Роджър Зелазни
Знакът на Хаоса (9)

Глава 9

Вървях на около крачка зад Люк и няколко метра встрани от него, като се опитвах да поддържам темпото на Джулиан, който вървеше вдясно. Факлата, която носех, беше доста длъжка — около два метра, със заострен долен край, който да може да се забие в земята. Държах я на разстояние от себе си, тъй като пламъкът й танцуваше бясно, следвайки поривите на вятъра. Усещах как острите, ледени снежинки пробождат кожата на ръката и лицето ми и се трупат по веждите и ресниците ми. Мигах непрекъснато, тъй като топлината на факлата ги разтапяше и те се стичаха в ледени струйки по клепачите ми. Снегът проскърцваше под краката ми. Право пред нас се приближаваха трепкащите светлини на други две факли. Между тях се виждаше неясната фигура на трети човек. Премигнах и зачаках пламъкът на някоя от отсрещните факли да го освети по-добре, за да мога да го огледам. Досега го бях виждал само веднъж, при това за краткото време, през което бе траял нашият контакт чрез Картите. Сега косата му ми се стори златиста, дори медноруса. Предишния път, на дневна светлина, тя изглеждаше пепеляворуса. Очите му, доколкото си спомнях, бяха зелени. Скоро осъзнах, че или той е доста едър, или си е избрал съвсем дребни придружители. Досега нямах никаква представа за ръста му. Когато и нашите факли го осветиха, видях, че носи зелен жакет без яка и ръкави, облечен върху някаква тъмна, плътна дреха, чийто ръкави достигаха до зелените му кожени ръкавици. Бе обул черни панталони и високи черни ботуши. Наметалото му също беше също черно, обточено със зелен кант. На врата си бе окачил кръгъл медальон, изработен като че ли от злато. Беше ми трудно да го разгледам добре на тази светлина, но въпреки това бях готов да се обзаложа, че върху него е гравиран лъв, разкъсващ еднорог. Далт се приближи на дванайсетина крачки от Люк и спря. После махна на придружителите си и те забиха факлите си в земята. Двамата с Джулиан последвахме примера им. После Далт кимна на Люк и те тръгнаха един към друг, за да се срещнат в центъра на осветения кръг. Там всеки от тях прихвана дясната предмишница на другия и се погледнаха. Люк беше обърнат с гръб към мен, но ясно можех да видя лицето на Далт. То не изразяваше никакви чувства, само устните му се движеха бавно. Не успях да чуя и дума от това, което си казаха, защото вятърът беше доста силен, и те най-вероятно се стараеха да не повишават глас. Сега вече можех да преценя реално ръста на Далт. Люк е висок около метър и деветдесет, но въпреки това наемникът стърчеше с половин глава над него. Хвърлих един поглед към Джулиан, но той гледаше напред. Зачудих се колко ли още чифта очи ни наблюдават откъм двата лагера.

Джулиан винаги е бил безизразен като надгробен камък. И сега той просто ги гледаше, без да излъчва каквато и да е емоция, като че ли този разговор не го засягаше. Присъединих се към неговата тактика и минутите заваляха в едно със сипещия се сняг.

Измина доста време, преди Люк да се обърне и да тръгне към нас. Далт пък се запъти към единия от придружителите си.

Люк спря помежду ни и ние се насочихме към него.

— Какво става? — попитах аз.

— О — каза той, — мисля, че открих начин да уредя проблема, без да се стига до сблъсък.

— Чудесно — отбелязах аз. — Какво успя да му пробуташ?

— Идеята да се дуелира с мен.

— Мътните да те вземат, Люк! — възкликнах аз. — Та той е професионалист! Убеден съм, че е наследил и пословичната сила на амбъритите. Този човек ляга и става на бойното поле. Сигурно е в невероятна форма. Освен това е по-висок и по-тежък от теб.

Люк се ухили.

— Може пък да ми излезе късметът — каза той. После погледна към Джулиан. — Трябва да съобщим на твоите войници да не атакуват, щом забележат схватката. Далт ще направи същото.

