Серия
Хрониките на Амбър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sign of Chaos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 80 гласа)

Глава 10

Разходихме се обратно до моите покои. Отворих вратата и щракнах с пръсти, за да светне, а Найда обиколи набързо спалнята ми и замръзна при вида на закачалката.

— Кралица Джасра! — каза тя.

— А-ха. Имала малък спор с един магьосник на име Маскирания — обясних аз. — Познай чии аргументи са натежали.

Найда вдигна лявата си ръка, докосна тила на Джасра и пръстите й се плъзнаха по врата, а после и по гърба на магьосницата. Движенията й не ми говореха абсолютно нищо.

— Само не ми казвай, че и ти си магьосница — казах аз. — Защото напоследък жадувам да срещна човек, който да не е наясно с тайните на Умението.

— Не съм магьосница — отвърна тя. — Никога не съм се занимавала с нещо подобно. Разполагам само с един трик, който няма нищо общо с магията, но въпреки това винаги ми помага.

— И какъв е този трик? — попитах аз.

Найда не обърна внимание на въпроса ми, а само отбеляза:

— Здраво са я спипали, няма що. Ключът е някъде в областта на слънчевия сплит. Успя ли вече да го откриеш?

— Да. Имам пълния ключ към заклинанието.

— А тя защо е тук?

— От една страна, защото обещах на нейния син Риналдо да я измъкна от ръцете на Маскирания, и, от друга, за да го накарам да се държи като добро момче.

Затворих входната врата и дръпнах резето. Когато се обърнах, Найда вече бе вперила поглед в мен.

— Виждал ли си го напоследък? — попита тя, сякаш съвсем между другото.

— Да. Защо?

— Просто попитах.

— Доколкото си спомням, щяхме да си помагаме взаимно — казах аз.

— Аз пък си мислех, че сме тръгнали да търсим сестра ми.

— Тя може да почака още няколко минути, при условие че знаеш нещо интересно за Риналдо.

— Просто ми беше любопитно къде е той сега.

Обърнах й гръб и отидох до раклата, където държа резервните си материали за рисуване. Извадих каквото ми трябваше и го занесох до статива. Докато се занимавах с това, подхвърлих:

— Нямам представа къде е.

Нагласих картонения лист и седнах удобно. После затворих очи и се опитах да извикам максимално точно образа на Корал в съзнанието си. Нямаше никакви гаранции, че за краткото време, което бяхме прекарали заедно, съм успял да уловя всички основни детайли на нейното излъчване. Дори да си помогнех с някои магически номера, ефектът пак щеше да остане под въпрос. Въпреки това бях длъжен да опитам. Отворих очи и започнах да рисувам. Използвах техниката, която бях усвоил в Хаос. Тя е по-различна от тази, която се използва в Амбър, но едновременно с това и доста сходна с нея. Владея достатъчно добре и двете техники, но съм по-бърз в тази, която изучих по-напред.

Найда се приближи до мен и се загледа в скицата, без да ме попита какво правя. И слава Богу.

— Кога го видя за последен път? — попита тя.

— Кого?

— Люк.

— Тази вечер — отвърнах аз.

— Къде?

— Той дойде тук.

— А сега тук ли е?

— Не.

— Къде го видя за последен път?

— На една поляна в Ардън. Защо?

— На доста странно място сте се разделили.

Продължих да дооформям веждите на Корал.

— И условията, при които се разделихме, бяха странни.

Още малко работа по очите, няколко поправки по косата…

— Странни ли? В какъв смисъл?

Още малко цвят на страните…

— Няма значение — казах.

— Добре — съгласи се тя. — Вероятно не е чак толкова важно.

Реших да не захапвам кукичката, защото най-неочаквано започнах да долавям нещо. И преди ми се е случвало при нанасянето на последните щрихи върху нечия Карта да се съсредоточа върху образа прекалено настойчиво и несъзнателно да осъществя контакт…

— Корал! — казах аз, докато чертите й се раздвижваха и придобиваха дълбочина.

