Ърл Стенли Гарднър
Племенницата на сомнамбула (21)

ГЛАВА XXI

Председателствуващият Маркъм, разположен в креслото си зад съдийската маса, хвърли поглед към съда.

— Налице ли са всички съдебни заседатели, джентълмени? Доведен ли е и обвиняемият в съда?

— Налице са — отвърна Мейсън.

— Обвинението е също налице — обяви Хамилтън Бъргър.

— Струва ми се, на свидетелския стол бе мистър Дънкън за по-нататъшен кръстосан разпит — напомни Маркъм. — Елате, мистър Дънкън.

Като се перчеше, Дънкън пристъпи до свидетелската скамейка.

— Мисля, че остава само още един пункт за изясняване — започна Мейсън, когато свидетелят зае мястото си. — Вярвам, мистър Дънкън, заявихте, че сте имал разговор с вашия клиент до около 23:00 и след това сте легнал?

— Да, около 23:00.

— Тогава бил сте в спалнята на мистър Мадъкс приблизително до 23:00?

— Да.

— Отидохте при него непосредствено след приключване на деловите разговори, както свидетелствувахте вчера?

— Да.

— И останахте там през цялото упоменато време?

— Да.

— Сигурен ли сте, че не сте напускал имението?

— Не, аз… — гласът му заглъхна в мълчание.

— Хайде! — подкани го Мейсън.

— Не виждам смисъл на това… — Дънкън бързо се извърна и отправи питащ поглед към прокурора.

Блейн скочи на крака и запротестира.

— Възразявам, ваша почит! Това е некомпетентен и незасягащ делото въпрос. Това всъщност не е кръстосан разпит.

— Възражението се отхвърля! — отсече Маркъм.

— Като помисля добре — отговори Дънкън, — всъщност да, излизах за малко.

— Мистър Мадъкс придружаваше ли ви?

— Да.

— Къде ходихте?

— Бяхме до една аптека няколко блока по-надолу.

— Колко време престояхте там?

— Около десет минути.

— И какво правихте през тези десет минути?

— Протестирам срещу този въпрос като некомпетентен, незасягащ същността и нереален кръстосан разпит — възрази Бъргър. — Директният разпит на свидетеля уточняваше времето и часа, в който си е легнал. Свидетелят фиксира времето чрез засвидетелствуване какво е правил тази вечер. Когато защитникът доказва, че е излязъл, няма никакво значение къде е ходил и какво е вършил. Въпросът засяга само това, колко време е отсъствувал от къщата.

— Мисля, че ще подкрепя възражението — обяви председателят Маркъм.

— Водихте ли телефонен разговор? — запита Мейсън.

— Същото възражение! — протестира Бъргър.

— Същото решение! — оповести Маркъм.

— Не е ли вярно, че точно в 23:00 сте водил междуградски телефонен разговор с мисис Дорис Съли Кент и следователно не е било възможно да бъдете в резиденцията на Питър Кент?

— Същите възражения! — прогърмя Бъргър.

— Ако съветникът измени въпроса така, че свидетелят да бъде запитан дали не е водил телефонен разговор от някое друго място по времето, за което свидетелят твърдеше, че е бил в къщата, ще допусна въпроса — постанови председателят, — но, струва ми се, за да е уместен и по същество кръстосаният разпит, не бива да включва въпроса за името на лицето, с което е воден телефонният разговор.

— Много добре — съгласи се Мейсън, — не проведохте ли точно в 23:00 междуградски телефонен разговор от казаната аптека, мистър Дънкън?

— Беше преди 23:00. Пет минути преди 23:00. В 23:00 бяхме вече обратно в резиденцията.

— Това е всичко — засмя се Мейсън.

Бъргър и Блейн проведоха шепнешком кратък разговор, след което областният прокурор обяви:

— Нямаме към свидетеля други въпроси, ваша почит. Следващият ни свидетел е Една Хамър. Предполагам, че съдът е наясно, че тя е враждебен свидетел, тъй като е племенница на обвиняемия. Може би ще ми се налага да я разпитам чрез водещи въпроси…

— Ще мислим как да минем по този мост, когато стигнем до него — прекъсна го съдията Маркъм. — Мис Хамър, заемете мястото.

