Дамян Дамянов
Не мога без вас!

ВИЕ, с чието слово съм израснал, чийто дъх съм дишал, и не само аз, благословени да сте! Благословен да е дъхът ви, който, ако не е изчезнал, все някога ще изчезне! Благословено да е словото ви, което, ако за миг е изчезвало и са го забравяли, ще възкръсва и ще оживява с времето!

За вас са писали и ще пишат критици и историци и аз не искам да изместя писанията им. Искам само да ви благодаря с по две-три топли думи за хилядите думи, които съм взел от вас! Не ви вдигам паметници, защото паметници има право да вдига само времето! И само такива, каквито вие си издигате сами, без да знаете това.

Много сте вие, хиляди сте вие, близките на сърцето ми, и ако река да пиша за всички ви, няма да ми стигне животът… А и на мен ми трябва още малко животец — да се порадвам на този свят, от който може да си отида и преди да ми е дошло времето…

И сега вашите образи висят в душата ми, както някога по стените на класната стая. Колко други образи висяха там — на жени и мъже, на приятели и душмани! Всички те или повече от тях изпопадаха, съборени от случаен вятър. И на местата им останаха дупки, от които вее. Но вашите образи никакъв вятър не може да обрули и те сега ме топлят.

И аз искам да дам поне частица от топлината им на другите. Сигурно не ще успея, защото голяма е тази тяхна топлина, но ще се помъча поне като щрих, като силует да съхраня нещичко от нея.

Идеята за силуетите откраднах от един кръчмарски бедняк, който рисуваше такива силуети не с молив, а с ножичка. Режеше ги от черна хартия в профил и често те не си приличаха с прототипа. Сигурно и с мен ще стане така… Но вие не ми се сърдете! Вие, които написахте толкова нещо за другите, знаехте ли, че някой ще напише нещичко и за вас? Може би не сте го и искали! Но ето, аз ви го давам, колкото мога и както мога. За да ви имам по-близо до себе си.

Защото не мога без вас!

Благословени да сте!

Амин!