— Мерлин… — ми отвърна тя. — Аз… имам си неприятности.

Странно, зад нея не се забелязваше абсолютно нищо. Имаше само мрак. Усетих как Найда сложи ръка на рамото ми.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Да… Много е тъмно тук — каза тя. — Наистина много.

Естествено. Никой не може да променя Сенките или пък да използва някоя от Картите без помощта на светлината.

— Лабиринтът ли те изпрати там?

— Не.

— Хвани ръката ми — казах аз. — После ще ми кажеш какво се е случило.

Протегнах ръка към нея.

— Те… — започна тя.

Образът проблесна и връзката се разпадна. Усетих как Найда стисна леко рамото ми.

— Какво стана? — попита тя.

— Не знам. Някой блокира връзката ни. Нямам представа каква сила стои зад това.

— Какво ще правиш сега?

— След малко ще опитам пак — казах аз. — Вероятно в момента ще ми е трудно да установя контакт, но може би след известно време съпротивлението ще отслабне. Поне я чухме да казва, че е добре.

Измъкнах колодата, която обикновено нося със себе си, и извадих Картата на Люк. Нямаше да е зле да разбера какво става с него. Найда погледна Картата и се усмихна.

— Нали каза, че си го видял съвсем наскоро.

— Цял куп неща може да са станали оттогава.

— Убедена съм, че наистина е така.

— Да не би да искаш да кажеш, че знаеш какво се е случило с него? — попитах аз.

— Ами, да.

Вдигнах Картата.

— И какво му се е случило? — попитах аз.

— Готова съм да се обзаложа, че няма да успееш да се свържеш с него.

— Ще видим.

Концентрирах се и насочих мислите си към Люк. После още веднъж. След около минута смръщих вежди и се обърнах към Найда.

— Как разбра?

— Люк блокира връзката. Аз също бих го направила… при подобни обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

Найда се усмихна дяволито, отиде до близкото кресло и се разположи и него.

— Като че ли отново разполагам с нещо, което те интересува живо — каза тя.

— Отново ли?

Огледах я внимателно. Нещо в мозъка ми прещрака и всичко си дойде на мястото.

— Ти го наричаш по-често Люк, а не Риналдо — отбелязах аз.

— Така е.

— Чудех се кога ли ще се появиш отново.

Тя продължи да се усмихва.

— А аз използвах набързо заклинанието, което бях ти приготвил — казах аз. — Не че се оплаквам. То може би ми спаси живота. Предполагам, че това не те обижда.

— Ще го преживея.

— Ще те попитам отново какво точно искаш. Само посмей да ми кажеш пак, че искаш просто да ми помогнеш и да ме предпазиш, и ще те превърна в закачалка.

Тя се засмя.

— Според мен сега се нуждаеш от цялата помощ, която можеш да получиш.

— Зависи какво разбираш под „помощ“.

— Кажи ми какво си намислил, а аз ще ти кажа дали бих могла някак да ти помогна.

— Добре — съгласих се аз. — Докато си говорим, ще се преоблека. Нещо не се виждам да щурмувам крепост в тези дрехи. Мога ли да ти услужа с нещо по-подходящо? Този анцуг също не ми се връзва.

— Няма нужда. Започни от къщата в Арбор, става ли?

— Добре — казах аз и продължих да я въвеждам в ситуацията, като междувременно успях да се облека по-надеждно. Вече не я възприемах като красива млада дама, а по-скоро като странно същество, приело човешка форма. Докато разказвах, тя седеше на креслото, вперила поглед в стената или отвъд нея. Накрая млъкнах, но това като че ли не й направи особено впечатление. Използвах това, за да взема отново Картата на Корал и да се опитам да се свържа с нея. Нищо не излезе. Опитах и с Люк, но резултатът беше същият.