Една Хамър пристъпи напред, бе заклета и седна на свидетелския стол. Лицето й беше бледо и измъчено.

— Името ви е Една Хамър — започна Бъргър. — Племенница сте на обвиняемия и живеете с него в къщата му на 3824 Лейквю Терас, Холивуд?

— Да, сър.

— И бяхте там през нощта на тринадесети и сутринта на четиринадесети от настоящия месец?

— Да, сър.

— Познавате ли по външен вид известен готварски нож, който е бил държан обикновено в най-горното чекмедже от кухненския шкаф?

— Да, сър.

— Видяхте ли този нож сутринта на тринадесети?

Тя наведе очи, захапа устната си и не каза нищо.

— Отговорете на въпроса! — нареди съдията Маркъм.

— Видях нож, който приличаше на него.

— Къде беше този нож?

— Възразявам — каза Мейсън, — въпросът не е по същество и е некомпетентен.

— Възнамеряваме да докажем, ваша почит — обясни Бъргър, — че ножът е бил във владение на обвиняемия.

— При това основание възражението се отхвърля — отсъди Маркъм.

— Отговорете на въпроса! — настоя Бъргър.

— Кухненски нож, подобен на този, който обикновено се намира в горното чекмедже на бюфета, видях в спалнята на вуйчо си под възглавницата му.

— Това беше сутринта на тринадесети?

— Да.

— Какво направихте с ножа?

— Върнах го обратно на мястото му в бюфета.

— Споменахте ли на вуйчо си за ножа?

— Не.

— Взехте ли някакви мерки този нож да не попадне отново у вуйчо ви, след като го бяхте поставила на мястото му?

— Заключих чекмеджето вечерта на тринадесети.

— И кога видяхте след това отново ножа?

— Не зная.

— Не знаете?!

— Видях кухненски нож, но не съм сигурна дали беше този същият.

— Обръщам вниманието ви върху ножа, обозначен като веществено доказателство № 2 на обвинението. Видяхте ли този нож сутринта на четиринадесети?

— Да… предполагам.

— Къде?

— Под възглавницата на леглото във вуйчовата ми стая.

— И беше приблизително в същото състояние, що се отнася до петната по острието му?

— Да.

— Е, добре, когато го заключвахте вечерта на тринадесети, ножът беше ли вътре в чекмеджето?

— Не зная.

— Защо не знаете?

— Защото не отворих чекмеджето, преди да заключа.

— Кой бе с вас по това време?

— Възразявам — протестирам Мейсън. — Некомпетентно, не по същество.

— Възражението се отхвърля! — отсече председателят.

— Мистър Мейсън — отговори тя на въпроса.

— Имате предвид Пери Мейсън, адвоката, който седи тук в съдебната зала?

— Да, сър.

— Различен ли е по външен вид и форма този нож, веществено доказателство № 2 на обвинението, от ножа, който поставихте в чекмеджето на тринадесети сутринта?

— Не, изглежда. Подобен е на ножа, който прибрах в чекмеджето тогава.

— Когато сте давала показания пред служебното лице на четиринадесети сутринта, сте заявила, че ножът е бил същият, така ли?

Председателят Маркъм погледна към Пери Мейсън, очевидно очакващ протест от негова страна, но адвокатът бе неподвижен, внимателно съсредоточен.

— Да. Предполагам, така беше.

— Сега приемате само, че той е подобен на ножа, който намерихте под вуйчовата си възглавница на тринадесети сутринта и поставихте в чекмеджето. Можете ли да обясните противоречието в тези два отговора?

— Само това, че когато помислих върху същността на въпроса, стигнах до заключение, че много ножове могат да изглеждат еднакви.

— И доколкото знаете, този нож, веществено доказателство №2 на обвинението, е същият, който намерихте под възглавницата на обвиняемия сутринта на тринадесети и го поставихте в чекмеджето, така ли е, мис Хамър?

— По външен вид е подобен на този нож.

— Кръстосан разпит! — извести триумфално Хамилтън Бъргър.

Мейсън започна въпросите си с успокояващ тон.

