Дамян Дамянов
И някаква хайдушка птица…

…И някаква хайдушка птица.

И някакъв претъжен залез.

И някаква внезапна песен,

Ведно със птицата, върти се.

И пак Стоян войвода жали,

Че утре в тъмно ще го бесят.

Ще пляскат птиците с крила.

Ще идва ден, ще идва вечер,

Зори и залези ще идат,

Ще си отиват тъмни нощи,

Снегът ще става на трева.

А той ще е така далече!

И няма, няма да ги види!

А вятърът ще люшка обесената му глава.

И някаква хайдушка птица…

И някаква жестока песен.

И някакъв Стоян войвода,

Умрял за прави правдини.

Върти се птицата, върти се.

Люлее се Стоян обесен

Като камбана зла под свода.

И пее, вика и звъни.

Към мене пее, мене вика.

При мене от въжето слиза.

И булчето си моли само

Дано му риза опере.

Така не е умирал никой!

Преди смъртта да иска риза,

На ризата — трендафил-пламък.

Красавец с цвете да умре.

Така не е умирал никой!

И никой друг не ще умира!

Тъй българинът само знае

Да пее в смъртния си час.

Стоян към мене още вика.

Към мен ръцете си простира —

По ризата да го позная,

По китката, по оня глас,

По двете кървави зеници…

… И плаче тази страшна песен.

И залезът кърви, прободен

От двете пърхащи крила.

Българио, велика птицо,

Нанейде ти ли ме понесе

Или пък той, Стоян войвода,

Вдън мен въжето разлюля?