Роджър Зелазни
Знакът на Хаоса (4)

Глава 4

И така, напук на всички заплахи, интриги и потайности, с които бях обграден, аз реших да си дам кратка почивка в компанията на една красива дама. Измежду всички възможности, които се откриваха пред мен в настоящия момент, тази беше най-привлекателната. Бях запратил топката далеч в противниковата половина — нека прави с нея каквото поиска. Нямах никакво желание да преследвам Джърт, да се дуелирам с Маскирания или пък да чакам Люк да се освести, за да го попитам дали все още иска скалповете на моите родственици. Далт не беше мой проблем. Винта бе отпрашила нанякъде. Дяволския Чекрък се беше умълчал, а Лабиринтът на баща ми можеше да почака още малко. Слънцето пръскаше топлите си лъчи, подухваше лек ветрец и беше грехота да се пропилее ден като този, особено когато навън бе късна есен. Приготвих се, тананикайки си някаква мелодийка, и слязох в Жълтата стая малко преди уговорения час.

Корал се оказа по-чевръста, отколкото бях предполагал, тъй като я заварих да ме чака, седнала на дивана. Беше облечена с плътно прилепнали по бедрата й тъмнозелени бричове, риза от тежка златиста коприна и кафяво наметало с топъл оттенък. Ботушите й изглеждаха едновременно удобни и елегантни. Широкопола шапка скриваше по-голямата част от косата й. В колана й бяха затъкнати ръкавици от фина кожа, а от дясната й страна се полюшваше кинжал. Спор да няма, това момиче знаеше как да се облича.

— Готова съм — каза тя още щом ме зърна.

— Чудесно — отвърнах аз усмихнат и двамата се отправихме към коридора. Оттам тръгнахме към главния вход, но веднага след това завихме надясно.

— По-добре ще е да излезем през някоя от страничните врати — обясних аз.

— Ама и вие, амбъритите, си падате доста потайни — каза Корал.

— Навик. Колкото по-малко хора знаят какво правиш, толкова по-добре.

— От какво се боите?

— Точно сега от цял куп неща. Не ми се ще да прекараме този прекрасен ден в изброяване.

Тя поклати глава с изражение, което представляваше, както ми се стори, смесица от отвращение и страхопочитание.

— Значи това, което говорят за вас е истина. Казват, че любовните ви интриги са толкова заплетени, че ви се налага да си водите дневник, за да не объркате имената.

— Де да беше така — отвърнах й аз. — Напоследък животът е толкова напрегнат, че не ми остава време дори да се усмихна като хората, камо ли да подхвана нещо по-сериозно.

— О-о — каза тя и се изчерви. В очите й се четеше ненатрапчиво любопитство.

— Някой друг път — казах аз, изпреварвайки следващия й въпрос, и се засмях малко насилено. После заметнах наметалото си и махнах за поздрав на един от стражите.

Корал кимна и смени дипломатично темата.

— Предполагам, че есента не е най-подходящият сезон, за да може човек да добие представа за великолепието на вашите прочути градини.

— Да, така е — казах аз. — Може би само японската градина на Бенедикт е все още почти непроменена. Бихме могли да изпием там по чаша чай в някой от следващите дни, но сега ви предлагам да слезем до града.

— С удоволствие.

Пътьом казах на един от стражите да предаде на иконома на двореца, че отиваме до града и не сме сигурни кога точно ще се върнем. Преживелиците в „При Кървавия Бил“ ме бяха научили да оставям подобни съобщения — за всеки случай.

Листата шумоляха под краката ни, докато вървяхме по една от алеите към страничната порта. Слънцето грееше ярко над нас, а по небето се виждаха само няколко малки перести облачета. Ято чернокрили птици се бе устремило на юг към океана.

— При нас сигурно вече е паднал сняг — каза Корал.

— Оттук преминава топло въздушно течение и това удължава дните на есента — обясних аз. Жерар ми бе споменал за нещо такова преди време. — Като цяло климатът е по-мек от други места със същата географска ширина.

— Сигурно пътувате доста?

— Дори повече, отколкото ми се иска, особено напоследък.