— Как се случи, та вие разкрихте кухненския нож под възглавницата на вуйчо си сутринта на тринадесети, мис Хамър?

— Аз… аз… тревожех се за вуйчо.

— С други думи, имала сте основания да предполагате, че предишната нощ той е бродил насън, така ли?

— Да.

— И вашата тревога относно сомнамбулизма му се дължеше на факта, че наближава периодът на пълнолуние ли?

— Да — промълви тихо тя.

— Откъде знаете, мис Хамър, че сомнамбулите са по-склонни към активност по време на пълнолуние?

— Чела съм за тези неща.

— В някаква книга?

— Да.

— Медицинска?

— Да.

— Откъде взехте тази книга?

— Поръчах я от издателството.

— Бяхте ли изучавала книгата, преди да заключите чекмеджето на бюфета?

— Да, сър.

— За колко дълъг период от време?

— Три седмици или може би месец.

— Сега, като насочвам вниманието ви към този нож, веществено доказателство А на защитата, искам да ви попитам дали сте го виждала някога преди?

— Да, сър.

— Поставихте ли този нож в чекмеджето на бюфета на следващия ден от убийството, както ви бях инструктирал самият аз?

Хамилтън Бъргър скочи, понечи да протестира, а после бавно седна.

— Да, сър — гласеше отговорът на свидетелката.

— Казах ви, доколкото си спомням — и Мейсън се усмихна към прокурора, — че искам да подставите ножа в чекмеджето, така че на следния ден да бъде разкрит от сержант Хъкъм; че искам да объркам резултатите от следствието, та да стане трудно за прокурора да намери свидетели, които да идентифицират смъртоносното оръжие с ножа, който е бил в чекмеджето. Така ли беше?

Областният прокурор Бъргър примигваше така удивен, сякаш не се доверяваше на сетивата си. Съдията Маркъм се наведе напред, поиска да каже нещо, замълча и впери с почуда широко отворените си очи в Мейсън.

— Ваша почит — скочи на крака Блейн, — струва ми се, съветникът трябва да бъде предупреден, че ако отговорът на този въпрос е положителен, прокурорският състав няма да се задоволи само с простата му регистрация, а ще предприеме стъпки да покаже, че подобна непрофесионална етика е…

Хамилтън Бъргър бе докопал полата на сакото му и го бе дръпнал силом върху стола.

— Отговорите на въпроса, Една — каза Мейсън, без да обръща внимание на коментара на Блейн.

— Да, сър — гласеше отговорът й.

— И ножът, който ви дадох тогава, е този, който предложих да бъде приет като веществено доказателство А на защитата за идентификация?

— Да, сър. Струва ми се, че е същият.

Гласът на Една Хамър бе тих и силно разтревожен. Очите й издаваха вътрешния смут, който я бе обхванал.

— И вие заключихте в чекмеджето този нож, веществено доказателство А на защитата?

— Да.

— Но той не бе там, когато отворихте чекмеджето на следната сутрин?

— Нямаше го, сър.

— И така вие бяхте разбрала, Една — Мейсън заговори мило почти като в разговор — че от около шест седмици или два месеца ходите насън?

Двамата прокурори бяха заети в усърден шепот помежду си и въпросът се плъзна покрай ушите им. Една Хамър, зашеметена от наглия начин, по който Мейсън направи публична конспирацията им, загуби контрола си за самосъхранение и отговори механично:

— Да, сър.

Съдията Маркъм бе този, който мигновено схвана значението на въпроса и отговора. Той се наклони напред и се втренчи в свидетелката.

— Какво отговорихте?

— Да, сър — повтори тя и след това, осъзнала внезапно какво бе казала, — о, не… не исках да кажа това… не исках.

— А какво искахте да кажете, Една? — попита Мейсън.

— Какво е това? Какво е това? — крещеше Бъргър изправен. — Протестирам! Това не е кръстосан разпит!

— Въпросът, отнасящ се до нейния сомнамбулизъм, бе вече отправен и му бе даден отговор — обясни Мейсън. — Сега и давам възможност да обясни какво искаше да каже с отговора си.

— А аз възразявам.

— Много добре, ваша почит — обърна се Мейсън към председателя, — ще оттегля въпроса си.

