Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томи и Тапънс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Postern Of Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 31 гласа)

Информация

Издание:

ЗАДНАТА ВРАТА НА СЪДБАТА. 1995. Изд. Абагар Холдинг, София. Биб. Абагар крими, №43. Роман. Прев. от англ. Христо ХРИСТОВ [Postern of Fate / Agatha CHRISTIE]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 223. Формат: 20 см. Цена: 125.00 лв. ISBN 954-584-150-8.

История

  1. — Добавяне

Глава седемнайсета
Последни слова. Вечеря с мистър Робинсън

— Вечерята беше чудесна! — рече Тапънс и огледа присъстващите.

Бяха се преместили от столовата и сега седяха около кръглата масичка за кафе в библиотеката.

Мистър Робинсън се оказа по-жълт и по-голям, отколкото Тапънс си представяше. Усмихваше й се над голямата и красива чаша за кафе в стил Джордж II. До него седеше мистър Криспин, към когото обаче сега се обръщаха с името Хоршъм. Полковник Пикауей седеше до Томи, който малко колебливо му предложи от своите цигари.

С израз на изненада полковник Пикауей отсече:

— След вечеря никога не пуша!

Мис Колодън, която малко притесни Тапънс, се обади:

— Колко интересно, полковник Пикауей. — Сетне обърна глава към Тапънс и рече: — Какво възпитано куче имате, мисис Бересфорд!

Анибал лежеше под масата, положил глава върху крака на Тапънс. Сякаш усетил, че се говори за него, вдигна муцуна с възможно най-невинното си изражение и замаха с опашка.

— Разбрах, че е много опасно куче — каза мистър Робинсън и хвърли закачлив поглед към Тапънс.

— Трябва да го видите в действие — намеси се мистър Криспън, сега Хоршъм.

— Когато е поканен на вечеря, се държи както подобава — поясни Тапънс. — Харесва му и разбира, че е много престижно за едно куче да попадне в отбрано общество. — Тя се обърна към мистър Робинсън и продължи: — Наистина бе много любезно от ваша страна да изпратите покана и за него, и да му поднесете пълна паничка с дроб. Той обожава дроб.

— Всички кучета го обожават — отвърна мистър Робинсън. — Както разбирам… — погледна той към Криспин-Хоршъм, — ако посетя мистър и мисис Бересфорд в дома им, има опасност да бъда разкъсан на парчета.

— Анибал приема много сериозно задълженията си — рече мистър Криспин. — Той е породисто куче-пазач и никога не го забравя.

— Изглежда много добре го разбирате, защото и вие имахте същата роля — намигна му мистър Робинсън. — Двамата със съпруга ви свършихте чудесна работа, мисис Бересфорд. Много сме ви задължени. Полковник Пикауей ме осведоми, че вие сте инициаторът.

— Така се случи — смути се Тапънс. — Стана ми много любопитно. Исках да открия… някои неща…

— Да, разбирам. И сигурно сега изпитвате напълно естествено любопитство за какво става дума.

Тапънс още повече се смути и започна несвързано да говори:

— О… разбира се… искам да кажа… наистина разбирам, че това е поверително… всички тези задкулисни неща… и ние не бива да задаваме въпроси… защото нямате право да ни отговорите. Чудесно го разбирам.

— Точно обратното. Аз съм този, който иска да ви зададе един въпрос. Ще бъда безкрайно щастлив, ако ми отговорите.

Тапънс се втренчи в него с широко ококорени очи.

— Не мога да си представя… — Тя замълча.

— Имате един списък… или поне така ми каза съпругът ви. Не ми обясни какво съдържа. Съвсем правилно. Списъкът е ваша собственост. Но аз също зная какво означава да изгаряш от любопитство.

Очите му заблестяха. Изведнъж Тапънс осъзна, че мистър Робинсън й е много симпатичен.

Помълча минута-две, сетне се покашля и зарови из официалната си чантичка.

— Ужасно е глупаво… — промърмори тя. — Всъщност е повече от глупаво, истинска лудост е.

— „Луд, луд, целият свят е луд“ — обади се неочаквано мистър Робинсън. — Струва ми се, че така пее Ханс Сакс, седнал под любимото си дърво в „Нюрнбергските майстори-певци“. Любимата ми опера. И е бил прав!

Той пое листчето, което Тапънс му подаде.

— Прочетете го на глас, ако искате — предложи му Тапънс. — Нямам нищо против.

