Роджър Зелазни
Кръвта на Амбър (8)

Глава 8

След като слязох долу, отидох до мястото, на което се бях сдобил със стълбата, тъй като беше закътано от няколко страни.

Взех една от белите карти. Нямах време за губене. Но когато измъкнах молива от джоба си, открих, че се е счупил. Измъкнах меча, дълъг приблизително колкото ръката ми, от ножницата и сложих началото на нова глава в историята на хладните оръжия. Предполагам, че никой преди мен не се е опитвал да остри молив с меч.

Около минута по-късно Картата вече лежеше на един плосък камък пред мен, а аз бях нанесъл първите щрихи от скицата на моята стая в Арбор. Енергията на Логрус пулсираше в ръцете ми. Налагаше се да работя бавно, за да успея да уловя в рисунката си и атмосферата на мястото. След като я завърших, се отдръпнах леко. Наистина беше готова, точно такава, каквато трябваше да бъде. Отворих съзнанието си и се съсредоточих върху своето творение. Накрая то се превърна в реалност. След това просто стъпих в стаята. Чак тогава се сетих, че бях забравил да попитам Люк още нещо, но вече беше твърде късно.

Погледнах през прозореца и забелязах, че сенките на дърветата са се проточили на изток. Очевидно бях отсъствал през по-голямата част от деня.

Обърнах се и видях, че върху оправеното сега легло е поставена бележка, затисната с края на възглавницата. Отидох до там и я взех, като преди това прибрах синьото копче, което бе оставено върху нея.

Беше написана на английски.

ПРИБЕРИ КОПЧЕТО НА СИГУРНО МЯСТО, ДОКАТО ТИ ПОТРЯБВА ОТНОВО. НА ТВОЕ МЯСТО НЕ БИХ ГО РАЗНАСЯЛА БЕЗ ПРИЧИНА. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ПОСТЪПИ ПРАВИЛНО. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ МНОГО СКОРО ЩЕ РАЗБЕРА ДАЛИ Е ТАКА. ДО СКОРО.

Липсваше подпис.

Къде да го намеря това сигурно място? Така или иначе не можех да оставя копчето тук. Затова го загънах в бележката и го прибрах в джоба си. После взех наметалото си от дрешника и го метнах през рамо.

Излязох от стаята. Бравата беше разбита, затова оставих вратата широко отворена. В коридора спрях за малко и се заслушах. Наоколо не се чуваха нито гласове, нито нечии стъпки.

Отидох до стълбите и тръгнах надолу. Забелязах я едва когато почти бях слязъл. Беше застанала неподвижно до един от прозорците вдясно от мен. На една малка масичка до нея бе оставен поднос с хляб, сирене и бутилка с чаша.

— Мерлин! — каза тя изведнъж и понечи да стане. — Слугите ми казаха, че сте тук, но когато ви потърсих, не можах да ви открия.

— Извикаха ме спешно — казах аз. После слязох по последното стъпало и тръгнах към нея. — Как се чувствате?

— Добре, а вие… Какво всъщност знаете за мен? — попита тя.

— Вие вероятно не си спомняте нищо от случилото се през последните няколко дни — отбелязах аз.

— Прав сте — каза тя. — Няма ли да седнете?

После ми посочи един стол от другата страна на масичката.

— Подкрепете се. — Тя кимна към подноса. — Нека ви налея малко вино.

— Благодаря — казах аз. Виното беше бяло. Тя стана и отиде до един шкаф в другия край на стаята. После се върна при масичката, наля ми конска доза от „Пикнята на Бейл“ и остави чашата близо до мен. Реших, че сигурно пазят доброто вино за себе си.

— Какво можете да ми разкажете за това бяло петно в паметта ми? — попита тя. — Знам само, че бях в Амбър, а после изведнъж се озовах тук без спомени от изминалите дни.

— Да-а — казах аз и си взех една бисквита с парченце сирене. — Кога приблизително дойдохте отново на себе си?

— Ами, тази сутрин.

— Не се притеснявайте — казах й аз. — Нови пристъпи няма да има.

— Но какво е това?

— Нещо като местен феномен — обясних аз и опитах виното.

— Прилича ми повече на магия, отколкото на настинка.

— Предполагам, че в известна степен сте права — съгласих се аз. — Човек никога не знае какво ще долети тук от някоя Сянка. Но почти всички, които са преживели нещо подобно, вече се чувстват добре.

Тя смръщи вежди.

— Много странно.

