Ърл Стенли Гарднър
Племенницата на сомнамбула (19)

ГЛАВА XIX

Съдията Маркъм — познавач на човешката психология, с живи проницателни очи — се настани зад махагоновата маса.

Съставът от съдебни заседатели бе заклет.

Хамилтън Бъргър — областният прокурор, дебеловрат, широкоплещест тежкоатлетичен тип — седеше в дебнеща поза, докато изучаваше Пери Мейсън, като по лицето му бе изписан изразът на ловец, догонващ жертвата си. До него седеше Сам Блейн, младият му помощник, висок и слаб, стараещ се да изглежда важен, като въртеше между пръстите си черния шнур, спускащ се от рамките на очилата му.

На противоположната маса, предназначена за защитата, Пери Мейсън седеше сам. Малко зад него с посивели, изпити черти Питър Кент кършеше непрестанно пръсти. Още по-назад Люсил Мейз наблюдаваше всичко с преценяващ поглед, като се опитваше от време на време да отправи ободрителна усмивка към Питър Кент, но усилията й се превръщаха в патетичен неуспех.

Съдията Маркъм обяви:

— Позволете ми да поднеса своите благодарности еднакво и на прокурора, и на защитата за експедитивността в подбора на съда. Желаете ли да произнесете встъпителна реч, господин областен прокурор?

Областният прокурор Бъргър застана на малкия пиедестал, предназначен за говорещите, който отделяше дванадесетте любопитни съдебни заседатели от тази част на съдебната зала, запазена за защитата. Зад него претъпканата зала бе притихнала в напрегнато очакване.

— Джентълмени — започна Бъргър, — нямам намерение да се впускам в ораторствуване. Засега ще изложа накратко какво се надява да докаже обвинението. На тринадесети от настоящия месец обвиняемият Питър Кент е обитавал своята резиденция в Холивуд. Там са били, освен прислугата, още и Една Хамър — негова племенница, Филип Л. Рийз — негов доведен брат, Джон Дж. Дънкън — адвокат от Чикаго, Франк Б. Мадъкс — негов съдружник, Хелън Уорингтън — негова секретарка.

Надяваме се да докажем, че сутринта на четиринадесети т.м. обвиняемият е влязъл в стаята на Филип Л. Рийз и го убил, като го пробол с нож. Надяваме се да докажем, че Ф. Л. Рийз, без знанието на обвиняемия, е сменил стаята си с тази на Франк Б. Мадъкс; че между обвиняемия и Мадъкс са съществували вражески отношения; че обвиняемият е бил подбуждан от впечатления — независимо дали основателни или не — че Мадъкс го мами и иска да го изиграе в общите им сметки.

Доколкото можа да бъде установено, убитият е починал вследствие прободни рани от голям готварски нож, нанесени му приблизително около 3:00 сутринта. Смъртта е настъпила незабавно. Надяваме се да докажем, че в 3:00 сутринта Питър Кент, държащ в ръка същия този нож, се е движил бос през пациото, отделящо крилото, където се намира неговата спалня, от тази на Франк М. Мадъкс, обитавала по това време от починалия Ф. Л. Рийз.

Надяваме се да докажем, че смъртоносното оръжие е било намерено по-късно под възглавницата в леглото на обвиняемия; че острието на ножа говори непогрешимо, че това оръжие е използуване при убийството.

Надяваме се да докажем, че след като бе арестуван, обвиняемият прие по собствена воля, че страда от сомнамбулизъм и че има всички основания да вярва, че когато се движи заспал, може мимо волята си да проявява известни престъпни склонности.

Джентълмени, след като бъде доказано, че убийството е извършено от обвиняемия, съдът ще ви посъветва да решите дали цялата тежест на доказателствата смекчава вината му или не. Що се отнася до обвинението, то ще докаже смъртта на Рийз; че тя се дължи на прободни рани, нанесени с голям кухненски нож; че този нож е бил във владение на обвиняемия около времето на убийството; че обвиняемият е бил забелязан фактически да напуска по времето на убийството крилото на къщата, където е била спалнята на убития. Надяваме се да докажем, че обвиняемият е предполагал, че Мадъкс е спял в леглото, заето от Рийз, и че обвиняемият има всички мотиви да желае смъртта на Мадъкс.

Както вие, джентълмени, подразбрахте от въпросите на защитника, когато бивахте подбирани за съдебни заседатели по това дело, защитата ще разчита — най-многото отчасти — на теорията за сомнамбулство. Надяваме се да покажем, че и при друг прецедент — близо една година преди извършването на настоящото престъпление — обвиняемият е взел готварския нож и…

Пери Мейсън се надигна бавно от мястото си и се обърна към съдията.