Първият отговор говори сам по себе си.

Видимо объркан, Бъргър седна бавно на мястото си.

— Ползувахте ли често — отправи много мило думите си Мейсън — това място под масичката за кафе, за да скривате разни предмети от време на време, Една?

— Да, сър.

— И така, когато заключихте чекмеджето на тринадесети вечерта и отидохте да спите с обзелата съзнанието ви мисъл, че мистър Кент може да се добере до ножа в сомнамбулството си, вие по-късно станахте насън и, недоверяваща се на ключалката да опази ножа, го взехте от чекмеджето и го поставихте под масичката за кафе точно в 00:15, нали така?

— Възразявам! — закрещя Бъргър. — Това няма нищо общо с кръстосания разпит. Това е оспоримо. Това е крайно неправилно и няма никаква юридическа основа!

— Има — започна да убеждава съда Мейсън. — Мис Хамър свидетелствува, че е заключила чекмеджето; че е видяла ножа на тринадесети сутринта, а после и на четиринадесети сутринта. Имам право на кръстосан разпит, чрез който да докажа, че тя трябва да го е видяла и по-рано на четиринадесети сутринта, т.е. когато го е изваждала от чекмеджето.

— Но — възпротиви се Бъргър, — ако тя е сторила това в сомнамбулно състояние, не би знаела нищо за своите деяния.

— В такъв случай — отвърна Мейсън тя може да отговори на въпроса, като заяви: „Не зная“.

— Възражението се отхвърля! — кимна съдията Маркъм.

— Не зная! — Гласът на Една звучеше като стон.

Мейсън махна с ръка в знак, че е свършил, и произнесе:

— Това е всичко.

Хамилтън Бъргър размени поглед с Блейн и те отново зашепнаха.

— Допълнителни въпроси по директния разпит? — запита Маркъм.

— Ако може за момент да имаме снизхождението на съда — каза Бъргър, — целият случай взе някак много странен обрат.

Блейн все още шепнеше възбуден, но Бъргър поклати глава.

— Много добре — реши накрая Бъргър. — Ще отправя към мис Хамър още няколко въпроса. Трябва ли да разбирам от вашето изявление, че наистина сте ходила насън, мис Хамър?

— Да.

— Кога разбрахте, че имате сомнамбулни прояви?

— Преди около шест седмици или два месеца, а може би и малко повече.

— Как открихте това?

— Бях обезпокоена много за едни твърде важни документи на вуйчо, които бе оставил незаключени върху бюрото си в дневната. Настоях да ги прибере, но той не се съгласи с мен, понеже счете, че няма кой да се интересува от тях. Легнах си с тревожната мисъл за тези книжа и когато се събудих на утринта, те бяха под възглавницата ми.

Бъргър се извърна към Блейн и му отправи поглед, с който сякаш му натякваше: „Аз нали ти казвах“. Блейн се завъртя неспокойно и прошепна още нещо.

— Защо не ни казахте предварително всичко това? — обърна се той към свидетелката.

— Защото никой не ме е питал.

— По същото време ли се сдобихте с тази книга по сомнамбулизъм?

— Да, потърсих я.

— Защо?

— Изгарях от желание да зная, дали ще се излекувам. Исках също да разбера наследствено ли е заболяването.

— Имала ли сте и други сомнамбулни прояви?

— Да.

Бъргър се извърна със свиреп израз към Блейн.

Мейсън хвърли тържествуващ поглед към масата на обвинението и се засмя на двамата блюстители на закона, водещи шепнешком разпален спор. Чуваше се само съскане и свистене, без публиката да може да разбере какво точно се казва, но долавяше ясно отчаяния тон на Бъргър по маниера му.

— Това е всичко! — избоботи областният прокурор, сподавяйки внушенията на своя помощник.

— Допълнителни въпроси по кръстосания разпит? — погледна съдията към Пери Мейсън.

— Не, ваша почит — поклати глава той, — съвсем съм удовлетворен от показанията на тази свидетелка такива, каквито са.

— Това е всичко, мис Хамър! — и Маркъм се обърна към Бъргър. — Призовете следващия свидетел, господин областен прокурор!

— Да се яви Джералд Харис!