Взех си още няколко бисквити и отпих отново от чашата. Наистина бяха нарочили доброто вино за вътрешна консумация.

— Наистина няма за какво да се тревожите.

Тя се усмихна и кимна.

— Вярвам ви. А вие как се озовахте тук?

— Спрях, за да си почина на път за Амбър — казах аз. — Всъщност можете ли да ми заемете един от конете си?

— Разбира се — отвърна ми тя. — Кога смятате да тръгнете?

— Веднага, щом получа коня — казах аз.

Тя се изправи.

— Не знаех, че бързате толкова. Веднага ще ви заведа до конюшните.

— Благодаря.

Грабнах още две бисквити и парче сирене и допих виното си.

Зачудих се къде ли се носи сега синята мъгла.

Избрах си един добър кон и го оседлах. Тя ми каза, че после мога да го оставя в конюшнята на градската им къща. Облякох наметалото и после притиснах ръцете й между дланите си.

— Благодаря ви за гостоприемството, макар да нямате спомени за него.

— Не се сбогувайте още тук — каза тя. — Минете покрай кухненската врата до терасата. Ще ви дам бутилка с вода и храна за пътуването. Не сме успели да завържем някаква главозамайваща връзка през последните дни, нали?

— Ще мълча до гроб. Като истински джентълмен — казах аз.

Винта се усмихна и ме перна по рамото.

— Защо не ме посетите някой път в Амбър — каза тя — за да освежите паметта ми?

Взех още комплект пътни чанти, които вървяха със седлото, торба със зоб за Дим — така се казваше конят — и един по-дълъг ремък за връзване. После се метнах на коня и го подкарах бавно след Винта, ескортиран от няколко кучета. Заобиколих къщата и щом се изравних с кухнята, слязох от седлото. Огледах отново терасата и си помислих, че бих искал и аз да имам такава пред къщата си, за да мога да се наслаждавам истински на утринното си кафе. А може би щеше да ми липсва по-скоро нечие присъствие?

Малко след това вратата се отвори и на терасата излезе Винта. Тя ми подаде бутилка и вързоп, които аз наместих в едната от чантите.

— Ще предадете ли на баща ми, че смятам да остана тук още няколко дни? — попита тя. — Кажете му, че ми е било зле, но вече се чувствам напълно възстановена.

— С удоволствие.

— Не знам каква е истинската причина за идването ви тук, но ако става въпрос за политика и интриги, ще е по-добре да ми я спестите.

— Добре — казах аз.

— Една от прислужничките е занесла закуска в леглото на някакъв едър, червенокос мъж, който изглеждал тежко ранен. Сигурно ще е по-добре всички да забравим за това?

— Би могло да се каже.

— Вече е забравено. Но бих искала да чуя скоро цялата история.

— Аз също — отбелязах аз. — Ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Е, желая ви приятно пътуване.

— Благодаря ви. И аз се надявам да е приятно.

Стиснах ръката й, после обърнах и се качих на коня.

— Сбогом.

— Ще се видим в Амбър — каза тя.

Заобиколих отново къщата, за да се озова при конюшните. Подминах ги и тръгнах по една пътека, която водеше в нужната посока. Откъм двора се разнесе вой на куче. Миг по-късно солото се превърна в дует. Лекият южен ветрец понесе след мен няколко листа. Исках да се озова по-скоро на пътя — далеч от имението и насаме със себе си. Ценя усамотението, защото то ми позволява да преценя всичко по най-добрия начин, а точно сега разполагах с предостатъчно теми за размисъл.

Поведох коня на североизток. Десетина минути по-късно се озовах на черния път, по който бяхме яздили през предишния ден. Този път тръгнах на запад. Скоро стигнах до кръстопътя с километричния камък, който сочеше, че за да стигна до Амбър, трябва да тръгна направо. Продължих нататък.

По жълтеникавата пръст на пътя, по който бях тръгнал, личаха многобройните следи от колелата на фургони. Следвах контурите на ландшафта, който преминаваше през неразорани поля, чийто граници бяха очертани от ниски каменни огради. От двете страни на пътя от време на време се появяваха по няколко дървета. Конят напредваше с умерена стъпка и скоро мислите ми се завъртяха около събитията от последните няколко дни.

