Ърл Стенли Гарднър
Племенницата на сомнамбула (8)

ГЛАВА VIII

Пери Мейсън почука леко по вратата на Една Хамър. Тя я открехна и възкликна зарадвана.

— О, вие ли сте? Как оставихте младоженците?

— Твърде много в облаците — усмихна се той — и се надявам, че заради това не ще ме оставите да стърча пред стаята ви.

— Влезте, моля, и ми разкажете всичко. Не забравяйте, че съм жена и че за нашия пол женитбата значи твърде много, ето защо не пропускайте нито една подробност.

Мейсън се настани в креслото и се засмя.

— Пристигнахме на летището. Пилот с люшкаща се на ръката му каска дойде и се представи. Малкият чартър бе готов, моторът работеше равно. Вуйчо ви и мис Мейз се настаниха. Разменихме си по няколко остроумия и накрая мис Мейз ми изпрати въздушна целувка. Пилотът зае мястото си, откара машината до пистата, провери мотора, нагласи се срещу вятъра и се вдигна. Слънцето току-що изгряваше. Хълмовете отвъд Бърбанк бяха облени в синьо и… О, да, едва не забравих. Метеорологичният бюлетин предрича ясна видимост, лек попътен вятър, неограничен таван и отлични условия за летене до Юма.

— О, вие прозаични адвокати!

— А какво правихте вие?

— Чисто и просто умирах от глад. Веднага щом заминахте, телефонирах за такси, което да ме чака на ъгъла. Измъкнах се през задната врата, отскочих до Холивуд и закусих. После се прибрах шумно и заявих, че съм взела автобуса от Санта Барбара и съм много изгладняла. Разпоредих се за закуската и тя ще бъде сервирана всеки момент.

— Прислужникът се чудеше какво е станало с моята чаша за кафе.

— Тук е. Ще я изнеса и ще я поставя върху една от масичките на пациото. Добре ще е да го сторя още сега.

Една взе чашата и чинийката.

— Боже мой! Чувствувам се като престъпница. При контакт с всички ли адвокати се поражда това чувство за виновност у хората?

— Страхувам се, че това чувство се поражда от възможностите ви да влияете на вуйчо си с внушение… да, ако се съди по начина, по който вашите звезди накараха вуйчо ви да се консултира с адвокат, чието име се състои от пет букви, имащи общо с камък или ищо друго от този вид.

Не зная — усмихна му се чаровно тя — какво бих правила без своята астрология. И най-комичното е претенцията на вуйчо, че не вярва в тези глупости, както се изразява той.

— А вие вярвате ли?

— Защо не? Адвокатът сви рамене.

Излязоха на пациото. Слънцето тъкмо започваше да го изпълва с топли лъчи. Една седна на един от сгъваемите столове, постави чашата и чинийката върху масичката пред себе си, огледа ги критично и заключи.

— Не изглеждат съвсем на място. Как ви се струва?

— Не. Откровено казано, струва ми се, че главният прислужник изрази известно съмнение, но то е без значение сега, когато вуйчо ви замина.

— Има значение. Нали Хелън Уорингтън е там. Не познавате Боб Пезли. О, небеса, той би направил Джери на пух и прах, най-малко ще се опита.

Тя се усмихна при мисълта, как мрачният Пезли ще изрази агресията си към снажния, широкоплещест Харис. После взе чашката и чинийката, отиде до една от поставените под керемиден навес масички и дръпна резето й. Повърхността на масата, прихваната с панти, се повдигна и откри продълговата ниша.

— Предполагам, че това е предназначено за съхраняване на вилици, лъжици, ножове и салфетки — каза Една, — но е също удобно място да се потули нещо.

Мейсън я наблюдаваше внимателно. Уловила погледа му, тя запита.

— От къде пък това изражение на лицето ви?

— Какво изражение?

— Особеният ви поглед.

— Не знаех, че има нещо странно в погледа ми.

— За какво мислехте?

— Пресмятах колко малко шансове има непохватният мъж, когато трябва да се справя с префинения ум на жената.

— С други думи, това е учтива форма да изразите вашето мнение, че баламосвам вуйчо си?

Зависи какво влагате в израза „баламосвам“. Не виждам нищо лошо, когато човек използува интелектуалните си възможности, за да постигне каквото желае. Вие как мислите? Той поклати глава и добави.

— Особено когато интелектът е в съчетание с красота.

— Как бих искала да бях хубава — отвърна замечтано тя, — но не съм. Имам хубава фигура, знам това, но чертите ми са неправилни. Твърде много одушевеност има в моето лице. Мисля, че за да е хубаво, едно момиче трябва да поддържа невъзмутимо, спокойно изражение, това, подобно на кукленското, изражение на девство, което мъжете харесват толкова много у своите жени. Не мислите ли, че е така?

