Роджър Зелазни
Знакът на Хаоса (2)

Глава 2

Откачих бляскавата чудесия от колана си и започнах да я разгъвам. Докато го правех, тя изщрака няколко пъти. През цялото време се надявах, че избирам по-малкото зло, а не правя поредната ужасна грешка.

Съществото се забави повече, отколкото предполагах. Това можеше да означава, че не му е чак толкова лесно да открие следите ми сред този екзотичен пейзаж, или пък че схватката с Джаберуоки му е коствала доста.

Не след дълго обаче ъгловатият звяр се появи с гръм и трясък, оставяйки след себе си просека от прекършени стебла. Спря на няколко метра и впери в мен немигащите си очи. Фракир пощуря и аз й прошепнах няколко успокоителни думи. Този приятел просто не й беше в категорията. Разполагах с още едно заклинание — това на Огнения Извор — но и през ум не ми минаваше да го използвам. То определено нямаше да спре чудовището, а само щеше да го раздразни допълнително.

— Мога да ти покажа пътя към Хаоса — извиках аз, — щом толкова си се затъжил за дома.

Звярът нададе нисък вой и тръгна към мен. Дотук с дипломацията.

По тялото на чудовището се виждаха поне дузина рани, от които се стичаше някаква странна течност. То пристъпяше едва-едва и аз се зачудих дали все още е способно да се хвърли върху мен с предишната си бързина. Благоразумието ме съветваше да не го подценявам и да бъда готов за всичко.

И все пак странното създание не се хвърли към мен, а продължи да напредва все така бавно. Досущ като малък танк с необичайна форма. Нямах никаква представа кои са уязвимите му места. Опитах се да го огледам набързо и това само потвърди опасенията ми — всички важни части от тялото му бяха добре защитени. Лошо.

Не исках да прибързвам с атаката си и да позволя на звяра да ме изпързаля по най-евтиния възможен начин. Не знаех нищо за ловните му привички и не исках да поемам необосновани рискове, за да ги опозная. По-добре да го оставя да направи първата крачка, казах си. Но той просто скъсяваше дистанцията все повече и повече. Знаех, че скоро ще ми се наложи да предприема нещо…

Едно от дългите, сгърчени пипала се разгъна светкавично и изсвистя към мен. Отскочих встрани. Щрак! Израстъкът се търкулна на земята и се загърчи в прахта. Продължих да се движа. Раз-два, щрак! Раз-два, щрак!

Звярът се катурна наляво, тъй като бях подрязал всичките му пипала от тази страна. Хукнах да заобиколя главата му, за да се озова отдясно и да повторя същата операция. Твърде лекомислено от моя страна. Окаяният вид на чудовището ме подведе. Вместо да се опита да ме сграбчи с някой от ноктестите израстъци, то просто ме перна с един от здравите си крайници. Ударът се стовари върху гърдите ми и ме повали по гръб.

Изпълзях чевръсто встрани и тъкмо когато се канех да се изправя, чух отпадналия глас на Люк:

— Ама какво става тук?

— Трай сега — извиках аз, без дори да се обърна към него.

— Хей! Ти ме удари! — добави той.

— Чудо голямо — отвърнах му аз. — Това е част от моята терапия.

— Ох — изпъшка Люк.

Съществото лежеше все така на една страна и веднага щом се приближих достатъчно, се опита да ме повали отново. Но номерът вече ми беше познат.

Щрак и моят противник загуби поредния си израстък. Последваха три нови удара, които попаднаха право върху главата на звяра, но под различни ъгли. Оръжието ми продължи да издава специфичния си звук, а ъгловатото туловище — да се гърчи.

Не знам колко пъти го ударих след това. Спрях едва когато забелязах, че съм го направил на салата. По едно време Люк започна да вика „оле“ след всеки мой удар. След като приключих с разфасоването, установих, че съм плувнал в пот. Наоколо се бе издигнала мараня, която набръчкваше образите на по-отдалечените растения. Тепърва осъзнах колко мъдро съм постъпил, като прибрах Ворпълския Меч от бара. Той се оказа чудесно оръжие. Разгънах го в пълната му дължина, за да го изтръскам от кръвта и след това го скатах бавно до обичайната компактна форма. Материалът, от който бе направен, изглеждаше нежен като листенце на цвете и продължаваше да тлее с мъждивия си блясък…

— Браво! — каза един познат глас. Обърнах се и видях усмивката на Котарака, която, както обикновено, предхождаше появата на самия Котарак.

