Гео Нешев
Бялото мълчание (14)

На бланки за рецепти

Жената, седнала на стола срещу мен, плачеше. Беше млада, но някакво дълбоко премеждие бе успяло да сложи белег върху лицето й. До нея в болничното креватче спеше детето й. Едно мургаво симпатично дете. Изведнъж то се раздвижи и отвори очички. Майката се спусна, грабна го в прегръдките си и го зацелува. След това ме погледна малко смутено и се усмихна. Дълбоко в мен проникна погледът й.

— Ето, това е детето ми, щеше да умре. Спасиха го лекарите. Вие сте мъж. Дали ще разберете какво означава за една майка да роди дългоочаквания син и да вижда как смъртта ще го грабне? Но моят син е при мен, той ще живее. Пишете, пишете за хората, които му върнаха живота, една майка ви моли за това…

И затова аз посетих много „домове на надеждата“, където само майките знаят нейната цена. Записах вълнуващи събития, накратко, досущ като рецепти…

… И тази нощ телефонът в дома на доц. Димо Арнаудов иззвъня неспокойно. За лекаря това бе равносилно на сигнала „тревога“. В клиниката имаше постъпил спешен случай.

Една кола прелетя по заспалите софийски улици. Спешният случай се оказа посиняло от плач бебе. Историята на заболяването бе лаконична — име: Иво А., възраст — 2 дни, месторождение — село Градешница, Ловешки окръг. Това научиха лекарите в началото. Но те знаеха и още нещо: че трябва да се бърза, че животът едвам пърха в това току-що появило се на бял свят телце.

— Детето пристига по спешност — докладва дежурната лекарка д-р Р. Хаджиатанасова. — Често повръща, коремчето е подуто, общото състояние се влошава. Изследванията потвърдиха първоначалното съмнение на лекарите — вродено запушване на червата. А това означаваше сигурна смърт, ако не му се окаже помощ.

— Подгответе детето за операция — нареди доц. Арнаудов.

Операция, при това на новородено! Мнозина потръпват само при споменаването на тази дума. Но за Иво пътят към живота минаваше през операционната зала.

Когато посетих малкия Иво, бяха изминали няколко дни от операцията. Но за него все още се грижеше индивидуалният пост. Този ден в него влизаха д-р Маринов и старшата сестра Маринова. Индивидуалният пост е едно благородно начинание на детската хирургическа клиника. След всяка тежка операция на доброволно 24-часово дежурство остават лекар и сестра. Те неотклонно бдят над детето, докато съществува опасност за живота му.

— Ние се гордеем, че вече и в нашата страна може да се оказва хирургическа помощ на новородените, без която те по-рано умираха стопроцентово — сподели доц. Арнаудов. — И още нещо. Това позволи да не се заплаща скъпа валута, когато се налагаше да се изпращат децата за лечение в чужбина.

Една действително законна гордост. Защото неотдавна на базата на Института за бърза медицинска помощ „Н. И. Пирогов“ катедрата по болнична хирургия в ИСУЛ разкри детска хирургическа клиника. Но новото и може би най-ценното в нея бе именно хирургическата помощ за новородени. А това е най-драматичната хирургия. Нерядко срещаните аномалии при новородените — запушване на черва, липса на предна коремна стена, отворен гръбначен канал и други — са несъвместими с живота. Само хирургическата помощ може да спаси децата. Може би затова с такава преданост и себеотрицание работи персоналът в тази клиника.

— Пишете за целия колектив като цяло, без имена — ме помоли доц. Арнаудов, който е директор на клиниката. — Всички са достойни. За нас няма работно време, няма ден и нощ, когато има дете, нуждаещо се от помощ. И нещо много важно. У нас не би имало хирургия на новороденото, ако не бяха съветските хирурзи. Те са нашите първи учители.

Дълго разговарях с този симпатичен и скромен човек. От неговото лице не слиза усмивката — бащинска към децата, дружелюбна към възрастните. Та на него и на колегите му дължат живота си повече от 100 деца. Той притежава една интересна сбирка от фотоснимки. Това са оперираните в клиниката: Юри П. от Гор на Оряховица — опериран от проф. С. А. Либов, Антонио и Дончо от Перник, Маринчо от Смядово, а малката Росанка за първи път е написала с неуверени още ръце: „На чичко Доктор, който ми спаси живота!“

По света има много сбирки на ценни и на непотребни неща. Но малцина са щастливците като доц. Арнаудов, на когото всяка снимка от сбирката напомня за спасен малък човек.

