Агата Кристи
Задната врата на съдбата (4)

Глава четвърта
Паркинсонови

— Има много Паркинсонови — сподели Тапънс, докато се хранеха. — Още от миналия век. Впечатляващо много. Стари, млади, женени. Пълно е с Паркинсонови, както и с Кейпови, Грифинови, Ъндърудови и Оувърудови. Странно е, че има и двете фамилии, нали?

— Имах приятел, който се казваше Джордж Ъндъруд — отбеляза Томи.

— И аз познавах Ъндъруд, но не и Оувъруд.

— Мъж или жена? — попита Томи с нараснало любопитство.

— Момиче, мисля, че се казваше Роуз Ъндъруд.

— Роуз Ъндъруд — повтори замислено Томи, заслушан в звученето на името. — Не ми се струва, че двете имена си подхождат. — Помълча малко, после добави: — Трябва да се обадя на електротехниците. Бъди много внимателна, Тапънс, иначе може да се нараниш, ако кракът ти попадне в някоя дупка.

— Ако последиците са фатални, това естествена или неестествена смърт ще бъде?

— Ще бъде смърт от любопитство — отвърна й Томи. — Нали знаеш поговорката, че любопитството не води към добро.

— А ти съвсем ли не си любопитен? — попита го тя.

— Не виждам причина. Какво имаме за десерт?

— Пудинг със сладко.

— Е, Тапънс, трябва да призная, че обядът беше много вкусен.

— Радвам се, че ти хареса.

— Какъв е онзи пакет до задната врата? Да не би да е виното, което поръчахме?

— Не, луковици.

— О! Луковици значи — изненада се Томи.

— Лалета. Луковици на лалета. Ще си поговоря със стария Айзак за тях.

— Къде смяташ да ги посадиш?

— Покрай пътеката в градината.

— Бедният старец, изглежда така сякаш всеки миг ще умре — рече Томи.

— Съвсем не — възрази Тапънс. — Той е много издръжлив. Знаеш ли, установих, че с градинарите е така. Те достигат върха, когато са над осемдесет. Ако наемеш някой силен и млад човек на около трийсет и пет, който ти казва, че винаги е искал да работи като градинар, можеш да бъдеш напълно сигурен, че не става за нищо. Единственото, което може да върши, е да откъсне някое изсъхнало листо от време на време, а когато го накараш да свърши нещо, ти обяснява, че сезонът не е подходящ. Пък аз съм от хората, които не са съвсем наясно кой сезон за какво е подходящ. И може да ме измами. Но Айзак е чудесен. Той разбира от всичко. В пакета трябва да има и луковици на минзухари. Чудя се дали са ни ги изпратили? Ще отида да проверя. Днес градинарят ще дойде и ще си поговорим.

— Добре, може и аз да се присъединя към вас.

Срещата между Тапънс и Айзак бе много приятна. Разопаковаха луковиците и се впуснаха в обширна дискусия къде ще е най-добре да ги посадят. Първо, ранните лалета, които трябваше да се покажат в края на февруари. После онези с островърхите листенца и накрая по-късните лалета, които цъфтяха през май и началото на юни и Тапънс ги намираше за изключително красиви. Тъй като стъблата им бяха в странен пастелнозелен цвят, двамата се договориха да ги посадят в по-закътана част на градината, за да може да ги бере и да прави букети за вазите в дневната, които да предизвикват завистта на гостите. Освен това, така щяха да внушават естетични възприятия в търговците, които им доставят продукти от магазините.

В четири часа Тапънс приготви пълна кана със силен чай, сложи на подноса захарница с бучки захар и каничка мляко и покани Айзак в кухнята да се ободри преди тръгване. Сетне отиде да потърси Томи.

„Предполагам, че е задремал някъде“ — каза си Тапънс, докато влизаше от стая в стая. С радост установи, че вече няма пирони, зловещо стърчащи от пода.

— Всичко е наред, мадам — успокои я електротехникът. — Вече няма нужда да внимавате, като ходите. Поправихме всичко. — После добави, че на следващия ден ще започнат работа в другата част на къщата.

— Надявам се, че наистина ще дойдете — усмихна се Тапънс. — Да сте виждали мистър Бересфорд?

— Имате предвид съпругът ви? Мисля, че е на горния етаж. Като че ли изпусна нещо. Май беше тежко, като че ли книги.

— Книги?! — възкликна Тапънс. — Не бих допуснала!

Електротехникът продължи работата си, а Тапънс се качи и влезе в стаята, която сега бе превърната в библиотека за детски книжки.

Томи стоеше на последното стъпало на една стълба. Около него на пода бяха разпръснати книги, а по лавиците имаше празни места.

— Ето къде си бил — каза Тапънс. — А се правиш, че не те интересуват. Май доста книги си прегледал. Разбъркал си всичко, което така старателно бях подредила.

— Много съжалявам — извини се Томи, — но… просто ми се прииска да поразгледам.

— Намери ли други книги, в които да има подчертани букви с червено мастило?

— Не, не намерих.

— Колко досадно.

— Сигурно само Александър го е правил, Александър Паркинсон — рече Томи.

— Да, един от многото Паркинсонови.

— Трябва да е бил мързеливо момче, въпреки че е доста досадно да подчертаваш по този начин буквите. Така или иначе няма допълнителна информация за Джордан.

— Попитах стария Айзак — рече Тапънс. — Той познава хората тук и твърди, че не си спомня да е имало Джорданови.

— Какво смяташ да правиш с месинговата лампа до входната врата? — попита Томи, когато слязоха долу.