— Ваша почит, възразявам срещу опита, който областният прокурор прави в изказването си, да инкорпорира неща, станали една година преди извършването на това престъпление; протестирам против тенденцията му да внушава свои предвиждания относно това, как ще се проведе защитата, и правя предложение пред почитаемия съд да посъветва членовете си да не зачетат това негово изказване.

— Приведените от мен показания са съвсем уместни — възрази Бъргър, — защото сочат, че още отпреди обвиняемият е знаел, че го обладават престъпни наклонности по време на сомнамбулни пристъпи; че не е направил никакви усилия да обуздае тези наклонности, когато е осъзнал новите си прояви на сомнамбулство. Държа на тези свои аргументи, защото те се базират върху теорията за провеждане на защитата, очертана от самия защитник.

Съдията Маркъм почука с чукчето си и постанови:

— Не влиза в задълженията на обвинението да прави предвиждания по отношение начина за провеждане на защитата. Дали в аргументацията могат да се включат като показания инциденти преди извършване на престъплението, и то отделени от него посредством период от дванадесет месеца, е нещо, което ще бъде решено по времето, когато този въпрос възникне. За момента протестът на защитата е добре обоснован. Съдът ще се разпореди тази част от встъпителната реч да се отхвърли, когато се представя на членовете му, и последните ще бъдат инструктирани да не зачетат това изказване. Необходимо е също да се изясни на съдебните заседатели, че встъпителната реч на прокурора има за задача да очертае какво очаква той да докаже и да изясни пред заседателите въпросите, които предстоят да се разискват. В никакъв случай изложението на прокурора не бива да се схваща като доказателство. Продължавайте, господин областен прокурор.

— Надяваме се да докажем — подхвана отново Хамилтън Бъргър — чрез самата племенница на обвиняемия, че преди извършване на престъплението, по-точно един ден по-рано, тя е намерила същото оръжие, с което по-късно е било извършено престъплението, под възглавницата на обвиняемия. Въз основа на тези показания, джентълмени, и също въз основа на други показания, които могат да бъдат приведени в хода на делото, обвинението иска от вас признаване на Питър Б. Кент за виновен в предумишлено убийство.

Хамилтън Бъргър седна на мястото си, а съдията се обърна към Пери Мейсън.

— Искате ли да произнесете и вие встъпително слово, съветнико?

— Предпочитам да се въздържа до момента, когато ще започна да представям своето гледище по случая.

— Много добре. Обвинението да започне с първия си свидетел.

— Ще установя corpus delicti^[1], позовавайки се на Франк Б. Мадъкс — обяви областният прокурор.

Мадъкс пристъпи напред и бе заклет.

— Името ви е Франк Б. Мадъкс и живеете в Чикаго?

— Да.

— През нощта на тринадесети и сутринта на четиринадесети от настоящия месец бяхте ли в дома на обвиняемия?

— Да, бях.

— Знаете ли дали Филип Л. Рийз бе в роднински отношения с обвиняемия?

— Той беше негов доведен брат.

— Колко време преди тринадесети т.м. бяхте в дома на обвиняемия?

— Пристигнах на десети т.м.

— Сутринта на четиринадесети имахте ли възможност да видите Ф. Л. Рийз?

— Да, имах.

— Къде беше той?

— В спалнята си.

— Жив или мъртъв?

— Беше мъртъв и лежеше в леглото си по гръб, покрит с одеяло, вдигнато до брадата му. По одеялото имаше порязвания на местата, през които ножът е прониквал в тялото на мистър Рийз. Одеялото бе пропито с кръв, а мистър Рийз беше мъртъв.

— Ще повикам този свидетел по-късно за по-нататъшни въпроси — съобщи Хамилтън Бъргър, — сега само исках да установя corpus delicti и моля за позволение този свидетел да бъде оттеглен временно.

— Много добре! — съгласи се съдията Маркъм.

— Вие имате ли някакви въпроси? — обърна се Бъргър към Мейсън.

— Да: Заявихте, че сте бил в къщата вечерта на тринадесети, мистър Мадъкс?

— Да.

— И сутринта на четиринадесети?

— Да.

— По кое време през сутринта на четиринадесети напуснахте за първи път резиденцията на Мистър Кент?

— Това съществено ли е? — се намеси Бъргър със смръщено чело.

— Мисля, че да — отговори спокойно Мейсън.

— А аз мисля, че не. Възразявам на основание, че това не е по същество и че не е правилен кръстосан разпит — изгърмя Бъргър.

Съдията Маркъм се поколеба за малко.