Тъкмо се канех да прибера Картата на Люк при останалите, да подредя колодата и да я върна в кутията, когато забелязах една друга Карта, припомняща ми за предложение, което почти бях забравил. Извадих я и се съсредоточих върху образа…

— Да, Мерлин — каза Мандор няколко секунди по-късно. Беше седнал на някаква тераса, от която се разкриваше разкошна панорама към непознат за мен град на фона на вечерното небе. На ниската масичка до него се виждаше чаша еспресо.

— Веднага. Побързай — казах аз. — Ела при мен.

Найда бе започнала да издава гърлено ръмжене от самото начало на контакта. Хванах ръката на Мандор, тя скочи на крака и тръгна към мен, вперила поглед в Картата, но замръзна на мястото си при вида на стройния, облечен в черно мъж, който застана пред нея. Двамата за миг се погледнаха безизразно за миг, след това Найда направи една решителна крачка и вдигна ръце към Мандор. Неговата ръка потъна мълниеносно в гънките на тогата му и оттам се разнесе остро металическо щракване.

Найда замръзна отново.

— Интересно — каза Мандор, после вдигна лявата си ръка и я прокара пред лицето й. Очите й не трепнаха. — Това ли е онази Винта — май така й беше името, за която ми спомена преди?

— Да, само че сега се казва Найда.

Мандор измъкна отнякъде малка сфера от тъмен метал, постави я върху разтворената длан на лявата си ръка и я поднесе към лицето на Найда. Сферата се задвижи бавно и започна да описва кръгове по посока на часовниковата стрелка. Найда издаде един-единствен звук — нещо средно между плач и въздишка. После падна на колене, опря ръцете си на земята и сведе глава. От устата й се стече пяна.

Мандор бързо каза няколко думи на един архаичен вариант на Тари. Не успях да разбера нито една от тях. Тя му отговори утвърдително.

— Мисля, че намерих отговора на твоята загадка — каза той. — Спомняш ли си нещо от уроците за Съответствията и Върховната Непреодолимост?

— Само най-общите постановки — отговорих аз. — Навремето не си падах особено по тази част от учебната материя.

— Жалко. Трябва да намериш време за един опреснителен курс при Сухай.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Съществото, обладало това доста приемливо човешко тяло, е тай’ига — обясни Мандор.

Зяпнах. Тай’ига са раса от безтелесни демони, които обитават мрака отвъд Покрайнините. Спомням си как ни разказваха, че те са много силни и е трудно да бъдат покорени.

— Ъ-ъ… можеш ли да я накараш да спре да се лигави върху килима ми? — казах аз.

— Разбира се — отвърна Мандор и махна с ръка. Сферата се търкулна на пода пред нея, сякаш беше лека като перце, и започна да описва нови кръгове.

— Стани — каза той, — и спри да изпускаш органичните си течности на пода.

Тя изпълни заповедта и се изправи с отсъстващо изражение.

— Седни на този стол — заповяда Мандор и посочи стола, на който бе седяла допреди малко.

Найда се подчини. Сферата я последва и заописва кръговете си около стола.

— Не мога да освободя това тяло, без да освободя и нея — каза Мандор. — Мога да й причиня невероятни мъки чрез своята сфера на силата. Бих могъл да я накарам да отговори на въпросите ти. Кажи ми какво искаш да знаеш.

— Тя чува ли ни?

— Да, но не може да говори без моето разрешение.

— Няма смисъл да й причиняваме излишна болка. Може би заплахата ще бъде напълно достатъчна. Искам да знам защо ме следва навсякъде.

— Добре — каза Мандор. — Това е въпросът, тай’ига. Отговори!

— Следвам го, за да го предпазя — каза тя с равен глас.

— Това вече съм го чувал. Искам да знам защо.

— Защо? — повтори Мандор моя въпрос.

— Длъжна съм да го сторя — отговори тя.

— Защо си длъжна? — попита Мандор.

— Аз… — Зъбите й се впиха в долната й устна и от нея потече кръв.

— Защо?