— Хип-хип, ура! — добави той. — Страхотно се справи, момчето ми!

Пейзажът зад него затрептя още по-силно, а небето потъмня. Чух Люк да казва „Хей!“ и когато се обърнах, той вече се бе запътил нанякъде. Когато отново погледнах към Котарака, забелязах, че барът е започнал да се появява зад гърба му. Мислите ми се разводниха.

— Обикновено Ворпълският Меч се получава срещу известен депозит — каза Котаракът. — Но тъй като го връщаш в добро състояние…

Люк бе застанал до мен. Отново дочух музиката, а заедно с нея и едно леко жужене. Накълцаното туловище на Огнения ангел започна да избледнява, докато картината на бара ставаше все по-плътна и реална.

Този път помещението ми се стори някак по-малко. Като че ли масите бяха по-близко една до друга, фреската на стената беше по-незабележима, музиката по-нежна, а музикантите никакви не се виждаха. Дори Гъсеницата и нейната гъба, които се бяха оттеглили в едно мрачно ъгълче, сега ми изглеждаха смалени. Приех тези промени като знак за леко подобрение. Щом като се бяхме озовали тук благодарение на Люк, може би съзнанието му вече бе започнало да се отърсва от чуждата власт.

— Люк.

Той се примъкна до мен на бара.

— Да?

— Знаеш, че имаш халюцинации, нали?

— Не… Не мога да разбера какво точно имаш предвид — каза Люк.

— След като те е пленил, Маскираният може би те е натъпкал с някаква дрога — предположих аз. — Спомняш ли си нещо такова?

— Кое е Маскираният?

— Настоящият стопанин на Владението.

— А-а, искаш да кажеш Шару Гарул. Помня, че си беше сложил някаква синя маска.

Стори ми се безсмислено да му обяснявам точно в този момент защо Маскираният не е Шару Гарул. Затова просто кимнах и добавих:

— Големият шеф.

— Ами… да, като че ли ми даде нещо — отвърна ми Люк. — Да не искаш да кажеш, че всичко това…

Кимнах отново.

— Разбира се, че е реално — казах след това. — Халюцинациите също са реалност. Всички тези неща сигурно съществуват някъде.

— Мътните да ме вземат — каза Люк.

— Дадох ти нещо, което ще неутрализира дрогата — обясних му аз. — Но за това ще е необходимо известно време.

Люк облиза устните си и се огледа наоколо.

— Ами няма защо да бързаме чак толкова — каза той. После се ухили. До нас долетя писък. Демоните на стената бяха подновили гадните си занимания с огненокосата жена. — Това място ми допада.

Оставих сгънатото оръжие на бара, а Люк поръча две халби бира. Аз отстъпих назад и поклатих глава.

— Трябва да вървя. Някой твърдо е решил да ме очисти и последния път за малко да успее.

— Животните не влизат в сметката — каза Люк.

— Не и това, което накълцах току-що — отвърнах му аз. — Някой го беше насъскал по петите ми.

Погледнах към строшената врата и се зачудих какво ли ми предстои. Огнените ангели обикновено ловуват по двойки.

— Но първо трябва да поговоря с теб… — продължих след това.

— Не сега — промърмори Люк и се обърна на другата страна.

— Знаеш, че е важно.

— В главата ми е пълна каша — отговори ми той.

Това най-вероятно беше самата истина. Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да го завлека в Амбър или на което и да е друго място, тъй като той щеше да изчезне и да се появи отново тук. Налагаше се да изчакам съзнанието му да се освободи напълно, за да мога да поговоря с него сериозно.

— Помниш ли, че майка ти е пленница в Амбър? — попитах аз.

— Да.

— Обади ми се, щом мислите ти се прояснят. Трябва да поговорим.

— Ще ти се обадя.

Обърнах се и тръгнах към вратата на бара. Скоро се озовах отново на мъгливия бряг и чух как Люк подхвана нова песен — поредната сълзлива балада. Когато искаш да промениш Сенките, мъглата е не по-малка пречка от пълния мрак. Всеки, надарен със способността да пътува през Сенките, е безпомощен без ориентири, на които да се опре. От друга страна, мислите ми вече бяха възстановили нормалния си ход и се нуждаех от известно усамотение, за да преценя ситуацията. Наоколо не се чуваше нищо друго, освен собствените ми стъпки по каменистата повърхност.