Единият от придружителите на Далт вече се бе насочил към техния лагер. Джулиан се обърна и направи няколко специфични жеста с ръце. Миг след това иззад едно близко дърво изскочи мъж и се втурна тичешком към нас.

— Люк — казах аз. — Това е лудост. Шансовете въобще не са на твоя страна.

— Мърл, стига. Това си е мой проблем.

— Разполагам с цял куп заклинания — казах аз. — Мога да изчакам да започнете и след това да му погодя някой хубав номер. Все едно, че ти си го подредил.

— Не! — каза Люк. — Това е въпрос на чест. Не се бъркай по никакъв начин.

— Добре, щом така искаш.

— Освен това никой от нас няма да умре — допълни той. — Това е част от уговорката. Засега и двамата сме прекалено ценни един за друг. Ще се бием без оръжия.

— А каква точно е уговорката? — попита Джулиан.

— Ако Далт ме срита отзад, аз ставам негов пленник и той се изтегля без много шум.

— Люк, ти си откачил! — казах аз.

Джулиан ми хвърли гневен поглед.

— Продължавай — каза той.

— Ако аз победя, той е мой пленник. Ще дойде с мен в Амбър или на което и да е друго място, а неговите офицери ще изтеглят войниците.

— Можем да бъдем сигурни, че ще се изтеглят — каза Джулиан, — само след като им дадем да разберат, че нямат друг изход.

— Естествено — съгласи се Люк. — Точно затова им казах, че Бенедикт чака само нашия знак, за да ги нападне по фланговете.

— Ловък ход — отбеляза Джулиан. — И в двата случая Амбър печели. А каква ще е ползата за теб, Риналдо?

Люк се усмихна.

— Все още мисля по въпроса — каза той.

— Ти продължаваш да ме изненадваш, племеннико. А сега мръдни вдясно.

— Защо?

— За да ме прикриеш от техните погледи, естествено. Трябва да съобщя на Бенедикт какво става тук.

Люк пристъпи вдясно, а Джулиан извади колодата си и измъкна оттам нужната Карта. Междувременно войникът вече бе дотичал до нас и очакваше заповеди. Джулиан осъществи контакта и говори около минута след което даде нужните нареждания на своя подчинен и го изпрати обратно. Картата на Бенедикт остана в ръката му, но той не продължи разговора. Явно искаше да запази връзката, докато всичко приключи.

Люк свали наметалото, с което му бях услужил, и ми го подаде.

— Подръж го, докато приключа с Далт — каза той.

— Дадено. Успех.

Люк се усмихна набързо и тръгна към центъра, където вече бе застанал Далт.

Двамата се спогледаха и си размениха няколко кратки реплики, които не успях да чуя. После Люк зае боксьорска стойка, а Далт вдигна ръце, както правят борците.

