вземе. Избухна яркосиня светлина. Той изпищя, хвърли жезъла и заподскача нагоре-надолу по брега, бълвайки думи, за които Тас предположи, че са обидни Накрая му хрумна по-добра идея. Извади една кожена завивка от торбата на Златна Луна и я разстла на земята. Взе някаква пръчка с която избута жезъла върху завивката, уви го в нея и го размаха тържествуващо. Няколко драконяни вдигнаха телата на приятелите му, останалите поеха след тях, понесли торбите и оръжията им.

Точно когато преминаваха покрай храста, джуджето се размърда и простена. Тас запуши устата му с длан. Съществата явно не го чуха, защото продължиха по пътя си. Докато минаваха покрай тях, Таселхоф успя да разгледа приятелите си. Изглеждаха дълбоко заспали. Карамон дори хъркаше. Кендерът си спомни за приспиващото заклинание на Райстлин и реши, че драконяните са използвали нещо подобно, за да ги пленят.

Флинт отново изстена. Драконянинът, който вървеше последен, спря и надникна в храстите. Тас взе хупака и го вдигна над главата на джуджето — ей така, за всеки случай. Но не се наложи. Съществото сви рамене, измърмори нещо и побърза да настигне останалите. Кендерът въздъхна облекчено и махна ръката си от устата на джуджето, Флинт премигна и отвори очи.

— Какво стана? — изстена той, като се държеше за главата.

— Падна от моста и си удари главата в дървото — излъга Тас.

— Така ли? — усъмни се Флинт. — Последното нещо, което си спомням, бе че едно от тези същества идваше към мен и аз паднах във водата…

— Ами… така стана, недей да спориш — прекъсна го Тас и се изправи. — Можеш ли да вървиш?

— Естествено, че мога — процеди през зъби джуджето и се изправи с леко залитане. — Къде са останалите?

— Драконяните ги заловиха и ги отнесоха.

— Всички? — Челюстта на Флинт увисна. — Просто така.

— Използваха магия — отвърна нетърпеливо Тас. — Доколко видях, направиха заклинание. Не са ранени единствено Райстлин, докато минаваха покрай нас, ми изглеждаше ужасно.

— Кендерът го дръпна за мокрия ръкав. — Хайде… трябва да ги проследим.

— Да, да — измънка Флинт и опипа главата си. — Къде ми е шлемът?

— На дъното на блатото — отвърна му с досада Тас. Ако искаш, гмурни се и си го намери.

Джуджето изгледа с погнуса мазната вода, потръпна и побърза да й обърне гръб. — Вдигна отново ръка към главата си и напипа огромна цицина.

— Изобщо не си спомням да съм си удрял главата. — Изведнъж се сети за нещо и трескаво заопипва гърба си. — Брадвата ми!

— Шшт! — скастри го Тас. — Радвай се, че си жив. Сега трябва да спасяваме другите.

— И как предлагаш да стане, при положение че не ми е останало нищо освен тази огромна цицина? — изръмжа Флинт и се понесе след бързия кендер.

— Все ще измислим нещо — каза уверено Тас, макар да чувстваше сърцето си в петите.

Кендерът лесно намери пътеката — беше стара и добре утъпкана.

За миг си помисли, че ако я следват, могат да се озоват право в свърталището на драконяните, и потръпна. Но реши да не се притеснява за такива дребни подробности.

За жалост Флинт не споделяше тези негови възгледи.

— Там има цяла армия, по дяволите! — възмути се джуджето и хвана кендера за ръкава.

— Ами, да… — Тас спря, за да обмисли ситуацията, и физиономията му грейна. — Още по-добре. Колкото те са повече, толкова по-малка е вероятността да видят нас. — И отново пое по пътя.

Флинт се намръщи. На тази логика нещо й куцаше, но точно сега не можеше да се сети какво и освен това му бе твърде студено, за да спори. Но в едно отношение беше съгласен с кендера: алтернативата бе да избягат през блатото и да изоставят приятелите си. А това не беше никаква алтернатива.