— По работа или за удоволствие? — попита тя, докато преминавахме през охраняваната порта.

— Определено не за удоволствие — отговорих аз.

После я хванах под ръка и я поведох към града.

Скоро достигнахме до един от по-цивилизованите квартали и поехме по главната улица. Аз й показвах забележителностите, както и къщите на благородниците. Подминахме посолството на Бегма, но тя не пожела да се отбие там, а само ми обясни, че ще й се наложи да го стори, преди да отпътува от Амбър. За сметка на това не пропуснахме нито един магазин. Корал изпрати сметката за покупките си в посолството, а пакетите — в двореца.

— Татко ми обеща да посетим заедно магазините, но сигурно вече е забравил — обясни тя. — Е, като го уведомят от посолството, ще си спомни.

Разходихме се из занаятчийския квартал и поседнахме на едно улично бистро, за да изпием по чаша кафе. Бях започнал да й разказвам анекдот за един от амбърските големци, който премина край нас, яхнал породистия си жребец, когато усетих, че някой се опитва да се свърже с мен чрез Картите. Изчаках няколко секунди, импулсът се усили, но въпреки това не придоби конкретна форма. Усетих ръката на Корал на рамото си.

— Има ли нещо? — попита тя.

Насочих съзнанието си към другия край на импулса, за да улесня контакта, но усетил това, другият бързо се оттегли. Все пак това не беше онова странно, проникващо любопитство, което бях усетил, когато Маскираният се свърза с мен в апартамента на Флора в Сан Франциско. Може би някой се опитваше да се свърже с мен, но нещо му пречеше да осъществи контакта. Раняване или пък…

— Люк? — казах аз. — Ти ли си?

Но отговор не последва и импулсът започна да отслабва, докато накрая се изгуби съвсем.

— Добре ли сте? — попита Корал.

— Да, нищо ми няма. Просто някой се опита да се свърже с мен, но после размисли.

— Да се свърже ли? О-о, искате да кажете чрез онези Карти?

— Да.

— Но вие казахте „Люк“… Доколкото си спомням, никой от вашето семейство…

— Може би го познавате като Риналдо, Принц на Кашфа.

Тя се засмя.

— Рини? Разбира се, че го познавам. Той никак не обича да го наричам Рини…

— Значи наистина го познавате? Искам да кажа, лично?

— Да — отговори Корал, — макар да не съм го виждала от доста време. Кашфа е доста близо до Бегма. Понякога сме в приятелски отношения, друг път недотам. Нали разбирате — политика. Докато бях малка, връзките ни с Кашфа бяха в отлично състояние и двете кралства си обменяха пратеничества доста често. Като деца прекарвахме доста време заедно, докато траеха приемите.

— Какъв беше той в онези дни?

— Ами, беше едно едро, тромаво, червенокосо хлапе. Обичаше да се перчи — колко бил силен, колко бил бърз. Помня как веднъж почервеня от яд, защото го надбягах.

— Кого, Люк?

— Да. Аз бягам доста бързо.

— Очевидно.

— Както и да е, често ни водеше на разходки с лодка и на продължителни излети. Между другото, къде е той сега?

— Пийва си с един Червен Котарак.

— Моля?

— Дълга история.

— И все пак бих искала да я чуя. Доста се бях разтревожила за него, след като така се изгуби.

Хм… Зачудих се как бих могъл да изпълня желанието на премиерската щерка, без да издам някоя държавна тайна като например родствената връзка на Люк с кралското семейство на Амбър…

— Наскоро го плени един магьосник, който, изглежда, му е дал някакъв опиат, след което го е изпратил в един доста особен бар…

Останалите обяснения отнеха доста време, отчасти поради факта, че се наложи да й обясня кой е Луис Карол. После обещах да й изровя от библиотеката на двореца превода на „Алиса“ на тари. Когато привърших разказа си. Корал вече се смееше с глас.

— Но защо не го измъкнете оттам? — попита тя.

Ох. Нямаше как да й кажа, че Люк е изгубил способността си да пътува през Сенките.