Първият удар беше на Люк, но той не успя да достигне до целта си. Далт се отмести ловко и го помете встрани. Люк се възползва от ситуацията и вкара два нови удара в тялото на противника си. Последва нов удар към лицето, който също бе блокиран. Люк продължи да се движи в полукръг и да пласира къси, бързи удари. Далт се опита на два пъти да го сграбчи, но и двата пъти беше закован. След втория път от долната му устна се стече струйка кръв. При третия опит все пак успя да повали Люк на гръб, но той се претърколи ловко встрани, преди да го притисне към земята. Още щом скочи на крака, Люк се опита да срита Далт в бъбреците, но той спипа крака му за глезена и го отблъсна назад. Следващият ритник все пак порази целта си — лявото коляно на Далт. Наемникът преодоля мигновено болката, сграбчи отново крака на Люк, успя да го задържи и започна бавно да го извива. Люк направи гримаса, после бързо сграбчи дясната китка на Далт с две ръце и накрая изтръгна крака си от опасния ключ. После се приведе, без да изпуска китката, прехвърли ръката на противника си през глава, пое за миг тежестта на тялото му върху гърба си и ловко го хвърли на земята. Преди да се е опомнил, Люк го заобиколи, плъзна ръка под мишницата му, вкопчи пръстите на другата си ръка в косата на Далт и го прикова в един доста коварен ключ. И точно когато изви главата му назад и понечи да я тресне няколко пъти в земята, аз разбрах, че от това няма да излезе нищо. Далт се напрегна и ръцете му започнаха да се придвижват бавно, но сигурно към тялото. Постепенно ключът на Люк започна да губи от ефективността си, а опитите му да извие главата на противника си назад останаха без резултат. Скоро стана ясно, че ако не успее да възстанови бързо ключа си, ще загази яко. Просто Далт беше нечовешки силен. Люк осъзна какво го чака и затова първо притисна тялото на Далт към земята с цялата си тежест и след това се опита да отскочи рязко назад. Но движението му не се оказа достатъчно бързо, тъй като свободната ръка на Далт се плъзна и сграбчи левия му прасец. Люк се препъна. Далт се изправи мигновено на крака и след това стовари убийствен удар в челюстта на Люк. Той се просна по гръб и този път не можа да се претърколи встрани, а само се обърна на една страна, преди наемникът да го затисне с тялото си. Далт сви коляното си във въздуха, за да го забие при падането си в слабините на Люк, но за моя радост не успя да го стори. Люк не успя да измъкне ръцете си навреме, за да блокира следващия удар, който го уцели право в лицето. Пръстите му се стрелнаха към очите на Далт, но той тръсна глава и отклони ръката на Люк. В това време Люк заби юмрука на свободната си ръка в слепоочието на своя противник, но аз не успях да преценя дали ударът е постигнал нужния ефект. Миг по-късно той опря лакти на земята и тласна тялото си с все сила нагоре. Предмишницата на лявата му ръка срещна лицето на Далт. Кръв рукна от носа на наемника и той мигом се протегна, за да сграбчи Люк за врата. Отворената му дясна длан плесна силно бузата при лявото ухо на Люк, който се опита да го ухапе, но не успя. Далт понечи да повтори удара си, но този път Люк успя да блокира с лявата си ръка, а с дясната да сграбчи китката. Опита да се освободи, но в същия миг Далт се възползва и от дясната си ръка и направи двоен ключ на врата му. Двата му палеца бясно затърсиха сънната артерия на Люк.

Помислих, че всичко е решено. Но тогава Люк заби петата на десния си крак в глезена на своя коленичил противник, задържа го и после изпъна тялото си в мост, без да отделя рамене от земята. Далт изпусна врата му и се претърколи встрани. Люк също се превъртя встрани и без да губи нито секунда, се изправи на крака и се обърна, тръскайки глава. Този път не опита да ритне Далт, който вече се надигаше. Далт вдигна отново ръце, Люк сви юмруци и двамата започнаха пак да се обикалят, пристъпвайки бавно.

Снегът продължаваше да вали, а вятърът ту стихваше, ту се юрваше отново и ледени иглички пробождаха лицата ни. После минути наред снежинките се сипеха кротко като потръпваща леко завеса. Чудех се какво ли мислят войниците от двата лагера и дали когато двубоят приключи няма да се озова най-неочаквано в центъра на нов сблъсък. Мисълта, че Бенедикт е някъде наблизо и би могъл да налети светкавично, за да предизвика още по-голяма бъркотия, не ме успокояваше особено, макар че в такъв случай победата сигурно щеше да е наша. Тогава си спомних, че никой не ме бе канил да идвам тук и си затраях.

— Давай, Люк! — извиках. — Просни го!

Ефектът беше доста необичаен — придружителите на Далт също ревнаха да го окуражават с цяло гърло. Скоро се надигна бучене, което отначало помислих за първия порив на приближаваща се буря, но то се засили постепенно и аз осъзнах, че това са виковете на войниците, застанали от двете страни. Единствен Джулиан остана безмълвен и неразгадаем.