Лицето й почервеня и по него избиха капчици пот. Очите й бяха все така празни, но въпреки това се изпълниха със сълзи. Тънка струйка кръв се стече по брадичката й. Мандор протегна юмрука си към нея и го разтвори. В дланта му се появи нова сфера. Той я задържа на около двайсет сантиметра от челото на Найда и след това я пусна. Сферата увисна във въздуха.

— Нека дверите на болката се разтворят — каза Мандор и докосна леко гладката й повърхност.

Малката сфера се задвижи мигновено по елиптична орбита, чийто две най-близки точки съответстваха на слепоочията на Найда. Тя нададе вой.

— Млъкни! — каза Мандор. — Страдай безмълвно!

Сълзите се стекоха по страните й, кръвта по брадичката…

— Спри! — извиках аз.

— Както кажеш. — Мандор се протегна, хвана сферата между палеца и показалеца на лявата си ръка и я притисна леко. Когато я пусна, тя увисна неподвижна на около два сантиметра от лявото ухо на Найда.

— Сега можеш да отговориш на въпроса — каза Мандор. — Това беше един нищожен намек за това, което бих могъл да направя с теб. Мога да те доведа и до самия край.

Устните й се разтвориха, но всичко, което успя да произнесе, бе само един гъргорещ звук.

— Мисля, че не избрахме правилния подход — казах аз. — Не можеш ли да я накараш да говори нормално, вместо да продължаваме по системата „въпрос-отговор“?

— Чу какво каза той — заяви Мандор. — Това е и моята воля.

Тя простена и след това каза:

— Ръцете ми… Моля ви, освободете ръцете ми.

— Освободи ги — казах аз.

— Ръцете ти са свободни — произнесе Мандор.

Найда раздвижи пръстите си.

Отворих едно от чекмеджетата на близкия шкаф и извадих оттам носна кърпичка. Пресегнах се, за да й я подам, но Мандор хвана ръката ми. После взе кърпичката и я подхвърли към нея.

— Не преминавай защитната граница на сферата — предупреди ме той.

— Няма да го нараня — каза тя и избърса страните и брадичката си. — Нали ти казах, че искам да го предпазя.

— Необходима ни е повече информация — каза Мандор и отново се пресегна към сферата.

— Чакай — казах аз. После се обърнах към нея: — Можеш ли поне да обясниш защо не можеш да ми кажеш?

— Не — отвърна ми тя. — Резултатът би бил същият.

Неочаквано ми хрумна да погледна на проблема от гледната точка на информатиката.

— Значи трябва да ме предпазиш на всяка цена, така ли? — попитах аз. — Това е твоята първостепенна задача?

— Да.

— Но не можеш да ми кажеш кой те е натоварил с тази задача и защо?

— Да.

— Нека предположим, че стане невъзможно да ме предпазиш, без да ми отговориш кой те е пратил и защо.

Найда смръщи вежди.

— Аз… — каза тя. — Аз не… Единственият начин?

После затвори очи и вдигна ръце към лицето си.

— Аз… Тогава би ми се наложило да ти отговоря.

— Е, това вече е нещо — казах аз. — Значи би пренебрегнала второстепенното условие, за да изпълниш първостепенната си задача?

— Да, но ситуацията, която ти описа, е нереална.

— Напротив — каза Мандор. — Няма да можеш да изпълниш първостепенната си задача, ако престанеш да съществуваш. Следователно не трябва да го допуснеш. Но аз ще те унищожа, ако не отговориш на двата ни въпроса.

Найда се усмихна.

— Едва ли — каза тя.

— Защо не?

— Попитай Мерлин как би се променила дипломатическата атмосфера, ако дъщерята на премиер-министъра на Бегма бъде намерена мъртва в неговата стая. Особено след като вече е отговорен за изчезването на другата дъщеря.

Мандор се намръщи и погледна към мен.

— Не разбирам за какво става въпрос — каза той.

— Няма значение — отговорих аз. — Тя лъже. Ако нещо се случи с нея, истинската Найда ще оцелее. Точно така стана с Джордж Хансен, Мег Девлин и Винта Бейл.