Това, че имах враг, не подлежеше на съмнение. Люк ме бе уверил, че се е отказал от плана си да ме убие и аз бях повече от склонен да му вярвам. Как иначе би дошъл точно при мен в това състояние? Дори Винта бе отбелязала този факт. Той наистина е могъл да стигне и сам до кристалната пещера или до някое друго сигурно място. Освен това, Люк вероятно можеше да освободи майка си и без моята помощ. Може би по-скоро искаше да възстанови добрите си отношения с мен, тъй като бях единствената му връзка с Двора на Амбър, а междувременно съдбата му бе обърнала гръб. Имах чувството, че Люк се стреми към официално признание от страна на Амбър и се кани да използва важната информация, за която бе споменал, едновременно като залог за добра воля и като разменна монета. Едва ли точно аз щях да изиграя решаващата роля в неговия план за Джасра. Не и при условие, че Люк, който явно също бе магьосник, вече познаваше отлично крепостта на Владението и разполагаше с отряд от наемници, които би могъл да преведе дотам от сянката Земя. Знаех също, че ония странни патрони щяха да свършат добра работа не само в Амбър, но и там. Но дори да не беше така — какво би му попречило просто да прехвърли малката си армия чрез Картите? Да не говорим, че дори не му беше нужно да печели битката — можеше просто да се пренесе там, да грабне Джасра и да изчезне. Не, аз определено не му бях необходим независимо от това какви точно бяха плановете му. Най-вероятно просто се бе опитал да привлече вниманието ми, за да ми намекне, че разполага с информация, която е склонен да размени срещу по-снизходително отношение от страна на Амбър.

Освен това си мислех, че сега, когато Кейн е мъртъв и семейната чест на Люк е удовлетворена, той е по-склонен да се откаже от първоначалните си планове. Въпреки това Джасра явно искаше да му попречи да спре дотук. Хрумна ми, че споменатата ценна информация би могла да се окаже начин да бъде неутрализирана Джасра. Така че, ако Люк успееше да ни я пробута тихомълком, това от една страна, щеше да го освободи от властта на майка му и от друга, да подобри отношенията му с Амбър. Интересно! Моят основен проблем сега беше да успея да измисля такова обяснение, което да не ме представи като предател, затова че съм го пуснал да си върви. Печалбата от цялата операция си заслужаваше риска.

Дърветата край пътя се бяха умножили, а и гората вече беше съвсем наблизо. Преминах по едно дървено мостче, сковано над бистър поток, и през следващите няколко минути чувах как водата бълбука зад мен. Отляво се виждаха полета с кафеникава пръст и няколко плевни в далечината, отдясно кола със счупена предна ос…

Ами ако не бях преценил правилно поведението на Люк? Дали все пак нямаше някакъв начин, по който да го притисна и да го накарам да си каже всичко на момента? В главата ми започна да се оформя една нова идея. Не умирах от желание да я реализирам, но не можех и да й обърна гръб. Ключовите думи в случая бяха „риск“ и „бърза реакция“. Въпреки това замисълът безспорно имаше и своите достойнства. Развих го, докъдето можах, и после го зарязах, за да се върна към предишните си мисли.

Да, врагът определено беше реален. И след като това не беше Люк, тогава кой? Джасра очевидно оглавяваше листата на кандидатите. При двете ни предишни срещи тя не бе оставила никакво съмнение относно чувствата, които изпитваше към мен. Убийците, които ми бяха устроила засадата на Алеята на Мъртъвците, спокойно можеха да са нейни пратеници. В такъв случай, поне за известно време, трябваше да съм в безопасност — нали сега тя самата бе пленница във Владението. Естествено не беше изключено да е успяла да насъска още някого, преди да я спипат. Но това щеше да е вече прекалено. Защо да хаби всичките си хора само за мен? Все пак аз бях сравнително дребна фигура на игралното поле, а и четиримата мъже, които вече бе изпратила, се бяха оказали почти достатъчни.

А ако не беше Джасра? Тогава животът ми висеше все така на косъм. Магьосникът със синята маска, за когото предполагах, че е Шару Гарул, бе изпратил по петите ми своето торнадо — доста странна увертюра към последвалия дъжд от цветя. Това естествено ме караше да си мисля, че именно той е бил моят събеседник в онзи тайнствен разговор в апартамента на Флора в Сан Франциско, който завърши по същия начин. Не можех да приема странните му послания по друг начин, освен като доказателство, че той има някакви планове за мен. Какво точно ми беше казал? Нещо за това, че е възможно в бъдеще интересите ни да се пресекат. Сега думите му ми се сториха далеч по-интересни.

