Ърл Стенли Гарднър
Племенницата на сомнамбула (7)

ГЛАВА VII

Малкият будилник зазвъня с приглушен звук. Мейсън протегна ръка, спря го, скочи от леглото и се облече. Д-р Келтън преустанови хъркането за някакви си секунди, обърна се тежко и веднага след това поднови носовите си каденца. Мейсън угаси светлината, отвори вратата и се озова в коридора. Една Хамър го чакаше на няколко стъпки от стаята, все още облечена в нощница. Аромат на прясно сварено кафе изпълваше въздуха.

— Какво правите тук?

— Промъкнах се да ви кажа, че отключих вуйчо, и да ви помоля да ми откраднете чаша кафе.

— Не можахте ли да позвъните на прислугата да ви го донесе?

— Не. Не смея. Никой не бива да знае, че не съм заминала за Санта Барбара. Вуйчо ще побеснее, ако узнае, че съм го заблудила, а освен това трябва да се съобразявам и с положението на Хелън.

Мейсън кимна.

— Коя е вашата стая?

— В северното крило на партера, предпоследната от края. Отваря се също и към пациото.

— Ще се помъча да направя каквото мога. Вуйчо ви стана ли?

— О, да, преди половин час. Приготвя се. Някъде тропна врата. Една уплашено сподави вик и изчезна. Адвокатът се запъти към стълбите. Питър Кент, свежо избръснат, се появи в коридора и като видя Мейсън, му се усмихна.

— Добро утро, съветнико! Надявам се, спахте добре? Много ме задължавате, като сте станали толкова рано да ни изпратите.

— Винаги ставам рано, щом клиентите ми се женят — засмя се Мейсън. — Само се страхувам, че ще бъда сам. Д-р Келтън е заспал здраво и не ще стане.

Кент погледна часовника си.

— 05:00 часа. Слънцето изгрява около 06:00. На летището трябва да бъдем в 05:45. Това ще рече, че има време за бекон, яйце и препечен хляб, но се налага да побързаме.

Той съпроводи Мейсън по стълбището до голямата дневна, където вече пращеше весел огън в камината и масата бе подредена. Люсил Мейз посрещна Кент с протегнати ръце и искрящи очи.

— Как спа? — запита тя с нежно грижовен тон.

— Вълшебно! — срещна погледа й той. — Съветникът Мейсън вдъхва сигурност. Съжалявам, че не го познавах по-рано.

Мейсън отвърна любезно на усмивката на Люсил Мейз. Седнаха около масата и закусиха набързо. Котато Кент се надигна, Мейсън си наля втора чаша кафе, сипа захар и каймак и се запъти към вратата, привидно заинтересуван от пациото. Почака, докато стаята се опразни, и бързо се измъкна навън. Една го очакваше, открехнала леко вратата. Той й подаде чашата и прошепна:

— Не ми казахте как го предпочитате, с каймак или захар, така че сложих както ми попадна.

— Няма значение. Нали е горещо кафе. Боже мой, така се вълнувам!

— Горе главата. Скоро всичко ще свърши. Новини ще имаме около 10:00, а може би и по-рано.

Тя взе кафето, поблагодари му с усмивка и затвори, вратата. Мейсън се завърна в дневната. Слугата тъкмо разтребваше масата.

— Вашата чаша и чинийка, сър? Мейсън сви рамене.

— Забутал съм ги някъде и, не помня къде. Разглеждах картините в коридора, а после обиколих и из пациото. Без съмнение ще се намерят.

— Разбирам, сър.

— Как се казвате?

— Артър — Артър Коултър, сър.

— Служите като шофьор и същевременно като главен прислужник?

— Да, сър.

— Каква е колата на мистър Кент?

— Закрит пакард и форд с отварящ се покрив. Трябва да изкарам пакарда. Струва ми се мистър Кент спомена, че вие ще карате?

— Точно така. По-добре пригответе колата, Артър.

Шофьорът изчезна безшумно с маниера на добре трениран прислужник. В следния миг на прага се появи Кент с куфар и пардесю в ръка.

— Добре е да си вземете палтото, мистър Мейсън.

— Отивам — и той се отправи към хола, от където взе палтото и шапката си. Като се върна, Люсил Мейз се присъедини към тях. Кент отвори вратата. Чу се шум на работещ мотор. След малко светлините на фаровете се плъзнаха по завоя и блестящ пакард спря гладко пред тях. Артър скочи от колата, отвори вратите пред тях и подреди багажа. Мейсън се настани зад волана.

— Би трябвало да има още един-двама души — засмя се той. — Чувствувам се като самотен вестител на меден месец.

— Вие сте Купидон — отговори Кент.

— Това е нова роля за мен, но ще се потрудя да преживявам и от нея.

После включи скоростния лост, умело отпусна амбреажа и когато колата се понесе плавно, обърна се към Кент.

— Нека уточним сега всичко, та да няма грешка. Кент изпъна една от сгъваемите седалки, седна на нея и се наведе напред така, че главата му се оказа на сантиметър от лицето на Мейсън.

— Ще отида направо в съда на Юма, така ли? Мейсън кимна, насочи за кратко време вниманието си в смяната на скоростите и после отговори, без да снема поглед от пътя пред колата.

— Да. Намерете телефониста, ако имат вътрешна централа, ако не — този, който отговаря на служебния телефон. Кажете му, че очаквате важен разговор и да ви свърже незабавно, когато ви потърсят. Ще ви телефонирам веднага щом получа окончателното решение. След това се установете в хотел Уинслоу в Юма и чакайте. Ако не ви се обадя отново до 18:00, може да поемете за медения си месец, но не забравяйте да ме уведомите къде мога да ви търся.

— Ще започнете ли дело срещу Мадъкс?

— Ще го оправя аз този разбойник, но, струва ми се, делото трябва да се заведе в Чикаго. Налага се да уточня този въпрос.

— Дайте му да разбере, че няма място за компромиси.

— Оставете го на мен — стисна мрачно зъби Мейсън и натисна педала на газта почти до дъното.