— Ами, това е част от заклинанието. Докато трае действието на опита, той няма да може да използва магьосническите си умения. А без тях няма как да се измъкне от това място.

— Интересно — отбеляза тя. — Значи твърдите, че Люк е станал магьосник.

— Ъ-ъ… да — казах аз.

— И как е успял да се сдобие с тези способности? Като дете не му личеше да има подобна дарба.

— Магьосниците овладяват Умението по различни начини — обясних аз. — Но вие сигурно знаете това…

Изведнъж осъзнах, че тя е далеч по-умна, отколкото би могъл да си помисли човек, докато гледа усмихнатата й, невинна физиономия. Бях убеден, че се опитва да изкопчи от мен нещо за връзката между Люк и Лабиринта. Подобно признание би повело след себе си доста интересни заключения за родословното дърво на моя стар приятел. — Освен това, неговата майка — Джасра, също е нещо като магьосница.

— Наистина ли? Никога преди не бях чувала за това.

По дяволите! Нямаше да се измъкна лесно…

— Ами, доколкото знам, да.

— А баща му?

— Не знам почти нищо за него — отвърнах аз.

— Срещал ли сте се някога с него?

— Съвсем за кратко.

Ако продължавах така, скоро съвсем щях да се оплета в собствените си лъжи. Затова направих първото нещо, което ми дойде наум. На масата до стената зад Корал нямаше никой. Промърморих нужната дума и похабих едно от приготвените заклинания.

Масата подскочи, завъртя се във въздуха и се тресна в стената. Шумотевицата, която успях да вдигна, се оказа наистина впечатляваща. Разнесоха се шумни възклицания и аз скочих на крака.

— Има ли пострадали? — попитах бързо и се огледах.

— Какво стана? — попита Корал.

— Някакъв необичаен порив на вятъра или нещо подобно — казах аз. — По-добре да се махаме оттук.

— Добре — каза тя, загледана в потрошената маса. — Не бих искала да се замеся в нещо неприятно.

Хвърлих няколко монети на нашата маса и тръгнах към изхода. През следващия половин час не спрях да бръщолевя за какво ли не, за да залича спомена от инцидента. Това явно изигра нужния ефект, защото тя не се опита нито веднъж да поднови прекъснатия в бистрото разговор.

Подбраният от мен маршрут ни отведе до „Западна Винарска“. Тъкмо се чудех дали да я заведа до пристанището, тъй като бе споменала на няколко пъти, че обича морето, когато тя спря и каза:

— Сега си спомних, че в билото на Колвир би трябвало да са изсечени стълби. Разказвали са ми, че навремето вашият баща се опитал да достигне по тях до двореца и да завладее Амбър.

Кимнах.

— Да, така е. Но това е било отдавна. Сега това стълбище почти не се използва, макар да е добро състояние.

— Бих искала да го видя.

— Така да бъде.

Край нас преминаха двама рицари, които носеха герба на Луела на наметалата си. Те ни поздравиха, преди да продължат по пътя си. Аз естествено се замислих дали са тръгнали по някаква задача, или изпълняват нареждането на Луела да ни държат под око. Като че ли нещо подобно бе хрумнало и на Корал, тъй като тя ме погледна въпросително. Свих рамене и продължих напред. Когато след малко се огледах отново, рицарите не се виждаха никакви.

По пътя си срещахме хора, облечени по най-различен начин, според областта, от която идваха. Около нас се носеха ароматите на множество непознати ястия. Докато се изкачвахме нагоре по хълма, спряхме на няколко пъти, за да похапнем различни вкусотии — питки с месо, кисело мляко, сладкиши. Само човек с невероятна воля или без никакъв апетит би устоял на изкушението.

Не можех да не забележа начина, по който Корал преодоляваше изпречилите се на пътя ни препятствия. Движенията й не бяха просто грациозни. В тях се забелязваше някаква особена готовност. Забелязах също, че тя хвърли няколко бързи погледа в посоката, от която бяхме дошли. Аз също погледнах натам, но не видях нищо необичайно. После на вратата на една къща, край която минавахме, неочаквано се появи някакъв мъж и ръката на Корал се стрелна към кинжала на колана й, но после също толкова бързо го пусна.