— Да, обикновено става така — съгласи се тя. — Има обаче една малка подробност. Всички те бяха живи, когато се вселих в телата им. Найда умря след кратко боледуване. Тя ми даде точно това, от което се нуждаех, затова аз възстанових тялото й. Найда вече я няма. Ако аз си отида, тук ще остане просто един труп или лишено от съзнание тяло.

— Блъфираш — казах аз, но си спомних какво ми бе казала Вайъли.

— Напротив.

— Няма значение — казах аз. — Мандор, ти каза, че можеш да й попречиш да напусне това тяло и да ме последва.

— Да — отвърна ми Мандор.

— Добре, Найда. Аз смятам да отида до едно място, където ще се намирам в огромна опасност. Въпреки това няма да ти позволя да ме последваш и да изпълниш задачата си.

— Недей — каза тя.

— Ти просто не ми оставяш никакъв избор. Не мога да ти позволя да дойдеш, без да знам с кого си имам работа.

Найда въздъхна и след това каза:

— Значи все пак намери начин да ме накараш да наруша второстепенното условие, за да не се проваля в първостепенната си задача. Много изобретателно от твоя страна.

— Сега ще ми кажеш ли това, което искам да зная?

Тя поклати глава.

— Невъзможно ми е от чисто физическа гледна точка. Не е въпрос на желание. Но… Мисля, че бихме могли да намерим заобиколен път.

— Какво предлагаш?

— Мога да доверя отговорите на трета страна, която също е заинтересована от твоята безопасност.

— Искаш да кажеш…

— Ако излезеш за известно време от стаята, аз ще кажа на твоя брат нещата, които не бих могла да кажа пред теб.

Обърнах се към Мандор и погледите ни се срещнаха.

— Ще изляза за малко в коридора — казах миг след това.

И го направих. Докато разглеждах един от гоблените на стената, из главата ми кръжаха цял рояк тревожни мисли. Като например тази, че аз никога не й бях споменавал, че Мандор ми е брат.

Доста по-късно на вратата се показа Мандор. Аз тръгнах към него, но той вдигна ръка. Спрях и го изчаках да се приближи. Докато вървеше към мен, той се огледа на няколко пъти.

— Това е дворецът в Амбър, нали? — поинтересува се той.

— Да. Може би не най-представителното крило, но на мен определено ми пасва.

— Ще ми се да го разгледам в по-спокойни времена.

Кимнах.

— Ще разчитам на това. Е, кажи какво стана вътре?

Мандор мерна гоблена, който бях съзерцавал допреди малко, и се загледа в него.

— Странна работа — каза той. — Не мога да ти кажа.

— Как така?

— Все още ми имаш доверие, нали?

— Естествено.

— Тогава ми се довери и за това. Имам си много добра причина да не ти кажа какво научих.

— Хайде, Мандор! Какво става, дявол да го вземе?

— Тай’ига-та не представлява опасност за теб. Наистина е загрижена за безопасността ти.

— Това ли е всичко? Искам да знам защо.

— Забрави — отсече Мандор, — поне засега. Така ще е по-добре за теб.

Тръснах глава. Пръстите ми се свиха в юмрук и се заоглеждах из стаята за нещо, върху което да го стоваря.

— Знам как се чувстваш и въпреки това те моля да се откажеш — каза той.

— Искаш да кажеш, че истината би могла да ми навреди по някакъв начин, така ли?

— Не съм казвал нещо подобно.

— Или пък просто се боиш да ми кажеш?

— Откажи се, това е!

Отвърнах поглед от него и овладях нервите си.

— Сигурно наистина си имаш солидна причина за това — реших накрая.

— Да, имам.

— Няма да се откажа. Но сега определено не разполагам с нужното време, за да преодолея подобна пречка. Добре, ти си имаш твоите причини, аз пък си имам спешна работа на друго място.

— Тя спомена за Джърт и Маскирания, които те чакали във Владението — мястото, където Бранд е придобил силата си.

— Да, там смятам да отида.

— Тя се надява да дойде с теб.