Вървяха още половин час. Слънцето потъна в омарата и я оцвети в кървавочервено. Нощта се спусна бързо над блатото. Скоро видяха пред себе си ярка светлина и побързаха да се скрият в храстите. Кендерът пристъпваше тихо като мишка, а джуджето непрекъснато настъпваше съчки, които пращяха, блъскаше се в дърветата и шумолеше в храстите. За щастие в лагера на драконяните празнуваха и надали щяха да чуят и армия от настъпващи джуджета. Двамата се промъкнаха почти до огъня, когато джуджето изведнъж сграбчи кендера толкова силно, че едва не го събори.

— Велики Реоркс! — изруга Флинт. — Дракон!

Тас бе твърде смаян, за да отвърне. Те наблюдаваха стъписани от ужас съществата, които танцуваха и се хвърляха по очи пред огромен черен дракон, разположил се в руините на голяма куполообразна сграда. Главата му се издигаше над върховете на дърветата а размахът на крилете му беше невероятен. Един драконянин се поклони пред него и посочи жезъла и струпаните на земята оръжия.

— Има нещо странно в този дракон — прошепна Тас след известно време.

— Като например, че изобщо не му се полага да съществува ли?

— Това е едно на ръка. Погледни го. Той изобщо не помръдва и не реагира на нищо. Просто си седи. Винаги съм ги смятал за по-енергични същества, не мислиш ли?

— Иди и го настъпи по крака! Тогава ще видиш що за енергични същества са.

— Точно това смятам да направя.

И преди джуджето да успее да каже нещо, Тас изпълзя от храстите и се отправи към лагера, подскачайки от сянка на сянка. На Флинт му идеше да си оскубе брадата от яд, но беше твърде опасно дори да направи опит да го спре. И като нямаше какво да стори, го последва.

 

— Танис!

Полуелфът чу името си сякаш от много далеч. Опита да отговори, но устата му беше запушена с нещо лепкаво. Тръсна глава и усети на рамото си ръка, която му помагаше да седне. Отвори очи. Беше нощ. Ако се съдеше по отблясъците, наблизо гореше голям огън. Видя до себе си угриженото лице на Стърм, вдигна ръка, за да потупа рицаря по широкото рамо, и започна да плюе парчета от лепкавата материя, полепнала по лицето му като паяжина.

— Добре съм — каза той накрая. — Къде се намираме? Всички ли са тук? Има ли ранени?

— В лагера на драконяните сме — каза Стърм и му помогна да се изправи. — Таселхоф и Флинт ги няма, а Райстлин е ранен.

— Много ли е зле?

— Не е добре.

— Отровна стрела — поясни Ривъруайнд. Танис се обърна към него и за пръв път успя да огледа мястото, където ги бяха затворили. Намираха се в бамбукова клетка, пазена от драконяни е извадени криви мечове, а в лагера се разхождаха стотици от тези гнусни същества. А над него…

— Да — каза Стърм, като видя изумената му физиономия дракон. Поредната детска приказка. Райстлин щеше да умре от удоволствие.

— Райстлин? — Танис отиде до магьосника, който лежеше в безсъзнание в ъгъла на клетката, покрит с наметалото си. Златна Луна беше коленичила до него, положила ръка на челото му, и от време на време отмяташе назад бялата му коса. Магът въртеше глава, мърмореше странни думи и крещеше отсечени заповеди.

Карамон седеше до него, блед почти колкото брат си. Ривъруайнд се приближи до тях.

— Златна Луна намери това във врата му — каза той и му показа една стрела с пера, като я държеше много внимателно между палеца и показалеца си. Погледна магьосника без обич, но със съжаление. — Кой знае каква отрова изгаря тялото му.

— Ако жезълът беше у нас… — промълви жената.

— А той къде е?

— Там — посочи Стърм с кисела гримаса.

Танис погледна и видя зад множеството драконяни жезъла, който лежеше пред черния дракон, положен върху коженото одеяло на Златна Луна.

Хвана една от пръчките на клетката и я раздруса.

— Можем да се измъкнем. Карамон ще пречупи това като съчка.

— Дори Таселхоф щеше да го счупи, ако беше тук — отговори му Стърм. — А след това ни остава да се погрижим за няколкостотин от тези същества. Дракона не го броим.