— Ще се опитам да коригирам въпроса — каза Пери Мейсън, — като го поставя така: кога за първи път напуснахте къщата през сутринта на четиринадесети, касаещо времето преди откриване на трупа?

— Този въпрос е съвсем явно в сферата на кръстосания разпит — отсъди Маркъм. — Отговаряйте!

— Не съм напускал къщата изобщо — отговори Мадъкс.

Мейсън повдигна въпросително вежди.

— Да сте напускали къщата около 3:00 сутринта?

— Не.

— Кога се прибрахте в стаята си предишната вечер?

— Бих казал, около 21:30.

— Веднага ли си легнахте?

— Не. Моят адвокат мистър Дънкън дойде с мен и имахме дълъг разговор.

— Кога станахте сутринта на четиринадесети?

— Бях събуден от вас и д-р Келтън, когато нахлухте в стаята ми, докато се стараехте да откриете кой е бил убит.

— Предлагам — обърна се към съдията Мейсън — да се премахне тази последна част от отговора като собствено заключение на свидетеля.

— Да бъде премахната — разпореди съдията Маркъм. — Съдебните заседатели да не я зачитат.

— По кое време бе това? — продължи Мейсън.

— Струва ми, се около 8:00.

— И вие, мистър Мадъкс, искате членовете на съда да разберат, че сте бил непрекъснато в резиденцията през периода от времето, когато се оттеглихте в стаята си вечерта на тринадесети, до 8:00 сутринта на четиринадесети?

— Да, сър.

— Не сте ли ходили приблизително около 3:00 сутринта на четиринадесети до Пасифик Грейхаунд Стейдж Депо, за да проведете междуградски телефонен разговор с мисис Дорис Съли Кент в Санта Барбара?

Мадъкс стисна здраво устни и поклати отрицателно глава.

— Трябва да произнесете гласно отговора — каза секретарят на съда.

— Съвсем сигурно, не. — Мадъкс произнасяше всяка сричка отчетливо.

— Не сте ли? — Изненадата в гласа на Мейсън бе съвсем явна.

— Не, сър.

— Бяхте ли станал около 3:00 сутринта?

— Не съм бил дори буден по това време.

— Бяхте ли ангажиран в разговор с мистър Дънкън, вашия адвокат, по времето около 3:00 сутринта на четиринадесети?

— Не, сър. Абсолютно не.

— По някое време между полунощ на тринадесети и 5:00 сутринта на четиринадесети?

— Абсолютно не.

— Това е всичко — приключи Мейсън.

Хамилтън Бъргър призова чертожник, който представи планове от резиденцията на Кент, и те бяха приети като веществени доказателства без възражения. Съдебният медик определяй времето за настъпване на смъртта между 2:30 и 3:30 сутринта на четиринадесети.

Детективът сержант Хъкъм зае свидетелското място и идентифицира готварския нож с окървавено острие, оцветено в зловещо ръждивочервено, като оръжието, което е било намерено под възглавницата в леглото на Кент. Пери Мейсън, който не бе подлагал на кръстосан разпит предишните прокурорски свидетели, сега пожела да разпита сержанта.

— Какво стана с калъфката на възглавницата и одеялото от леглото на Питър Кент? — постави той първия си въпрос.

— Не зная — гласеше отговорът на сержанта.

— Не знаете?!

— Е, беше ми казано, че са били пуснати в пералнята от домакинята на къщата.

— Не сте ги запазил?

— Не.

— Защо не ги представихте като веществени доказателства?

— Защото не мислех, че е нужно.

— Не е ли факт, че не е имало каквито и да било кървави петна по възглавницата и одеялото?

— Не мисля така. Струва ми се, че имаше такива петна, но не мога да си спомня.

Мейсън каза подигравателно:

— Ако е имало кървави петна по тези вещи, щяхте да ги счетете за неща от важно значение и да ги представите като веществени доказателства, не е ли така, сержанте?

— Възразявам, поради това че въпросът се задава с цел да се породи спор — изрева Бъргър.

— А всъщност с цел за опресняване паметта на свидетеля — каза Мейсън. — Току-що той свидетелствува, че не си спомня дали е имало кръв по вещите.

— Да отговори на въпроса — отсъди председателят на съда Маркъм.

— Не зная — призна Хъкъм, а след миг добави, — но вие трябва да знаете, мистър Мейсън. Вие бяхте този, който откри ножа.

Зрителите в съдебната зала се изкискаха.

— Да, аз зная — отвърна Пери Мейсън. — Искате ли да ви подскажа?

Председателствуващият Маркъм удари с чукчето.

— Така не може. Свидетелят трябва да бъде разпитван според процедурата. Стига вече подмятания между свидетеля и съветника.