Но дали Шару Гарул бе изпратил и убийците? Копчето, което бях измъкнал от него, ме караше да мисля, че е запознат с тайните свойства на синия кристал, който ги бе довел при мен. Но останалата част нещо не се връзваше. Най-малко заради това, че интересите ни още не се бяха пресекли. А и подобен замисъл не пасваше на стила на един потаен майстор на фойерверките от цветя с власт над природните стихии. Което, разбира се, можеше да се окаже поредната ми смъртоносна заблуда, предизвикана от желанието да срещна достоен противник в предстоящия магьоснически дуел.

Голите полета отстъпиха пред пущинака и накрая се озовах в началото на гората. Здрачът вече бе проникнал в нейното окичено с пожълтели листа владение. Тази гора не беше толкова гъста и древна като Ардън. От мястото, на което бях застанал, успях да забележа няколко оголени места в горната й част. Загърнах се по-плътно в наметалото и навлязох сред сумрачния й хлад. Пътят продължаваше да е широк и добре отъпкан. Ако и нататък беше все така, преходът нямаше да е особено труден. А аз не бързах. Разполагах с богата колекция от проблеми, над които да си блъскам главата…

Как само ми се искаше да науча повече от странното създание, което за известно време се бе разпореждало с тялото на Винта. Каква ли беше нейната истинска същност? Нейната, точно така. Нещо ме караше да си мисля, че природата на това създание е по-скоро женска, отколкото мъжка, въпреки че то бе обитавало вече и телата на двама мъже — Дан Мартинес и Джордж Хансен. Може би причината за това усещане беше вечерта, прекарана с Мег Девлин. Кой знае. Но аз познавах и Гейл приблизително добре, а Дамата от езерото ми се бе сторила съвсем непринудено женствена…

Достатъчно. Дотук по полови въпроси. Имаше далеч по-важни неща, над които да се замисля. Добре де, каквото и да представляваше тя, оставаше въпросът защо ме преследва така настойчиво, твърдейки, че иска да ме предпази? Трогателно, но все пак какъв беше мотивът й?

Освен това имаше още нещо, далеч по-важно от нейната мотивация. На какво се дължаха необичайните й дарби, си беше нейна работа. Големият въпрос беше друг. От какво се опитваше да ме защити? Без съмнение тя имаше съвсем конкретна представа за характера на заплахата, но въпреки това не пожела дори да ми намекне какъв би могъл да е той.

Дали това беше въпросният „враг“? Истинският враг. Противникът на Винта.

Опитах се отново да прехвърля всичко, което знаех за нея, както и догадките, които ми се въртяха из главата.

Като начало, ставаше въпрос за едно странно същество, което понякога приема формата на синя мъгла. То, или по-скоро ТЯ, имаше способността да ме открива сред Сенките. Умееше също да се вселява в чужди тела и да налага пълен контрол над тяхното съзнание. ТЯ бе прекарала няколко години в непосредствена близост до мен, без да успея да я забележа. Първото й превъплъщение, за което се сещах, беше бившата приятелка на Люк — Гейл.

Защо точно Гейл? Защо е искала да бъде по-близо до Люк, след като твърдеше, че си е поставила за цел да предпази именно мен? Можеше спокойно да окупира тялото на някоя от моите приятелки. Това на Джулия, например. Но не, тя бе избрала Гейл. Дали защото бе искала да държи Люк под око? Но нали въпреки това той бе успял да организира няколко покушения срещу мен? Ами Джасра? Винта призна, че е знаела кой стои зад последните априлски изненади? Защо тогава просто не бе отстранила и двамата? Могла е да завладее тялото на Люк, да му заповяда да застане пред някоя кола, след това да се изпари от тленните му останки и да се заеме с Джасра. Явно смъртта на обладаното тяло не беше проблем за нея. Аз лично бях присъствал на две подобни събития.

Едно от възможните обяснения беше, че тя е знаела, че всички покушения са обречени на провал. Дали е могла да предотврати по някакъв начин избухването на бомбата, която получих по пощата? Или пък да предизвика ония предчувствия, които ме събудиха, преди газта от печката да успее да ме задуши? Както и да направи по нещо във всеки от останалите случаи? И все пак премахването на източника на проблема би било доста по-лесно решение. Нали все пак бе заповядала на слугата да убие последния от нападателите през онази нощ на „Алеята на Мъртъвците“? Тя явно не се колебаеше да прибегне и до това средство, стига да се наложи.

Тогава?

