Гео Нешев
Бялото мълчание (16)

Наниз от златици

Читателски писма! Колко пъти сме намирали в тях отговор на много въпроси. Като птиче ято са те. Съберат се и прелитат, прелитат. Не минава ден да не долети някое ято. И затова не се подвоумих. Обърнах се за съдействие към писмата. И нанизах от тях наниз, наниз от златици. Чист и неподправен, като благородния метал, наниз — откровения от мисли и чувства на стари и млади…

„… Страната ни справедливо отделя внимание на първенците в труда, изтъква певци и поети, учени, спортисти, обаче за тези, които най-високо държат знамето на човеколюбнето — за тях си спомняме доста рядко. На мнозина е познат разказът на А. П. Чехов, в който се описва как многохилядна тълпа поздравява една певица на гарата, докато в същото време двама знаменити лекари седят в купето на вагона, непознати на никого… Затова ние решихме да пишем за лекарите, които ни върнаха здравето, радостта и надеждите. И не само на нас, а и на нашите близки — пишат Димитър Балабанов и Спас Спасов, стругар в Института по изчислителна техника, и двамата от София. — Да пишем и да благодарим на д-р Николай Крумов — главен асистент, и на д-р Еленкова и д-р Папазова от Първа лицево-челюстна хирургия при Стоматологичния факултет на МА в столицата. Благодарим и на сестрите Петрова, Георгиева, Огнянова.“

А едно писмо от Мадан ме върна години назад: „… Бих сравнил лекарите с катализаторите на химическите реакции. Само че те са катализатори на по-бързото оздравяване на хората. Спомням си, преди 9 септември 1944 г. брат ми получи криза от апендицит. Заведохме го в частна клиника. Баща ми направи «пазарлъка» за операцията. След един час докторът остави брат ми, разрязан на операционната маса, дойде при нас и постави условие, че ще продължи операцията, ако увеличим двойно сумата, тъй като имало някакви сраствания. Баща ми заложи конете с каруцата на един търговец и… операцията бе завършена.“

Може би е редно от време на време да си припомняме подобни картини, за да разберем защо М. Димитров от гр. Толбухин беше писал преди време за нервното отделение в Окръжната болница: „… Ако срещна Диоген да продължава да търси човеци, без колебание с любов и признателност ще го изпратя при лекарите в нервното отделение. Няма по-добри хора от тях.“ Подобни мисли споделя и Е. Камбурова от София за лекарите и сестрите от първа вътрешна клиника на Института по вътрешни болести: проф. И. Белоев, проф. Ил. Томов, доц. А. Калоянова, доц. А. Еленкова, д-р Г. Николов, д-р Св. Цолов, сестри Миронова, Петрова, Миланова, Станчева, Стефанова, Паскалева.

„Загубихме единственото си дете през войната — ни писа Елена Минева, ветеранка в борбата против фашизма и капитализма. — Така беше тогава, ако имаш пари, ще се лекуваш, ако нямаш, не те приемат никъде. Както се случи и с мен през август 1942 година на гара Мездра. Не ми позволиха да се върна в София. Изхвърлиха детето от влака и ме принудиха да сляза. То получи болки в корема. Три дни бях на разпит в етапното и спах на хотел до гарата под наблюдението на полицията. Някакъв лекар ми каза, че ако имам 10 хиляди лева, ще ме пратят по етапен ред като арестантка във Враца при някой си лекар д-р Кунов. Но пари нямах, а не ми разрешиха да отида и в родното си село Заножене, сега квартал на град Вършец.

След три дни ме качиха на влака за София, като ме ритаха и ругаеха. Моите болки се губеха пред тези на детето. Бързах да му помогна. Като пристигнахме в София, отидохме в Клементинската болница — не ме приеха. Отидохме в болницата на Червен кръст. Там един млад лекар го прегледа и каза, че не може да ме приеме, без да внеса голяма сума. Препрати ни в хирургията на Александровската болница. Там дълго ни държаха в коридора и никой не ни погледна. После от детската университетска клиника дойде един млад лекар. Не си каза името. През цялото време ругаеше защо не ни приемат в хирургията. По негово настояване най-сетне ни приеха, но не взеха веднага мерки. И детето на сутринта почина…