Още един щастлив притежател на подобна сбирка познавам. Той има колекция от илюстровани картички. Колко много са те и как грижливо са подредени под стъклото на лекарското бюро. Срещат го приветливо сутрин, галят нежно уморените му след тежка операция пръсти. Картички, прелетели от цялата страна. Те са от различни хора, с различни съдби, с различни почерци. Но текстът е почти еднакъв: „Благодарим Ви, докторе!“ Една картичка бе получена наскоро, с неукрепнала ръка бе написано: „Честита пролет, чичко Дереджан!“

— Това е Златозар З. — каза доцент Дереджан. — Той е вече в първи клас и се е научил да пише. Да, трудно бе с него. Болното дете бе докарано от Пловдив. Диагнозата — страшна: стесняване на аортата. Ако не се оперира, ще загине! С доцент Димо Арнаудов извършихме операцията. Но настъпва усложнение — чревните кръвоносни съдове на детето се запушват. Отново операция.

Колко смелост и вяра трябва да притежава човек, за да разтвори коремната стена на едно полуживо дете и да изреже червата му, като от тях остави само 30–40 сантиметра. Разбира се, изтощеният организъм трудно се справя с тежките операции. Един ден сърцето на детето спира. Бързина и решителност, голямо умение са нужни сега. Болничната стая става операционна зала, болничното легло — операционна маса. Бързо разтварят гръдния кош на детето и започват директен масаж на сърцето. Минават минути — бавни и мъчителни. Най-сетне измъченото сърчице трепва и започва да пулсира.

Един лекар с побеляло слепоочие излиза в коридора.

Една майка с изплакали очи обръща пламнал поглед към него.

Този ден за двамата е празник.

* * *

Надеждата! Кой може да даде измерение на нейната сила. Осъдените на смърт или прикованите от тежка болест. Или техните близки…

Струва ми се, че това могат да сторят само майките!

Аз ги видях — тези тръпнещи от уплаха и любов същества, които незнайно откъде имаха сили да не затварят тревожните си очи по цели нощи и да пазят породената надежда. Разговарях с тези майки. Темата бе еднаква, надеждите също, затова и техните думи бяха почти еднакви.

Мирка Радева, магазинерка от Перник:

— От три дни сме тук. Детето ми беше много зле. Тукашните лекари, д-р К. Шапкарева и д-р Ж. Желев, го спасиха. Благодаря им! Надявам се, че сега бързо ще оздравее.

Виолета Коева от село Баховица, Ловешко, и Иванка Петрова от село Марчево, Михайловградско:

— И лекари, и сестри дадоха от себе си, за да спасят децата ни. Благодарим! Надяваме се…

И между майките една баба — Василка Кръстева от Пазарджик:

— Ако не бяхме дошли тук, внучката ми щеше да умре. Сега вече лекарите ни дадоха надежда. Как да им благодарим?…

Надеждата! На каква цена се дава тук надеждата?…

Бе към полунощ, когато иззвъня телефонът в отделението за недоносени деца при Републиканския научноизследователски институт по педиатрия. Съобщението се състоеше само от няколко изречения: „От Силистра със самолета на санитарната авиация пристигат две недоносени близначета — седмачета. Подгответе се за приемането им!“

Бебетата пристигнаха — Кр. Н. с тегло 1 150 грама, и Л. Н. с тегло 1 200 грама. Дежурната лекарка д-р С. Пинкас и сестрите Додева и Миланова започнаха бързо работа. Към тях се присъедини и завеждащият отделението д-р Л. Божков. Децата бяха настанени веднага в затоплен и стерилен кувьоз. И започна една безкрайна поредица от инжекции и подаване на кислород, инжекции и кислород. Така до сутринта. Твърде скоро двете бебета бяха вън от опасност.