Мистър Робинсън му хвърли един поглед, после го подаде на Криспин.

— Ангъс, имате по-ясна дикция от мен.

Мистър Криспин взе листа и като изговаряше отчетливо думите, започна да чете:

— „Черната стрела“

Александър Паркинсон

„Мери Джордан не умря от естествена смърт“

„Оксфорд“ и „Кембридж“ — викториански порцеланови столове

Грин-ен-ло

Кей-Кей

Корема на Матилда

Каин и Авел

Възлюблената.

Той свърши с четенето и погледна към домакина. Мистър Робинсън се обърна към Тапънс и каза:

— Скъпа моя, нека да ви поздравя. Имате много необикновен ум. От този списък с улики да стигнете до крайните си разкрития! Наистина е забележително!

— Томи също взе активно участие — напомни Тапънс.

— Бях въвлечен от теб насила — обади се Томи.

— Той проведе много успешни разследвания — намеси се одобрително полковник Пикауей.

— Данните от преброяването ме насочиха към вярната следа.

— Вие сте талантлива двойка — похвали ги мистър Робинсън. Погледна отново Тапънс и й се усмихна. — Да разбирам ли, че все още проявявате любопитство да узнаете за какво става дума?

— О! — възкликна Тапънс. — Наистина ли ще ни разкажете? Би било чудесно!

— Част от нещата са започнали, както сигурно се досещате, със семейство Паркинсон. Било е много отдавна. Моята пра-баба беше от фамилията Паркинсон. Някои неща съм научил от нея… Едно момиче на име Мери Джордан е работело в нашите секретни служби. Имала е връзки във военноморския флот. Майка й била австрийка, ето защо тя говорела свободно немски. Както може би вече знаете, има някои документи, които съвсем скоро ще станат публично достояние. Според сегашните политически разбирания, някои неща, които в определен исторически момент са били дълбоко засекретени, не трябва да останат тайна завинаги. Има документи, които трябва да се разгласят, защото са част от нашата история. През следващите две години предстои публикуването на три или четири книги с подобни автентични материали. Онова, което се е случило в „Лястовиче гнездо“, така се е казвала вашата къща тогава, също ще бъде включено. Имало е изтичане на информация. Почти винаги е така по време на война или преди започването й. Имало е политици с висок престиж. Имало е и един-двама известни журналисти, които са имали огромно влияние, но са го използвали неразумно. За съжаление още преди Първата световна война са се намирали хора, които са работили против собствената си страна. След тази война доста младежи, завършили известни университети, се оказват фанатично вярващи и често активни членове на комунистическата партия, но този факт остава скрит. Още по-опасна тенденция е появата на фашизма с прогресивната си програма и идеята за евентуално обединение с Хитлер. За тях той е бил символ на мира и са били убедени, че така ще се сложи бърз край на войната. И така нататък. Една продължителна задкулисна игра. Историята познава и други подобни ситуации. Без съмнение ще ги има и в бъдеще — една „пета колона“, която е едновременно дейна и опасна, ръководена от хора, които дълбоко вярват в някаква идея, както и от такива, които търсят печалба, и разбира се, от такива, за които крайната цел е огромна власт, съсредоточена в ръцете им. Интересно, нали? Колко често ни се е случвало да изречем една и съща фраза: „Старият Б.? Предател? Глупости! Той е последният човек на света, за когото мога да допусна подобно нещо! На него може да му се има пълно доверие!“ Страхотен номер е този с пълното доверие, а? Добре позната история. Винаги се случва по един и същи начин — в политическия живот, в света на бизнеса и в специалните служби. Обикновено е човек с лице, което излъчва честност, човек, когото просто не можеш да не харесаш и да не му се довериш. Извън всякакво подозрение. „Последният човек на света, който…“ и така нататък, и така нататък. Някой, който сякаш е създаден да върши тази работа. Човек, който е способен да ти продаде златно кюлче пред хотел „Риц“. Преди Първата световна война вашето село, мисис Бересфорд, се превръща в главна квартира на една група. Мястото е много подходящо. Красиво старомодно селце със симпатични хора, всичките много патриотично настроени, заети с различни занаяти. Има удобно морско пристанище. Тук живее един привлекателен млад морски офицер. Произхожда от добро семейство. Баща му е бил адмирал. В селото имало и лекар, когото всички много обичали и му доверявали проблемите си. Представял се за съвсем обикновен лекар и никой не знаел, че има специални познания по химическите оръжия, по-специално за отровните газове. По-късно, преди Втората световна война, тук се появил и някой си мистър Кейн. Живеел в една кокетна малка къщичка до пристанището и имал много особено политическо верую. О, не, не е бил фашист. Прокламирал е мир. Мир преди всичко, за да се спаси света. Както се досещате, с това свое верую той много бързо спечелил последователи. Не само тук, но и в много други страни. Тези подробности едва ли са ви необходими, мисис Бересфорд, но те са като фон, за да разберете по-добре случилото се. Един много умно избран фон. Тогава тук изпращат Мери Джордан, за да открие, ако може, какво всъщност става. Роден съм по-късно и не съм имал възможността лично да я познавам, но се възхищавам от работата, която е свършила. Тя очевидно е била силна личност. Малкото й име наистина е било Мери, въпреки че я наричали Моли. Добра работа е свършила. Жалко, че е починала толкова млада.