Сега сме сами у дома. Скоро с мъжа ми бяхме тежко болни. Но д-р Ангелова не ни остави — идваше и по два пъти на ден, а районът й не е малък. Но винаги е усмихната, внимателна, загрижена за нас. Мъжът ми я нарича «нашата дъщеря». Тя ни е участъкова лекарка от XV поликлиника в София. А медицинската сестра Вълова в къщи ни правеше инжекциите и изследванията. Когато те отсъствуваха, идваха дежурни лекари и сестри от поликлиниката. Налагаше се и нощем да ги викаме, И кардиологът д-р Казаков е идвал за консултации. А за пари и дума не е ставало. Само като си помисля, че преди години не можахме да откупим здравето и живота на детето ни!… Днес е друго и трябва да пазим доброто, което имаме. Скъпи здравни работници, бъдете здрави, за да цъфтят най-хубавите цветя на планетата — децата!“

Писмата имат различни автори и адреси. Едни са с още неукрепнал детски почерк, а от други лъха мъдростта на годините. Разказаните събития често си приличат, та нали навсякъде болестите носят една и съща беда. Случва се да се повтарят и имената на медицинските работници. Толкова по-добре, значи всеотдайността за тях е ежедневие.

Често се повтаря например името на проф. Атанас Кехайов. Ето какво пише Станка Карабожикова от София: „Прочетох публикувания в «Работническо дело» на 4 март 1984 г. репортаж «Признанието идва с работата». Искам да добавя следното: изнесена е само една малка частица от хуманните дела на колектива, ръководен от проф. Кехайов… По време на лечението мк видях много чужденци да стоят пред кабинета на проф. Кехайов, чакайки го като сигурен спасител от страдания…“ Често се повтарят и имената на завеждащия П-Б хирургия по сърдечно-съдова и гръдна хирургия на Висшия военно-меднцински институт — София, проф. Йовчо Топалов и на неговите сътрудници лекарите Хаджиев и Стоянов, на младата сестра Гергана Шиварова и други.

Редовете на обич и признателност са като цветята. Само от искрено и силно чувство те разцъфтяват и красят хората и делата им. „…Заболях внезапно — пише Ирина Карагочева от село Вършило, Бургаски окръг. — Състоянието ми бе тежко, може би и безнадеждно. Бях приета по спешност в Окръжната болница в Бургас. Грижите на дежурния лекар д-р Б. Ганов запалиха искрица надежда у мен… Нямам думи, с които да изразя благодарността си към персонала на второ вътрешно отделение. Благодаря ви, мили хора, че ме върнахте отново при семейството, при колегите, при любимата професия. На вас аз правя дълбок поклон!“

Слова на благодарност и признание. И само който е бил парван от горещите им чувства, само той може да почувствува и разбере силата на самоотвержения труд на лекарите.

„Времето минава — пише Евгения Кръстева от София, — отдалечава ни от трудните мигове, часове и дни в болничната стая. Но винаги остава споменът от един бял силует, чертите на загриженото лице и благодарността, която върви през времето, трайна и непроменена. Мисля, че с това писмо ще изразя топлите чувства на признателност на многобройните пациенти на проф. Никола Алексиев — завеждащ клиниката по интензивна терапия при Научния институт по белодробни заболявания на Медицинска академия.“

За „златните ръце“ на д-р Красимир Токин от окръжната болница „д-р Стамен Илиев“ в Михайловград пише Митка Василева, а за човешкото отношение на д-р Танева и д-р Манев и на сестрите Невенова, Димитрова, Жекова и Нейкова от второ вътрешно отделение на Районната болница в Чирпан ни съобщава Калоян Милушев. И отново дума на благодарност от Михаил Атов към лекарския и сестринския екип на хирургическото отделение на Н-ската болница с началник д-р Георгиев и към доц. Марко Даскалов от ВМИ — София, и от Петър Тодоров към д-р Петков и старша сестра Абрашева от хирургическото отделение на М-ската болница.

С главни букви са изписали думата „човек“ семейство В. и Хр. Бакърджиеви от Велико Търново, когато благодарят на хирурга д-р Г. Рашев и сестрите Иванова и Димитрова. Сигурно немалко топли чувства таят те към тези хора, спасили живота на малкия им син Иво.