В съзнанието ми тутакси изникнаха две нови възможности. Първата — тя вероятно е харесвала Люк и затова е открила начин да неутрализира опитите му, без да го убива. Веднага обаче се сетих за превъплъщението й в ролята на Дан Мартинес и тази възможност отпадна. Куршумите, които бе изстреляла по Люк онази вечер в Санта Фе, си бяха съвсем истински. Добре де, имаше и друг вариант. Люк не е представлявал чак толкова сериозна опасност за мен, особено след като се е отказал от покушенията, тя го е харесвала, уверила се е, че двамата сме се сприятелили и затова му е подарила живота. В Ню Мексико се бе случило нещо, което я е накарало да промени решението си. Какво точно, нямах, никаква представа. След това ме бе последвала до Ню Йорк и на бърза ръка се бе възползвала от телата на Джордж Хансен и Мег Девлин. По това време Люк вече беше в неизвестност, след като изчезна онази вечер. Той не можеше да ми навреди в този момент й затова тя бе посветила тази кратка пауза на опитите да се свърже с мен. Дали е имало още нещо, което я е карало да бърза толкова? Истинската заплаха, може би?

Отново напрегнах мозъка си, но не успях да се досетя каква би могла да бъде тази заплаха. Дали не се бях отплеснал в съвсем грешна посока?

Едно беше сигурно — тя определено не бе вездесъща. Причината да ме отведе в Арбор беше не само да ме предпази от надвисналата опасност, но и да получи от мен нужната й информация. А някои от нещата, които искаше да научи, бяха също тъй интересни, както и тези, които вече знаеше.

Разрових отново спомените си. Кой беше първият въпрос, който ми бе задала?

В съзнанието ми тутакси изплува къщата на Бил Рот, където бях чул този въпрос на няколко пъти. Отначало, уж между другото, ми го бе задал Джордж Хансен. Аз го излъгах. Гласът по телефона прояви аналогичен интерес, но информацията му бе отказана. Накрая Мег Девлин ме попита в спалнята на апартамента си за същото — как се казва майка ми? — и единствена успя да се добере до верния отговор.

След като й казах, че майка ми се казва Дара, тя най-после реши да се разприказва. И първото нещо, за което ме предупреди, бе Люк. Тогава ми стори, че е склонна да сподели с мен още някои подробности, но неочакваното завръщане на съпруга провали всичко.

И накъде водеше всичко това? Според мен — към Царството на Хаоса, макар тя да не го бе споменала нито веднъж.

Имах чувството, че вече разполагам с верния отговор, но той няма да се появи преди да съм си задал правилния въпрос.

Достатъчно. Нямаше защо да продължавам повече в тази посока. Това, че тя знаеше за връзката ми с Царството на Хаоса, не ми подсказваше нищо ново. Роднинските ми връзки с кралското семейство на Амбър също не бяха тайна за нея, но този факт засега също не водеше наникъде.

Затова можех да изоставя засега тази линия на размисъл и да се върна към нея по-късно. Предстоеше ми да помисля над куп други неща. При следващата ни среща поне щях да разполагам със солиден запас от нови въпроси.

Хрумна ми още нещо. Ако тя наистина бе успяла да ме предпази, то го бе направила доста дискретно. Бях научил от нея за доста неща, които ми се струваха верни, но все пак нямаше начин да проверя дали те отговарят на истината. Още от тайнственото телефонно обаждане в къщата на Бил, та чак до вечерта, когато бе премахнала единствения ми реален източник на информация, тя успяваше по-скоро да ми попречи, отколкото да ми помогне. И сега най-вероятно щеше да ми натресе помощта си пак в най-неудачния момент.

Затова, вместо да се заема със съчиняването на встъпителната си реч пред Рандъм, аз прекарах близо час, размишлявайки над природата на съществото, което можеше да преминава от едно тяло в друго и да окупира съзнанието на неговия собственик. Имаше само няколко начина, по които можеше да бъде постигнато нещо подобно. Припомних си всичко, което знаех за нея, и бързо зачеркнах няколко от тях. Знанията си в тази област дължах на един от чичовците си. Замислих се над същността на силите, които можеха да бъдат използвани за подобен трик. Проследих ги в тяхната цялост — от основополагащата идея до най-недоловимите им аспекти на проявление.

Реших, че няма да е зле да се подготвя.

Заклинанията, основани на грубата сила, макар и ефектни, са всъщност доста тромави и изтощителни за адепта. Да не говорим, че от естетическа гледна точка, те са чиста проба варваризъм.