— Друг път.

— Аз също бих те посъветвал да не я вземаш със себе си.

— А ще я задържиш ли тук, докато приключа с това?

— Не — каза Мандор. — Смятам да дойда с теб. Преди да тръгнем, ще я накарам да изпадне в много дълбок транс.

— Но ти не знаеш как се развиха събитията след нашата вечеря. Случиха се доста неща, за които нямах време да те предупредя.

— Няма значение. Знам, че става въпрос за вманиачен магьосник, за Джърт и за някакво опасно място. Това ми е напълно достатъчно. Ще дойда с теб и ще ти помогна.

— Никак даже не е достатъчно — възпротивих се аз. — Може това да не се окаже по силите и на двама ни.

— Дори така да е, тай’ига-та може да се превърне в пречка.

— Нямах предвид нея. Става въпрос за ей оная замръзнала дама до вратата.

— Смятах да те попитам за нея. Сигурно е твой враг, който си решил да накажеш.

— Да, тя беше мой враг. Освен това си пада гаднярка и двуличница. Да не говорим, че ухапването й е отровно. Но също така е и прогонена от престола си кралица. Не аз я подредих така. Това е дело на магьосника, който сега ми е вдигнал мерника. Тя е майка на един мой приятел, затова я спасих и я донесох тук като гаранция. Досега нямах дори най-малкия повод да поискам да я освободя.

— Аха, смяташ да я спечелиш като съюзник срещу вашия общ враг.

— Точно така. Тя познава отлично мястото, където смятам да отида. Проблемът е, че никак не ме харесва. Боя се, че противоотровата, която синът й ми предложи, може да се окаже твърде слаба, за да неутрализира омразата й.

— Мислиш ли, че владее Умението добре?

— Убеден съм в това. Освен това е най-злопаметното същество, за което се сещам.

— Когато е необходима допълнителна мотивация, заплахите и съблазните винаги вършат добра работа. Материализирал съм някои от своите представи за ада — по чисто естетически причини. Бих могъл да я пратя на една бърза обиколка из тях. От друга страна, бих могъл да осигуря и едно ковчеже със скъпоценни камъни.

— Не знам — казах аз. — Нейната мотивация не е чак толкова прозрачна. Нека опитам да се оправя сам, доколкото това е във възможностите ми.

— Разбира се. Това бяха само предложения.

— Смятам първо да я освободя от заклинанието, да й направя предложението си и да се опитам да преценя реакцията й.

— Няма ли някой друг от твоите роднини тук, когото да искаш да вземеш със себе си?

— Не искам да им разкривам намеренията си. Не е изключено просто да ми забранят да отида до Владението преди Рандъм да се е върнал. Не мога да го изчакам.

— Мога да събера малко воини от Хаос.

— Тук? В Амбър? Ако Рандъм надуши нещо подобно, дворецът ще ми се види тесен. Току-виж ме обвинили в измяна.

Мандор се усмихна.

— Това място ми напомня за дома — отбеляза той и тръгна към моите покои.

Щом влязохме вътре, видях, че Найда седи все още на същото кресло, обгърнала коленете си и вперила поглед в малката метална сфера, която бе увиснала във въздуха на трийсетина сантиметра от челото й. По-голямата сфера продължаваше да описва бавни кръгове по пода.

Мандор забеляза, че я гледам и обясни:

— В момента е в състояние на съвсем лек транс. Може да ни чува. Можеш да я събудиш веднага щом пожелаеш.

Кимнах и се обърнах към Джасра. Беше неин ред.

Свалих всички дрехи, с които я бях окичил, и ги оставих на един стол в другия край на стаята. После изтрих с мокра кърпа клоунския грим от лицето й.

— Дали не пропуснах нещо? — казах по-скоро на себе си.

— Чаша вода и огледало — каза Мандор.

— Това пък за какво?

— Сигурно ще е жадна. Освен това се обзалагам, че няма да пропусне да се огледа.