— Добре. Не го вземай навътре. — Танис въздъхна. — Имаш ли представа какво е станало с Флинт и Тас?

— Ривъруайнд каза, че малко преди да попаднем на засадата, чул плясък, точно след като Тас изкрещя. Може да са имали късмет да скочат от дървото и да се скрият в блатото. Ако не… — Стърм не довърши. Танис затвори очи, защото светлината от огъня го дразнеше. Чувстваше се уморен — от битки, от убийства, от блатна кал. Копнееше да легне и да потъне в безпаметен сън. Той отвори очи и разтърси клетката. Един от пазачите се обърна и вдигна меча си.

— Говориш ли общия? — попита Танис на най-елементарната форма, използвана в Крин.

— Да, и то много по-добре от теб, елфска отрепко — изръмжа драконянинът. — Какво искаш?

— Един от нас е ранен с отровна стрела. Искаме да се погрижите за него. Дайте му противоотрова.

— Отровна стрела ли? — Драконянинът надникна в клетката. — А, онзи с магиите. — От гърлото му се изтръгна звук, наподобяващ смях. — Значи е болен. Ами да, отровата действа бързо. Не можем да позволим наоколо да се размотават магьосници. Опасни са дори в клетка. Но не се притеснявай. Няма да е сам. Вие ще го съпроводите много скоро. Всъщност дори ще му завиждате. Вашата смърт няма да е толкова бърза.

Драконянинът му обърна гръб и каза нещо на партньора си, сочейки с кривия си нокът клетката. Двамата се разсмяха с отблъскващи гърлени звуци. Танис потисна бушуващата си ярост и отново погледна Райстлин. Състоянието му бързо се влошаваше. Златна Луна опипа пулса му и поклати глава. Брат му изстена. Погледът му се спря върху двамата драконяни, които се смееха и разговаряха.

— Карамон, недей! — изкрещя Танис, но не успя да го спре. Огромният воин се хвърли към пазачите с вик на ранено животно. Бамбуковите пръти поддадоха и се разхвърчаха на трески, забивайки се в тялото му. Бесен от желание да убива, воинът изобщо не ги почувства. Полуелфът се хвърли отгоре му, но той се отърси с такава лекота, сякаш прогонваше досадна муха. — Карамон, глупако… — изръмжа Стърм и двамата с Ривъруайнд се хвърлиха върху него, но той отблъсна и тях.

Един от пазачите се извърна и вдигна меча си, но воинът го изби от ръката му и заби огромния си юмрук в лицето му. Съществото се строполи безчувствено на земята, но само след секунди шестима драконяни с лъкове и стрели обкръжиха Карамон.

Ривъруайнд го събори на земята, а Стърм седна на гърба му и натисна главата му към земята, докато чу приглушен стон и почувства, че се е успокоил.

В този момент над лагера се разнесе остър, пронизителен глас.

— Доведете ми воина! — извика драконът.

Драконяните свалиха оръжията, обърнаха се към него и го изгледаха с почуда, след което си казаха нещо. Ривъруайнд и Стърм се изправиха, а Карамон остана да лежи на земята, разтърсван от ридания. Пазачите се спогледаха притеснено, а онези, които се намираха най-близо до дракона, побързаха да се отдръпнат и да образуват широк полукръг около него.

Един от тях, според нашивките може би се явяваше командир, пристъпи към загърнат в роба драконянин, който зяпаше черния дракон с отворена уста.

— Какво става? — попита рязко командирът.

Другият му отвърна на общия език. Танис ги слушаше внимателно и разбра, че двамата принадлежаха към различни видове — онези с робите очевидно бяха магьосници и жреци и май не говореха на един и същи език освен общия. Военният беше разтревожен.

— Къде е вашият жрец Бозар? Трябва да ни каже какво да правим.

— Главата на нашия орден не е тук. — Онзи с робата бързо възвърна самообладанието си. — Един от тях долетя и го взе със себе си, за да се разберат с бог Верминаард за жезъла.

— Но драконът никога не говори, когато жрецът го няма! На моите хора това не им се нрави. Направи нещо, и то по-скоро!

— Защо се бавите? — изсвистя като вятър гласът на дракона. — Доведете ми воина!