— И — с обвинителен тон продължи Мейсън, като повиши глас — тъй като одеялото и калъфката на възглавницата бяха без каквито и да било петна от кръв и можеха следователно да послужат като доказателства, противни на теорията на обвинителя, вие се погрижихте да им осигурите пътя към пералнята, понеже имахте пълната власт да се разпореждате с цялото имение, и то преди защитата да има някакъв шанс да ги запази, така ли?

В следния миг с ръмжене Бъргър бе вече на крака, протестиращ.

— …от любов към спора, несъществено, неоснователно, обидно, никакъв кръстосан разпит, некомпетентно, без всякаква връзка с материята.

Пери Мейсън се усмихваше едва забележимо.

— Свидетелят да отговаря! — отсече съдията Маркъм. — Както вървят нещата, повдига се въпрос за предубеденост и заинтересуваност на свидетеля.

— Не — отговори Хъкъм, — не съм имал намерение да правя нищо с тях.

— Но сигурно сте внушил на домакинята, че не е зле да почисти стаята?

— Може би съм сторил това — нямаше и следа от напереността на Хъкъм.

— А също да оправи и леглото?

— Възможно е.

— Това — обяви Мейсън с триумфиращ поглед към съда — е всичко!

— Повикайте Джон Дънкън — нареди Блейн, тъй като Бъргър се отпусна на стола и остави помощника си да процедира за известно време.

Дънкън пристъпи напред наперено и бе заклет.

— Името ви е Джон Дж. Дънкън. Адвокат от щата Илинойс сте и познавате обвиняемия Питър Кент?

— Да.

— Бил сте, предполагам, в дома му на тринадесети и сутринта на четиринадесети от настоящия месец?

— Така е. Бях ангажиран в делови разговор с мистър Кент и мистър Пери Мейсън, неговия адвокат. В срещата участвуваха също Хелън Уорингтън, секретарка на Питър Кент, и моят клиент Франк Б. Мадъкс. Струва ми се, присъствуваше също и някой си д-р Келтън.

— Вие кога се оттеглихте? Имам предвид в стаята си?

— Около 23:00. Имах разговор със своя клиент в стаята му, след като завършихме деловия разговор с другите.

— Виждахте ли мистър Кент по-късно същата вечер?

— Видях го рано сутринта на четиринадесети.

— В колко часа?

— Точно в 3:00 сутринта.

— Къде?

— На пациото.

— Можете ли да покажете върху плана, веществено доказателство № 1 на обвинението, къде видяхте обвиняемия по това време?

Дънкън посочи мястото.

— И къде върху плана е означена вашата стая?

Дънкън показа.

— От стаята си можехте да видите ясно обвиняемия?

— Да, сър.

— Кога го видяхте най-напред?

— Бях събуден от плъзнала се по лицето ми сянка. Видях, че някой минава покрай прозореца. Станах, погледнах часовника и отидох до прозореца. Беше Питър Кент, обвиняемият по това дело, облечен само в нощница, вървящ по пациото. В ръката си държеше нож. Достигна масичката за кафе под навеса, спря се за малко, после се обърна, премина пациото и изчезна през вратата на другия край.

— Под „вратата на другия край“ разбирате пункта, който соча сега върху плана, веществено доказателство № 1 на обвинението, означен като „врата от северната страна на пациото“?

— Точно така.

— И приблизително къде стоеше тази масичка?

Дънкън означи с молив върху чертежа.

— Казахте, че сте погледнал часовника.

— Да.

— И колко беше часът?

— 3:00.

— Запалихте ли лампата, за да видите часовника?

— Не. Той беше със светещ циферблат и можех да виждам стрелките.

— Погледнахте часовника преди или след като забелязахте фигурата?

— Погледът ми падна върху него веднага щом седнах в леглото при ставането, отново, след като се завърнах при леглото.

— Тогава какво направихте, ако изобщо сте правил нещо?

— Бях много озадачен. Наметнах се с халата, отворих вратата към коридора, погледнах на две страни, не забелязах никого и реших, тъй като съм в чужд, и то вражески дом, че не е моя работа да се меся. Върнах се в леглото и вероятно съм заспал.

— Струва ми се — изправи се Мейсън, — ако почитаемият съд разреши, ние сме в правото си да извадим от отговора на свидетеля твърдението му, че се намирал във враждебен дом. Това е заключение на свидетеля и отговорът, доколкото отразява мотивите му, не отговаря на въпроса и търпи възражение.

— Да се извади от текста! — отсъди председателят Маркъм.

— Можете да проведете кръстосан разпит, мистър Мейсън — покани го Блейн. — Може би се интересувате защо свидетелят е легнал да спи.