— Тук животът сякаш кипи непрекъснато — изкоментира тя малко по-късно.

— Така е. Да разбирам ли, че в Бегма всичко е по-спокойно?

— Определено.

— И човек спокойно може да се разхожда по улиците?

— О, да.

— А жените при вас получават ли военно обучение наравно с мъжете?

— Обикновено не. Защо?

— Просто ми беше интересно.

— Аз лично имам известни познания в изкуството на въоръжения и ръкопашния бой — каза Корал.

— Как така?

— Баща ми държеше на това. Твърдеше, че тъй като съм дъщеря на известен благородник, подобно обучение би могло да ми е от полза. Реших, че може и да е прав. Освен това, моят баща винаги е искал да има син.

— И сестра ви ли владее тези бойни умения?

— Не, баща ми не успя да я запали.

— Смятате ли да се занимавате с дипломация?

— Не. Преотстъпих тази амбиция на Найда.

— Тогава си търсите богат съпруг?

— Бракът е доста скучно занимание.

— Тогава какво?

— Може би ще ви кажа, но по-късно.

— Добре. Ако не се сетите сама, ще ви попитам отново.

Вървяхме на юг по главната улица. На „Крайна“ ни посрещна лек хладен ветрец. Пред нас се разкри гледка към океана — сиво-син, с поръбени с бяла пяна гребени на вълните. Над нас се рееха няколко морски птици и един доста мършав дракон.

Преминахме под Голямата Арка, застанахме на площадката в основата на стълбите и се загледахме надолу. Гледката от ръба беше наистина шеметна. Далеч под нас се виждаше самотният, песъчлив бряг, по който вълните на отлива бяха оставили бразди, подобни на бръчките по челото на старец. Тук вятърът беше доста по-силен, а миризмата на сол и морска вода — всепроникваща. Корал се отдръпна от ръба, но после отново пристъпи напред.

— Изглежда ми по-опасно, отколкото си го мислех — каза тя след известно време. — Може би човек привиква с гледката, когато тръгне нагоре.

— Не знам — отговорих аз.

— Никога ли не сте се изкачвал оттук?

— Не. Досега не ми се е налагало.

— Мислех си, че свързвате това място с фатална битка, водена тук от баща ви.

Свих рамене.

— Моите пристъпи на сантименталност приемат по-различна форма.

Тя се усмихна.

— Нека да слезем до плажа. Моля ви.

— Разбира се — казах аз и тръгнах надолу.

Към брега водеха широки стъпала, които продължаваха до друга площадка на около десет метра по-долу, откъдето започваше друго, далеч по-стръмно и тясно стълбище. Добре поне, че стъпалата му не бяха мокри и хлъзгави. Още по-ниско следваше ново разширение, по което спокойно можеха да се разминат няколко души. Засега вървяхме един след друг и Корал неусетно се бе откъснала от мен с няколко крачки, което леко ме подразни.

— Няма да е зле да мина пред вас — казах аз.

— Защо?

— За да ви хвана, ако се подхлъзнете.

— Не се безпокойте, няма да се подхлъзна.

Реших, че не си струва да споря и затова я оставих да води.

Стълбите се виеха зигзагообразно, следвайки контурите на склона. Вятърът тук беше далеч по-силен и се опитвахме да се движим възможно най-плътно до скалната стена. Но дори времето да беше далеч по-добро, едва ли щяхме да се престрашим да вървим по ръба на стълбата, тъй като до самия край не се виждаше и намек за някакъв парапет. На някои места преминавахме под скални навеси, но през по-голямата част от пътя се чувствахме абсолютно незащитени. Изругавах тихо всеки път, когато вятърът замиташе наметалото върху лицето ми. Колко мъдро от страна на местните жители, че не си падат по историческите забележителности на Амбър. Корал поддържаше доста добро темпо и на няколко пъти ми се наложи да ускоря крачка, за да не изостана значително. Искрено се надявах някой от по-стръмните участъци, които изникваха пред погледа ни, да я стресне достатъчно, за да пожелае да се върнем. Нищо подобно. Тя дори не спираше на малките площадки, предхождащи всеки следващ завой.