Тапънс бе вперила очи в една картина на стената, която кой знае защо й се струваше позната. Всъщност беше портрет на едно момче.

— Не е ли… — поколеба се Тапънс.

— Да — кимна мистър Робинсън. — Това е Александър Паркинсон. На портрета е само на единайсет. Внук е на една от моите пра-лели. Ето как Моли е попаднала в семейство Паркинсон като гувернантка. Сметнали са, че тази роля е безопасна, а в същото време подходяща за наблюдения. Никой не е могъл да предположи… — Той замълча за миг, сетне продължи: — Че ще се случи така.

— Някой от Паркинсонови ли е бил? — попита Тапънс.

— О, не, скъпа. Семейство Паркинсон изобщо не са били замесени. Имало е други — познати и приятели, които са им гостували онази нощ. Вашият съпруг откри, че точно същия ден е правено преброяване и е било задължително имената на всички, които в този ден са се намирали в къщата, да бъдат регистрирани. Едно от имената има особено значение. Дъщерята на местния лекар, за когото току-що ви споменах, дошла да види баща си заедно с две приятелки. Помолила Паркинсонови да ги подслонят за през нощта. С тези приятелки всичко е било наред, но по-късно се установило, че баща й е бил много дълбоко замесен във всичко онова, което е ставало тогава в тази част на света. Оказало се, че дъщерята е помагала на семейството за градината и е отговорна за това, че спанакът и попадийното семе са се оказали много близо един до друг. Всъщност тя ги е объркала и е занесла листата в кухнята в онзи фатален ден. Неразположението на всички, които са яли от тях, е отшумяло и е било отдадено на досадна грешка, която понякога се случва. Лекарят, разбира се, обяснил, че и друг път е бил свидетел на подобни случаи. На предварителното следствие неговите показания са довели до заключението, че е било нещастен случай. Никой не е обърнал внимание, че същата нощ една чаша за коктейл е била счупена и парчетата й са лежали до масата. Може би ще ви е интересно, мисис Бересфорд, да разберете, че историята някак се повтаря. По вас стреляха от високата трева и по-късно една жена, представила ви се като мис Мълинс, се опита да сложи отрова в кафето ви. Научих, че тя е внучка на онзи лекар или на негов брат. Преди Втората световна война е била една от ревностните последователки на Джонатан Кейн. Ето защо Криспин я познава. Очевидно не се е харесала на кучето ви, след като е взело такива бързи мерки. Вече знаем, че тя е убила стария Айзак. Сега да се съсредоточим върху една още по-зловеща фигура. Лекарят е бил като идол за жителите на селото заради безграничната си любезност, но много е възможно, изхождайки от доказателствата, с които разполагаме, той да е отговорен за смъртта на Мери Джордан. По онова време, разбира се, никой не е могъл да го допусне. Той е имал широки научни интереси и е бил експерт по отровите. Занимавал се е и с бактериология. Едни от първите изследвания в тази област са негови. Нужни са били цели шейсет години, за да излязат наяве първите факти по този случай. Единствено Александър Паркинсон, по онова време ученик, е имал някакви подозрения.

— „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас.“ — изрече Тапънс и попита: — Лекарят ли е открил с какво се занимава Мери?