Люк продължи да обикаля около Далт и да вкарва по някой бърз удар, изпробвайки различни комбинации. Далт отклоняваше повечето от ударите и се опитваше да сграбчи някоя от атакуващата го ръка. Лицата и на двамата бяха изпоцапани с кръв, а стъпките им започваха да стават малко по-тежки и по-тромави. Трудно беше да се прецени кой е в по-добра форма. Люк бе отворил малка аркада над дясната вежда на Далт, но иначе лицата им бяха еднакво подпухнали.

Люк редуваше ударите си доста сполучливо, но те едва ли бяха запазили първоначалната си сила. Далт ги поемаше стоически, докато накрая успя да се концентрира, спусна се напред, използва забавената реакция на Люк и го сграбчи. И двамата се опитаха да забият коляно между краката на противника, но едновременно с това реагираха достатъчно бързо и ударите им увиснаха във въздуха. Далт продължи да търси по-удобен захват, а Люк — по-уязвимо място, където да насочи ударите си. Последваха няколко неуспешни опити за удар с чело и препъване на противника. Накрая Люк успя да сграбчи крака на Далт и да го повали на земята.

Коленичил върху наемника, Люк заби две здрави крошета в лицето му. На третото Далт успя да сграбчи юмрука му, напрегна се и отхвърли Люк назад. После скочи бързо и надвеси подутото си окървавено лице над него. Люк вкара един нелош удар в гърдите му, близо до сърцето, но дори той не можа да спре Далт. Юмрукът му се понесе като солиден скален къс и тресна Люк право в ченето. Последваха по-слаб ляв и още по-слаб десен, но накрая Далт пое дълбоко въздух и повтори първия си убийствен удар.

Люк омекна. Далт го притисна с все сила, очаквайки някакъв трик, но не последва нищо. Те останаха така още няколко секунди, накрая наемникът отблъсна отпусната лява ръка на Люк встрани и бавно се изправи на крака. Отначало се олюля леко, но после бързо възстанови равновесието си.

Можех почти да усетя вкуса на едно от смъртоносните заклинания, които си бях приготвил. Можех да го закова за броени секунди и никой нямаше да разбере каква точно е била причината за смъртта му. Но се замислих какво би станало, ако и той се строполи до Люк. Дали двете страни щяха да тръгнат в атака? И все пак не това беше основната причина, която ме накара да се въздържа. Спряха ме думите на Люк: „Това е въпрос на чест. Не се меси“, и „Никой няма да умре… Все още сме твърде ценни един за друг.“

Добре. Не последва сигнал за атака. Никой не се спусна към нас. Като че ли нещата щяха да се развият според уговорката. Люк бе пожелал да стане така. Затова реших наистина да не се меся.

Видях как Далт коленичи вдигна Люк от земята и понечи да го метне на рамо, но после размисли и извика двамата си придружители и им заповяда да пренесат тялото. Накрая се обърна към мен и Джулиан.

— Разчитам на вас да спазите останалата част от уговорката — извика той силно.

Джулиан го погледна косо.

— Ще го сторим, ако не ни провокирате — каза той. — Искам призори да сте се махнали оттук.

— Тръгваме веднага — отвърна Далт и се обърна, за да се отдалечи към лагера си.

— Далт! — извиках аз.

Той се обърна и ме изгледа.

— Казвам се Мерлин. Срещали сме се и преди, ако си спомняш все още.

Далт поклати глава.

Аз вдигнах ръка и произнесох ключовата дума на най-безвредното си, но най-ефектно заклинание. Почвата пред него изригна и върху главата му се посипаха камъчета и дребни буци замръзнала пръст. Той отстъпи назад, избърса лицето си и погледна към прясно изкопания трап.

— Това ще е твоят гроб, ако нещо се случи с Люк — казах аз.

Далт ме огледа повторно.

— Сега вече няма да те забравя — каза той. После се обърна и последва войниците си.

Погледнах към Джулиан, който бе вперил очи в мен. Той се обърна и изтегли факлата си. Аз последвах примера му и тръгнах по обратния път към лагера.

— Това решава един от проблемите ни — отбеляза той, след като се озовахме отново в неговата палатка. — Може би дори два.