Като доближаваше свидетелската скамейка, той отправи загрижен поглед към Една. Тя направи жалко усилие да му се усмихне.

След като Харис бе заклет, Бъргър отблъсна с ръка шепнещите съвети на Блейн и започна да поставя въпросите си.

— Името ви е Джералд Харис?

— Да.

— Познавате Питър Кент, обвиняемия?

— Познавам го.

— И бяхте в дома му на тринадесети вечерта?

— Бях.

— Ще ви покажа нож, мистър Харис, който бе приет като веществено доказателство № 2 на обвинението, и ще ви запитам дали сте виждали и по-преди същия този нож?

— Виждал съм го често.

— Къде?

— Когато съм гостувал в къщата на мистър Кент. Това беше ножът от комплекта, с помощта на който Кент разсичаше печените птици и разрязваше месо. Имаше, струва ми се, и по-малък комплект за скара.

— Знаете ли къде обикновено се държеше ножът?

— Зная.

— Къде?

— В бюфета на столовата.

— А къде по-точно в бюфета?

— В най-горното чекмедже, сър. Там има тапицирана с плюш секция, пригодена за съхраняване на комплекта.

— Имахте ли възможност да идете до това чекмедже вечерта на тринадесети от настоящия месец?

— Имах.

— По кое време?

— Приблизително около 21:40.

— Какво правихте там?

— Взех някои принадлежности за приготовляване на напитки.

— По това време ножът беше ли там?

— Не беше.

— Положителен ли сте в това?

— Съвсем положителен съм.

— Имаше ли ключалка на чекмеджето?

— Имаше.

— По времето, за което говорите, чекмеджето беше ли заключено или не?

— Бе отключено.

— Къде бяхте по времето, когато е извършено убийството?

— В Санта Барбара.

— Кой ви изпрати там?

— Питър Кент.

— По чий съвет?

— По съвет на Пери Мейсън.

— Знаете ли дали мистър Коултър, главният прислужник, е ходил до чекмеджето същата вечер?

— Зная един случай, когато той отиде там, да.

— Това беше преди или след като забелязахте, че ножът не е там?

Харис се размърда неспокойно и каза:

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

— Вашите предпочитания нямат никакво значение. Намирате се в този съд като свидетел, и то под клетва. Отговорете на въпроса!

— Преди — произнесе Харис с приглушен тон.

— Говорете по-силно, така че да могат да ви чуят заседателите. Какво казахте?

— Казах, че това бе преди.

— От къде знаете?

— Видях мистър Коултър при бюфета.

— Какво правеше там?

— Отвори чекмеджето. Не зная дали е взел или сложил нещо, после затвори и се отдалечи.

— Колко време, преди да отворите вие чекмеджето, стана това?

— Около пет минути, бих казал.

Бъргър кимна тържествуващ към Пери Мейсън.

— Можете да продължите със своя кръстосан разпит.

Мейсън започна с най-обикновен тон.

— Между другото, вие сте тайно венчан за Една Хамър, свидетелката, която току-що напусна мястото, заемано сега от вас, нали?

Съдебната зала, която от няколко минути бе напрегнато притихнала, изведнъж зашумя леко, когато присъствуващите се наведоха напред, за да доловят отговора. Харис се поколеба за миг и каза.

— Да, женени сме.

— От колко време?

— От десети миналия месец.

— Къде?

— В Юма, Аризона.

— И това бракосъчетание бе запазено в тайна?

— Да, сър.

— След сключване на брака Една Хамър монтира секретна брава върху вратата на своята спалня, нали?

— Да, сър.

— И вие също получихте ключ от тази брава?

Харис показваше явно своето неловко положение. В следващия миг Бъргър бе на крак.

— Възразявам, ваша почит! Това не е кръстосан разпит.

— Оттеглям въпроса си — веднага реагира Мейсън — и запазвам правото си да го поставя по-късно отново, когато покажа юридическото му основание.

Бъргър седна бавно на мястото си, но показваше с държанието си, че е готов всеки миг да скочи пак. Седнал удобно, прехвърлил крак върху крак, Мейсън ясно демонстрираше, че е доволен от развоя на разпита.