Започнах сериозно да се задъхвам. Всеки път, когато погледнех надолу, си спомнях за авантюрата на баща си. Ей Богу, не бих опитал нещо подобно. Не и преди да съм изчерпал всички останали възможности. Започнах да се чудя колко всъщност е дълга цялата стълба…

Когато най-после достигнахме финалното разширение, аз побързах, за да се изравня с Корал. Но малко преди да я достигна, се препънах в една издатина на стъпалото. Нищо чак толкова страшно — просто залитнах малко по-силно, но успях бързо да се протегна и да се опра на скалата. Това, което истински ме изуми, беше реакцията на Корал. Дочула шума от моето спъване, тя се плъзна ловко встрани, успя да ме хване за ръката, докато преминавах край нея, и ме отклони към скалната стена. Всичко това без дори да се обърне назад.

— Спокойно — казах аз, след като издишах рязко. — Нищо ми няма.

Корал пооправи дрехите си и каза:

— Чух как…

— Разбирам. Просто се препънах в една издатина. Това е всичко.

— Нямаше как да разбера, че е така.

— Всичко е наред. Благодаря ви.

Продължихме надолу един до друг, но нещо се беше променило. В главата ми се оформи ново подозрение, което никак не ми се понрави. Въпреки това не можех просто да му махна с ръка, поне не веднага. Ставаше въпрос за нещо твърде сериозно.

— Да бъдеш или не — това е въпросът — казах аз отчетливо.

Корал ме погледа учудено.

— Моля? Не разбрах какво каза…

— Казах, че е чудесно човек да се разхожда в ден като този с толкова красива дама.

Тя се изчерви леко.

— А… на какъв език го казахте?

— На английски — отговорих аз.

— Никога не бях го чувала досега. Но нали вече ви споменах за това, когато говорехме за „Алиса“?

— Знам. Приемете го като проява на ексцентричност — казах аз.

Пяната на вълните се оттегляше бавно по песъчливия, набразден бряг, а птиците се спускаха с крясък, за да проверят какво е изхвърлила водата. Навътре в морето се виждаха малки плавателни съдове с развети платна. Далеч на югоизток потръпваше бледата завеса на дъжда. Вятърът се беше поусмирил, но продължаваше да подмята леко наметалата ни.

Продължихме по широките стълби, без да кажем нито дума повече чак докато стъпихме на плажа.

— Пристанището е в тази посока — казах аз, сочейки на запад. — А това там е параклис — добавих след това и й показах мрачната постройка, в която се бе състояла погребалната служба на Кейн и където моряците понякога се отбиват, за да се помолят за успешното си завръщане.

Корал погледна и в двете посоки, а после също назад и нагоре.

— Някакви хора са тръгнали надолу — отбеляза тя.

Аз също погледнах назад и забелязах три фигури на върха на стълбата. Засега те само стояха там, като че ли бяха дошли, за да се насладят на панорамата. Нито един от тримата не бе облечен в цветовете на Луела…

— Още трима почитатели на красивите гледки — казах.

Корал ги погледа още известно време и после се обърна отново към мен.

— Няма ли пещери по билото? — попита тя.

— Ето там — отговорих й аз и посочих вдясно с глава. — При това не една или две. От време на време в тях дори се загубва по някой. Част от тях са доста красиви, други са мрачни и дълбоки, а трети представляват просто плитки ниши.

— Бих искала да ги видя.

— Лесна работа. Да вървим.

И аз тръгнах. Хората на върха все още не бяха помръднали. Те стояха все така загледани в морето. Едва ли бяха контрабандисти. Едва ли биха избрали точно това място, при това посред бял ден. И все пак бях доволен от факта, че бдителността ми значително се е увеличила. Обектът на моите най-сериозни настоящи подозрения вървеше точно зад мен — подритваше изхвърлени на брега клони, събираше интересни камъчета, смееше се…

После Корал хвана ръката ми й каза:

— Благодаря ви, че ме доведохте тук. Отдавна не се бях забавлявала толкова добре.