— Направете каквото казва! — Драконянинът с робата махна с ръка, няколко същества извлякоха кървящия Карамон за ръцете и го изправиха пред дракона с гръб към огъня. Съвсем наблизо лежаха синият жезъл, жезълът на Райстлин, оръжията и торбите им.

Воинът вдигна глава, за да погледне чудовището, обаче очите му се замъглиха от сълзите и кръвта, която струеше от местата, където се бяха забили бамбуковите трески. Драконът се извисяваше над него, но димът от огромния огън скриваше чертите му.

— Ще чуеш нашата присъда без отлагане, човешка отрепко. — изсъска чудовището и размаха огромните си криле. Драконяните се отдръпнаха панически. Очевидно знаеха какво ще последва.

Карамон го погледна без страх.

— Брат ми умира — изкрещя той. — Прави с мен каквото пожелаеш! Аз искам само едно нещо — върни ми меча, за да загина в битка!

Драконът се изсмя и драконяните се присъединиха към него с гърлените си звуци. Той се залюля напред-назад, сякаш се канеше да скочи върху воина и да го погълне.

— Звучи ми забавно. Дайте му оръжието! — заповяда драконът и размаха огромните си криле. Изви се вятър, който разпръсна искри от огъня.

Карамон разбута пазачите, взе меча си от купчината и го вдигна към чудовището, изпълнен с омраза и ярост.

— Не можем да го оставим сам! — изруга Стърм и пристъпи, готов да се хвърли в битка.

Изведнъж от сенките се чу глас.

— Псст… Танис! Полуелфът се обърна.

— Флинт! — възкликна той и погледна разтревожено към пазачите, но те наблюдаваха представлението. Танис отиде в дъното на клетката, където беше застанало джуджето.

— Изчезвай оттук! Не можеш да помогнеш с нищо. Райстлин умира, а драконът…

— …е Таселхоф — прекъсна го джуджето.

— Какво? Я повтори!

— Драконът е Таселхоф. Танис изгуби дар-слово.

— Направен е от камъшит — обясни припряно джуджето. — Тас се промъкна отзад и надникна вътре. Той е кух! Всеки, който влезе вътре, може да размахва крилете му и да говори през една тръба. Предполагам, че така жреците държат тези гнусни същества в подчинение. Както и да е, Таселхоф в момента се прави на дракон, пляска с криле и заплашва да изяде Карамон.

Танис си пое дълбоко въздух.

— И какво предлагаш? Наоколо има стотици драконяни! Няма да им отнеме много време, за да разберат какво става.

— Идете при Карамон. Ти, Стърм и Ривъруайнд. Вземете оръжията си, торбите и жезъла. А аз ще помогна на Златна Луна да отнесем Райстлин в гората. Тас е наумил нещо. Просто бъдете готови.

Танис изстена.

— На мен още по-малко ми харесва — изръмжа джуджето. — Не съм много щастлив, че животът ми е в ръцете на някакъв плиткоумен кендер, но, в крайна сметка, той е драконът тук.

— Определено — изрече полуелфът и хвърли един поглед към чудовището, което надаваше вой, пляскаше с криле и подскачаше напред-назад пред смаяните драконяни.

Той отведе Стърм и Ривъруайнд при Златна Луна, която през цялото време стоеше до Райстлин. Обясни им ситуацията и рицарят го изгледа така, сякаш бе по-луд и от магьосника. Ривъруайнд само поклати глава.

— Ако имате по-добър план, кажете го — завърши Танис. Двамата погледнаха първо дракона, после него и едновременно свиха рамене.

— Златна Луна да тръгва с джуджето — разпореди Ривъруайнд.

Жената понечи да възрази, но варваринът я изгледа с безизразно лице и тя преглътна протеста си.

— Моля ви, милейди, останете с Райстлин — намеси се Стърм. — Ние ще донесем вашия жезъл.

— Само побързайте — отрони тя с побелели устни. — Той наистина е на ръба на смъртта.

— Ще побързаме. Имам чувството, че само да започнем, всичко ще се развие мълниеносно! — Стърм я потупа по ръката.