— Не така, мистър Блейн! — отправи му смръщен поглед съдията Маркъм.

— Да — отвърна приветствено Мейсън. — Точно този е въпросът ми. Мистър Дънкън, как се случи така, че бяхте способен да се върнете в леглото си и да заспите, след като сте станал свидетел на тази страхотна картина?

Дънкън се наведе войнствено напред.

— Бях твърде изморен. Цяла вечер бях слушал брътвежите ви.

Залата избухна в смях. Пазителят на реда в съда заудря с чукчето си. Председателят изчака да се възстанови редът и се обърна към свидетеля.

— Мистър Дънкън, вие сте юрист. Не е необходимо да бъдете обучаван как трябва да се държи свидетелят. Ще се въздържате от опити да предизвиквате смях или да прикачате към отговорите си коментарии, за които не е искано вашето мнение. Ще се въздържате и от влизане в пререкания със съветника.

Дънкън се поколеба за миг, а след това произнесе самоуверено.

— Да, ваша почит.

Съдията Маркъм изгледа свидетеля от упор, понечи да добави нещо към отправеното напомняне, но се облегна бавно в креслото си и кимна на Мейсън.

— Процедирайте, съветнико!

— Ако почитаемият съд разрешава — каза скромно Мейсън, — аз съм съвсем съгласен да приема отговора в неговия буквален смисъл. Не пледирам да се анулира никаква част от него. Бих искал да проведа кръстосан разпит точно върху това изказване.

— Чудесно! — одобри съдията Маркъм. — Можете да провеждате кръстосан разпит по този отговор толкова, колкото ви е необходимо, съветнико.

Мейсън се изправи. Погледът му бляскаше като стомана, когато го отправи към Дънкън.

— И така, вие бяхте толкова уморен да слушате цяла вечер моите приказки, че бяхте в състояние да се върнете към съня си, така ли?

— Това е, което казах.

— Разговаряхте с вашия клиент повече от час, след като и двамата се намерихте в стаята си?

— Да.

— Значи моите приказки не ви направиха толкова сънлив, та да не можете да стоите буден и да разисквате известни стратегически ходове и с клиентите си?

— Говорих с него.

— И си легнахте около 23:00?

— Да.

— И въпреки това приспивният ефект от моето дърдорене бе толкова голям, че ужасното видение на мъж, надянал само нощница, държащ голям кухненски нож в ръка и обикалящ на лунна светлина, не попречи на сладкия ви сън, така ли?

— Бях пробуден. Огледах коридора в двете посоки.

— И се върнахте да си доспите? — продължи да задълбава Мейсън.

— Върнах се да спя.

— И всичко това само в няколко минути? Толкова впечатления?

— В няколко минути.

— И току-що свидетелствувахте под клетва, че сте били в състояние да постъпите така само поради приспивния ефект на моя разговор?

— Знаете какво исках да кажа.

— Единственото значение, което зная за това, което сте искал да кажете, а то е единствено и за съдебните заседатели, е това, което казахте. Сега нека бъдем откровени пред съда. На нашата среща аз не говорих повече от няколко минути, не беше ли така?

— Не съм засичал времето ви.

— През повечето време моят разговор се състоеше в това, да казвам „не“ на вашите искания, нали?

— Мисля, че не е необходимо да навлизаме във всичко това.

— Но когато заявявахте, че моите думи са ви изморили дотолкова, та не сте изпитал никакви затруднения да се върнете да спите, вие хиперболизирахте и по този начин изменяхте фактите, не е ли така?

— Върнах се да спя.

— Да, мистър Дънкън, истинското ви основание да се върнете към съня си е било това, че не сте видял по-специално нищо алармиращо във фигурата, когато сте я забелязал тогава, в онзи момент. Не е ли това истината?

— Човек, обикалящ с нож в ръка, е алармиращо обстоятелство за мен — тросна се Дънкън. — Не зная дали за вас това е тревожно или не.

— Точно така. Ако наистина бяхте видял готварски нож в ръката на лицето, което сте наблюдавал да се движи из пациото в 3:00 сутринта на четиринадесети, бихте бил достатъчно обезпокоен, за да се обадите на полицията или да вдигнете цялата къща на крак, не бихте ли?

— Не разбирам въпроса ви. Видях фигура, видях нож и се върнах да спя.

— Ще подходя по друг начин. Не е ли, факт, че не сте видял ясно готварски нож в ръката на фигурата?

— Не, видях го.

— Този, същия готварски нож? — Мейсън сочеше окървавеното оръжие, което бе прието като веществено доказателство.

— Него, същия! — сопна се Дънкън.