— О, няма защо. Същото важи и за мен.

Тази лъжа ме накара да изпитам леки угризения, но ако пък се окажеше, че съм се съмнявал напразно, всичко щеше да си дойде по местата.

— С радост бих живяла в Амбър — заяви Корал няколко минути по-късно.

— Аз също — отвърнах аз. — Все не успявам да се задържа тук достатъчно дълго.

— Нима?

— Като че ли пропуснах да ви обясня точно колко време съм прекарал на сянката Земя… — започнах аз и преди да съм се усетил, вече й разказвах за неща, които не бях възнамерявал да й кажа. Обикновено не съм чак толкова словоохотлив. Чак след това осъзнах, че ми се е искало да поговоря с някого. Компанията на един приятелски настроен слушател ме накара да се почувствам така добре, както не бях се усещал от доста време. Не знам защо реших да й разкажа и за баща си — човека, когото почти не познавах. Заразправях й за неговите премеждия, за дилемите, пред които е бил изправен, както и за всичко останало, което бях чул от самия него…

— Ето това са част от пещерите — казах след това, сякаш за да сложа край на проточилия се монолог.

Корал понечи да каже нещо — може би във връзка с моя разказ, но аз бързо добавих:

— Досега съм ги виждал само веднъж.

Тя долови настроението ми и просто каза:

— Бих искала да вляза в някоя от тях.

Кимнах. Това идеално пасваше на моя план.

Избрах третата поред. Входът й беше по-голям от тези на първите две.

— Нека влезем в тази. Изглежда ми по-добре осветена от останалите — обясних аз.

Не след дълго се озовахме сред сумрачния хлад на пещерата. В началото подът беше покрит с пясък, но скоро се превърна в грапава каменна плоча. Височината на тавана се промени на няколко пъти. След един ляв завой се озовахме в коридора на съседна пещера. Единият край на пасажа завършваше със светъл кръг, а другият тънеше в мрак. Явно тази пещера се простираше навътре в планината. От това място до нас все още достигаше шумът на вълните.

— Тези пещери ми се струват доста дълбоки — каза Корал.

— Така е — отвърнах й аз. — Коридорите им са истински лабиринт. Аз не бих отишъл прекалено навътре без карта и фенер, а доколкото знам, направените карти са доста непълни.

— Докъде ли стигат? — полюбопитства Корал.

— Не знам.

— До подземията на двореца?

— Може би — казах аз, припомняйки си многобройните мрачни тунели, които бях видял, преди да стигна до Лабиринта. — Не е изключено да се обединяват в по-големи пещери.

— А как изглеждат подземията?

— Подземията на двореца ли? Просторни и мрачни, нищо особено.

— Искам да ги видя.

— Защо?

— Защото Лабиринтът е там. Сигурно гледката е доста зрелищна.

— Не е кой знае какво. Просто тлеещи и искрящи очертания в мрака.

— Как можете да кажете нещо подобно, след като сте преминал по него?

— Това определено не ме накара да го заобичам.

— Мислех си, че след като го прекоси, човек развива някаква дълбока привързаност към него.

Смехът ми отекна в празната галерия на пещерата.

— О, щом се озовах на него, тутакси разбрах, че имам само един избор — да вървя напред. Но определено не усетих някакво единение. Просто бях изплашен. Както вече казах — не си падам особено по него.

— Странно.

— Не мисля. Той е като морето или като небето нощем — голям, могъщ и красив, но едновременно с това плашещ. Лабиринтът е като всяка първична сила — никога не можеш да го покориш напълно.

Корал отново погледна към галерията, водеща навътре в мрака.

— Бих искала да го видя — каза тя.

— Не бих опитал да стигна до него оттук. Защо искате да го видите на всяка цена?

— Интересно ми е какво ще почувствам при допира с него.

— Вие сте странно момиче — казах аз.

— Ще ме заведете ли там, след като се върнем? Ще ми го покажете ли?