— Звучи ми логично — казах аз и придърпах една малка масичка. Върху нея сложих кана с вода, чаша и едно малко огледало.

— Съветвам те също да я прихванеш, в случай, че падне, след като я освободиш от заклинанието.

— Прав си.

Обгърнах раменете й с лявата си ръка, но си спомних за отровните й целувки и се отдръпнах на ръка разстояние.

— Ако ме ухапе, ефектът ще е почти мигновен — отбелязах аз. — Бъди готов да се защитиш, ако се случи нещо подобно.

Мандор измъкна нова сфера и я подхвърли във въздуха. Тя описа дъга, на чийто връх се забави неестествено дълго, и след това се върна в ръката му.

— Добре — казах и после изговорих нужните думи.

Не последва нищо чак толкова драматично. Тя просто рухна в ръцете ми и аз я прихванах.

— В безопасност си — заявих аз и добавих: — Риналдо знае, че си тук. Ето, седни на това кресло. Искаш ли малко вода?

— Да — отговори тя.

Очите й шареха наоколо, докато пресушаваше чашата. Замислих се дали пък не използва момента, за да си приготви някое удачно за случая заклинание. Погледът й се спря на няколко пъти върху Мандор, сякаш се опитваше да го прецени. Загледа се и в Найда — продължително и настойчиво.

Накрая остави празната чаша на масата и се усмихна.

— Предполагам, че съм твоя пленница, Мерлин — каза тя и се задави леко. Наля си още вода и отпи отново.

— По-скоро гостенка — уточних аз.

— Нима? И как се озовах тук? Може би паметта ми изневерява, но не си спомням да съм приемала твоята покана.

— Донесох те тук от Владението на Четирите Свята. „Донесох“ е точната дума.

— И кое ще да е това „тук“?

— Моите покои в двореца на Амбър.

— Значи все пак съм пленница — заяви Джасра.

— Гостенка — поправих я аз за втори път.

— В такъв случай би трябвало да ме представиш, или греша?

— Извини ме. Мандор, това е Нейно Величество Кралицата на Кашфа. Ваше Величество, за мен е огромна чест да ви представя своя брат Лорд Мандор.

Джасра леко склони глава. Мандор се приближи и коленичи, а тя поднесе ръка към устните му. Братлето си го бива повече от мен в дворцовия етикет. Аз лично бих подушил първо опакото на ръката й, за да разбера дали случайно не ухае на горчиви бадеми. Бас държа, че жестът на Мандор й хареса. Тя продължи да го оглежда с още по-голям интерес.

— Не знаех, че кралското семейство на Амбър има член на име Мандор — отбеляза Джасра.

— Мандор е наследник на Графството Сауал в Царството на Хаоса — отвърнах аз.

Очите и се разшириха.

— И ти твърдиш, че той е твой брат?

— Определено.

— Успя да ме изненадаш — заяви Джасра. — Бях забравила за двойното ти потекло.

Аз се усмихнах и отстъпих встрани.

— А това…

— Познавам Найда. Защо момичето е толкова… отнесено?

— Твърде сложно е за обяснение — казах аз. — Освен това ни предстои да обсъдим далеч по-интересни за теб подробности.

Джасра ме погледна и лявата й вежда подскочи иронично.

— Истината — тази толкова крехка и сложна материя — каза тя. — Появи ли се неочаквано на повърхността, все на някой ще му се завие свят. Какво искаш от мен?

Продължих да се усмихвам.

— Да приемеш нещата такива, каквито са — казах.

— Оценявам факта, че се намирам в двореца на Амбър, а не в някоя мрачна килия, и че съм в компанията на двама джентълмени, които засега се държат съвсем прилично. Не бих могла да пренебрегна и една друга подробност — вече не съм в онова унизително положение, за което ми говорят последните ми спомени. На теб ли дължа всичко това?

— Да.

— Нещо ме кара да се съмнявам, че жестът ти се дължи изцяло на твоя алтруизъм.

— Направих го заради Риналдо. Той се опита да те измъкне, но си го отнесе. Аз пък се сетих за друг начин, изпробвах го и той проработи.