Ривъруайнд продължаваше да гледа Златна Луна. Понечи да каже нещо, но поклати раздразнено глава, обърна се и застана до Танис. Стърм се присъедини към тях и тримата започнаха да се промъкват между драконяните.

 

Карамон вдигна меча си и той проблесна от пламъците на огъня. Драконът побесня и съществата се отдръпнаха назад, вдигнали щитове пред лицата си. Искрите, понесени от криле-те на дракона, подпалиха някои от бамбуковите колиби, но драконяните изобщо не забелязаха, жадни за кръв. Чудовището започна да вие и Карамон усети как устата му пресъхва, а стомахът му става на топка. За пръв път влизаше в битка без брат си и от тази мисъл сърцето му се сви от болка. Тъкмо се канеше да се нахвърли върху чудовището, когато, сякаш от нищото, изникнаха Танис, Стърм и Ривъруайнд.

— Ние няма да оставим приятеля си сам в смъртта! — изкрещя предизвикателно полуелфът. Драконяните изпаднаха във възторг, предвкусвайки представлението.

— Махайте се! — изръмжа Карамон и очите му се насълзиха. — Това е моя битка.

— Млъкни и слушай! — заповяда Танис. — Стърм, вземи мечовете ни, а ти, Ривъруайнд, събери торбите. Вземи каквито драконянски оръжия успееш да докопаш. Карамон, ти се погрижи за двата жезъла.

— Какво, по дяволите…

— Драконът е Таселхоф. Сега нямам време да ти обяснявам. Просто прави каквото ти казвам! Вземи двата жезъла и ги отнеси в гората. Златна Луна чака. — Той прегърна приятеля си и го побутна. — Тръгвай! Райстлин умира! Ти си единственият му шанс.

Това отрезви напълно Карамон. Той изтича до купчината оръжия и под одобрителните крясъци на драконяните грабна двата жезъла. Стърм и Ривъруайнд се въоръжиха и рицарят подаде на Танис меча му.

— А сега се пригответе да умрете, човеци! — изкрещя драконът. Крилете му описаха широка дъга и той изведнъж се вдигна във въздуха. Драконяните се развикаха. Някои побягнаха в гората, а други се проснаха по лице на земята.

— Сега! — изкрещя Танис. — Тичай, Карамон!

Огромният воин побягна към гората и се насочи към мястото, където го чакаха Златна Луна и Флинт. Един драконянин се изпречи на пътя му, но той го просна само с един замах. Стърм надаваше соламнийски бойни викове, а съществата крещяха неистово. Няколко от тях се нахвърлиха върху Карамон и той реши да опише с жезъла дъга така, както беше виждал да го прави Златна Луна. Избухна синя светлина и драконяните се строполиха на земята.

Карамон стигна до гората и намери едва дишащия Райстлин в краката на Златна Луна. Тя грабна жезъла и го сложи върху безжизненото тяло на магьосника.

— Няма да стане — поклати глава Флинт.

— Трябва! — каза твърдо Златна Луна и прошепна: — Който и да си ти, господарю на жезъла, излекувай този човек. Моля те. — Повтори същите думи като в транс още много пъти.

Изведнъж дърветата избухнаха в пламъци.

— В името на Бездната! — заекна джуджето. — Погледнете! Карамон се обърна тъкмо навреме, за да види как черният дракон пада с главата напред в огъня. Във въздуха се разхвърчаха горящи парчета дърво и из целия лагер се понесоха искри. Бамбуковите колиби, които още не горяха, пламнаха с всичка сила. Камъшитеният дракон нададе последен писък и също се подпали.

— Таселхоф! — изруга Флинт. — Скапаният кендер е вътре в това чудо! — Той се втурна в горящия лагер на драконяните.

— Карамон… — прошепна Райстлин. Воинът коленичи до него. Магьосникът беше много блед, но очите му гледаха с ясен поглед. Той се надигна немощно, залитна и се подпря на брат си, загледан в унищожителния огън. — Какво става?

— И аз не знам. Таселхоф се направи на дракон и нещата се объркаха. Ти почивай. — Воинът се загледа към лагера и извади меча си в случай, че някой драконянин реши да ги нападне.