— И така, отидохте в Санта Барбара през нощта, когато бе извършено убийството, така ли?

— Да, сър.

— И сторихте това по мой съвет?

— Така беше.

— Кой друг замина с вас?

Мис Уорингтън, секретарката на мистър Кент.

— Някой друг?

— Никой, сър.

— Положителен ли сте в това?

— Да, сър.

— Отидохте, струва ми се, до резиденцията на Дорис Съли Кент?

— Един момент, ваша почит — намеси се Бъргър, — мисля, че този въпрос е съвсем некомпетентен, не по същността и няма нищо общо с кръстосания разпит. Няма значение къде е ходил и какво е правил свидетелят, докато е бил в Санта Барбара.

— Съветникът сам открехна тази вратичка, ваша почит — усмихна се Мейсън. — В стремежа си да докаже пред съда, че аз съм се разпореждал с всичко в къщата и съм изпратил свидетеля в Санта Барбара, той го попита къде е бил по време на извършване престъплението и кой го е изпратил. Следователно и аз имам право да го разпитам много задълбочено и в най-големи подробности с цел да проверя достоверността на показанията му, отнасящи се до тази фаза от разказа му.

Съдията Маркъм понечи да каже нещо, после се въздържа и отсече:

— Възражението се отхвърля!

— Отговорете на въпроса, мистър Харис — подкани го Мейсън. — Отидохте ли до резиденцията на мисис Дорис Съли Кент?

— Да, отидох.

— Какво направихте при пристигането си там?

— Когато пристигнах при къщата, заварих мистър Джексън от кантората, на Пери Мейсън, поставен на наблюдение. Той предложи да остане до 2:00, но понеже знаех, че трябваше да работи на сутринта в съда, казах му да се приберат с мис Уорингтън в хотела и аз поех дежурството. Те заминаха с колата на Джексън, а аз паркирах своята така, че да наблюдавам къщата. Останах там до около 8:00, когато ме замени един частен детектив.

— Бяхте ли пред къщата в 3:00 сутринта?

— Да, сър.

— Какво се случи?

— В 3:00 мисис Кент бе повикана по телефона.

— Чухте ли нейните думи?

— Да.

— Какво каза тя?

— Ваша почит — запротестира Бъргър, — порочността на цялата тази верига от въпроси стана сега явна. Този свидетел е враждебен към мен и приятел на защитата. То пролича ясно от начина, по който той отговори на един от въпросите с голямо значение, когато му го поставих. Сега под маската на кръстосан разпит и чрез прилагане на водещи въпроси защитникът търси да установи нещо, което не би могло да се докаже при директния разпит. Това е неправилно.

— Но, ваша почит — отвърна Мейсън, — самият съветник попита свидетеля къде е бил по време на престъплението и…

— И вие искате — продължи мисълта му съдията — да проверите правилността на това, което свидетелят си спомня специално по този въпрос чрез кръстосан разпит?

— Точно така, ваша почит.

— Мисля — продължи Маркъм, — че е правилно съдът да разреши разпита на свидетеля по отношение на това къде е бил, какво е видял и най-общо какво е чул, но не специално какво може да е казвало друго лице в негово присъствие. Боя се, че това би ни отклонило твърде много от същността, ако се отнася до неща, неприемливи или приемливи частично само за защитата.

— Много добре, ваша почит.

За миг настъпи тягостна тишина.

— Процедирайте по-нататък, съветнико — съдията подкани Пери Мейсън.

— Когато се провеждаше този телефонен разговор — продължи Мейсън, — къде бяхте вие?

— Оттатък улицата, срещу къщата на мисис Дорис Съли Кент.

— Познавате ли тази дама по външност?

— Да.

— Лично тя ли отговори на телефона?

— Възразявам — изстреля Хамилтън Бъргър — на същото основание. Съветникът Мейсън не може да доказва своето виждане на случая, като подлага на кръстосан разпит мой свидетел.

— Имам право, ваша почит, ако прокурорът ми е отворил пътя за това при директния разпит.

— Смятам да отхвърля възражението — извести председателят Маркъм. — По този начин може да се провери правилно ли си спомня и верни ли са показанията на свидетеля. Не бих позволил обаче тази проверка да се извършва чрез цитиране на чутия разговор.