Нещо не ми се връзваше. Ако Корал беше тази, за която я мислех, защо й бе притрябвало да иска нещо подобно? Почувствах се изкушен да я заведа долу, за да разбера какво е намислила. И все пак, това беше решение, което не можех да взема ей така.

— Може би — промърморих аз.

— Моля ви. Много ми се иска да го видя.

Изглежда говореше искрено. Не това почти обезсмисляше моята теория. Беше минало достатъчно време от последната ми среща със странното същество, което ме следваше навсякъде, вселявайки се в чужди тела. Моментът беше подходящ, а Корал беше идеалната възможност. Все пак щеше да е глупаво от моя страна просто да я попитам дали съм прав. Спокойно можеше да ме излъже, тъй като нямах никакви доказателства за твърдението си. Затова тайно проверих заклинанието, което си бях приготвил на път за Амбър и което можеше да ми помогне да прогоня тайнственото същество от тялото, което то бе взело назаем. Изпитвах смесени чувства към нея. Щеше да ми е далеч по-лесно, ако знаех какви са мотивите й.

— Какво всъщност искаш? — попитах аз.

— Само да го видя. Честно — отговори тя.

— Не, ако сте наистина тази, за която ви мисля, бих искал да ви задам истинския, голям въпрос „Защо?“

Фракир трепна върху китката ми.

Корал замълча, колкото да си поеме дълбоко въздух и след това попита:

— Какво ви кара да мислите, че съм някоя друга?

— Издадоха ви няколко дребни нещица, които не бих забелязал, ако не ми се бяха струпали толкова чудесии напоследък.

— Магия значи? — попита тя. — Това ли имате предвид?

— Нещо такова — казах аз и изрекох ключовите думи и подкрепих с нужните жестове.

Последваха два ужасяващи писъка, а мигове по-късно и още един. Интересното беше, че не извика тя. Крясъците долетяха иззад близкия ъгъл, от галерията, по която бяхме дошли.

— Какво… — започна тя.

— … по дяволите беше това? — довърших аз въпроса й и хукнах с изваден меч към въпросното място.

Още щом завих зад ъгъла, забелязах три фигури на бледата светлина, идваща от входа на пещерата. Двамата мъже лежаха неподвижни на пода. Третият се бе сгърчил, проклинайки. Продължих бавно напред, насочил острието на меча си към него. Прикритото му от качулка лице се обърна към мен и той се изправи на крака, все така превит, после стисна с дясната си ръка китката на лявата и заотстъпва назад, докато гърбът му опря в стената. Там спря и замърмори нещо, което не можех да разбера. Приближих се с още няколко крачки към него, готов да реагирам мигновено. Чух как Корал се приближава зад гърба ми, хвърлих един поглед назад и я видях да пристъпва внимателно, притиснала оголения кинжал плътно до десния си крак. Не му беше сега времето да се чудя дали моето заклинание й бе повлияло по някакъв начин.

Изравних се с първия от труповете и спрях. Побутнах го с върха на ботуша си, но той не реагира. Тялото му изглеждаше мъртвешки отпуснато и безжизнено. Обърнах го с крак по гръб, за да мога да го разгледам по-добре на оскъдната светлина и видях от качулката на наметалото му да се подава полуразложено човешко лице. Нахлулата в носа ми миризма ме убеди, че това далеч не е зрителна измама. Приближих се до втория труп и също го обърнах по гръб. Същата картинка, само че този беше невъоръжен, докато първият все още стискаше кинжал в ръката си. Забелязах, че на пода се търкаля още един кинжал, при това съвсем близо до краката на третия мъж. Вдигнах погледа си към него. Странно. Според мен първите двама бяха мъртви поне от няколко дни. В такъв случай, кой беше третият и какво бе намислил?

— Защо просто не ми кажеш какво става тук? — предложих му аз.

— Проклет да си, Мерлин! — изкрещя той прегракнало и аз разпознах гласа му.