— Може би — казах аз.

— Поне Далт няма да им създава грижи за известно време.

— Сигурно.

— Бенедикт ми съобщи, че вече са започнали да събират лагера си.

— Не мисля, че това ще е последният му номер.

— Ако това са силите, с които разполага, нека заповяда.

— Не ти ли се стори, че мисията му беше подготвена за доста кратко време? — попитах аз. — Предполагам, че е събрал хората си набързо. Което ме кара да си мисля, че напоследък графикът му трябва да е доста натоварен.

— Може би си прав. Но мисля, че той просто заложи на риска.

— И спечели.

— Да, спечели. А ти не трябваше да му демонстрираш силата си.

— Защо не?

— Защото сега ще е нащрек.

— Трябваше да го предупредя убедително.

— За човек като него рисковете са ежедневие. Той е свикнал да се осланя на предположения, а не на факти. Каквото и да си е помислил сега за теб, това няма да промени плановете му. Освен това не бързай да отписваш Риналдо. И той е същата стока. Двамата с Далт се разбират твърде добре.

— Може и да си прав.

— Прав съм.

— Ако двубоят бе завършил иначе, мислиш ли, че неговите войници биха ни атакували? — попитах аз.

Джулиан сви рамене.

— Той поне знаеше, че аз не бих го нападнал, тъй като и в двата случая щях да спечеля. Очевидно беше.

Кимнах.

— Извини ме — каза Джулиан. — Трябва да докладвам на Вайъли. Предполагам, че ще се пренесеш в двореца, след като приключим разговора си с нея?

— Да.

Той извади нужната Карта и се свърза. За пореден път се зачудих какво ли усеща Вайъли по време на контакт. Аз лично, както и останалите, виждам човека, с когото говоря. Но доколкото знам, Вайъли е сляпа по рождение. Винаги ми е било неудобно да я попитам, а освен това си мисля, че отговорът й едва ли би имал особено значение за зрящ човек. И въпреки това, сигурно ще продължа да се чудя.

Докато Джулиан продължаваше да говори с нея, аз насочих мислите си към близкото бъдеще. Скоро трябваше да направя нещо по въпроса с Маскирания и Джърт. Явно сега щеше да ми се наложи да се справя без Люк. Дали наистина ми се искаше да последвам съвета му и да говоря с Джасра, за да поискам помощта й? Кой знае дали рискът щеше да си струва. Ако ли не, тогава как щях да се справя сам? Може би трябваше да се върна в странния бар при героите на Луис Карол и да й наема оттам някое Джаберуоки? Или пък Ворпълския Меч? Или и двете? Може би…

Чух някой да споменава името ми и се пренесох в настоящия миг при настоящите си проблеми. Джулиан все още обясняваше нещо на Вайъли, макар да знаех, че няма кой знае какво за обясняване. Затова се изправих, протегнах се и призовах Логрус.

Насочих своето Логрус-зрение през Джулиан, и видях неясния силует на Вайъли, Тя все още седеше на онзи неудобен стол. Зачудих се дали бе останала там през цялото време или просто се бе върнала малко преди Джулиан да я потърси. Надявах се, че все пак е успяла да се върне за десерта, който така и не опитах.

Джулиан се обърна към мен.

— Ако си готов, Вайъли ще те прехвърли — каза той.

Отидох до него и освободих образа на Логрус. Нямах никакво намерение да срещам още веднъж силите на Лабиринта с тези на Хаоса. Пресегнах се, докоснах Картата и образът на Вайъли се фокусира.

— Хайде — каза тя и протегна ръка.

Поех внимателно изящната й длан.

— До скоро Джулиан — казах аз и пристъпих напред.

Той не отвърна нищо. Или аз не успях да чуя отговора му.

— Не исках нещата да се развият така — каза Вайъли още преди да е пуснала ръката ми.

— Едва ли някой би могъл да предположи, че ще стане точно така — отговорих аз.

— Люк знаеше. Сега думите му добиват смисъл. Не съм ли права? Всички онези дребни забележчици, които направи. Той бе намислил да го предизвика.

— Сигурно — казах аз.

Вайъли пусна ръката ми.

— Като че ли засега няма нищо повече за казване.

— Ами… — започнах, — има още нещо, за което трябва да знаеш.

— О?

— Става дума за Корал и нейното закъснение за вечерята.

— Слушам те.

— Знаеш, че с нея направихме една доста дълга разходка до града този следобед.

— Да, знам.

— После слязохме до подземията — продължих аз. — До пещерата на Лабиринта. Тя пожела да го види.

— С повечето от посетителите е така. Нашата задача е да преценим кого бихме могли да заведем там и кого не. Но и без друго повечето от тях се отказват, щом разберат как се стига дотам.

— Аз казах на Корал за стълбите, но това не я обезкуражи. Щом се озовахме при Лабиринта, тя стъпи на него…

— Не! — извика Вайъли. — Трябваше да внимаваш повече с нея! При всички неприятности, които си имаме с Бегма… сега и това! Къде е тялото й?

— Добър въпрос — казах аз. — Не знам. Но когато я видях за последен път, тя си беше съвсем жива. Виж, Корал заяви, че Оберон е неин баща и след това тръгна по Лабиринта, стигна до центъра и се пренесе някъде, както му е редът. Но сега сестра й, която също знае, че излязохме да се разходим заедно, е разтревожена за нея. Докато траеше вечерята, Найда не спря да ме разпитва за Корал.

— Ти какво й каза?

— Казах й, че съм оставил Корал да се радва на красотите на двореца и че не е изключено тя да закъснее за вечерята. Но след като времето напредна, Найда се разтревожи още повече и аз се видях принуден да й обещая, че ще й помогна да потърси сестра си. Не исках да споменавам нищо за това кой е истинският баща на Корал.

— Естествено. Господи.

Изчаках, но Вайъли не добави нищо, затова изчаках още.

— Нямах никаква представа, че покойният крал е имал връзка чак в Бегма — каза тя накрая. — Корал спомена ли колко време смята да отсъства? Ти обясни ли й как би могла да се върне?

— Дадох й моята Карта, но досега не ме е потърсила. Според мен, не смяташе да се запилее за дълго.

— Ситуацията може да се усложни — реши Вайъли. — При това по причини, за които може би още не подозираме. Как ти се стори Найда?

— Доста чувствителна е. Освен това мисля, че доста ме харесва.

Вайъли се замисли за известно време и след това каза:

— Ако Оркуз разбере за това, може да реши, че сме отвлекли дъщеря му, за да повлияем на преговорите.

— Права си. Не се бях сетил за това.

— Определено ще си го помисли. Хората са си създали точно такава представа за нас. Трябва да успеем да спечелим малко време и да я върнем тук, преди Оркуз да се е усъмнил.

— Разбирам — казах аз.

— Най-вероятно скоро ще изпрати някой от слугите си до нейните покои, за да разбере защо не е дошла на вечерята. Ако не го е направил вече. Успеем ли някак да го заблудим, ти ще разполагаш с цялата нощ, за да я откриеш.

— А как да стане това?

— Нали си магьосник, измисли нещо. Апропо, ти спомена, че Найда храни известни симпатии към теб, нали така?

— Сериозни симпатии.

— Чудесно. Според мен ще е най-добре да прибегнем до помощта й. Разчитам на теб да я убедиш по възможно най-тактичния и безболезнен начин…

— Естествено… — започнах аз.

— … Тъй като последното нещо, от което се нуждаем сега — продължи тя, — е другата дъщеря да получи сърдечен удар.

— Ами ако никога не е имала проблеми със сърцето? Не си спомням да е споменавала за нещо подобно.

— Вероятно не й е било приятно да го споменава. Разминала се е на косъм със смъртта, при това съвсем наскоро. После се възстановила неочаквано бързо и настояла пред баща си да го придружи в пътуването му до Амбър. Той сам ми разказа за всичко това.