— Тя ли отговори на телефонното повикване? — повтори Мейсън.

— Да.

— Видяхте ли я ясно?

— Да.

— Впрочем знаехте ли… — Мейсън внезапно спря по средата на изречението и се замисли. Както се полюляваше на въртящия се стол, очите му се спряха върху препълнената с хора зала. Внезапно той скочи.

— Ваша почит, случайно забелязах, че мисис Дорис Съли Кент е в съдебната зала. Разбрах, че тя поначало е призована като прокурорски свидетел, но като се има предвид, че е предприела законни действия, целещи да предотвратят издаването на решение за развод, възникна въпросът, може ли да свидетелствува тя срещу обвиняемия, докато той още е неин законен съпруг. Преди много кратко време с нея бяха уредени всички спорни въпроси и окончателното решение на съда за прекратяване на брака й с Питър Кент е в сила. Тъй като мисис Кент сега е в залата, искам да я ползувам за свидетел на защитата. Мога ли да замоля почитаемия съд да даде указания на мисис Кент да не напуска залата, докато получа възможност да й връча призовка за явяването й като наш свидетел?

Маркъм замислено сбърчи вежди за кратко време, а после разпореди.

— Мисис Дорис Съли Кент, моля ви, станете.

Млада руса жена се изправи сред редиците и всички глави се извърнаха към нея.

— Не напускайте съдебната зала, докато съветникът намери възможност да ви връчи призовката. С оглед да го улесни веднага в тази задача съдът ще направи десетминутна почивка, през време на която мисис Кент се задължава да остане в залата. Напомня се на съдебните заседатели да не разискват делото с никого, нито да позволяват то да бъде разисквано в тяхно присъствие и да не формират или изразяват никакво мнение за виновност или невинност на обвиняемия, докато делото не им се представи официално в окончателен вид. Съдът се оттегля на десетминутна почивка.

Съдията се отправи към кабинета си. Залата се превърна в бълбукащ котел от гласове. Мейсън отиде до чиновника, който му издаде призовката, и я подаде на поддържащия реда в залата, за да я връчи на мисис Кент.

Непреднамерено Мейсън се отправи по посока на съдийската стая. Тук към него се присъедини Хамилтън Бъргър. Гласът му бе скован от формализъм.

— Мисля, ще бъде добре и за двама ни да посетим заедно съдията Маркъм, мистър Мейсън.

— О, отлично! — съгласи се той.

Влязоха заедно. Седнал зад бюрото си, отрупано с правна литература, съдията вдигна очи от отворения пред него наказателен закон. Изразът му бе на човек, сепнат по средата на припряно ровене за нещо много важно.

— Не исках да правя предложения пред съдебните заседатели, ваша почит — започна Бъргър с хладен и официален глас, — но почувствувах, че поведението на мистър Мейсън се свежда до обида на почитаемия съд.

— Поведението ми?! — учуди се Мейсън.

— Да.

— В какво съм се провинил?

— В предумишлено подставяне на втория нож в чекмеджето с цел да объркате следствените органи при диренето.

— Но аз не съм подставял никакъв нож с подобна цел.

Съдията Маркъм свъси чело, потънал в мисли.

— Страхувам се, съветнико… — започна той, но спря внезапно поради нещо, което видя в изражението на Мейсън.

— Този път няма да се измъкнете, Мейсън — изрече заплашително Бъргър. — Под клетва Една Хамър свидетелствува, че намеренията ви са били тъкмо такива.

— Тя не знае нищо за намеренията ми — изтъкна Мейсън. — Да не би да умее да чете мисли. Досега не е квалифицирана като експерт по телепатията.

— Но тя заяви, че сте и съобщили какви са намеренията ви.

— О, да — прие с готовност Мейсън, — така й казах.

— Трябва ли да разбирам — намеси се Маркъм, — че искате да кажете за изявленията си пред нея, че са били неверни?

— Да, разбира се, точно така — отвърна Мейсън, като палеше цигара.

— Какви, по дяволите, ни ги разправяте вие?! — кипна Бъргър.