Извлякох от съзнанието си нужните понятия и след това ги подредих. Сухай сигурно би се изразил още по-пестеливо, но дори в тази насока не бива да се отива твърде далече. Затова се спрях на нещо достатъчно сигурно и едновременно с това пределно изчистено. Прецених още веднъж замисъла си и след това обединих понятията в последователност. Получи се доста дълго заклинание и аз едва ли щях да успея да го сдъвча достатъчно бързо, ако се наложеше да реагирам мигновено. Затова и смятах да го приготвя предварително. Огледах го внимателно и прецених, че три опорни точки би трябвало да се окажат достатъчни, за да удържат целостта му, но четвъртата щеше да го направи непробиваемо.

Призовах Логрус и докоснах с езика си неговата подвижна структура. След това изговорих заклинанието бавно и отчетливо, пропускайки четирите ключови думи, които бях избрал. С изричането на останалите думи дърветата около мен застинаха като мъртви. Заклинанието увисна пред мен като разпъната с карфици пеперуда, изтъкана от цвят и звук, уловена във фината енергийна мрежа на собственото ми видение на Логрус. Тя щеше да оживее, щом я призова, освободена от силата на четирите ключови думи.

Прогоних видението и усетих как езикът ми се отпусна. Сега вече бях подготвен за неприятни изненади.

Спрях, за да пийна вода. Небето бе потъмняло, а около мен отново се чуваха обичайните горски звуци. Замислих се дали Файона е успяла да се свърже с Блийс и какво ли прави сега Бил. После заслушах в потракването на клоните. Изведнъж ми се стори, че някой ме наблюдава. Това не беше хладната тръпка, предхождаща контакта с Картите, а по-скоро усещането за нечий поглед, вперен в мен. Потръпнах. Май бях прекалил с мислите за спотаени навсякъде врагове…

Пуснах дръжката на меча си и продължих нататък. Нощта едва се бе спуснала, а аз все още бях по-близо до имението на Винта, отколкото до Амбър.

С напредването на нощта останах все така нащрек, но не успях да видя или чуя нещо подозрително. Дали не грешах в преценката си за Джасра, Шару и Люк? И дали убийците отново не ме следваха по петите? От време на време дръпвах юздите на коня и спирах, за да се ослушам, но така и не чух нищо необичайно. После мисълта за синьото копче, което носех в джоба си, жегна съзнанието ми. Ами ако то изпълняваше ролята на своеобразен проводник на враждебните мисли на магьосника? Не ми се искаше да го изхвърля, тъй като не бе изключено то да ми свърши добра работа в подходящия момент. Освен това, ако кристалът бе успял вече да се настрои към мен — все пак го носех в себе си от доста време — дори да го зарежех веднага, това нямаше да промени нищо. Реших да скрия копчето на сигурно място, преди да се опитам да се освободя от неговата сила. Но дотогава беше безсмислено да правя с него каквото и да било.

Небето продължи да потъмнява и на него колебливо изгряха няколко звезди. Забавих темпото, макар че пътят продължаваше да е все така удобен, а бледата му повърхност бе все още достатъчно добре осветена. Чух как вдясно от мен изписка бухал и миг по-късно една тъмна сянка, се понесе между клоните на дърветата. Нощта щеше да е много приятна за езда, ако въображението ми престанеше да бълва разни привидения. Обичам миризмите на есенната гора и затова реших, че щом спра да си почина и запаля огън, задължително ще хвърля и няколко изсъхнали листа в пламъците му, за да се насладя на техния несравним аромат.

Въздухът беше хладен и чист. Само потракването на копитата, нашето дишане и вятърът нарушаваха възцарилата се тишина. Подплашихме неволно един елен, който мигом потъна в гората. След него се разнесе отдалечаващото се пропукване на сухи клони. Минахме по малък, здраво скован дървен мост, но на него не заварихме трол, който да ни поиска да си платим. Пътят криволичеше пред нас и скоро започна бавно, но неотстъпно да се изкачва към по-високата част на гората. През плетеницата от клони се виждаха все повече звезди, без нито един облак. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-оголели ставаха широколистните дървета, които постепенно отстъпваха пред иглолистните. Вятърът се усили.

Започнах да спирам по-често, за да може Дим да си почине, за да се ослушам и да хапна от запасите си. Реших да продължа да яздя поне докато луната изгрее. Знаех приблизително кога ще стане това, тъй като бях следил движението й през вечерта, когато слязох до пристанището на Амбър. Ако успеех дотогава да измина заплануваното разстояние, за следващата сутрин щеше да ми остане само един лек преход.