— Не. Той не я е подозирал. Бил е някой друг. До онзи фатален ден тя се е справяла успешно. Както е било планирано, поддържала е контакт с морския офицер. Информацията, която му е предавала, е била истинска, но той не се досетил, че не е от съществено значение. Била е подготвена така, че да изглежда важна. Така наречените морски планове и тайни, които получавала от него, тя редовно предавала през свободните си дни в Лондон. Строго е спазвала инструкциите къде и кога. Едното място за срещи е било Куин Мерис Гардън в Риджънтс Парк, а другото — статуята на Питър Пан в Кенсънгтън Гардънс. От тези срещи нашите служби научавали много и за замесените служители от някои посолства. Но всичко вече е в миналото, мисис Бересфорд. Далеч, далеч назад в годините.

Полковник Пикауей се прокашля и изведнъж заговори:

— Но историята се повтаря, мисис Бересфорд. Рано или късно. Наскоро в Холоукуей се сформира нещо като ядро. Хора, които са били свързани със случилото се в миналото, са се събрали заедно. Вероятно поради това мис Мълинс се е върнала. Отново са започнали да използват старите скривалища. Провеждат тайни срещи. За пореден път парите се оказваха от решаващо значение — откъде идват и къде отиват. Обърнахме се към мистър Робинсън. После нашият стар приятел Бересфорд се появи и започна да ми дава много интересна информация. Тя напълно съвпадаше с онова, което вече подозирахме. Задкулисна игра, която подготвя нещо. Подготвя се почвата една определена политическа фигура да контролира и ръководи тази страна в бъдеще. Човек, който има добра репутация и ежедневно увеличава броя на последователите си. Отново налице е номерът с доверието. Човек с безупречна почтеност — символ на мира. Не става дума за фашизъм. О, не! Само за нещо, което прилича на фашизъм. Мир за всички… и финансово поощрение за онези, които сътрудничат.

— Да не би да искате да кажете, че това все още продължава? — прошепна Тапънс с широко отворени очи.

— Е, сега вече повече или по-малко знаем онова, което ни трябва. И то до голяма степен благодарение на вас двамата… хирургическата операция на кончето-люлка донесе много ценна информация…

— Матилда! — възкликна Тапънс. — Трудно ми е да повярвам! Толкова се радвам! Корема на Матилда!

— Любопитни неща са тези кончета — продължи полковник Пикауей. — Никога не знаеш какъв номер могат да погодят. Още от времето на Троянския кон.

— Дори Възлюблената помогна — каза с умиление Тапънс. — Но ако това все още продължава… наоколо има деца…

— Не. Вече не — намеси се мистър Криспин. — Не се тревожете. Тази част на Англия е прочистена. Гнездото на осите е унищожено. Отново може да се живее спокойно в селото. Имаме основание да смятаме, че те са прехвърлили дейността си в околността на Бъри Сейнт Едмъндс. Освен това продължаваме да ви охраняваме, така че изобщо не бива да се безпокоите.

— Благодаря ви, че ни казахте — въздъхна облекчено Тапънс. — Виждате ли, дъщеря ни Дебора ни посещава от време на време заедно с трите си деца…

— Не бива да се тревожите — обади се мистър Робинсън. — Между другото след последния ви случай не осиновихте ли детенцето, което беше замесено? Онова, на което беше книжката с детските стихчета?

— Бети? — попита Тапънс. — Да. Завърши университет и замина за Африка да изучава живота на хората там. Днес много младежи проявяват подобни интереси. Тя е истинско съкровище и е много щастлива.

Мистър Робинсън прочисти гърлото си и стана.

— Искам да вдигна тост за мистър и мисис Бересфорд в знак на признателност за заслугите им към родината. — Всички вдигнаха чаши и отпиха. — Ако ми позволите, ще предложа още един тост — за Анибал.

— Виждаш ли, Анибал — поглади го по главата Тапънс. — Пихме за твое здраве. То е почти същото като да ти връчат медал или да те удостоят с рицарско звание. Онзи ден прехвърлих „Граф Анибал“ на Стенли Уейман.

— Чел съм я като дете — рече мистър Робинсън. — Ако добре си спомням, в нея имаше една реплика: „Който докосне брат ми, ще се разправя с Тавън.“ Какво ще кажеш, Пикауей? Анибал, ще ми позволиш ли да сложа ръка на рамото ти?

Анибал се надигна и пристъпи към него. Поднесе му рамото си и любезно замаха с опашка.

— Провъзгласявам те за граф!

— Граф Анибал! Не е ли чудесно! — извика радостно Тапънс. — Сигурно много се гордееш със себе си!

Край
Читателите на „Задната врата на съдбата“ са прочели и: