Гео Нешев
Бялото мълчание (2)

Хроника на едно начало

В оперативния журнал срещу операция №166 този път бяха вписани непознати имена. Освен дежурния хирург като оператори фигурираха още Ап. Падарев, Б. Тодоров, Н. Томов, Ю. Андреева и Л. Иванова. Не случайно, разбира се. И петимата са студенти, членове на кръжока по болнична хирургия. От години ръководството на клиниката възлага на своите възпитаници сами да оперират. Само младият Ап. Падарев, председател на кръжока, има над 150 операции. Но нека не избързваме, да разкажем всичко подред.

Сред стихналия парк на Висшия медицински институт в София мълчаливо се гушеха белите сгради. Изведнъж сирена раздра пролетната нощ и линейката на Бърза помощ спря пред приемното отделение. Спешен случай!

Пет чифта очи, напрегнати и тревожни, са се спрели върху отпусналото се на кушетката в приемния кабинет 9-годишно момченце. То простенва тихо:

— Мамо!… Лошичко ми е!…

Но какво може да му помогне тя, изплашената майка.

— Ще го приемем! — каза след прегледа д-р Ст. Тенев. — И да се наблюдава непрекъснато, колеги!

Да се наблюдава! И петимата не се откъсват от детето. Да се наблюдава! Знаете ли какво означава това? Едно растящо напрежение, едно колебание да оперираш или не. А минутите текат неумолимо в полза на все още неизвестен враг, затаил се в малкото телце. И изследвания, безброй изследвания. Състоянието на детето обаче видимо се влошаваше.

В дневника те записаха:

„19 ч. Коремът е болезнен. Б. Тодоров докладва: левкоцитите се увеличават, а утайката се ускорява.

20 ч. Положението на детето се влошава. Н. Томов докладва: левкоцитите се увеличават, утайката се ускорява.

21 ч. Постави се диагноза — остър гноен апендикс. Опасност от перфорация. Операция!“

Операционна зала. Блестят плочките и отразяват светлината на рефлектора. Тишина, напрегната тишина. Чува се само лекият звън на никелираните инструменти. Наситеният с дезинфекционни пари въздух е зареден и с голяма доза напрежение. Изведнъж две струйки кръв полазиха по изтръпналата тъкан. Спокойствие!

— Кохер, пеан!^[1] — се разпорежда д-р Ст. Тенев и А. Падарев набра два инструмента от блестящия куп.

Падарев чувствува как потта се стича в очите му. Огледа се — на всички им беше трудно.

— Ето, колеги, апендикса — са зачу гласът на д-р Тенев, който държи с инструмент червообразния израстък. — Виждате ли как е зачервен и започнал да събира гной? Сега трябва да се наложат две лигатури в основата му… Хайде, колежке — посочи той Андреева, — вземете иглодържателя! По-смело, по-смело!… Внимателно, така… Вижте дали сте обхванали кръвоносните съдове… дайте и аз да погледна, добре. Стягайте сега! Втората лигатура да наложи Иванова. Така. Прережете сега между лигатурите. С това апендиксът е отстранен… Сега обработваме чуканчето, правим кисиен шев и зашиваме тъканите послойно… Дайте сега на мен — ръцете на хирурга с учудваща бързина прихванаха тъканите и наложиха шевовете. Един, два, три. Раната постепенно се затваря.

— Готово — каза накрая д-р Тенев, — намажете с йод и залепете с марля и мастизол. Е, как е, колеги — как ви се струва хирургията?

— Май никога няма да се научим да работим като вас — каза Андреева.

— Така ви се струва. Още сте в началото. Да не мислите, че и аз отведнъж съм станал хирург. Не, разбира се. В нашата професия се изисква майсторство, а то се постига само с упорит труд. Хирургията (а и изобщо медицината) е изкуство, което се овладява не наготово или по наследство. Ще видите, при нас няма гении, просто не остава време някой да се почувствува такъв. Всеки ден се борим, дето се казва, със смъртта… и това ни стига. Хайде да се мием!

Но точно в момента, когато санитарят избутваше количката с оперираното дете от операционната, вътре се втурна уплашена дежурната сестра.

— Д-р Тенев, докараха един младеж… Ох, той като че ли е умрял…

— Какво се е случило?

— Бил електротехник и го ударил токът. Току-що го докараха, в превързочната е.

— Елате веднага, колеги. Никой да не се мие!

На леглото в превързочната лежеше в работни дрехи младеж. Първото впечатление бе, че е мъртъв. Лицето му бе добило студената маска на смъртта, а очите, които прозираха през полуотворените клепачи, имаха вид на потъмняло стъкло. Ръката му висеше неподвижна към пода.