Прекрачих втория труп и тръгнах бавно напред. Корал ме последва. Мъжът обърна главата си към нас и аз видях изкривеното от злоба лице на Джърт. Превръзка прикриваше все още невъзстановеното му око. Малко след това забелязах, че почти половината от косата му липсваше, а по оголения му скалп личаха следите от ужасни рани или изгаряния. Превръзката, която преди това вероятно бе покривала по-голямата част от главата му, сега се бе свлякла на врата му. От лявата му ръка се стичаше кръв, а кутрето му просто липсваше.

— Какво е станало с теб? — попитах аз.

— Едно от зомбитата ме рани с кинжала си, докато падаше — каза Джърт. — Твоето заклинание прогони духовете, които движеха телата им.

Точно така… Значи заклинанието ми все пак не бе отишло на вятъра…

— Корал, добре ли сте?

— Да — отвърна ми тя, — но не разбирам…

— После — казах аз.

Нямаше смисъл да го питам откъде са раните по главата му. Едва ли щях да забравя скоро среднощната си схватка с върколака. Ако тогава не бях успял да подпаля козината му в загасващия огън, не се знаеше кой от двама ни би изглеждал по-зле сега.

— Джърт — започнах аз, — знам, че станах причина за повечето от нараняванията ти, но е крайно време да разбереш, че сам си си виновен.

Той се изсмя дрезгаво.

— Това, че баща ти ме осинови, е голяма чест за мен, но всичко свършва дотук. Аз дори научих за това съвсем наскоро.

— Лъжец! — изсъска Джърт. — Успял си да го излъжеш по някакъв начин, за да ни изпревариш в списъка на наследниците.

— Ти си откачил — казах аз. — Шансовете ни за трона са толкова нищожни, че това не променя абсолютно нищо.

— Не става въпрос за трона, глупак такъв! Става въпрос за семейната чест! Баща ни е тежко болен!

— Ужасно съжалявам. Никога не съм възнамерявал да се боря за наследството. Освен това Мандор е първородният син.

— Но сега ти си след него.

— Вината за това не е моя. Хайде, знаеш добре, че никога няма да наследя тази титла!

Джърт с мъка се изправи и аз забелязах многоцветния ореол, който се бе появил по контурите на неговата фигура.

— Това не е истинската причина — продължих. — Ти никога не си ме харесвал, но не завещанието те е накарало да дойдеш чак дотук. Криеш нещо от мен. Апропо, на теб дължа посещението на Огнения ангел, нали?

— Намерил те е толкова бързо? — каза той учудено. — Не бях сигурен дали въобще си струваше труда. Но… какво стана с него?

— Убих го.

— Върви ти. Прекалено голям късметлия си — изръмжа Джърт.

— Какво искаш от мен? Нека приключим с това веднъж завинаги.

— Добре. Ти предаде човека, когото обичам, и ще платиш с живота си.

— За кого говориш? Не разбирам.

Джърт най-неочаквано се ухили.

— Ще разбереш — каза той. — В последните мигове от живота си.

— Голямо чакане ми се пише тогава — отвърнах аз. — Нещо не те бива особено по тази част. Защо просто не ми кажеш всичко още сега? Така ще спестиш и на двама ни цял куп неприятности.

Той се изсмя, а ореолът заблестя още по-силно. Тутакси разбрах какво ще последва, но вече беше твърде късно, за да направя нещо.

— По-скоро, отколкото би могъл да предположиш — каза Джърт, — ще притежавам сила, с каквато не си се сблъсквал досега.

— Но ще си останеш същия дървеняк — уточних аз.

Думите ми бяха отправени едновременно към Джърт и към оня, който се канеше да го прехвърли при себе си всеки миг…

— Това си ти, Маскирани, нали? Можеш да си го прибереш. Но не ми го пращай още веднъж, само за да видиш как ще се провали за пореден път. Само ми дай знак, че това е твое дело и аз ще те навестя лично, при това много скоро.

Джърт отвори уста, за да изтърси още нещо, но образът му избледня, преди да бе произнесъл и дума. Миг след това нещо се понесе към мен. Нямаше нужда да се опитвам да го избегна, но рефлексът изпревари мислите ми.

На пода, върху двата гниещи трупа и кутрето на Джърт, се посипа пищен букет от червени рози. Досущ като в песните.