Но в момента пленниците бяха последната им грижа. След като техният бог, тоест драконът, се подпали, дисциплината им отиде по дяволите и те се разбягаха с писъци из гората. Неколцина по-едри и очевидно по-интелигентни драконяни сновяха насам-натам и отчаяно се опитваха да въдворят някакъв ред в хаоса. Стърм си проби път през редиците им, без да срещне никаква съпротива. Тъкмо беше стигнал до края на откритото пространство, близо до бамбуковата клетка, когато Флинт притича край него и влезе в горящия лагер.

— Ей! Къде?…

— Тас е в дракона! — Джуджето дори не забави крачка. Стърм се обърна и видя черния дракон, обхванат в пламъци, които се издигаха чак до небето. Лагерът беше обгърнат от непрогледен дим, който не успяваше да се разнесе поради тежкия и влажен въздух. Рицарят се наведе и изтръска няколкото искри, попаднали върху наметката му, след което се затича и бързо настигна късокракото джудже.

— Флинт — изрече той, останал без дъх, и го хвана за ръката, — няма смисъл. Никой не може да оживее в тази пещ! Хайде да се връщаме при останалите…

— Остави ме! — изрева джуджето толкова свирепо, че рицарят се сепна и го пусна. То отново се затича към горящия дракон, а Стърм въздъхна и тръгна след него с насълзени от дима очи.

— Таселхоф Бърфут! — изкрещя Флинт. — Идиот такъв! Къде си?

Не получи отговор.

— Таселхоф! Ако не излезеш, ще те убия! Не ме карай… — По бузите му се стичаха сълзи от безсилие, гняв, скръб и дим.

Горещината беше непоносима. Тя изгаряше дробовете на Стърм и той разбра, че няма да издържат дълго. Хвана здраво джуджето, дори се приготви да го удари, само и само да го изнесе оттук. Тогава видя раздвижване в края на пламтящата купчина. Разтри очи и отиде да погледне отблизо.

Драконът бе паднал странично. Главата му, която беше скрепена към тялото с дълга камъшитена шия, щеше да пламне всеки момент. Стърм отново видя, че нещо се движи.

— Флинт! Виж! — Рицарят изтича до главата, но джуджето вече го беше изпреварило. От устата на дракона се показваха два малки крака, обути в син чоропогащник, които ритаха с всичка сила.

— Тас! Излизай оттам! Главата ще пламне всеки момент!

— Не мога! Заклещен съм! — чу се приглушен глас. Стърм започна трескаво да обмисля как да освободи кендера, докато Флинт го хвана за краката и го задърпа.

— Оох! Престани! — изпищя Тас.

— Не става — изпухтя джуджето. — Здравата е заседнал. Огнената стихия пропълзя по врата на дракона и Стърм извади меча си.

— Ще му отрежа главата. Не виждам друг начин. — Той прецени ръста на кендера и като се молеше ръцете му да не са вдигнати нагоре, замахна към врата на дракона. Флинт стисна очи. Острието на меча се стовари върху дракона и главата му се отдели от тялото. Кендерът изпищя, но Стърм не разбра дали от болка, или от изненада.

— Дърпай! — викна на джуджето.

Флинт сграбчи камъшитената глава и я задърпа встрани от горящото туловище. В този момент от дима изникна висока тъмна фигура. Рицарят се извърна с вдигнат меч, но беше Ривъруайнд.

 

— Какво пр… — Варваринът изгледа драконовата глава и помисли, че двамата са си изгубили ума.

— Кендерьт е вътре! — извика Стърм. — Тук не можем да разцепим главата. Драконяните ще пи обкръжат всеки момент. Трябва да…

Думите му заглъхнаха в поредния огнен взрив, но Ривъруайнд успя да види сините крака, които стърчаха от устата на дракона. Пъхна пръсти в едната очна кухина на главата и я дръпна. Стърм я хвана от другата страна и двамата тичешком се отдалечиха от лагера. Малкото драконяни, на които се натъкнаха, побягнаха като попарени при вида па тачи гледка.

 

— Хайде, Райст. — Карамон бе положил ръка около раменете на брат си. — Опитай да се надигнеш. Трябва да се махаме оттук. Как си?