Прехвърлих през главата си последните събития. Първо, от мъртвешката ми дрямка в Амбър ме събуди странното послание на Люк. Пренесох се при него, разбрах, че той халюцинира и му дадох нещо, за което се надявах, че скоро ще го измъкне от това състояние. После разфасовах Огнения ангел и накрая оставих Люк да си дере гърлото на изходната точка.

С едно поне можех да се похваля — засега бях успял да обезвредя Люк и стремежа му да си отмъсти на Амбър. Той беше наясно къде е майка му и това щеше да блокира следващите ходове на неговия план. Тази подробност, плюс факта, че засега бе невъзможно да го пренеса където и да било, ме накараха да го оставя там, където си беше. Рандъм сигурно би се чувствал по-спокоен, ако Люк лежеше в безсъзнание в подземията на Амбър, но това състояние на нещата сигурно също да го удовлетвори в известна степен. Нали и без друго щеше да ни потърси рано или късно, за да измъкне Джасра? Реших, че няма да е зле да му оставя известно време, за да се съвземе. И без него списъкът с проблемите ми се бе разраснал застрашително — Дяволския Чекрък. Маскираният, Винта…

Може би именно Джасра бе използвала свойствата на сините кристали, за да изпрати убийци по следите ми. Не бе изключено това да е бил и Маскираният. Нещо подобно определено бе по силите му, а той явно разполагаше и с нужния мотив, който засега бе пълна загадка за мен. Джасра беше вън от играта. И макар още да не се бях справил с Маскирания, можех поне да твърдя, че вече не съм белязан от кристалите. Щеше ми се също да повярвам, че съм успял да вдъхна известен респект на магьосника с маската при последната ни среща във Владението. Това, което не се връзваше с Джасра и Маскирания, беше Огненият ангел. Не виждах по какъв начин би могъл някой от двама им да се добере до екземпляр от този странен животински вид, за да го дресира и да го насъска срещу мен. Имаше едно-единствено място, където можеха да бъдат открити Огнените ангели, а там досега не бе припарвал нито един магьосник от Сенките.

Един порив на вятъра почти разнесе мъглата и забелязах силуетите на някакви тъмни постройки. Добре. Тутакси се захванах с промените. Мъглата се раздвижи и това вече не бяха постройки, а просто черен скален масив. Ново раздвижване и над мен се появи късче небе малко преди изгрева, все още отрупано с бледи звезди. Не след дълго вятърът разчисти окончателно мъглата и забелязах, че вървя по високо, скалисто плато. Звездите над мен бяха тъй ярки, че можех да чета на светлината им. Продължих по мрачната пътека, която водеше към края на света…

Люк, Джасра, Далт, Маскираният… Всички те бяха част от едно цяло, от една обща картина, загадъчно забулена на някои места и напълно разбираема на други. Още малко време, още няколко груби щриха и всичко щеше да добие смисъл. Люк и Джасра за момента не се брояха. Маскираният си имаше някакви лични сметки за уреждане, които в случая касаеха само мен. Досега не бе проличало да има зъб и на Амбър. Далт наскоро се бе сдобил с впечатляваща колекция от карабини, но Рандъм знаеше за това, пък и Бенедикт се бе прибрал в двореца. Лично аз бях убеден, че съм направил всичко, което е било по силите ми.

Стоях на края на света и се взирах в бездънната, изпълнена със звезди цепнатина. Хълмът, на който бях застанал, като че ли се връзваше с околния ландшафт. Вляво от мен се виждаше мост, който водеше към някакъв мрачен силует, очертан на фона на звездния безкрай. Може би друг плуващ хълм. Закрачих натам. На това място подробности като атмосфера, гравитация и температура не значеха нищо. Тук можех да създам нова реалност дори само докато си вървях напред-назад. Тръгнах по моста. Вече го бях преполовил, когато мернах в далечината друг мост.

Спрях и се огледах. Мястото ми се видя безопасно и подходящо. Извадих колодата си, прегледах я и изтеглих една Карта, която не бях използвал от много, много време насам.