Лицевите й мускули се напрегнаха щом споменах името на сина й. Реших, че би предпочела да го наричам така, а не „Люк“.

— Той добре ли е? — попита Джасра.

— Да — казах аз с надеждата, че казвам самата истина.

— Защо тогава не е тук?

— Някъде с Далт е. Не съм сигурен къде точно. Но…

В този миг Найда издаде кратък стон и ние се обърнахме към нея, но тя не помръдна. Мандор ме погледна въпросително, а аз леко поклатих глава. Не исках да я изваждаме от транса й точно сега.

— Тоя варварин му обърка живота — отбеляза Джасра, закашля се отново и пийна малко вода. — Толкова исках Риналдо да получи добро възпитание, вместо да язди и да прави глупости през по-голямата част от времето си. Много ме разочарова с лекомислието си.

Тя погледна отново към Мандор, усмихна му се и попита:

— Нямаш ли нещо по-силно от вода?

— Имам — отвърнах й аз, отворих една бутилка с вино и й налях от него в друга чаша. Погледнах към Мандор, но той поклати глава.

— Но трябва да признаеш, че Риналдо се справяше страхотно на лекоатлетическата писта — добавих аз, за да защитя Люк. — Никога няма да забравя онзи финален спринт на студентските игри.

Джасра се усмихна и пое чашата.

— О, да — каза тя. — Тогава той подобри световния рекорд. Все още го виждам как пресича финалната линия.

— Ти си била там?

— Не пропусках нито едно от големите му състезания. Дори съм те гледала да бягаш. Не беше зле.

Тя отпи от виното си.

— Искаш ли да поръчам да ти донесат нещо за вечеря? — попитах аз.

— Не, не се чувствам гладна. Преди малко спомена за някакви интересни подробности…

— Точно така. Доколкото знам във Владението, между теб и Маскирания се е състоял малък магьоснически диспут…

— Маскираният?

— Магьосникът със синята маска, който сега се разпорежда там.

— А, да. Имаше нещо такова.

— Правилно съм схванал хода на събитията, нали?

— Но нещата далеч не са толкова очевидни. Той успя да ме изненада, преди да успея да се защитя. Но това определено няма да се повтори.

— Сигурно. Но…

— Тайно ли успя да ме измъкнеш? — прекъсна ме тя. — Или ти се наложи да си премериш силите с Маскирания?

— Посдърпахме се — казах аз.

— В какво състояние го остави?

— Погребан под купчина оборски тор.

Джасра се изсмя.

— Чудесно! Харесвам мъжете с чувство за хумор.

— Трябва да се върна — добавих аз.

— О? И защо?

— Защото Маскираният се е съюзил с един мой враг на име Джърт. И двамата явно искат смъртта ми.

Тя сви леко рамене.

— Щом Маскираният не може да се мери с теб, не виждам къде е проблемът, дори той да е успял да си намери съюзник.

Мандор се прокашля.

— Простете, че се намесвам — каза той, — но Джърт е адепт на Логрус и магьосник от Хаос.

— Това вероятно променя съотношението на силите — съгласи се Джасра.

— Играта истински ще загрубее, ако двамата успеят да изпълнят своя последен замисъл — уточних аз. — Подозирам, че Маскираният възнамерява да подложи Джърт на същия ритуал, през който е минал твоят покоен съпруг — нещо, свързано с Извора на Силата.

— Не! — извика тя, скочи на крака и разля виното си, за да опропасти окончателно вече олигавения от Найда килим. — Това не бива да се повтаря!

Очите й блеснаха и замятаха мълнии, но веднага след това тя за пръв път ми се стори уязвима.

— Нали така го загубих завинаги… — каза тя.

И в следващия миг лицето й се отърси и от най-малкия намек за слабост.

— Не успях да допия виното си — подхвърли Джасра и седна отново на креслото.

— Ще ти налея друга чаша.

— Това на масичката да не би да е огледало?