— Изглеждаше ми съвсем здрава на вечерята — промърморих аз.

— Надявам се да продължи да се чувства добре. Искам да отидеш веднага при нея, да й обясниш много внимателно какво се е случило и да се опиташ да я убедиш да ни помогне да прикрием инцидента. Естествено съществува и рискът тя да не се хване и да хукне право при Оркуз. Може би в този случай някое от твоите заклинания би свършило добра работа. За съжаление не виждам друго решение. Ако смяташ, че греша, кажи ми го.

— Не грешиш — казах аз.

— Тогава ти предлагам да тръгнеш веднага към покоите на Найда и да ме известиш, ако нещо се промени за добро или лошо — независимо кое време е.

— Тръгвам — казах аз.

Излязох забързан от стаята, но не след дълго спрях, тъй като се сетих, че не знам в коя част на двореца са настанени гостите от Бегма. Не ми се щеше да се върна при Вайъли и да я попитам, защото бе адски глупаво от моя страна, че съм пропуснал да науча това от Найда, докато разговаряхме по време на вечеря.

Бяха ми необходими почти десет минути, за да открия някой от служителите на протокола и да получа от него нужната информация, подплатена с една угодническа усмивка, и за да се озова след това тичешком пред вратата на Найда.

Прекарах ръка през косата си, оправих жакета и панталоните си, избърсах ботушите си върху задната част на крачолите, поех дълбоко въздух, усмихнах се, издишах и почуках.

След десетина секунди вратата се отвори и на прага застана Найда. Тя отвърна на усмивката ми и отстъпи встрани.

— Влизай — каза тя.

— Очаквах, че ще ми отвори прислужницата — казах аз. — Изненада ме.

— Отпратих я по-рано, тъй като очаквах, че ще дойдеш — отвърна Найда.

Тя се беше преоблякла с нещо, което ми заприлича на сив анцуг и бе метнала върху раменете си черен шарф. Беше обула чифт удобни пантофи и бе свалила по-голямата част от грима си. Косата й бе прибрана назад и пристегната с черна панделка. Посочи към канапето до прозореца, но аз не помръднах от мястото си.

Сложих ръка на рамото й и я погледнах право в очите. Тя се приближи.

— Как се чувстваш? — попитах аз.

— Провери сам.

Не си позволих дори да въздъхна. Дългът ме зовеше.

Обхванах талията й, притеглих я към себе си и я целунах. Задържах тази поза няколко секунди, след това се отдръпнах внимателно, усмихнах се и казах:

— Според мен се чувстваш доста добре. Виж, има някои неща, които трябва да споделя с теб…

— Няма ли да седнем? — попита Найда. После хвана ръката ми и ме поведе към канапето.

Вайъли ми бе казала да проявя такт, затова я последвах. Но там тя не само продължи с прегръдките, но добави и няколко нови елемента. По дяволите! Разполагах с толкова малко време, за да я убедя да прикрие отсъствието на Корал. Успеех ли, нямаше да имам нищо против да продължим в същия дух. Дотук ми се бе сторило, че на жените от Бегма не им липсва въображение. Първо работата, после удоволствията, реших аз. Още две-три минути и щеше да стане невъзможно да спомена тактично името на сестра й.

— Преди да сме се потопили твърде надълбоко в това начинание — казах аз, — бих искал да те помоля за една услуга.

— Ще направя всичко за теб — каза тя.

— Мисля, че сестра ти няма да се появи още известно време — обясних аз. — А никак не ми се иска да тревожим баща ти. Имаш ли някаква представа дали е изпратил някой да провери какво става с Корал?

— Едва ли. След вечерята той отиде да се поразтъпче с мистър Рот и Жерар. Мисля, че още не се е прибрал в покоите си.

— Дали няма начин да го убедим, че Корал всъщност не се е запиляла в неизвестна посока? Просто ще ми трябва известно време, за да я открия.

Предложението ми май й се стори забавно.

— А всички онези нещица, които още не си ми казал…

— Ще ти разкажа всичко от игла до конец, ако ми направиш тази услуга.