Вдигнах я пред себе си и се загледах в сините очи и младежките, сурови и леко изострени черти, обрамчени от буйна бяла коса. Беше облечен изцяло в черно, без да се броят яката и ръкавите, които се подаваха от изискания, плътно прилепнал жакет. В едната си ръка бе хванал три тъмни стоманени сфери.

Понякога е много трудно да се установи връзка с Хаоса, затова се концентрирах и насочих мислите си по-внимателно от обикновено. Той седеше на някакъв балкон под отрязък от налудничаво нашарено небе. Вляво от него се виждаха планински масиви, които непрекъснато променяха очертанията си. Беше опънал краката си върху една малка масичка. Вдигна поглед от книгата, в която се бе зачел, и ми се усмихна леко.

— Мерлин, изглеждаш ми уморен.

Кимнах.

— Ти пък изглеждаш отпочинал.

Той затвори книгата и я остави на масичката.

— Проблеми ли имаш? — попита ме после.

— Да, Мандор.

Той се изправи.

— Искаш ли да дойдеш при мен?

Поклатих глава.

— Ако нямаш под ръка някоя Карта, с която след това да се върна, бих предпочел ти да дойдеш при мен.

Мандор протегна ръка.

— Добре — каза той.

Аз също се протегнах. Ръцете ни се срещнаха, той направи една-единствена крачка и се озова до мен на моста. Прегърнахме се и той се обърна, за да погледне към бездната.

— Тук някъде ли е опасността?

— Не — отговорих му аз. — Избрах това място, защото е безопасно.

— И живописно — добави Мандор. — Сега кажи какво става с теб.

— Години наред бях просто студент. Изучавах дизайна на едни засукани машинарии. Съвсем доскоро си живеех съвсем спокойно. Тогава всичко се обърна с краката нагоре. Успях да си изясня голяма част от загадките около тази неразбория. Те са доста засукани и едва ли биха те заинтригували.

Мандор се бе подпрял на перилата на моста.

— А останалата част? — попита той.

— Досега всички мои врагове бяха от Сенките в близост до Амбър. Но тъкмо когато си мислех, че съм разбрал с кого си имам работа, някой изпрати по следите ми един Огнен ангел. Звярът се нахвърли върху мен преди броени часове и аз успях да го убия. Не знам на кого е хрумнало да се опита да ме убие по този начин, но съм убеден, че не е някой от Амбър.

Мандор цъкна с език, после се обърна, направи няколко крачки и се върна отново при мен.

— Прав си, естествено — каза той. — Не знаех, че играта би могла да загрубее чак толкова, иначе сам щях да те потърся. Но позволи ми да се усъмня в твоята преценка за размерите на опасността. Бих искал да чуя цялата история.

— Защо?

— Защото понякога си склонен да проявяваш невъобразима наивност, малки ми братко. Затова и не мога да се доверя напълно на мнението ти за това кое е истински важно и кое не е.

— Сигурно ще умра от глад, преди да съм свършил — отвърнах аз.

Моят доведен брат се усмихна лукаво и вдигна ръце. Той е доста по-възрастен от мен и може би точно затова ми напомня доста за роднините ми в Амбър. Винаги съм се чувствал в известна степен излишен сред синовете на Дара и Сауал. И все пак Мандор никога не се бе опитвал да ме отблъсне, вероятно защото си приличахме в някои неща. Каквото и да бе изпитвал към мен в началото, той успя да го преодолее и се сближихме — както ми се струва — повече от истински кръвни братя. От него съм научил цял куп полезни неща. Навремето си прекарвахме чудесно заедно.

Въздухът между нас затрептя и когато Мандор свали ръцете си, между нас най-неочаквано се появи маса, покрита с бяла ленена покривка. Миг по-късно към нея се присъединиха два удобни стола. Масата бе покрита с поне дузина чинии от фин порцелан, сребърни прибори, кристални чаши и кофичка лед със затъкната в нея бутилка с причудлива форма.

— Впечатлен съм — заявих аз.

— През последните години доста се задълбочих в някои от приложните аспекти на магията — каза Мандор. — Сядай. Предлагам да пропуснем молитвата.

Настанихме се удобно по средата на моста, свързващ двата бряга на мрака. Още след първите няколко хапки засумтях одобрително и веднага щом позалъгах глада си, се заех да изложа поредицата от събития, които ме бяха довели до тази обител на спокойствието и звездната светлина.

Мандор не ме прекъсна нито веднъж до самия край. Когато привърших разказа си, той кимна и каза:

— Какво ще кажеш за нещо сладко като финал?

— М-да — отвърнах аз. — Не би било зле.

Малко след това забелязах, че се усмихва.

— Кое му е смешното? — попитах аз.

— Ти самият — отговори ми той. — Помниш ли, че когато тръгваше за онова място, те посъветвах да раздаваш доверието си като истински скъперник?

— Е, и? На никого не съм разказвал всичко от игла до конец. Ако смяташ да ми триеш сол, задето съм се сприятелил с Люк, без да го опозная достатъчно добре, откажи се. Вече са го правили на няколко пъти.

— Ами Джулия?

— Какво искаш да кажеш? Та тя никога не научи…

— Точно така. А точно на нея е трябвало да се довериш. Вместо това си я настроил срещу себе си.

— Добре де. Може и да съм сгрешил.

— Създал си една невероятна машина, а и през ум не ти е минало, че тя може да се превърна в ужасяващ оръжие. Рандъм се е сетил за това на мига. Люк също. Могъл си да си спестиш толкова лесно цял куп неприятности.

— Имаш право. Мислех единствено как да реша техническите проблеми. Дори не помислих за евентуалните последствия.

Мандор въздъхна.

— Какво да те правя, Мерлин? Успяваш да си заложиш главата на карта, без дори да го осъзнаваш.

— Но пък не се доверих на Винта — опитах да се защитя аз.

— Мисля, че си могъл да измъкнеш повече информация от нея. Вместо това си хукнал да спасяваш Люк, който за момента е бил вън от опасност. Струва ми се, че към края на вашия разговор тя е била далеч по-склонна на отстъпки.

— Може би трябваше да ти се обадя по-рано.

— Ако я срещнеш отново, повикай ме. Аз знам как да поговоря с нея.

Зяпнах го учудено. Изглежда говореше съвсем сериозно.

— Имаш ли някаква представа коя е тя?

— Бих могъл да разбера — каза Мандор и разклати оранжевото питие в чашата си. — Освен това имам гениално в простотата си предложение за теб. Наскоро купих едно съвсем уединено провинциално имение. Защо не ми погостуваш там, вместо да продължаваш да си търсиш белята? Там ще можеш да се излежаващ необезпокояван през следващите няколко години, да се наслаждаваш на предимствата на спокойния живот и да прегледаш цял куп интересни книги. Ще се погрижа да си в пълна безопасност. Остави бурята да се разрази с пълна сила и когато всичко утихне, уреди проблемите си на по-бавни обороти.

Отпих една малка глътка от огненото питие.

— Не — казах след това. — А какво искаше да кажеш с тези приказки за загрубялата игра?

— Ако приемеш предложението ми, ще можеш спокойно да забравиш за тях.

— Дори да смятах да приема, пак щях да поискам да разбера за какво става въпрос.

— Заплетена работа.

— Ти изслуша моята история. Аз пък съм готов да изслушам твоята.

Мандор сви рамене, отпусна се в стола си и впери поглед в звездите.

— Суейвил умира — каза той после.

— Дотук нищо ново.

— Така е, но този път състоянието му се е влошило повече от всякога. Някои си мислят, че причината за това е смъртното проклятие на Ерик. Така или иначе, на него наистина не му остава много.

— Започвам да се досещам…

— Да, борбата за престола сега е далеч по-настървена. Благородниците мрат като мухи — отрова, дуели, убийства, странни инциденти, съмнителни самоубийства. Не са малко и онези, за които не се знае абсолютно нищо.

— Но какво общо има всичко това с мен?

— До един определен момент — нищо.

— До кой момент?

— Ти все още не знаеш, че след като замина, Сауал те осинови, макар и формално.

— Какво?

— Не съм съвсем сигурен за истинските му мотиви, но фактът си е факт — сега ти си негов законен наследник. На опашката си след мен, но все пак преди Джърт и Деспил.

— Което означава, че засега не бих могъл да навредя на ничии интереси.

— Прав си — каза бавно Мандор. — В повечето случаи първородният син е далеч по-опасен…

— А защо не във всички?

— Защото винаги има изключения. И сам се сещаш, че във времена като тия е най-лесно да се разплатиш с враговете си до последния грош. Една смърт повече или по-малко вече не прави впечатление на никого. В това число и на приближените на Суейвил.