Фракир трепна леко на китката ми. Но, дявол да го вземе, това се е случвало дори след като отнема нечие предимство, когато бързам за някъде с колата. Може би някоя гладна лисица ме бе огледала лакомо, съжалявайки, че не е поне мечка. Въпреки това изчаках по-дълго, отколкото възнамерявах, готов да посрещна евентуалната атака, като опитвах да не издавам опасенията си.

Нищо не се случи, а и не последва ново предупреждение, затова продължих нататък. Върнах се върху мисълта да притисна по някакъв начин Люк, а заедно с него и Джасра. Все още не можеше да се каже, че разполагам с план по въпроса, тъй като ми липсваха доста детайли. Колкото повече се замислях, толкова по-нелепа ми се струваме идеята. Вярно, перспективата да реша по този начин голяма част от проблемите си изглеждаше доста привлекателна. И все пак… После най-неочаквано ми се прииска да поговоря с някой добър адвокат. Зачудих се защо досега не съм нарисувал Карта на Бил Рот. Имах нуждата да обсъдя с някого своята теория. За съжаление вече беше твърде тъмно за рисуване… пък и разговорът не беше чак толкова неотложен. Всъщност просто исках да си поговоря с него, да го запозная с новите подробности и да се възползвам от мнението му на страничен наблюдател.

През следващия час Фракир ме предупреди още няколко пъти. Пътят бе започнал да се спуска леко надолу и скоро се озовахме в по-закътана отсечка, изпълнена с тежкия аромат на борова смола. Продължавах да си мисля за магьосници и водопади от цветя, за Дяволския Чекрък и неговите проблеми, за създанието, което доскоро бе обитавало тялото на Винта. Размишлявах и за много други неща, някои от които бяха останали далече в миналото…

След още доста почивки, когато луната вече надзърташе между клоните, започнах да се оглеждам за място, на което да пренощувам. Спрях при следващия изпречил се на пътя ни поток, за да може Дим да утоли жаждата си. Около четвърт час по-късно зърнах вдясно едно местенце, което изглеждаше обещаващо, затова свърнах от пътя и се отправих натам.

Мястото се оказа не чак толкова подходящо, затова продължих навътре в гората, докато стигнах до една малка поляна, която щеше да свърши работа. Слязох от гърба на Дим и го завързах за близкото дърво, свалих седлото от гърба му, наметнах го с чула и му дадох малко зоб. После разчистих едно малко пространство с меча си, изкопах плитка дупка и наредих в нея сухи съчки. Мързеше ме да се занимавам с огнивото, затова запалих огъня със заклинание и след това хвърлих в него и няколко сухи листа, както бях намислил отпреди.

Седнах върху проснатото си наметало, опрях гръб на дънера на едно средно голямо дърво, изядох един сандвич със сирене и накрая пийнах малко вода. Чак тогава се престраших да си сваля ботушите. Мечът лежеше на земята близо до мен. Мускулите ми започнаха да се отпускат. Миризмата на огъня ми навяваше носталгични мисли. Препекох леко следващия си сандвич.

Останах така замислен още дълго време. После усетих как умората изтиква постепенно, на едва доловими тласъци, обзелото ме напрежение. Отначало бях решил да събера малко дърва за огъня преди да си легна, но скоро прецених, че това не е необходимо. Нощта не беше чак толкова студена.

И все пак… Станах и тръгнах между дърветата. И след като веднъж успях да се размърдам, неусетно направих една дълга разходка наоколо. Е, честно казано, истинската причина да се надигна беше желанието ми да се облекча. Замръзнах на мястото си, когато след известно време нещо проблесна на североизток. Друг лагерен огън? Или пък отражението на луната върху водна повърхност? Факла? Бях успял да мярна светлинката само миг преди да изчезне. И въпреки че се огледах старателно наоколо и дори изминах известно разстояние в същата посока, не можах да я видя отново.

Отказах се. Нямах никакво намерение да прекарам остатъка от нощта, претърсвайки храсталаците, заради някаква зрителна измама. Обърнах се и погледнах към мястото, където бях завързал коня. Малкият огън, който бях запалил, се виждаше едва-едва от това разстояние. Върнах се обратно и отново си легнах. Огънят беше почти загаснал и аз реших да го оставя да догори. Завих се с наметалото си и се заслушах в нежния шепот на вятъра.