… През юли морето е така примамливо със своите ласки. Затова и не малко хора желаят тяхната почивка да бъде именно през юли. На море заминаваше и сестра Й. Велева. Последният й работен ден пред отпуската бе вече почти изминал, когато в отделението влезе старшата сестра:

— Колежки, в сектор изолация имат няколко тежки случая, а са зле със сестрите. По-голямата част са в отпуска. Тези, които са останали, не могат вече да издържат от дежурства. Трябва някоя от вас да помогне. Решете сами и ми съобщете коя ще отиде!

Пожела най-младата — Й. Велева. Тя не се реши отведнъж. Поколеба се. Но не можеше другояче да постъпи — Сийка има малко бебе, Катя не е добре със здравето, Марга гледа голямо семейство. Оставаше единствено тя.

Същата вечер комсомолката Велева вместо във влака за морето, се озова отново край болничните легла, при болните деца.

— В отпуск мога да отида и друг път — простичко обясни тя. — Другите колежки са в по-тежко положение от мен.

— Не бива да се учудвате на тази постъпка — ми каза М. Попова, секретарката на комсомола в института, която ми разказа случката. — Това е нашето ежедневие…

Какво ти ежедневие. Засмените очи на Попова бяха зачервени от безсъние след двадесет и четири часово доброволно дежурство при болното дете X. К. Това всъщност бе и… „еженощие“. Някои казват, че надеждите се раждат през нощта. Може би е така…

Не е възможно да се разкаже пълноценно за работата на Института по педиатрия, ако не споменем и за единственото по рода си учебно заведение у нас — 99-то. Това е училище без байчо и без школски звънец, създадено, за да могат болните деца да не се чувствуват откъснати от привичната им среда, а и за да не прекъсват обучението си. А за най-малките, които не ходят на училище, и за свободните от занятия часове на големите, се грижи педагожката Ел. Брешкова. Тя разказва приказки, разучава с децата песни и игри.

„Домът на надеждата“ — така му казват на този институт.

* * *

Телефонът е тясно свързан с лекарското ежедневие, с лекарския труд. Обикновено всичко започва с неговия звън. Така бе и през тази нощ. Телефонът в детското отделение на Ихтиманската болница сигнализира отново „тревога“. От село Мирково изпращаха спешен случай.

Линейката прелетя по заспалите улици на града. Стефка Б., на седем години, това научиха само лекарите. И още, че болестта е започнала внезапно, че въздух не достига на детето, че трябва да се бърза, много да се бърза.

Изследванията потвърдиха първоначалната диагноза. Стефка е заболяла от плевропневмония. Борбата започна. Времето бе загубило стойността си, предметите — значението си. Всичко наоколо имаше една стойност, едно значение — животът на детето.

Колко такива часове има в живота на лекарите? Десет, сто… хиляда… безброй? Точно толкова, колкото са човешките страдания!

Детето се раздвижи. Тънката нишка на живота едвам започна да потрепва във восъчната му ръчица. Началникът на отделението, д-р Любомир Анастасов, постави пак слушалката на потръпващите гърдички на малката и облекчено въздъхна:

— Сега е по-добре. Но опасността не е преминала.

… Цената на един спасен детски живот! Има ли указания, по които да се изчисли тя? Има ли хора, които да ни я съобщят? Има и те са същите, които знаят и цената на надеждите — майките:

— Детето ми щеше да умре — сподели с мен младата майка Мария Самодивкина, килимарка от градския промкомбинат в Пирдоп. — Три пъти боледува от двустранна пневмония. Спасиха го лекарите. Какво да ви кажа? Ако не бяха те… Не зная как да им се отблагодаря…

— Ние наистина не знаем какво по-хубаво да кажем и за лекарите, и за сестрите, и за санитарките — се обади Савка Кюркчиева. — Моят син е вече здрав, скоро ще си ходим. Благодаря на тези мили хора за всичко!

Пишете за тях, за лекарите! Но как по-точно да разкажа за необикновеното трудово ежеденевие на целия ентусиазиран колектив на отделението? Това ежедневие може да се охарактеризира само с една-единствена дума — борба. Безпощадна, упорита, напрегната. За да бъдат винаги усмихнати майките. За да могат палави и засмени да тичат децата.

Майките охотно разговарят, а работещите в детското отделение са скромни, мълчаливи хора: и д-р Анастасов, и д-р Назърска, и младите, пристигнали наскоро, д-р Михайлова и д-р Шипошлиева. Малко нещо казаха за работата си и старшата сестра М. Алипиева и нейната колежка Л. Григорова. Не се похвали с нищо и санитарката Ек. Христова.