— Специално по този въпрос не съм мислил никога.

— А аз съм му посветила толкова много време. Бих искала да се възползувам от красотата си. Тя затова е създадена. Мнозина считат, че нарочно се обличам така, та да подчертавам формите си. Да, правя го. Гордея се с тялото си. Може би съм нищожно езическо животно. Допускам, че не схващам скромн…

— Мисля, че главният ви прислужник — прекъсна я Мейсън — има нещо на ум. Приближава се твърде целеустремено насам.

Тя секна, втренчи се в слугата и прошепна бързешком.

— Не забравяйте, той не трябва да знае, че бях тук тази нощ. — После се обърна с въпрос към прислужника.

— Какво има, Артър?

— Моля да ме извините, но чекмеджето на бюфета, горното чекмедже, не мога да го отворя.

— О! — удиви се тя, а след секунда — Сигурен ли сте, Артър, че проверихте за ключа навсякъде?

— Да, мадам.

— Погледнахте ли в металическата кутия отдясно на каната?

— Не, мадам, не търсих там.

— Добре, хайде да видим. Ключът все трябва да е някъде.

Тя отправи към Мейсън многозначителен поглед и тръгна. Той закрачи до нея, а прислужникът ги последва.

Достигнали при бюфета. Една опита да издърпа чекмеджето.

— Добре, заключено е.

Ръцете и зашетаха бързо по различни места, като същевременно надничаше около, под и над бюфета.

— Трябва да е някъде тук, Артър — говореше тя с тон на фокусник, който, нареждащ думи в монотон, се старае да отвлече настрана от ръцете си вниманието на аудиторията, — ключът вчера бе на чекмеджето, сигурна съм. Някой сигурно е заключил без да иска и захвърлил ключа наоколо. Немислимо е някой да го е взел. В чекмеджето не би имало нищо, което… а, ето го!

Прислужникът я наблюдаваше как постави ключа и отвори.

— Много съжалявам, че ви обезпокоих, мадам, но не можах да го намеря и помислих, че вие може да знаете къде е.

Една изтегли чекмеджето, внезапно ахна и погледът й замръзна върху облицованата с плюш кутия на комплекта за разрязване на месо. Гладко полираната, с рогова дръжка голяма вилица блестеше в нишата си, но съседното място за ножа бе празно. Очите й, пълни с паника, се спряха на Мейсън.

— Какво точно ви бе необходимо, Артър?

— Всичко е наред, мис Една. Ще намеря каквото ми трябва. Нужно ми бе само да отворя чекмеджето.

Той извади отвътре някои вещи и затвори. Една плъзна ръка зад лакета на Мейсън, стисна го и предложи:

— Да идем на пациото. Там е приятно в ранна утрин.

— Кога ще закусвате, Една? Време е, струва ми се да идем горе и да събудим моя приятел Келтън.

— О, ние закусваме поотделно. Кой когато стане.

— Независимо от това — настоя Мейсън — предполагам, че д-р Келтън ще ни бъде благодарен, ако го повикаме.

— О, разбирам. Да, да. Да го повикаме.

Те се запътиха към стълбите и Една прошепна:

— Не ви разбрах веднага. Искахте да надникнем в стаята на вуйчо?

— Може и това да сторим.

— Не мога да проумея. Не предполагате ли, че е възможно… че…

Гласът й постепенно замря. Мейсън попита:

— Преди да заключите снощи чекмеджето, погледнахте ли вътре?

— Неее. Не погледнах, но ножът трябва да е бил там.

Затича се по стълбите пред адвоката, но когато доближи вратата на вуйчовата си стая, отдръпна се като ужилена.

— Страх ме е някак. Какво ли бихме открили вътре?

— Дали стаята вече е оправяна?

— Не. Камериерката не ще почне да подрежда леглата преди 9 часа.

Последван от Една, Мейсън влезе. Като се озърташе, той забеляза:

— Всичко изглежда в изправност. Не се виждат трупове, пъхнати под леглата или потулени из кюшетата.

— Моля, опитвате се да повдигнете духа ми, мистър Мейсън. Зная, налага се да възвърна хладнокръвието си. Ножът е само под възглавницата, ако изобщо е някъде. Там беше я вчера сутринта. Погледнете вие, аз не смея.

Мейсън доближи леглото и повдигна възглавницата.

Под нея лежеше дълъг, с черна дръжка готварски нож. Острието му бе покрито с червеникави зловещи петна.