Мейсън не продумваше нищо, а го гледаше с насмешка. Дънкън затъпка на място, явно смутен от прибързания си отговор.

— Всеки случай нож, който изглеждаше много като този — допълни той.

Мейсън се върна назад до масата си, отвори чантата, извади пакет, обвит в кафява хартия, разви го и извади готварски нож с рогова дръжка.

— Ще ви връча този готварски нож и ще ви попитам дали не е същият нож, който сте видял в ръката на разхождащата се на лунна светлина фигура?

— Не, не е той! — изрева диво Дънкън.

— Интересно? Как познахте, че не е той?

— Добре, мисля, че не е същият.

— Искате съдът да ви разбере, че можете да видите този нож достатъчно ясно, за да го идентифицирате?

— Не да го идентифицирам, но мога да представя общото му описание.

— И сте сигурен, че това не е същият нож?

— Мисля, че не е.

— Сигурен ли сте, че не е?

— Е, не бих бил сигурен от разстоянието, на което го видях.

— Тогава не можете да бъдете сигурен, че този нож, който бе приет като веществено доказателство № 2 на обвинението, е бил същият нож, за който твърдите, че сте видял в ръката на фигурата, можете ли?

— Е, не, не мога.

— Надявам се — отбеляза Мейсън, — че бих могъл да помоля уважаемия съд да утвърди този втори нож като веществено доказателство А на защитата за идентификация.

— Протестирам! — изрева Бъргър. — Този нож, ваша почит, по никакви пътища не може да се отнесе до случая. Това е просто трик, чрез който съветникът от защитата иска да замъгли резултата от разпита на свидетеля. Мога да докажа, че съветникът от защитата известно време след убийството се сдоби с този нож от железарския магазин на…

Мейсън се извърна свирепо към прокурора, но преди да успее да го прекъсне, съдията Маркъм избърза със своето постановление.

— Чакайте, чакайте, господин областен прокурор. Без значение е дали можете да докажете произхода на ножа. Този свидетел току-що претендираше, че фигурата, която видял на пациото, е държала нож и той счита вещественото доказателство №2 на обвинението за същия този нож, че във всеки случай е бил нож, подобен на този по външен вид. От процедурна гледна точка е съвсем законно провеждащият кръстосан разпит да представи друг нож и да постави на свидетеля въпрос, какъвто съветникът Мейсън зададе. Не направихте никакви възражения при повдигането на тези въпроси. Съветникът сега иска само ножът да бъде приет за идентификация, за да може подобният нож, за който свидетелят бе разпитван, също да се идентифицира. Това е съвсем правилно. Съдът ще приеме ножа за идентификация като веществено доказателство А на защитата.

Мейсън бързо се извърна с лице към свидетеля.

— Мистър Дънкън, истинското ви основание да се върнете в леглото си не се ли дължеше на факта, че в момента, когато видяхте фигурата, не сте осъзнавал, че има нож в ръката?

— Видях, че носеше нещо, което блестеше.

— Но не е ли факт, че тогава не го считахте за нож, а подобна мисъл ви навести едва на другата сутрин, когато бе установено убийството? Не видяхте ли само бяла фигура, скитаща из пациото? Не си ли помислихте, че това е някой, ходещ насън, и не решихте ли, че не е ваша работа да се намесвате, а, е по-добре да се погрижите за сигурността си, като заключите вратата и легнете да спите?

— Не съм заявявал, че човекът ходеше насън.

— Но аз ви питам не бяха ли такива фактите?

— Не.

— И не е ли истина, че причината да се върнете към съня си се дължеше на липсата на нож и това, че не виждахте достатъчно ясно, та да разпознаете обекта?

— Не, не мисля така.

— Можете ли да се изразите по-точно, отколкото по този начин?

— Да. Видях нож.

— Добре. Човекът, значи, отиде до масичката за кафе?

— Да.

— Видяхте ли го да повдига като капак горната й част?

— Да.

— И после видяхте фигурата да напуска масичката и през пациото да изчезва през вратата, която показахте?

— Да.

— След като напусна масичката, човекът продължаваше ли да носи нож?

— Защо, да… не зная… не мога да кажа.

— Бихте ли казал, че не носеше нож?

— Не мога да твърдя нито едното, нито другото.

— Тогава възможно ли е фигурата да е оставила ножа в продълговатата ниша под таблата на масичката?

— Не мога да кажа.

— Сигурен ли сте, че човекът държеше нож, преди да дойде до масата?

— Възразявам поради това, че този въпрос бе поставян и на него бе отговаряно цяла дузина пъти! — надигна се Бъргър.