— Та аз бях сигурен — обясни Мейсън, — че тя е сомнамбул. Не виждате ли, Бъргър, тя единствена имаше ключ от чекмеджето и въпреки това ножът бе изчезнал. Разбира се, имаше и някаква малка вероятност Кент да е насилил ключалката или да е имал дубликат от ключа. Докато Кент бе задържан, реших да проведа един опит. Моята теория бе, че самата Една Хамър е сомнамбул; че се безпокоеше за вуйчо си и е легнала с мисълта за кухненския нож, дълбаеща мозъка й. Случаят, когато скри кафената чашка под капака на масата, ме убеди, че е използувала това място и преди като скривалище. Следователно какво по-естествено от това, когато е заспала с тревогата в ума си за ножа, да е решила, че чекмеджето не е сигурно място, да се надигне спяща през нощта и, облечена само по нощница, да отключи чекмеджето, да вземе ножа, да заключи отново и да го скрие под масичката? Чувствувах, че единственият начин да проверя тази своя теория е да повторя още веднъж тези обстоятелства. И така, дадох й другия нож, като й внуших колко е важно той да бъде заключен в чекмеджето и опазен добре. Тогава бе пълнолуние и тя е заспала с тревожната мисъл за съхраняването на този втори нож. Навикът потвърди себе си по най-категоричен начин. Когато дойде ред за защитната ми реч, мистър Бъргър, ще ви покажа, че този нож, означен като веществено доказателство А на защитата, е същият, който й дадох да скрие в чекмеджето и че той след това бе открит на следващата сутрин от един детектив на Пол Дрейк в скривалището под масичката.

— Да не искате да ни убеждавате, че тя е убила Рийз? — изкрещя Бъргър. — Та това е нелепост! Това е абсурд!

Мейсън бе устремил поглед в димящата си цигара.

— Не, не мисля да правя подобни изводи. Моята защита ще се развива съвсем логично в съдебната зала, като показва фактите един по един, а тази дискусия се ограничава само до внушението от ваша страна, мистър Бъргър, че поведението ми трябвало да се разглежда като оскърбление на съда, а също така, предполагам, да бъда държан отговорен и третиран дисциплинарно от юридическата асоциация. Направих тези обяснения, само за да ви изясня, че тогава провеждах опит.

Оглеждайки залата, съдията Маркъм запита:

— Връчихте ли вече необходимата ви призовка, мистър Мейсън?

— Да, сър.

— Струва ми се, мистър Харис бе на свидетелската скамейка?

— Да.

— Приближете се, мистър Харис!

Не последва никакъв отговор.

— Може би е излязъл за малко навън — проточи шия към залата Бъргър.

— Имах още един въпрос по кръстосания разпит към мистър Мадъкс — каза Мейсън. — Можем да не губим време и го повикаме, ако почитаемият съд позволи да открия отново кръстосания разпит.

— Някакви възражения? — обърна се съдията към Бъргър.

— Мога да кажа за пояснение на съветника — вмъкна Мейсън, — че този въпрос стана наложителен поради непредвидени обстоятелства, т.е. че мисис Дорис Съли Кент също ще свидетелствува.

— Не — отговори прокурорът, — нямам възражения.

— Мистър Мадъкс, моля, минете напред! — подкани поддържащият реда в залата.

Още веднаж никакъв отговор и никакво помръдване.

— Има ли друг свидетел, когото желаете да разпитате? — запита Маркъм.

— Моля извиненията на почитаемия съд — отговори Мейсън, — но бих искал да приключа с кръстосания разпит на мистър Харис, преди делото да продължи по-нататък. Единственото изключение, за което бих молил, е да поставя само едничък въпрос на мистър Мадъкс.

— Много добре — каза председателят Маркъм.

Настъпи няколко секунди неловка тишина. Свидетелите бяха изчезнали, потънали сякаш в земята. Миг по-късно съдията се завъртя нервно в креслото си и обяви.

— Съдът ще направи кратко прекъсване, през време на което съдебният пристав да издири и доведе изчезналите свидетели.

Мейсън се извърна към Питър Кент, потупа го по коленете успокоително и му прошепна.

— Отлично, Питър! Само след тридесет минути ще прекрачите прага на съдебната зала като свободен…