Срещнах погледа му и поклатих глава.

— Въпреки това не виждам на кого му е притрябвало да си разчиства сметките с мен.

Той продължи да се взира в мен, докато накрая се почувствах неловко.

— Греша ли? — попитах аз накрая.

— Ами… — каза Мандор. — Сети се сам.

Сетих се. Едно подозрение се надигна в мен и Мандор кимна, сякаш на мига бе разчел мислите ми.

— Джърт — започна той — прие настъпилите промени със смесица от задоволство и страх. Непрекъснато обсъждаше последните убийства и изтънчеността, с която се отличаваха някои от тях. Непреодолимото му желание да стане експерт в тази смъртоносна игра накрая надделя над останалите му страхове…

— Логрус…

— Да. Джърт опита отново да премине през него и този път успя.

— Сигурно се е почувствал страхотно.

— О, да — каза Мандор. — Страхотно в най-широкия смисъл на тази дума.

— Логрус го е дарил със свобода, със сила…

Забелязах полуироничното изражение на Мандор и почти несъзнателно добавих:

— … И го е направил пълноправен участник в играта.

— Сега вече разбираш какво имах предвид.

— Да — казах аз. Пред очите ми за пореден път се появи отдалечаващото се окървавено ухо на Джърт. — Мислиш ли, че той е изпратил Огнения ангел?

— Не е невъзможно — отвърна Мандор. — Хайде сега продължи още малко в същата посока.

Припомних си сгърченото от болка лице на Джърт и стърчащия от окото му остър клон, мигове след нашата схватка при езерото…

— Значи той си е поставил за цел да ме премахне от пътя си. От една страна, заради незначителното ми предимство като наследник и, от друга, заради старата си омраза към мен.

— Всяка една от тези причини му е достатъчна, за да иска смъртта ти — отбеляза Мандор. — Сега се сещам за онзи клепоух вълк, който те е нападнал. Като че ли и той е имал само едно око…

— Така ми се стори — казах аз. — Как изглежда Джърт сега?

— Ами, ухото му се е възстановило наполовина, но изглежда доста сгърчено и грозновато. В общи линии косата му успява да го прикрие. Окото му регенерира напълно, но той все още не може да вижда с него. Обикновено носи превръзка.

— Вече си обяснявам някои неща. Само това ми липсваше. Като че ли и без него си нямам достатъчно проблеми. Толкова народ се е заел да ми мъти водата.

— Това е една от причините, поради които ти предложих просто да се оттеглиш, докато тинята се уталожи. Толкова стрели са се устремили към сърцето ти, че все една от тях би могла да порази целта.

— Мога и сам да се грижа за себе си, Мандор.

— За малко да ти повярвам.

Свих рамене. После станах, отидох до перилата на моста и се загледах в звездния океан.

Измина доста време, преди Мандор да ме попита:

— А ти да се сещаш за по-добро решение?

Не му отговорих. Беше прав поне за едно — наистина понякога съм склонен да се втурвам напред като кон с капаци. Като се изключеше плана ми за Джасра, през цялото време бях реагирал съвсем импулсивно, без дори да се опитам да си изградя някаква стратегия. Събитията ме връхлитаха непрекъснато и нямах никакъв контрол над тях. Оправданието, че всичко се бе случило твърде бързо, вече не ми вършеше никаква работа. Беше крайно време да опозная враговете си значително по-добре, за да мога да отвърна на удара с удар…

— Когато ситуацията е толкова рискована — каза Мандор, — трябва да си съвсем наясно какво правиш и защо го правиш.

От гледна точка на здравия разум той вероятно беше прав. Но в неговите вени течеше единствено кръвта на Хаоса. За разлика от Мандор аз не можех да махна с лека ръка на съдбата на Амбър. Дори само събитията, свързани с Люк, ме караха да се чувствам отговорен за сигурността на своя втори дом. Освен това, винаги съм бил твърде любопитен по природа. Твърде любопитен, за да обърна гръб на всички загадъчни въпроси, които човъркаха съзнанието ми в момента.