— Ще позволя да отговори и този път — отсече съдията Маркъм, като се понаклони напред и се втренчи твърдо в Дънкън.

— Да — гласеше отговорът на Дънкън, — имаше нож в ръката.

— Сигурен ли сте, че разпознахте фигурата? — запита Мейсън.

— Сигурен съм.

— Това беше обвиняемият?

— Той беше.

— Как бе облечен?

— Само по нощница.

— Бос ли беше?

— Да.

— Колко близо беше до вас, когато най-напред го видяхте ясно?

— Премина пред прозореца ми.

— И хвърли сянка върху лицето ви?

— Да.

— Но по това време не сте могъл да го видите отчетливо. Бил сте в леглото и сте се събудили от дълбок сън, така ли?

— Да.

— Колко далече от вас беше, когато го видяхте за първи път ясно?

— Не мога да ви отговоря точно.

— Можете ли да покажете на скицата?

— Да. Беше приблизително тук.

Мейсън отбеляза мястото с молив и се справи с мащаба.

— С други думи, на разстояние около тридесет и пет стъпки, да?

— Може би е било толкова, да.

— С гръб към вас ли бе фигурата?

— Да, струва ми се, така беше.

— И при това го разпознахте?

— Разпознах го.

— Схващате ли колко е важно да бъдете абсолютно правдоподобен в свидетелските си показания?

— Разбирам.

— Разбирате ли сериозността на съдебното дирене?

— Сигурно.

— И при все това се кълнете с готовност в истинността на вашето твърдение, че тази облечена само в нощница фигура, на тридесет и пет стъпки разстояние от вас, отдалечаваща се, обърната с гръб към вас, и то само при лунно осветление, беше обвиняемият?

— Кълна се.

— Когато сте станал, сте погледнал часовника?

— Да.

— И отново, когато се завърнахте при леглото?

— Така мисля, да.

— Колко беше часът в момента, когато станахте?

— Точно 3:00.

— И колко, когато се върнахте до леглото?

— Защо, почти същото време. Не допускам да бяха минали повече от тридесет секунди.

— И видяхте ясно стрелките на часовника за втори път, тъкмо преди да легнете?

— Да.

— Всъщност не беше ли 00:15?

— Не.

— В предварителните си показания не казахте ли 00:15?!

— Може да съм казал.

— По това време представите и възпоминанията ви бяха по-живи и пресни отколкото сега, не е ли така?

— Не.

— Не бяха ли?

— Не.

— Трябва ли да разбирам твърдението ви в смисъл, че колкото времето ви отдалечава от дадено събитие, спомените ви за него стават по-живи и ясни?

— В случая е така, да.

— Защото когато научихте, че убийството най-вероятно е станало приблизително около 3:00, вие променихте в ума си положението на стрелките така, че да станете свидетелят звезда на делото и…

Председателят Маркъм удари с чукчето.

— Струва ми се, съветнико, че това за свидетеля звезда не бе нужно.

— Искам да покажа мотивите на свидетеля, ваша почит.

— Не е така — изкрещя Дънкън, — сега зная, че беше 3:00 сутринта. Няма никаква вероятност да е било 00:15.

— Вашето зрение добро ли е? — попита Мейсън.

— Много добро.

— И бе в същото състояние в утрото на четиринадесети?

— Положително.

— Служите си с очила, нали?

— С очила си служа от тридесет и пет години.

— И обикновено носехте очила през периода, който покрива вашите свидетелски показания?

— Да.

— Сложихте ли си очилата, когато станахте да погледнете през прозореца?

— Не… Да, предполагам, че съм ги сложил. Мисля, че трябва да съм ги сложил.

— Защо ги сложихте?

— За да гледам през тях, разбира се.

Още веднаж залата бе готова да избухне в смях, но нещо в напрегнатия израз на Пери Мейсън го потисна, даже преди пазителят на реда да успее да прикани публиката към тишина.

— С други думи, когато се събудихте поради мародерското шетане около стаята ви в дълбоката мощ, първото нещо бе да поставите очилата си, за да виждате по-добре, така ли?

— Е, та какво нередно има в това?

— Нищо нередно, мистър Дънкън. Питам ви само дали беше така?

— Да, предполагам така.

— С други думи, знаехте, че без очила очите ще ви служат зле?

— Не съм казвал това.

— Не — усмихна се Мейсън, — не го казвате, но действията ви го казват по-ясно от думите. Сложихте очилата си, защото знаехте, че не ще можете да виждате без тях. Не, е ли вярно?

— Знаех, че биха ми помогнали да виждам.

— Знаехте, че не бихте могъл да видите без тях на малко по-голямо разстояние, нали?

