Роджър Зелазни
Знакът на Хаоса (7)

Глава 7

Окачих наметалото върху Джасра, а колана с оръжията — на таблата на леглото. Изчистих си ботушите, измих си ръцете и лицето и примъкнах от сенките една разкошна риза с цвят на слонова кост и сиви панталони. Накрая извадих от гардероба любимия си пурпурен жакет, на който съм направил една малка магия, засилваща леко чара и остроумието на мъжа, който го облече. Като че ли се задаваше подходящ повод да се възползвам от услугите му.

Докато се сресвах, някой почука на вратата.

— Минутка — извиках аз.

Привърших набързо с приготовленията си, тъй като навярно вече бях закъснял, дръпнах резето на вратата и я отворих.

На прага бе застанал Бил Рот, облечен в червено и кафяво, с вид на застаряващ офицер от армията.

— Бил! — казах аз, стиснах здраво ръката му, разтърсих я и го въведох в стаята. — Радвам се да те видя. Тъкмо се връщам от едно рисковано пътуване и вече се каня да потегля на друго. Не знаех дали все още си в двореца. Канех се да те потърся веднага, щом събитията позабавят хода си.

Бил се усмихна и ме перна леко по рамото.

— Отивам на вечерята — каза той. — Хендън ми каза, че и ти ще бъдеш там. Реших да се кача дотук, защото ще присъстват и онези пратеници от Бегма.

— О, да не би да имаш някакви новини за мен?

— Имам. Нещо ново около Люк?

— Току-що говорих с него. Каза, че се отказва от отмъщението.

— А смята ли да се подложи на онзи разпит, за който ми спомена?

— Според мен, не.

— Жалко. Проучих нещата доста задълбочено и открих, че съществува прецедент, касаещ подобна вендета, от който защитата на Люк би могла да се възползва. Твоят чичо Озрик навремето успял да си отмъсти на трима от членовете на фамилията Карм за смъртта на свой роднина по майчина линия. След разпита Оберон, който по онова време бил в приятелски отношения с клана Карм, решил да оправдае твоя чичо. Нещо повече, той дори прибавил по този повод нещо като нова алинея във вашия Родов кодекс…

— И изпратил Озрик на една особено гадна война, от която той не се завърнал — намесих се аз.

— Не знаех — каза Бил, — но въпреки това прецедентът си е прецедент.

— Ще го разкажа на Люк.

— Кое по-точно?

— Всичко — отговорих аз.

— Не това дойдох да ти кажа — продължи Бил. — Готви се нещо по военната част.

— За какво говориш?

— Ще ми бъде още по-лесно направо да ти го покажа — каза той. — Няма да ни отнеме повече от минута.

— Добре, да вървим — съгласих се аз и го последвах в коридора.

Слязохме по задното стълбище и после завихме наляво. Подминахме кухнята и поехме по един коридор, който ни отведе в задната част на двореца. Докато вървяхме натам, дочух някакво трополене, погледнах към Бил и той ми кимна.

— И аз го чух, докато минавах оттук. Затова се запътих натам. Всичко тук събужда любопитството ми.

Кимнах на свой ред, тъй като вече бях минал през тази фаза. Освен това шумът идваше от оръжейната.

Там заварихме Бенедикт, който тъкмо проверяваше цевта на една карабина. Около него търчаха поне десетина души, които разнасяха, почистваха и подреждаха най-различни оръжия.

— Мислех, че си в Кашфа — казах аз.

— Върнах се — отвърна ми той.

Изчаках, очаквайки, че ще продължи с обясненията, но не последва нищо. Бенедикт никога не е минавал за приказливец.

— Като че ли се готвиш за нещо на местна почва — отбелязах аз, тъй като знаех, че специалните амуниции могат да свършат работа само в Амбър и в още няколко близки кралства.

— Допълнителната сигурност никога не е излишна — каза той.

— Ще ми кажеш ли малко повече?

— Не сега — отвърна Бенедикт, придържайки се стриктно към телеграфния си стил.

— Трябва ли и ние да се включим? — попитах аз. — Ще се въоръжаваме ли? Ще се строят ли укрепления?

— Не, няма да се наложи. Ти просто си действай по твоите задачи.

— Но…

Бенедикт се обърна. Явно разговорът бе приключил. За всеки случай зададох още няколко въпроса, но той дори не ми обърна внимание. Свих рамене и отидох отново при Бил.

— Да вървим да хапнем — казах му.

Докато крачехме забързано по коридора, той тихо ме попита:

— Имаш ли някаква идея какво би могло да означава това?

— Сигурно Далт е някъде наблизо.

— Бенедикт беше в Бегма с Рандъм. Може би Далт се е развихрил именно там.

— Имам чувството, че е някъде наблизо.

— Ами ако Далт е пленил Рандъм…

— Невъзможно — казах аз, но дори при мисълта за нещо подобно ме полазиха тръпки. — Рандъм може да се пренесе тук, когато си поиска. Не. По-скоро е нещо в близост до Амбър, но Бенедикт смята, че би могъл да се справи и сам.

— Но той каза, че няма нужда от укрепления.

— Щом той казва, че няма нужда от укрепления, значи наистина няма нужда.

— Значи нека оръдията си гърмят, ние ще си обменяхме светски клюки с по чаша шампанско в ръка?

— Щом Бенедикт смята, че така трябва.

— Значи наистина му имате доверие. А какво щяхте да правите без него?

— Щяхме да сме по-изнервени.

Бил поклати глава.

— Извини ме — каза той, — но не съм свикнал да вярвам в легенди.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, макар че не би трябвало. Точно там е проблемът.

Той замълча, докато завием зад близкия ъгъл и после добави:

— И по времето на баща ти пак беше така.

— Бил — казах аз, след като тръгнахме нагоре по стълбището, — ти си познавал баща ми още преди той да си възстанови паметта, още докато е бил просто добрият ти стар приятел Карл Кори. Може би търся в неправилната посока. Мислиш ли, че нещо от това, което знаеш за този период от живота му, би могло да ми помогне да го открия?

Бил спря и ме погледна.

— Не си мисли, че не съм премислял всичко и от този ъгъл, Мърл. Много пъти досега съм се опитвал да си представя къде би отишъл моят приятел Карл, след като мисията му тук е била завършена. Но той винаги е бил потаен човек, дори по онова време. Потаен и непоследователен. Карл се занимаваше с най-различни неща, свързани с военните. Но освен това пишеше и музика. Как ти се връзва това с останалите му наклонности?

— Живял е дълго. Научил е много, преживял е много.

— Точно така. Затова е толкова трудно да предположа в какво се е забъркал сега. На няколко пъти след приятелски разпивки той споменаваше имена на учени или пък художници, за които не бях и подозирал, че знае нещо. Когато се запознахме, той вече беше наясно с историята на моя свят от последните няколко века. Кой би могъл да предположи накъде го е повело въображението и жаждата му за знания?

Продължихме нагоре по стълбището. Защо ли ми се струваше, че Бил знае повече от това, което бе склонен да сподели?

Когато наближихме трапезарията, отвътре се разнесе приятна музика. Влязохме вътре и аз налетях право на Луела, която ме изгледа кръвнишки. Забелязах, че храната е все още на масата, покрита с похлупаци, за да не изстине. Никой от поканените не бе седнал. Повечето от тях стояха прави с питие в ръка и водеха вяли разговори. Вдясно се бяха настанили тримата музиканти, които упорито се опитваха да разведрят обстановката. През остъклената южна стена на трапезарията се разкриваше приказна гледка към града. Навън снегът се сипеше все така тихо и кротко.

— Всички те чакат — прошепна ядосано Луела. — Къде е момичето?

— Корал ли?

— За кое друго момиче бих могла да те питам?

— Не съм съвсем сигурен къде отиде — казах аз. — Разделихме се преди около два часа.

— Тя смяташе ли да вечеря с всички?

— Нямам представа.

— Няма защо да чакаме повече — каза Луела. — Цялата предварителна подредба на местата отиде по дяволите. Ти какво, съвсем ли я изтощи?

— Луела…

Тя промърмори нещо нечленоразделно на ребманския си диалект, после ми обърна гръб и се насочи към Вайъли.

— Здравата си я загазил, момчето ми — отбеляза Бил. — Давай да атакуваме бара, докато тя пренарежда гостите.

Не се наложи да се разхождаме чак дотам, тъй като към нас се приближи един прислужник, който носеше поднос с чаши.

— От най-доброто вино на Бейл — заяви той и ние му се доверихме.

Отпих от чашата си и установих, че не ни е излъгал. Виното вля във вените ми известна доза кураж.

— Никого не познавам тук — каза Бил. — Кой е онзи тип с червения копринен пояс, онзи, дето е застанал до Вайъли?

— Това е Оркуз, премиер-министър на Бегма. А онази доста привлекателна дама, която говори с Мартин, е дъщеря му Найда. Корал — момичето, за което току-що ме сдъвкаха, е сестра й.

— А-ха. А онази апетитна блондинка, дето е впила стръвен поглед в Жерар?

— Не я познавам — казах аз. — Не познавам също мъжа и жената, които са застанали от дясната страна на Оркуз.

Присъединихме се към останалите поканени и Жерар, който като че ли задушаваше в непривичните за него копринени финтифлюшки, ни представи въпросната с русокоса дама като Дрета Ганел — помощничка на бегманския посланик. Самият посланик, на име Ферла Куист, се оказа стройната дама, застанала до Оркуз. Мъжът до нея бе нейният секретар. Така и не разбрах дали съм чул правилно странното му име. На мен поне ми прозвуча като Кейд. И докато оглеждахме останалите гости, Жерар се опита да се измъкне и да ни остави да се оправяме с Ферла Куист. Тя обаче го спипа ловко за ръкава и попита за нещо във връзка с флота. Аз се усмихнах и двамата с Бил бързичко се отдалечихме от тях.

— Божичко! Ама че се е променил Мартин — възкликна Бил. — Все едно, че се е измъкнал от някой видеоклип. За малко да не го позная. Миналата седмица…

— За него е изминала повече от година — обясних аз. — Решил да намери истинското си „аз“ в джунглата на големия град.

— И какви бяха първите му отзиви?

— Не успях да го разпитам за подробностите — отвърнах аз и в главата ми се появи една доста странна мисъл, която побързах да прогоня.

В този миг музиката спря, Луела се прокашля и посочи към Хендън, който обяви новото разположение на местата. Моето се оказа в единия край на масата и както разбрах след това, първоначално от лявата ми страна е трябвало да седне Корал, а от дясната — Кейд. Узнах също, че Луела се е опитвала до последния момент да се свърже с Флора, за да я настани на мястото на Корал, но тя не отговорила на нито едно от повикванията.

В края на краищата Вайъли застана начело на масата, както можеше да се очаква, Луела седна от дясната й страна, а Оркуз от лявата. От страната на Луела се наредиха още Жерар, Дрета и Бил, а от страната на Оркуз — Ферла, Мартин, Кейд и Найда. Аз заведох Найда до масата и седнах до нея. Вляво от мен вече се бе настанил Бил.

— Много шум за нищо — прошепна той, аз кимнах и след това го представих на Найда. Тя тутакси прояви интерес към неговите занимания. Бил пусна в действие добре шлифованата от толкова разказване история за това как е защитавал правата на едно куче в дело за правата върху някакво наследство. Историята нямаше нищо общо с живота в Амбър, но пък безспорно изигра нужната роля. Найда се разсмя сдържано, Кейд също.

Ордьоврите бяха сервирани на минутата. Музикантите засвириха отново и разговорите придобиха по-интимен характер. Бил даде знак, че иска да ми каже нещо, но Найда вече бе успяла да го изпревари.

— Що се отнася до Корал — каза тихо тя, — сигурен ли сте, че тя е добре? Не й беше зле или нещо подобно, когато се разделихте, нали?

— Не — отговорих аз. — Стори ми се абсолютно здрава.

— Странно — каза Найда. — Бях останала с впечатлението, че не би пропуснала подобно събитие.

— Очевидно нещо я е забавило повече, отколкото е предполагала — отбелязах аз.

— Накъде точно се бе запътила? Къде се разделихте?

— Тук, в двореца. Развеждах я наоколо и тя пожела да разгледа някои места. Аз не разполагах с нужното време и я оставих да продължи сама.

— Едва ли е забравила за вечерята.

— Според мен я плени неподражаемото излъчване на едно произведение на изкуството.

— Значи все пак би трябвало още да е в границите на двореца.

— Трудно ми е да твърдя нещо подобно с абсолютна сигурност. Както вече ви казах, не е изключено да е излязла навън сама.

— Искате да кажете, че не сте съвсем сигурен къде се намира в момента?

Кимнах.

— Абсолютно точно — казах аз. — Може би дори вече е в стаята си и се преоблича.

— Ще проверя след края на вечерята, ако не се появи дотогава. Бихте ли ми помогнал да я открия?

— Аз също възнамерявах да я потърся, в случай, че ни лиши от присъствието си толкова дълго.

Найда кимна и отново се зае с вечерята си. Неудобна ситуация. Беше невъзможно да й кажа самата истина, без да разкрия факта, че Корал е дъщеря на Оберон. Подобна пикантна подробност една ли щеше да заздрави поразклатените за момента отношения между Бегма и Амбър. Кой знае, може би в Бегма това беше публична тайна, но тук нещата стояха иначе. Никак не ми се искаше да безпокоя Рандъм точно сега, когато той вероятно бе доста зает с делата си в Кашфа. Освен това никак не ми се искаше да трябва да отговарям на въпроси за настоящите ми планове и проблеми, защото не желаех да го лъжа. Никак не бе изключено да ми забрани да нападна Владението. Единственият друг член на кралското семейство, с когото можех да споделя истината за Корал, беше Вайъли, а точно сега тя бе доста заета със своите задължения.

Въздъхнах и насочих вниманието си към вечерята.

Бил се приближи леко към мен, за да привлече вниманието ми, и аз последвах примера му.

— Да? — казах.

— Има някои неща, които бих искал да споделя с теб — започна той. — Но се надявах, че ще можем да се уединим някъде на спокойствие.

Засмях се тихо.

— Съгласен съм — каза той. — Май че в скоро време няма да ни се отдаде по-добра възможност от тази вечеря. Не знам за какво точно си говорихте с Найда, но Бегма вероятно още не е обявила война на Амбър, щом музикантите продължават да свирят.

Кимнах и хапнах още малко от ястието си.

— Проблемът е, че бегманците не трябва да ни чуят. От друга страна, няма за кога повече да отлагам, като знам за проблемите ти с Люк и Джасра. Какво смяташ да правиш след вечерята? Бих предпочел да поговорим по-късно, но ако си чак толкова зает, ще се опитам да ти сведа всичко още сега.

Погледнах към Найда и Кейд. Бяха погълнати от дегустирането на различните вкуснотии, с които бе отрупана трапезата, и едва ли щяха да ни чуят. За съжаление, не разполагах с нито едно подходящо за случая заклинание.

— Слушам те — прошепнах иззад чашата си с вино.

— Първо, Рандъм ми даде цял куп документи, които да прегледам. Става въпрос за проектодоговор, който би трябвало да даде на Кашфа допълнителни търговски облекчения, аналогични на тези, с които Бегма вече разполага. Приемането на Кашфа в Златния кръг е само въпрос на време.

— Разбирам — казах аз. — Вече чух нещо по въпроса, но сега вече го знам със сигурност.

Бил кимна.

— Това далеч не е всичко — каза той.

Инструментите замлъкнаха за пореден път и аз дочух фрагменти от другите разговори, които се водеха около масата. Прислужниците бяха занесли на музикантите подноси с храна и вино.

Бил се усмихна.

— По-късно.

— Добре — съгласих се аз.

Сервираха ни странно блюдо с плодове в някакъв причудлив сос. Опитах ястието с върха на лъжицата си и после го побутнах леко встрани. Найда забеляза това и се опита да привлече вниманието ми с жест. Приближих се леко до нея.

— Е, какво решихте за довечера? — прошепна тя.

— За кое по-точно? Вече ви казах, че ще потърся Корал, ако не се появи.

Найда поклати глава.

— Не това имах предвид. Какво ще правите след това? Ще минете ли през моята стая, за да поговорим?

— За какво?

— Според моите сведения напоследък някой се опитва да ви убие.

Това проклето досие вече започваше да ме притеснява.

— Вашите сведения са малко остарели — казах аз. — Събитията доста напреднаха оттогава.

— Това означава ли, че вече не сте в опасност?

Вгледах се внимателно в лицето й.

— Вниманието ви към мен е трогателно, Найда. Но все пак ми се ще да ви попитам къде моите проблеми се пресичат с вашите интереси? Всеки си има грижи. На мен просто за момента са ми се струпали малко повече, но аз работя по въпроса.

— Ами ако това не се окаже достатъчно, за да спасите живота си?

— Не е изключено. Надявам се да не стигна дотам. И все пак, на какво се дължи вашият интерес?

Найда погледна към Кейд, но той беше твърде зает с храната си.

— В състояние съм да ви помогна.

— По какъв начин?

Тя се усмихна.

— Чрез елиминиране.

— О? Някого конкретно ли имате предвид или смятате да отстраните всичките ми врагове?

— По-скоро второто.

— Тогава сигурно разполагате с някакъв доста ефективен метод?

Найда продължи да се усмихва.

— Да, така е. Специализирали сме се в отстраняването на проблеми, причинени от хора. Необходими са ни само техните имена и местонахождение.

— Някакво тайно оръжие може би?

Тя погледна отново към Кейд, тъй като леко бях повишил глас.

— Наречете го така, щом искате.

— Интересно предложение — казах аз. — Но вие така и не отговорихте на въпроса ми.

— Припомнете ми го.

Бяхме прекъснати от един прислужник, който се приближи, за да смени кърпите на масата. Сетне бяха вдигани тостове. Първо Луела вдигна тост за Вайъли, а после Оркуз предложи тост за идващото от далечното минало приятелство между народите на Бегма и Амбър. Изпих по няколко глътки и двата пъти, а Бил допълни шепнешком:

— Което е на път да се пообтегне.

— Приятелството ли имаш предвид? — попитах аз.

— А-ха.

Погледнах към Найда, която седеше все така вперила поглед в мен и явно очакваше да й припомня въпроса си. Бил също забеляза това и се обърна в другата посока. Точно тогава Кейд заговори Найда и аз спокойно довърших блюдото си, пийнах глътка вино и зачаках. Секунди след това чинията ми бе отнесена, а мястото й зае поредното димящо ястие.

Погледнах към Бил, той хвърли един поглед на Найда и Кейд и след това каза:

— Ще изчакаме музиката.

Кимнах. По едно време чух Дрета да казва „Вярно ли е, че тук понякога се явявал духът на крал Оберон?“. Жерар изръмжа нещо утвърдително и нов пристъп на общата глъчка заглуши техния разговор. И тъй като главата ми беше далеч по-пълна с мисли, отколкото стомахът ми с храна, аз продължих да си хапвам необезпокояван. Няколко минути по-късно Кейд — вероятно сконфузен от факта, че още не ме е заговорил — плахо ме попита за мнението ми за обстановката в Еринор. Тъкмо се канех да изтърся нещо банално и необвързващо, когато той, недочакал моя отговор, се обърна рязко към Найда. Можех да се обзаложа, че тя го е ритнала под масата, което беше добре дошло, тъй като нямах ни най-малка представа какво точно става в Еринор. Добре че от другата ми страна не бе седнала Луела, защото сигурно и аз щях да отнеса няколко ритника в кокалчетата.

Тогава най-неочаквано ми хрумна нещо. Понякога загрявам наистина бавно. Те очевидно знаеха, че Рандъм все още не се е върнал, като при това не бяха особено зарадвани от неговото посещение в Кашфа. В такъв случай, дали преждевременното им пристигане тук не беше добре премислен ход? Може би предложението на Найда се връзваше по някакъв начин с тяхната по-мащабна дипломатическа стратегия. Но защо тогава бяха избрали точно мен? Едва ли можех да мина в нечии очи за ключова фигура във външната политика на Амбър и те вероятно знаеха това, особено ако шпионите им бяха наистина чак толкова добри. Това доста ме озадачи и аз вече се чудех дали да не попитам Бил какво, по дяволите, става в Еринор, но бързо размислих, за да си спестя нечий ритник под масата.

Музикантите подеха със свежи сили „Зелените ръкави“, а Найда и Бил се наведоха едновременно към мен. Погледите им се срещнаха и те се усмихнаха един на друг.

— Браво на дамите — каза високо Бил.

Найда му кимна.

— Успяхте ли да размислите над предложението ми? — попита тя след това.

— В най-общи линии — отвърнах аз. — Но имах въпрос към вас, помните ли?

— А какъв беше той?

— Много мило от ваша страна да се опитвате да решите проблемите ми, но във времена като тия е простено човек да попита първо за цените.

— Ами ако ви кажа, че в замяна вашата добра воля ще ми е напълно достатъчна?

— В такъв случай ще уточня, че моята добра воля не е от особено значение, когато нещата опрат до външната политика на Амбър.

Тя сви рамене.

— Ниска цена за дребна услуга. Това ми е добре известно. Но за сметка на това вие в известна степен сте свързан с всички тук. Макар шансът това да се случи да е малък, някой все пак би могъл да ви попита за мнението ви за нас. В такъв случай бих искала да сте уверен, че имате искрени приятели в Бегма.

Прецених внимателно сериозното й изражение. И двамата разбирахме отлично, че това далеч не е всичко. Само дето тя знаеше за какво още става въпрос, а аз бях в пълно неведение.

Пресегнах се и погалих лицето й с опакото на ръката си.

— Значи ако аз кажа някоя мила дума за вас в подходящия момент, вие ще съкратите значително живота на моите врагове, стига да ви кажа кои са те и къде се намират?

— Накратко — да.

— Все пак ми е любопитно защо смятате, че бихте могли да се справите с нечие убийство по-добре от съответните хора в Амбър?

— Защото разполагаме с „тайно оръжие“, както вие сам благоволихте да го определите — каза Найда. — Освен това си мислех, че става въпрос за ваши лични грижи, а не за проблеми от държавно естество. Мога да ви гарантирам, че ако се заемем със случая, нашата услуга ще бъде абсолютно непроследима.

Нова загадка. За какво намекваше тя — за това, че нямам доверие на всички тук, или за това, че не би трябвало да им имам доверие? Какво беше нещото, която тя знаеше, а аз не? Или просто гадаеше на фона на безспирните интриги, с които бе претъпкана историята на Амбър? Не се ли опитваше да размъти отношенията вътре в семейството? И как би могло това да помогне на Бегма? Или… Ами ако се опитваше да ми предложи отстраняването на някой от членовете на кралското семейство? В такъв случай за толкова глупав ли ме мислеше, че да не мога да се справя сам? Нали дори фактът, че съм обсъждал нещо подобно с поданик на Бегма, можеше да изиграе след това ролята на улика? Или…

Изоставих за известно време предположенията. Слава Богу, поне бях започнал да мисля достатъчно трезво. Това все пак ме караше да се чувствам малко по-добре отпреди.

Един недвусмислен отказ би сложил край на този разговор. Но, от друга страна, така щях да изпусна многообещаващия източник на допълнителна информация.

— А има ли някакво значение чие име ще спомена?

Найда се вгледа внимателно в лицето ми и накрая каза:

— Не, абсолютно никакво.

— Хиляди извинения, но подобна щедрост от ваша страна ме кара за пореден път да се чудя каква е истинската причина за благоразположението ви към мен.

Лицето й поруменя. Не можах да преценя дали просто се е изчервила, или пък е разгневена, тъй като тутакси се обърна на другата страна. Това не ме притесни ни най-малко, защото моето недоверие беше напълно в реда на нещата, независимо от истинското ми намерение.

Посветих се на поредния специалитет и дори успях да опитам няколко хапки от него, преди да чуя отново гласа й.

— Значи ли това, че довечера няма да ме посетите?

— Не мога — казах аз. — Ще бъда много зает.

— Разбирам, че сега времето ви е скъпо — каза тя, — но нима няма да успеем дори да поговорим?

— Зависи изцяло от това как ще тръгнат нещата. Заложил съм на адски много подробности и не е изключено съвсем скоро да ми се наложи да напусна Амбър.

Найда леко се сепна. Разбрах, че на върха на езика й е да ме попита къде смятам да ходя, но размисли бързо и вместо това каза:

— Колко жалко. Да приема ли това за отказ?

— Вашето предложение само за тази вечер ли важи? — попитах аз.

— Не, но доколкото знам, вие сте изложен на смъртна опасност. Колкото по-рано предприемете нещо срещу своя враг, толкова по-скоро ще можете да спите спокойно.

— Смятате, че съм в опасност дори тук, в Амбър?

Тя се поколеба за миг и после каза:

— Никой не е в пълна безопасност, където и да се намира. Особено когато неговият враг е толкова решителен и изобретателен.

— А мислите ли, че опасността би могла да идва оттук?

— Аз ви помолих да ми назовете имената. Вие би трябвало да знаете най-добре откъде идва опасността.

Незабавно се оттеглих. Капанът ми беше твърде плитко скроен и може би тя вече го беше надушила.

— Определено ме накарахте да се замисля сериозно — казах аз и се върнах към вечерята си.

По някое време забелязах, че Бил ме гледа така, сякаш иска да ми каже нещо. Поклатих му едва забележимо глава и той явно ме разбра.

— Тогава на закуска? — чух да казва Найда. — Това пътуване, за което споменахте, навярно също е свързано със сериозна доза риск. Няма да е зле да уредим нещата още преди да тръгнете.

— Найда — казах аз веднага щом успях да преглътна хапката си. — Аз също бих искал да сме наясно възможно най-скоро. Дали ако обсъдим този въпрос с вашия баща…

— Не! — прекъсна ме тя. — Той не знае нищо!

— Мисля, че разбирате желанието ми да узная откъде точно идва това предложение.

— Отговорът е прост — заяви тя. — Идеята е изцяло моя.

— Но някои от предишните ви забележки ме накараха да си мисля, че се ползвате от услугите на шпионските служби на Бегма.

— Не, предложението е изцяло мое.

— И все пак някой би трябвало… да реализира вашия замисъл.

— Там е предимството на моето тайно оръжие.

— Ще ми се да науча повече за него.

— Предложих ви услуга и ви гарантирах дискретност. Нямам намерение да ви улеснявам повече.

— След като идеята е изцяло ваша, това значи ли, че смятате да извлечете от нея някаква лична полза? И каква ще е тя?

Найда отвърна погледа си и доста време не пророни нито дума.

— Вашето досие… — каза тя накрая. — Останах наистина впечатлена от него. Вие сте приблизително на моята възраст, а вече имате зад гърба си цял куп интригуващи събития. Не можете да си представите колко скучни са повечето от документите, които трябва да преглеждам — селскостопански отчети, търговски баланси, финансови статистики. На практика не водя никакъв светски живот. Винаги трябва да съм на разположение. Всеки прием, на който отивам, е всъщност част от служебните ми задължения. Препрочетох досието ви няколко пъти и почувствах, че… нещо ме тегли към вас. Знам, че звучи глупаво, но е така. И когато прегледах някои от последните рапорти, осъзнах, че се намирате в огромна опасност. Затова реших да ви помогна с каквото мога. Имам достъп до най-различни държавни тайни. Една от тях ми дава възможността да ви помогна. Ако реша да се възползвам от нея, това няма да навреди на Бегма, но да я обсъдя с вас би било чисто предателство. Винаги съм искала да се запознаем и когато днес сестра ми ви отведе, аз изпитах истинска ревност. Все още ми се иска да намерите малко време за мен тази вечер.

Вперих поглед в нея. После вдигнах чашата си и отпих глътка вино.

— Вие сте… невероятна — казах аз. Това беше единственият отговор, който успях да измисля. Това, което току-що ми бе казала, беше или перфектно измислено, или просто самата истина. Ако Найда беше искрена, всичко добиваше леко патетичен оттенък. Ако пък беше майсторски скалъпено, ударът бе насочен безпогрешно. Тя заслужаваше или моите симпатии, или искреното ми възхищение. — Бих искал да се запозная с автора на рапортите в моето досие. Един ярък писателски талант е на път да се погуби в правителствените ви служби.

Найда се усмихна и също вдигна чашата си, за да я докосне до моята.

— Помислете си пак — каза тя.

— Мога искрено да твърдя, че едва ли ще ви забравя.

И двамата се заехме да наваксаме пропуснатите в разговора минути, през които сервираните пикантерии бяха губили безвъзвратно от очарованието си. Бил прояви разбиране и ми даде възможността да сдъвча някоя и друга вкусна мръвка. А може би просто изчакваше, за да се убеди, че разговорът ни с Найда е приключил. Накрая не издържа и прошепна:

— Сега имаш ли минутка и за мен?

— Боя се, че да.

— Няма дори да любопитствам за разговора ви с младата дама.

— Делово предложение, примесено с лични чувства. Моля те, наистина не питай, защото ще изтърва и десерта.

— Ще бъда пределно кратък — каза той. — Коронацията в Кашфа ще се състои утре.

— Ама и ние не си губим времето, а?

— А-ха. Благородникът, който ще се възкачи на престола, се казва Арканс, Граф на Шадбърн. Досега е бил министър в цял куп правителства и освен това е заемал няколко други отговорни поста. Всъщност той дори е далечен роднина на един от предишните монарси. Не се е погаждал с Джасра, но между двама им е съществувало нещо като негласно споразумение — той не й е мътил водата, а тя не е мътила неговата.

— Звучи ми разумно.

— Което не му е пречело да споделя нейното мнение за спора около Еринор и в Бегма едва ли са забравили това…

— Я ми кажи — прекъснах го аз, — какъв е този спор около Еринор?

— Това е тяхната Елзас-Лотарингия — обясни Бил, — обширна, плодородна област между Кашфа и Бегма. През изминалите векове тя толкова често е преминавала под управлението ту на едното, ту на другото кралство, че сега и двете страни като че ли имат еднакво основателни претенции към нея. Дори местните жители нямат ясно становище по въпроса. Повечето от еринорските фамилии имат роднини и в двете кралства. Почти съм убеден, че на тях им е все едно чии поданици ще са занапред, стига данъците да си останат същите. Според мен претенциите на Бегма са малко по-аргументирани, но това не е нищо повече от една субективна преценка.

— А в момента там се разпорежда Кашфа и Арканс едва ли ще я отстъпи току-тъй?

— Правилно. За разлика от него Джастон — генералът, който бе узурпирал трона на Джасра, е бил склонен да отиде на преговори с представителите на Бегма. Но както сигурно си чул, него наскоро го споходи доста нелепа смърт — падна от балкона на двореца си. Според мен Джастон е искал да изтъргува Еринор срещу погасяването на някакви стари дългове на Кашфа. Преговорите дори били в доста напреднала фаза.

— И? — казах аз.

— В книжата, които ми даде Рандъм, пишеше, че Амбър признава за свой облагодетелстван търговски партньор Кашфа, в чиито граници влиза Еринор. Арканс лично настоял за това. От това, което успях да прочета в архивите, досега владетелите на Амбър са се въздържали от намеса във взривоопасни спорове между две съюзнически кралства. Но Рандъм явно бърза и затова е позволил на онзи тип да поставя условия.

— Малко се престарава — казах аз. — Не че го обвинявам за това. Просто споменът за Бранд все още го държи нащрек.

Бил кимна.

— Аз съм само един наемен съветник и не искам да се ангажира със становище по въпроса.

— Има ли още нещо, което би трябвало да знам за Арканс?

— О, има още много неща, които поданиците на Бегма не харесват у него, но именно Еринор може да взриви ситуацията. Това е кауза, зад която са стояли цели поколения. За нея са водени войни. Никак не се учудих, когато тяхното пратеничество влетя в двореца два дни преди уговорената дата.

Бил вдигна чашата си и отпи няколко глътки вино.

Малко след това Вайъли каза нещо на Луела, после стана от масата и съобщи, че й се налага да свърши някаква работа, но ще се върне веднага. Луела също понечи да стане, но Вайъли сложи ръка на рамото й, прошепна й нещо и след това излезе от трапезарията.

— Какво ли пък е станало сега? — каза Бил.

— Не знам — отговорих аз.

Той се усмихна.

— Дали да не нахвърлим няколко предположения?

— Мозъкът ми вече почива — заявих аз.

Найда ме изгледа съсредоточено. Аз срещнах погледа й и свих рамене.

Празните чинии отново бяха отсервирани и на масата се появи поредният кулинарен експеримент. Не знам как беше на вкус, но видът му бе многообещаващ. Тъкмо се канех да го атакувам, когато до мен се приближи една от придворните дами и ми каза тихо:

— Лорд Мерлин, кралицата желае да ви види.

Изправих се, без да се колебая и за миг.

— Къде е тя?

— Ще ви заведа при Нейно Величество.

Извиних се набързо на останалите гости и обещах да се върна възможно най-скоро, без да се замислям дали наистина ще успея да го сторя. Последвах придворната дама до една малка стая, разположена в близост до трапезарията. Вайъли ме очакваше. Бе седнала на неудобен на вид дървен стол с висока облегалка и кожена тапицерия. Ако се нуждаеше от нечии мускули, кралицата несъмнено би извикала Жерар. Ако ставаше въпрос за съвет в областта на историята или политиката, Луела би била нейният първи избор. Но след като бе извикала именно мен, то най-вероятно бе намесена магия, тъй като минавах за дворцовия експерт в тази област.

Оказа се, че греша.

— Бих искала да поговоря с теб — каза Вайъли — относно малката война, в която сме на път да се забъркаме.