— Както винаги — прошепна с горчивина Райстлин. — Помогни ми да стана. Чака… А сега ме остави поне за малко на мира. — Той се подпря па едно дърво и въпреки че трепереше, успя да се задържи изправен.

— Добре, Райст — обиди се Карамон и се отдръпна. Златна Луна изгледа с отвращение магьосника, спомняйки си безмерната скръб па брат му, когато той умираше. Тя им обърна гръб и зачака останалите, загледана в плътния дим.

Пръв се появи полуелфът, който тичаше толкова бързо, че не успя да спре навреме и се блъсна в Карамон. Воинът го задържа с огромните си ръце и го изправи на крака.

— Благодаря! — извини се останалият без дъх Танис и се наведе с ръце на коленете, за да се свести. — Къде са другите?

— Не сте ли заедно?

— Разделихме се. — Той си пое дълбоко дъх, но се закашля, когато димът влезе в дробовете му.

— Су Торак! — внезапно извика Златна Луна.

Двамата мъже се извърнаха едновременно и онемяха от гротескната картина, която изникна от непрогледния дим — към тях се носеше главата на дракон, изплезил раздвоен син език. Танис премигна, но в същия момент чу зад себе си звук, който едва не го накара панически да се покатери па първото дърво. Все пак успя да преодолее страха си и се обърна със свито сърце и вдигнат меч.

Райстлин се смееше!

Танис никога не го беше чувал да се смее, дори и като дете, и се помоли никога повече да не го чуе. Карамон гледаше брат си с почуда, а Златна Луна го наблюдаваше с ужас. Накрая ужасният звук затихна, но Райстлин продължи да се смее беззвучно. Златните му очи отразяваха обхванатия в пламъци лагер на драконяните.

Танис потръпна и се обърна. Чак сега видя, че Стърм и Ривъруайнд носеха главата, а пред тях припкаше Флинт, нахлупил драконянски шлем. Полуелфът изтича да ги посрещне.

— Какво става, в името на…

— Кендерът се заклещи в това и трябва да го извадим — прекъсна го Стърм. Двамата с Ривъруайнд сложиха главата на земята, дишайки тежко. Стърм изгледа смеещия се Райстлин. — Какво му става? Още ли е натровен?

— Не, добре е — отвърна Танис и коленичи, за да огледа главата на дракона.

— Жалко — измърмори Стърм и клекна до него.

— Тас, добре ли си? — извика полуелфът, повдигна огромната уста и надникна вътре.

— Стърм май ми отряза косата! — простена кендерът.

— Добре че не ти е отрязал главата! — изсумтя Флинт.

— Какво му пречи да излезе? — Ривъруайнд също се наведе да погледне.

— Не знам, по дяволите! — изруга Танис и се изправи. — Нищо не виждам от тоя проклет дим. Трябва да се махаме оттук! Драконяните много скоро ще се организират. Карамон, ела тук и опитай да откъснеш горната част.

Воинът застана пред камъшитената глава. Бръкна в двете очни кухини, затвори очи, пое си дълбоко въздух, изръмжа и задърпа. В първия момент не се получи нищо. Танис наблюдаваше как мускулите му се издуват и напрягат и лицето му се зачервява. Изведнъж дървото се разцепи с трясък и драконовата глава се разпадна. Карамон залитна назад от инерцията.

Полуелфът бръкна вътре, сграбчи ръката на Тас и го измъкна.

— Добре ли си?

Кендерът се олюля леко, но усмивката му бе широка, както винаги.

— Разбира се — отвърна жизнерадостно той. — Само съм малко поожулен. — Внезапно лицето му помръкна, опипа главата си и притеснено попита: — А косата ми?

— На мястото си е.

Тас въздъхна облекчено, мигновено възвърна бодрия си дух и започна да говори:

— Това беше най-чудесното нещо, което ми се е случвало — да летя. А Карамон правеше такива физиономии…

— Историята ще почака — прекъсна го Танис. — Сега трябва да се махаме оттук. Карамон? Ти и брат ти ще се справите ли?

— Да.

Райстлин пристъпи немощно и прие подкрепата на силните братски ръце. Обърна се за последно да погледне разцепена-та драконова глава и раменете му отново се разтресоха от беззвучен кикот.