Едно писмо от лекуващите се в тубдиспансера в Разград неволно предразполага читателите към размисъл. „Какво би станало с нас — пишат те, — ако не бе народната победа на Девети септември? Жълтата гостенка едва ли щеше да ни прости. Ето защо ние не можем да скрием нашето чувство на възхищение и благодарност от новите отношения между хората в нашето общество. За нас това е отношението на лекарите към нас, болните. С какви думи да благодарим на медицинските работници, които работят без работно време, не спират да мислят за нас, даже и когато са по домовете си?“

А ето и едно писмо на гръцкия гражданин Никос Теохарис: „… В Гърция ми казаха, че не мога да се излекувам, защото моята болест е хронична. Бях отчаян… Отидох на преглед в Медицинска академия в София. Не можете да си представите моята радост, когато професор Янаки Холевич ми каза: «Ще те оперирам и ще бъдеш по-добре. А бастуна, които държиш, ще оставиш в София.» Тези думи се сбъднаха… Нямам думи да изразя своята благодарност. HP България трябва да се гордее с такива лекари.“

„Едно от човешките качества е вярата — писа по този повод директорът на дирекция «Народно здраве и социални грижи» при ОНС-София, д-р Моно Моновски. — Хората са устроени така, че не могат да не вярват в нещо. А когато човек разбере, че е излъган — спасява го пак вярата. Вярата в нещо друго… Сигурно за това в медицината най-добро е още «неизпитото лекарство», въпреки че не винаги то е истинско. Има много лекарства, които са най-неприятни в края на изпиването. Направени са така, че много горчат, а от някои дори започва да ти се повдига.

По тази технология е направена и публикуваната във вестник «Народна култура» статия «Неизпитото лекарство» от Наско Мандаджиев. В края й нещата са съвсем уточнени — «кашон с уиски, стотарка, високи разменни услуги. На дело около 50 на сто от помощта (медицинската — Н. М.) днес е заплатена». Е, може да има процент отгоре или отдолу, но нещата тук са уточнени. Авторът на «Неизпитото лекарство» и всички други трябва ясно да разберат, че името на здравните работници и тяхното дело са святи за нашия народ и никому не е позволено да говори и пише за тях, каквото му хрумне.

Слабости има. И критика трябва да има. Но критика градивна, критика, която не уронва престижа на здравния работник. Вярата е заслужена и необходима. Необходима е както на здравните работници, така и на хората. Слабости има! Но ние вървим напред и нагоре. Както всички трудови хора в нашата страна.“

„Медицинска сестра съм в окръжната болница в град Търговище вече 23 години — писа по този повод и заслужилата медицинска сестра Тихолова. — Останаха в миналото неугледните помещения и лошите условия, при които работехме. Първият кардиологичен кабинет (едновременно и селска консултация), в който работех, бе някакъв стар дюкян — помещение, разделено на три с шперплат, малко над човешкия бой. Едната половина бе кабинет с врата — чаршаф, вързан на бинт, а другата, разделена на две — чакалня и канцелария на зъботехниците. Като погледнеш нагоре, през дъсчения таван прозираше небето… Ще направя един скок — какво е положението сега. Разполагаме с два 6-канални електрокардиографа, три 3-канални, а на едноканалните май вече не може да се направи сметка. Освен това имаме телеметричен ЕКГ-център за дистанционно приемане на електрокардиограми. Но не само при мен. Навсякъде е така…

Ние, медицинските работници, сме хора, «замесени от друго тесто», както казва народът. За нас е присъщо да се раздаваме, а не да получаваме. Ако има такива единични случаи на хора, незаслужаващи да носят званието «здравен работник», то не трябва всичко да се поставя под един знаменател! Ето защо особено много ме развълнува, огорчи и обиди «загрижеността» в статията «Неизпитото лекарство»: «Какво ще стане сега с плащането, подаръците, бакшишите, услугите, които предоставяме на лекаря, сестрата, санитаря?» Това, което е написано там, не е присъщо на здравния работник!“

И още едно писмо ще използувам — на д-р Д. Георгиев и д-р Й. Симеонов от Търговище: „… Не можем да отминем с мълчание статията «Унижение през целия ден», отпечатана също във вестник «Народна култура». Не е редно от изолирани явления в здравеопазването да се петни цялата последователно провеждана настъпателна, най-високоблагородна социална политика на партията. Заради грешки в стила и методите на ръководство на отделни ръководители или недобросъвестността на малцина здравни работници не е редно да се подвежда общественото мнение за порочност в цялата система. В нашия окръг няма унизени здравни кадри.“

Струва ми се, че казаното е достатъчно…

… Наниз от златици! Народът ги е сътворил. Та нанизах този наниз от златици — откровения от мисли и чувства на стари и млади — за делата на най-човеколюбивите хора.