И докато се чудех как да изразя мислите си пред Мандор по възможно най-лаконичния и убедителен начин, лавината на събитията отново ме застигна. Усетих някакъв едва доловим импулс да се докосва до съзнанието ми, подобно на котка, която драска по вратата, за да й отворят. Постепенно импулсът се засили и аз осъзнах, че някой се опитва да се свърже с мен чрез Картите от някое много отдалечено място. Реших, че това би могъл да е Рандъм, загубил търпение за пореден път, затова отворих съзнанието си за контакта.

— Мерлин, какво става? — попита Мандор.

Вдигнах ръка, за да му покажа, че съм зает. Видях как остави салфетката си на масата и се изправи.

Видението се проясни и аз видях Файона, застанала край някакви скали под бледозелено небе. Стори ми се намръщена.

— Мерлин — каза тя, — къде си?

— На едно далечно място — отвърнах й аз. — Дълго е за обясняване. Какво има? Къде се намираш?

Тя ми се усмихна накриво.

— На друго далечно място.

— Явно и двамата сме избрали доста драматичен декор — отбелязах аз. — Да не би да си подбрала небето така, че да подхожда на косата ти?

— Достатъчно! — отряза ме тя. — Не те потърсих, за да си разменяме остроумия.

В този миг усетих как Мандор сложи ръка на рамото ми. Това никак не се връзваше с неговите безупречни обноски, тъй като, меко казано, се счита за неуместно да се приближаваш до някого, докато той поддържа контакт чрез Картите. Това е като да вдигнеш на сянката Земя втория телефон в някоя къща и да се намесиш във водения разговор. Както и да е…

— Леле, леле! — каза Мандор. — Мерлин, ще бъдеш ли така добър да ме представиш на дамата?

— Кой е това? — попита Файона.

— Моят брат Мандор — й казах аз. — Първороден син на Сауал от Царството на Хаоса. Мандор, това е моята леля Файона, принцеса на Амбър.

Мандор се поклони.

— Слушал съм много за вас, Принцесо — каза той. — За мен е истинско удоволствие.

Очите на Файона за миг се разшириха.

— Естествено, чувала съм за лорд Сауал — каза тя, — но не знаех, че Мерлин принадлежи към неговия род. Радвам се, че се запознах с вас.

— Фай, доколкото разбирам, пак е изникнал някакъв проблем — казах аз.

— Да — отвърна ми тя и погледна към Мандор.

— Аз ще се оттегля. Принцесо — каза той. — За мен беше чест. Жалко, че не живеете по-близо до Предела.

Файона се усмихна.

— Почакайте — каза тя. — Нямам намерение да обсъждам поверителна информация. Предполагам, че сте адепт на Логрус…

— Да, така е — заяви Мандор.

— … Както и че не сте се срещнали с Мерлин, за да се дуелирате?

— Не бих казал.

— В такъв случай ще се радвам да чуя и вашето мнение. Желаете ли да дойдете при мен заедно с Мерлин?

Мандор се поклони отново.

— Дори да сте на края на света, мадам.

— Тогава елате — каза Файона и протегна лявата си ръка, а аз я хванах. Мандор просто докосна китката й и двамата пристъпихме напред.

Миг по-късно вече стояхме до нея сред скалите. Подухваше лек, но мразовит ветрец. От далечината до нас достигна приглушен рев, идващ сякаш от покрит двигател.

— Свързвала ли си се наскоро с някого в Амбър? — попитах аз.

— Не — отговори Файона.

— Тръгна си доста неочаквано.

— Имах си причини.

— Като истинската самоличност на Люк, например?

— Вече знаеш ли кой е той?

— Да.

— А останалите?

— Казах на Рандъм — отвърнах. — И на Флора.

— Значи всички знаят — отбеляза Файона. — Изчезнах така внезапно, за да скрия Блийс, тъй като той щеше да е следващата жертва от списъка на Люк. Освен това нека не забравяме, че аз също се опитах да убия баща му и почти успях. Двамата с Блийс бяхме най-близките родственици на Бранд, а накрая се обърнахме срещу него.

Тя се обърна и се загледа в Мандор. Той се усмихна и каза:

— Както разбрах, в момента Люк си пийва бира с един Котарак, с една Гъсеница и с един Бял Заек. Разбрах също, че майка му е пленница в Амбър…

Файона се обърна отново към мен.

— Не си си губил времето.

— Нещо такова.

— … Което според мен означава, че можете спокойно да се върнете в Амбър — довърши фразата си Мандор.

Файона му се усмихна и след това каза:

— Твоят брат е доста добре информиран.