— Добре, зрението ми е много по-добро с тях, отколкото без тях.

— И поставил очилата, зрението ви стана значително по-добро?

— О, да.

— Бихте ли казал перфектно?

— Бих казал, че стана нормално.

— Перфектно нормално?

— Ако държите да се изразя така, да.

— Тогава — и Мейсън насочи застрашително показалеца си в Дънкън — защо стана така, че непосредствено след разпита ви в службата на прокурора, където сте говорил за това, което сте видял, вие бяхте изпратен при окулист за нови, по-подходящи очила?

— Никой не го е съветвал — прогърмя Бъргър — да върши нещо подобно. Възмутен съм от подобна инсинуация!

— Защо сторихте това? — Мейсън полита отново Дънкън.

— Не казах, че съм го сторил.

— Вие не казвате — Мейсън удари с юмрук по масата, — но аз го казвам! Отговорете защо?

Дънкън се гърчеше неловко.

— Е, добре, защото исках, това е то.

— А защо искахте?

— Възнамерявах от известно време, но все нямах възможност. Бях страшно зает. Разбирате ли, аз съм много зает адвокат.

— О, тогава сте го отлагал от доста време?

— Да.

— Много сте зает, а?

— Да.

— От колко време сте така много зает?

— От години.

— И отлагахте ли постоянно подменянето на очилата през това време на заетост?

— През повечето време, да.

— Тогава сте отлагал от години, прав ли съм?

— Да… Не, не това исках да кажа…

— Няма значение какво сте искал да кажете. Важно е какви са фактите! Колко време отлагахте да се сдобиете с нови очила?

— Не зная.

— Кога беше последният път, когато сте си преглеждал очите за подходящи очила, колко време преди четиринадесети т.м.?

— Не мога да кажа.

— Да речем, преди пет години?

— Не зная.

— Може би преди десет години?

— Мисля, не.

— А сега изведнъж първото нещо, което сторихте, след като дадохте показанията си пред прокурора относно видяното от вас, бе да се консултирате с очен лекар и да подмените очилата си. Вярно ли е?

— Това не беше първото, което сторих.

— Но бе едно от първите неща, нали?

— Не зная.

— Беше същата вечер, така ли?

— Да, същата.

— И успяхте точно същата вечер да намерите окулист в кабинета му?

— Да.

Усмивката на Пери Мейсън стана демонична.

— Намерихте го там, мистър Дънкън, защото предварително бяхте телефонирал и уговорил да ви чака. Не е ли вярно?

Дънкън се подвоуми за секунда и после каза:

— Не, аз не съм му телефонирал.

Мейсън сбърчи чело за миг, а после триумфално постави въпроса.

— Тогава кой му телефонира?

— Ваша почит — скочи от мястото си Блейн, — този въпрос търпи възражения като некомпетентен, нямащ отношение към делото и неоснователен. Какво значение има кой се е обадил на окулиста?

— Има голямо значение от гледна точка на отговорите, които свидетелят даваше по този въпрос — намеси се Мейсън. — Това е свидетел, който всъщност е юрист. Имам основание да се съмнявам в свидетелските му показания и се старая да ви покажа състоянието на зрението му по времето, за което свидетелствува. Свидетелят прие, че се нуждае от очила; прие също, че очилата, с които си е служил, не са му били пригодни да вижда, и то от години. Имам основание също да ви покажа неговата предубеденост и заинтересованост, както пролича от уклончивите му отговори.

— Мисля — отсъди Маркъм, — че ще позволя свидетелят да отговори на въпроса. Кой телефонира на очния лекар, мистър Дънкън, ако ви е известно?

Дънкън се колебаеше.

— Хайде — подкани го Мейсън, — отговорете на въпроса!

С глас, който едва се чуваше, Дънкън промълви:

— Мистър Блейн.

— Заместник-областният прокурор! — възкликна Мейсън. — Този, който току-що приключи гръмкия си протест, че въпросът ми бил некомпетентен, не касаел делото и неоснователен?

Гръм от смях заля съда. Съдията Маркъм се поначумери, а после си позволи една полуусмивка.

— Не бива така, съветнико — произнесе той официално и като погледна часовника си, продължи: — Наближава времето да закрием днешното заседание. Струва ми се, днес понавлязохме доста в същността на делото. Съдът ще бъде закрит до утре. Съдът поверява охраната на членовете си на шерифа, който ще ги държи под своя опека и не ще позволява нито едно лице да ги доближава или да се обръща към тях; и той не ще се обръща към тях — изключение само за въпроси, които не засягат делото по какъвто и да е начин. Разглеждането на делото ще се поднови утре сутринта в 10:00.