* * *

Кой казваше, че българската жена не иска да ражда? Не станаха ли твърде много празнодумците, които теоретизират в статии и доклади, че съвременното развитие на техниката, че модата, че… и т.н. отчуждавали българката от великото явление на природата — майчинството? Посетете макар и за малко онова обвеяно с ореола на величието здание, което ние, българите, красим единствени в света с най-човечното наименование — „Майчин дом“, посетете и други майчини домове из страната и ще се уверите. Българката, обикновената труженичка — тази, която изпълнява нормите, която вдига тежките кашони и чували, която заварява с оксижен, която учи децата на ум и разум, винаги е мечтаела и иска да има деца, свой дом и никога няма да се откаже от това си въжделение. То е и кръвта й.

Затова ние не можем да останем равнодушни пред огромните усилия, които полагат партията и правителството, за да я насърчат и подкрепят. Не сме равнодушни и към усилията на онези скромни герои в бяло, за които обикновено се сещаме само когато имаме нужда от тях. Те заслужават нашата почит…

Ражда жена. За първи път и трудно ражда. В посивелите й устни се губи болезненият вик. Жената ражда… Били ли сте някога в родилна зала? Присъствували ли сте на най-величавото дело на природата — раждането на човека? Чували ли сте как първи детски плач разкъсва тишината, изпълнена доскоро с тревожно очакване? Виждали ли сте как лицето на една жена се озарява от щастлива усмивка, когато разбере, че става майка… Струва ми се, че няма друг, по-тържествен миг от този!

И най-после вик. Вик на новородено. Родил се е човек, нов човек на света. Очите на майката се срещат с очите на лекаря и акушерката и в тях започва да пърха усмивка.

Този ден остава незабравим!

… Новата година шеташе като новодомка из улиците на притихнало Панагюрище и надничаше из празнично осветените прозорци. Трудовите хора от МОК „Медет“ и „Асарел“, от завода „Оптикоелектрон“, от фабриките „Тодор Каблешков“ и „Оборище“ заслужено празнуваха. Само в родилното отделение Новата година започваше напрегнато. Родилката Н. Б. беше в тежко състояние. Телефонен звън (няма как, без него не може) и празничната вечер се превърна за завеждащия на отделението д-р Абаджиев в работно ежедневие. Всичко завърши успешно, но след това се шегуваха, че Новата година дойде за лекаря, за акушерката Иванка Петрова и санитарката Нонка Стойкова във вид на едно хубаво бебе. Първото бебе на Панагюрище за 1979 г.

Знаете ли, отдавна не бях влизал в толкова чисто и подредено болнично отделение, каквато е родилното отделение в Панагюрската болница. Влизаш през входната врата, надяваш задължителните стерилна престилка, маска и калцуни… три стъпала и дебела червена линия те спира повелително: „Дотук за външни хора!“ Другояче не би могло да бъде. Защото в това тясно коридорче, в тази миниатюрна родилна и операционна зала и чисти, приветливи стаи е събрано всичко. И трудно можеш да разбереш как години наред тук са се раждали гражданите на Панагюрище, как са се извършвали и тежки раждания, и сложни операции. При това без усложнения и смъртност. Затова срещу входа е окачено синьо флагче, на което прочетох „Колектив с висока квалификация, медицинска етика и морал“. Трикратно Дирекция „Народно здраве и социални грижи“ при ОНС — Пазарджик, заедно с ОКПС на здравните работници присъждат на отделението това звание. То е и постоянен първенец в социалистическото съревнование в районната болница. С упорит труд и всеотдайност са изпълнени дните и нощите на д-р Ек. Герджикова, д-р Л. Керанова, на акушерките В. Лискова, И. Петрова, Е. Груева, Ст. Минекова, на санитарките Д. Мангова, Н. Стайкова, Сп. Ружекова и останалите им колежки.

Замъчи се юнакова майка. Мъката й — жар на сърцето. Ще я спасят ли — нея, свидната рожба, ще се роди ли — тя, чаканото дете? И когато хората с бели престилки угасят тази жар, настъпва празник. Празникът на живота…