Заспах бързо. Не знам колко точно съм спал, но не си спомням да съм сънувал нещо.

Събуди ме неистовото пулсиране на Фракир. Отворих едва забележимо очи, обърнах се настрани, както повечето хора правят в съня си, и дясната ми ръка уж съвсем случайно се озова до дръжката на меча. Продължих да дишам бавно и отмерено. Вятърът се беше засилил и огънят се беше разгорял отново. Не виждах никого пред себе си. Напрегнах слуха си, но чух единствено вятъра и пращенето на огъня.

Щеше да е еднакво глупаво от моя страна да скоча на крака и да заема отбранителна позиция, без да знам откъде идва опасността, както и да остана на мястото си и да осигуря на врага си удобна мишена. От друга страна, неслучайно бях постелил плаща си така, че гърбът ми да е защитен от дебелия дънер на един бор. Щеше да е доста трудно да ме нападнат в гръб, да не говорим, че това трябваше да стане почти безшумно. Затова беше логично да очаквам атаката да дойде от друга посока.

Обърнах се и хвърлих един поглед към Дим, който проявяваше леко безпокойство. Фракир продължи да ми напомня ентусиазирано, че съм загазил, докато накрая не й заповядах да спре.

Дим въртеше уши и движеше главата си насам-натам. Ноздрите му се бяха разширили. Докато го наблюдавах, разбрах, че вниманието му е привлечено от нещо, което се намира вдясно от мен. Конят отстъпваше към далечния край на поляната, а дългият ремък, с който го бях завързал, се виеше след него.

Тогава въпреки шума, който вдигаше Дим, чух как нещо се приближава от дясната ми страна. После движението замря за известно време, но скоро го долових отново. Не бяха стъпки, а по-скоро шум от тяло, което закачаше клоните по пътя си.

Огледах внимателно дърветата и нападалите клони в тази посока и реших да изчакам моят тайнствен гост да се приближи още, преди да предприема нещо. Отказах се от мисълта да призова Логрус или да прибягна към магическа защита, тъй като прецених, че времето, което ми остава, ще се окаже недостатъчно за нещо подобно.

Освен това начинът, по който се държеше Дим, както и това, което бях видял, ме караха да мисля, че моят гост е сам. За пореден път си напомних мислено, че все някога трябва да се запася с няколко прости заклинания за подобни случаи. Проблемът е, че за нещо подобно са необходими няколко дни, в които да бъда оставен на спокойствие, за да успея да подбера внимателно нужните заклинания, да ги подредя в подходящ ред и след това да се упражня в използването им. Но нека не забравяме, че след около седмица те биха започнали да се разпадат. Понякога трайността им е по-голяма, понякога по-малка, в зависимост от това колко енергия е отделена за тях и какъв е магическият климат на Сянката, където ще бъдат използвани. С две думи, цялата дандания е свързана с труд, който е оправдан само при условие, че заклинанията ще влязат в употреба през следващите два-три дни. От друга страна, всеки добър магьосник трябва да разполага по всяко време с по едно заклинание за атака, защита и бягство. Аз по принцип съм си малко мързелив, да не говорим, че съм и доста лекомислен. Никога досега не ми се бе налагало да разчитам на подобен магически набор, а напоследък не разполагах и с нужното време, за да си го подсигуря.

Оставаха ми само няколко секунди, в които можех да използвам Логрус само за едно-единствено нещо — да го призова и след това да се пренеса в неговия обсег. Звучи просто, но на практика това означава да бъда запратен с огромна сила към него, което едва ли щеше да ми се отрази особено здравословно.

Затова реших просто да го оставя да се приближи още малко и след това да го посрещна с моята Фракир и стоманеното острие на меча си.

Вече усещах приближаващото му присъствие, чувах лекото раздвижване на боровите клони. Още няколко стъпки, приятелю… Хайде, само това се иска от теб. Просто се приближи достатъчно…

Той спря. Долових тихото му, равномерно дишане.

След това се разнесе дрезгавият шепот:

— Сигурно вече си ме усетил, магьоснико. Всеки от нас си има своите малки хитринки, а аз знам кой е източникът на твоите.

— Кой си ти? — попитах аз, сграбчих дръжката на меча си, надигнах се леко и направих кълбо напред. Веднага след това се обърнах и насочих острието пред себе си.

— Аз съм твоят враг — бе отговорът. — Онзи, за когото си мислеше, че никога няма да дойде.