Д-р Тенев долепи ухо до гърдите му. В превързочната стана тихо. Всички гледаха д-р Тенев с плаха надежда. Той постоя няколко секунди неподвижен и каза сякаш само на себе си:

— Не диша — и след това рязко се разпореди. — Да се пренесе веднага в операционната! Ще направим торакотомия и директен масаж на сърцето. Повикайте кардиолог. Санитарите бързо да донесат бутилка с кислород и грейки с топла вода. Вие, колеги, ще ми помагате, хайде бързо!

И отново в операционната зала заблестя рефлекторът. Но този път там витаеше смъртта. Две ръце искаха да я спрат, да й отнемат жертвата. Две обикновени човешки ръце, чиято бяла и нежна кожа предизвиква снизходителни усмивки. Две ръце и смъртта, а по средата — искрица живот. Не, нямаше и толкова — по средата пърхаше само… надеждата.

Ето я разголената гръд на младежа. Още топла, но безжизнена. „Колеги, бързо йод!“… и гръдта стана кафява… Светна острието на скалпела.

Сърцето!… Поети и музиканти, сърцеведи и ласкатели, виждали ли сте човешко сърце в агония? Една отпусната пихтиеста маса. Странна ирония действително. Къс пихтия, която причинява толкова болки и радости на живия човек и която поддържа живота. Сега тя самата има нужда от живот. Не, тук решително няма никаква поезия. Поезията е другаде…

… Две ръце разкъсаха перикардната обвивка и обхванаха сърдечния мускул. Миг само и пръстите започнаха бавно и внимателно да раздвижват меката плът. Свиване, отпускане, свиване, отпускане… Един път, два пъти… десет пъти… сто пъти… Кой може да каже колко пъти?… Свиване, отпускане, свиване, отпускане… Живей, сърце! Чуваш ли ме, живей! Ти трябва да живееш, да тласкаш кръвта из това тяло на юноша. То е жадно за живот. Тези мускули трябва да познаят сладката умора на труда, тези устни трябва да изпиват целувките… Живей, сърце — за да любиш, за да страдаш, за да побеждаваш!… И пак свиване, отпускане, свиване, отпускане… Само на мен ли се струва, че точно тук е поезията…

— Колеги, кислород, давайте обилно кислород. Вдигнете краката му високо и ги стегнете с бинтове. Подайте ми норадреналина.

Кратко убождане на сърцето и пак свиване и отпускане. Свиване и отпускане — до безкрайност…

— Колега, елате да ме заместите. Хванете сърцето!

Падарев в първия момент не разбра, че става дума за него. Чак когато забеляза погледите на другарите си върху себе си, съобрази и се изчерви.

— Аз ли? — запита той.

— Да, хванете сърцето и започнете ритмично да подражавате на движенията му.

Падарев почувствува, че ръката му напипва отпуснатата сърдечна торбичка. Миг колебание и отново започна: свиване, отпускане, свиване, отпускане…

— Вижте, той се зачервява! — извика Андреева. Една плаха руменина бе полазила по лицето на младежа, отначало нерешително, а сетне по-уверено. Ушите и устните му постепенно загубиха синия си цвят. Падарев даже усети как безжизненото дотогава сърце започна леко да потрепва. Той удвои усилията си. Но радостта не трая дълго. Сърцето се превърна отново в безчувствена маса. Всичко бе свършено. Мъртво сърце не се съживява — то дава или всичко, или нищо.

— Така е, колеги — каза на омърлушените студенти половин час по-късно д-р Тенев. — Такава е нашата работа. Ние познаваме и голямата радост, и голямата скръб. Невинаги и не всички усилия на лекарите се увенчават с успех. Човешкият организъм е толкова сложен, а заболяванията толкова разнообразни, че на лекаря нерядко се случва да вкуси мъката на неуспеха. Но когато той е вложил себе си в борбата със смъртта, когато е направил всичко, на което е способен, този лекар е достоен за уважение. За жалост мнозина не знаят това и мислят, че медицината може всичко. Смъртта на болния ние преживяваме на два пъти — втория път пред неговите близки. Как да им кажеш, как да им обясниш, че толкова можем… Не, нашата професия не е като другите. При нас чиновниците не виреят. Помнете едно — трябва винаги и навсякъде да бъдете преди всичко човеци и по човешки да се отнасяте с болните и техните близки!…

Неусетно нощта се бе изнизала. Петимата кръжочници трябваше да се подготвят за учебните занятия през деня. Утринта ги посрещна свежа и усмихната по пролетному. По алеите на института вървяха първите служители, които идваха на работа. Петимата пристъпяха мълчаливо, все още под впечатлението на необикновената нощ. Изведнъж високоговорителят, недалеч от входа на хирургическата клиника, запращя и засвири.

— Това е животът — тихо прошепна Андреева.

Никой не отговори. Понякога първите стъпки носят много горчивина. Някои казват, че било за хубаво…