— Връзките и в това мое семейство са доста силни. Винаги сме се грижили един за друг.

— И кой води в тази надпревара? — попита тя.

— Той, разбира се — отвърнах й аз. — Нали е по-големият ми брат.

— Разликата от два-три века обикновено не се брои.

— Вие наистина излъчвате уравновесеност, за разлика от Мерлин — каза Файона. — Не бих имала нищо против да ви се доверя, независимо от първоначалното си намерение.

— Наистина съм трогнат от жеста ви…

— Но предпочитате да не насилвате нещата?

— Именно.

— Не смятам да поставям на изпитание верността ви към трона — каза Файона. — Просто ситуацията касае в еднаква степен и Амбър, и Царството на Хаоса. Освен това не виждам възможност за сблъсък на нашите интереси.

— Не се и съмнявам във вашата прозорливост. Исках само да изясня позицията си.

Файона се обърна към мен.

— Мерлин, мисля, че ти ме излъга.

Осъзнах, че съм свъсил вежди в опита си да си припомня за какво точно съм я преметнал.

— И да съм го направил — казах аз, — в момента не си спомням нищо.

— Беше преди години — каза Файона, — когато те помолих да се опиташ да преминеш през Лабиринта на баща си.

— О — възкликнах аз и се изчервих. Интересно дали си пролича на тази странна светлина?

— Възползва се от това, което ти казах за съпротивлението на Лабиринта — продължи тя. — Престори се, че някаква сила отблъсква крака ти, но в действителност по нищо не личеше да е така.

Файона ме погледна, сякаш очакваше да потвърдя думите й.

— Е, и? — казах аз.

— Сега ситуацията е доста по-сложна, затова ще те попитам още веднъж. Престори ли се тогава?

— Да.

— Защо?

— Защото ако направех първата стъпка, щеше да ми се наложи да премина до самия край. Откъде можех да зная къде ще ме отведе този Лабиринт и до какво би могло да доведе всичко това? Ваканцията ми беше към края си и затова бързах да се прибера, за да продължа обучението си. Да ти кажа, че нещо ми пречи да стъпя върху Лабиринта, ми се стори най-елегантният начин да се измъкна.

— Мисля, че това не е всичко.

— Какво имаш предвид?

— Според мен Коруин ти е казал нещо, което ние не знаем, или ти е поверил някакво съобщение. Сигурна съм, че знаеш още нещо, но не искаш да го споделиш с нас.

Свих рамене.

— Съжалявам, Файона. Свободна си да се съмняваш в каквото пожелаеш. Щеше ми се наистина да можех да помогна с още нещо.

— Можеш — отвърна ми тя.

— Кажи с какво.

— Ела с мен и премини през новия Лабиринт.

Поклатих глава.

— Имам далеч по-неотложни задачи. Точно в момента не мога да си позволя да хукна нанякъде, за да удовлетворя любопитството към нещо, което татко е направил преди години.

— Не просто любопитство — каза Файона. — Вече ти казах, че този Лабиринт е причината за зачестилите напоследък Бури на Сенките.

— Аз пък ти посочих една съвсем логична алтернативна причина. Казах ти, че според мен тези аномалии са предизвикани от частичното унищожение и последвалото възстановяване на стария Лабиринт.

— Бихте ли ме последвали? — каза тя, после се обърна и тръгна нагоре по склона.

Свих рамене и закрачих след нея. Мандор се присъедини.

Изкачихме се до един назъбен скалист параван. Файона го достигна първа и продължи по криволичещия ръб, който го заобикаляше. Не след дълго се озовахме до мястото, където каменната стена бе прекъсната до основата си от клинообразна пукнатина.

Пристъпих напред, застанах до Файона и се загледах натам, накъдето бе вперила поглед тя. Върху едно плато, далеч под нас вляво, се поклащаше огромна черна фуния. Очевидно нея идваше онзи странен рев, който бях чул преди това. Стори ми се, че почвата в основата й е напукана. Гледах я няколко минути, но фунията не промени нито формата, нито позицията си. Накрая се прокашлях.

— Прилича ми на голямо торнадо — отбелязах. — Само дето не помръдва от мястото си.

— Точно заради него искам да преминеш през Лабиринта — каза Файона. — Мисля, че ако не го изпреварим, то рано или късно ще се добере до нас.