Найда прокара пръст по устните ми.

— Добре — каза тя. — Спазарихме се. Изчакай ме тук.

После стана, прекоси стаята и излезе в коридора, оставяйки вратата леко открехната. Защо не бях завързал нито една нормална връзка, откак се бяхме разделили с Джулия? Последната жена, с която се бях любил, се оказа всъщност нечия марионетка. А сега… Сега, полегнал на канапето в полумрака на стаята, аз осъзнах, че бих предпочел да държа в прегръдките си Корал, а не сестра й. Но това беше абсурдно. Познавахме се от броени часове…

Не. Най-вероятно нервите ми се бяха пообтегнали напоследък и това ме правеше лабилен.

Когато Найда се върна, тя отново седна на канапето до мен, но този път на около метър разстояние.

— Погрижих се за всичко — каза тя.

— Благодаря ти.

— Сега е твой ред. Слушам те.

— Добре — казах аз и след това започнах да й разказвам как слязохме с Корал до пещерата на Лабиринта.

— Не — прекъсна ме Найда. — Започни от самото начало.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да започнеш от мига, в който двамата излязохте от двореца.

— Но това е глупаво — опитах да се възпротивя аз.

— И все пак. Не забравяй, че си ми задължен.

— Така да бъде — съгласих се аз и започнах отново.

Пропуснах трика с масата в кафенето, но когато претупах набързо и епизода с пещерите, като просто уточних, че сме ги разгледали и сме останали очаровани.

Найда отново ме прекъсна.

— Чакай — каза тя. — Тук пропусна нещо. Какво се случи в пещерите?

— Откъде си толкова сигурна, че съм пропуснал нещо?

— Това е тайна, която не бих искала да споделя с теб точно сега — обясни тя. — Да речем, че просто мога да разбера кога си искрен.

— Но тази част няма никакво отношение към това, което всъщност искам да ти кажа — казах аз. — Дори напротив. Така разказът ми ще стане твърде объркан.

— Обеща, че ще ми разкажеш всичко.

— Дадено, госпожице — съгласих се аз и изпълних желанието й.

Тя захапа устната си, когато й разказах за Джърт и зомбитата и после облиза кръвта по тях.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита тя изведнъж.

— Това си е мой проблем — отвърнах й аз. — Обещах да ти разкажа какво се е случило през целия следобед, но не и да ти разкривам плановете си за оцеляване.

— Аз просто… Нали си спомняш, че ти предложих помощта си?

— Да не искаш да кажеш, че би могла да заковеш Джърт? В такъв случай имам още една новина за теб — в момента той се натиска за място сред Боговете.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Поклатих глава.

— Така ще изгубя цялата нощ, докато успея да ти разкажа за всичко. До сутринта трябва да намеря Корал. Нека просто ти разкажа финалната сцена с Лабиринта, става ли?

— Добре.

И аз й я разказах, Найда не се изненада ни най-малко от новината за истинското потекло на сестра си. Отначало ми се прииска да я попитам защо, но после се отказах. Тя получи това, което искаше, а аз изпълних обещанието си. Никакъв сърдечен удар. Беше време да си вървя.

— Това е — казах аз. — Благодаря ти за помощта.

Понечих да стана, но тя ме изпревари и ме прегърна отново.

За един кратък миг отвърнах на прегръдката й, но след това казах:

— Наистина трябва да вървя. Корал може да се е забъркала в нещо неприятно.

— Да върви по дяволите — отвърна ми Найда. — Остани с мен. Има по-важни неща от нея. Трябва да си поговорим.

Реакцията й ме изненада доста, но се постарах да не го покажа.

— Длъжен съм да го сторя — казах.

— Добре де — въздъхна тя. — Тогава ще е по-добре да дойда с теб и да ти помогна.

— И как смяташ да го направиш? — попитах аз.

— О, и представа си нямаш на колко още неща съм способна — отбеляза Найда, усмихвайки се загадъчно. Кимнах, тъй като нещо ми подсказваше, че вероятно е точно така.