— Ще я занеса на разпродажбата в „Белият слон“ — обясни Тапънс.

— Защо?

— Ами, защото тук ми пречи. Купихме я от чужбина, нали?

— Да. Трябва да сме били съвсем луди. Ти никога не си я харесвала, дори каза, че я мразиш. Пък и е ужасно тежка. Занеси я.

— На мис Сандърсън много й се понрави. Дори предложи да дойде да я вземе, но аз й казах, че ще й я оставя с колата. Разпродажбата е днес.

— Ако искаш, мога аз да я оставя — предложи Томи.

— Не, предпочитам сама да го направя.

— Добре. В такъв случай мога да дойда с теб, за да я нося.

— Е, мисля, че ще се намери някой да ми помогне.

— Може и да не намериш. А не бива да се натоварваш.

— Няма.

— Май имаш други причини да искаш да отидеш сама, нали?

— Ами помислих си, че там ще мога да си побъбря с хората — обясни Тапънс.

— Никога не се сещам какво точно възнамеряваш, Тапънс, но познавам по погледа ти, че се каниш да направиш нещо.

— Ще изведеш Анибал на разходка, нали? Не мога да го взема със себе си на разпродажбата. Не искам да предизвиквам кучешка свада.

— Добре. Искаш ли да ходим на разходка, Анибал?

Анибал веднага реагира в знак на съгласие. При него винаги можеше да се познае кога е съгласен и кога не е. Дойде при Томи, загърчи тялото си и размаха опашка. Вдигна едната си лапа, докосна Томи по крака, после я свали и започна да търка главата си в него.

„Разбира се, че искам — очевидно искаше да каже той, — ти затова съществуваш, скъпи ми робе. Сега ще си направим една дълга хубава разходка по улицата. Надявам се, че ще има какво да подуша.“

— Хайде — подкани го Томи. — Ще ти сваля каишката, но няма да тичаш по улицата, както направи миналия път, нали? Един от онези огромни ужасни камиони щеше да ти види сметката.

Анибал го гледаше, сякаш му казваше: „Аз винаги се държа като добро куче и правя точно онова, което се иска от мен.“ Беше си чиста лъжа, но често успяваше да подведе дори хората, които бяха в тесен контакт с него.

Томи сложи месинговата лампа в колата, като мърмореше колко е тежка. Тапънс се качи и потегли. След като я видя, че зави зад ъгъла, Томи сложи каишката на кучето и двамата тръгнаха по улицата. После поеха по алеята към църквата. Той му свали каишката, защото по алеята почти нямаше движение. Анибал оцени предоставената му свобода и със стръв започна да души из тревата, която бе израснала между оградата и тротоара. Ако можеше да говори, сигурно щеше да възкликне: „Страхотно! Какви миризми! Тук е минало голямо куче. Бас държа, че е онзи елзасец. — Последва леко изсумтяване. — Не ги обичам елзасците. Ако срещна отново онзи, дето ме ухапа, този път няма да му се размине. О! Великолепно, великолепно. Оттук е минала някоя малка красавица. Да… да… бих искал да се срещна с нея. Чудя се дали живее наблизо. Дано се появи от тази къща. Дали пък…“

— Дръпни се от тази врата! — заповяда му Томи. — Няма да влизаш в чужда къща.

Кучето се престори, че не го чува.

— Анибал!

Той обаче се затича и зави зад ъгъла на къщата.

— Анибал! — изкрещя отново Томи. — Чуваш ли?

„Дали те чувам, господарю? — мислеше си Анибал. — Мен ли викаш? О, да, че кой друг.“

От къщата се чу рязко излайване и Анибал бързо се обърна и се затича към Томи. После последва послушно господаря си, като вървеше плътно зад него.

— Добро момче! — похвали го Томи.

„Добър съм, нали? — рече си Анибал. — Когато имаш нужда от защита, аз съм до теб, за да те пазя.“

Стигнаха до една от страничните врати в оградата на църковния двор. Анибал притежаваше необикновената способност да променя размерите си, когато пожелае. Можеше така да изпъчи гърдите си, че да изглежда много по-голям, а в следващия момент да се удължи и изтъни като връв. Сега той направи точно това и без затруднение се промуши през пръчките на вратата.

— Върни се, Анибал! — повика го Томи. — Не можеш да влизаш в двора на църквата.

Ако можеше да отговори, Анибал би му казал: „Че аз вече съм вътре, господарю.“ Той радостно се защура, сякаш се намираше в собствения си двор.

— Ужасен си! — скара му се Томи, после отвори вратата, влезе вътре и подгони Анибал.

Кучето бе стигнало най-далечния ъгъл на двора и полагаше огромни усилия да се промъкне през вратата на църквата, която бе леко открехната. Томи обаче го стигна навреме и му сложи каишката. Анибал вдигна поглед към него и го изгледа така, сякаш това бе чакал през цялото време. „Слагаш ми каишката, чудесно. Престижно е. Показва, че съм много ценно куче.“ Той размаха опашка. Тъй като нямаше кой да възрази на разходката им из църковния двор, Томи си помисли, че няма да е зле да повтори разследването на Тапънс.

Първо обърна внимание на изронената надгробна плоча близо до страничната врата на църквата. Реши, че сигурно е от най-старите. Наоколо имаше и други, датите по които бяха от миналия век. Погледът му обаче бе привлечен само от една.

— Странно. Дяволски странно — промърмори си той.

Анибал вдигна очи към него. Не разбра думите на господаря си. За едно куче няма нищо интересно в надгробните плочи. Той седна и продължи да гледа с питащ поглед стопанина си.