Гео Нешев
Бялото мълчание (12)

Тайната на живота

ДЪРЖАВЕН СЪВЕТ НА HP БЪЛГАРИЯ

УКАЗ

№ 826

„Държавният съвет на HP България въз основа на чл.35, т.7 от Конституцията на Народна република България и чл.24 от Указа за ордените, медалите и почетните звания

ПОСТАНОВЯВА

Награждава посмъртно д-р БОРИС НИКОЛОВ БАЙДАНОВ от град Лом с орден «За гражданска доблест и заслуга» — I степен, за проявена смелост и себеотрицание при спасяването на давещи се.“

* * *

„… Каква е тайната на живота? От създаването на едноклетъчните до усъвършенствувания организъм на човека са изминали милиони години, но все още не е известна тайната на зараждането на живота и смъртта. Ние трябва да я разкрием!…“

(Из едно писмо на д-р Байданов)

Кога се срещнахме за последен път, Боре? Струва ми се, че бе преди няколко години. Бяхме вече лекари. Приказвахме дълго. Разбрах, че работиш на село. Доволен си. А това е най-важното за човека — да е доволен от работата си, от себе си. И в този момент аз ти завидях. Завидях ти, защото ти беше всред хората, помагаше им, както бяхме мечтали като студенти, а аз дишах лекарствения мирис в научните лаборатории и се ровех в дебели книги. И какво направих? Едно нищо. Затова не бях доволен от себе си, от избора си, от съдбата си… А ти остана завинаги всред хората, защото ги обичаше!…

Прелиствам остарелия семеен албум. Треперещите от вълнение пръсти на баща ти ми посочват снимките една след друга.

Лом, 1956 година. Един слабичък, светлолик младеж е стиснал здраво знамето на гимназията. Така човек държи своето верую. Обикновено знамето се дава на най-достойните. Отличникът, секретарят на ученическия комитет на ДСНМ Борис Байданов не бе избран случайно за знаменосец.

София, 1957 година. От снимката ме гледа пак същото открито, засмяно лице. Вместо ученическата куртка е облечена бялата престилка. И това е завинаги, чак до последния миг.

„Ние ме искахме той да учи медицина — споделя с мен баща ти, — но Борис настоя и не отстъпи.“

„Искам винаги да бъда в помощ на хората, татко. Това мога да сторя само като лекар.“

И на тази своя житейска правда ти не изневери до края.

Село Плана, 1962 година. Спомням си това лято. Бяхме пред държавния изпит и в Плана бе последната ни младежка бригада. Имаше ли нещо по-хубаво от тази бригада? Вечер край лагерния огън мечтаехме за бъдещето. Борис не говореше много. Той знаеше своето място в живота.

И го намери. Търговищки окръг не се считаше от завършващите лекари нито за лесен, нито за много хубав. Но д-р Борис Байданов замина по назначението си в него, без да се колебае и без да съжалява. Със себе си той носеше две силни оръжия: диплома за завършено висше медицинско образование и романтиката на своето време.

Началото бе в село Гърчиново, след това дойде село Опака, село Садина и накрая село Зараево. Не, краят всъщност бе началото. То започваше в София, във Висшия медицински институт, където завоюваната с труд аспирантура разкриваше бляскаво бъдеще в науката.

Но Борис не напускаше гузно местата, където бе работил. Не си отиваше през задната врата. Знаеше, че за шестте години работа по селата бе оставил в сърцата на хората трайни следи. Отзивчив и сърдечен, неуморим, той работеше без работно време, винаги се отзоваваше, когато някой се нуждаеше от помощта му. Даже и в онази дъждовна нощ на 1965 година, когато отивайки по спешност при болен, катастрофира по разкаляния път с мотоциклета си, даже тогава Борис не обърна внимание на тежко наранената си ръка, изпълни дълга си и чак тогава потърси в Попово помощ за себе си. Затова го обичаха всички.

Така и загина, за да помогне. Докрай верен на своите принципи. Докрай остана лекар.

Последният ден от шестгодишния живот на Борис като лекар на село бе неделя. Новината, че д-р Байданов си отива, се бе разчула вече, затова цялата сутрин амбулаторията не се изпразни. Младият лекар не отказа никому — било преглед, било съвет. Нему също бе свидно да се раздели с тези хора. Най-сетне около обяд приятелите му успяха да го склонят последния ден да прекарат заедно.

На около три и половина километра от Зараево е селският язовир. Колко пъти са плували с лодки по него, къпали са се. В лодката се качват Байданов, счетоводителят на ТКЗС с 10-годишната си дъщеря Галина и ветеринарният лекар. Разходката минава весело. Но на връщане, на около 40–50 метра от брега, се счупва едното гребло. Счетоводителят и ветеринарният лекар не знаят да гребат добре. Равновесието на лодката се нарушава и малката Галина пада в язовира. Бащата на момиченцето както е с дрехите си се хвърля да го спасява. Минава минута, две, но бащата и детето не се показват на повърхността. Байданов, който е добър плувец, разбира, че се е случило нещастие. „Ще се опитам да помогна“ — казва той на колегата си и както е по плувки се гмурва във водата. Малко след това лодката се напълва с вода и се обръща. Когато от брега забелязват нещастието и идват на помощ, успяват да спасят само ветеринарния лекар…

„Каква е тайната на живота?“ Струва ми се, Борис Байданов сам отговори на този вълнувал го въпрос. Защото не може да се говори за смърт там, където има саможертва. Защото не може да настъпи забрава тогава, когато си дал живота си за другите…