Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 93 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ckitnik (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Кръвта на Амбър. Знакът на Хаоса. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.8. Серия Хрониките на Амбър No.7 и No.8. Превод: [от англ.] Ивелин ИВАНОВ [Blood of Amber / Sign of Chaos, Roger ZELAZNY]. Формат: 20 см. Страници: 416. Цена: 120.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от ckitnik и Диан Жон
  4. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Кръвта на Амбър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кръвта на Амбър
Blood of Amber
АвторРоджър Зелазни
Първо издание1986 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски език
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаКозовете на съдбата
СледващаЗнакът на хаоса

„Кръвта на Амбър“ (на английски: Blood of Amber) е седмата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Козовете на съдбата Хрониките на Амбър Знакът на хаоса

Глава 10

— Крайно време беше — казах аз на създанието, което продължаваше да се крие в мрака.

Звукът, който последва, не беше човешки. Беше нещо като дрезгаво ръмжене. Зачудих се що за звяр се е изправил срещу мен. Бях убеден, че ще последва мигновена атака, но се оказа, че греша. Вместо това ръмженето утихна и създанието проговори отново.

— Наслади се на собствения си страх — прошепна то.

— Ти се наслади на твоя — казах аз, — докато все още можеш.

До мен достигна тежкото му дишане. Пламъците на огъня танцуваха зад гърба ми. Дим бе опънал до скъсване кожения ремък, с който го бях вързал.

— Можех да те убия още докато спеше — бавно каза нещото.

— Глупаво от твоя страна, че не си го направил — казах аз. — Ще ти струва скъпо.

— Искам първо да те огледам, Мерлин — заяви то. — Искам да те видя изненадан. Искам да видя страха ти. Да почувствам болката ти, преди да пролея кръвта ти.

— Да разбирам ли тогава, че мотивите ти са по-скоро лични?

Съществото издаде звук, за който след кратък размисъл реших, че представлява опит на животинско гърло да наподоби човешки кикот.

— Може и така да се каже, магьоснико — отвърна ми то. — Призови своя Знак и ще видиш, че концентрацията ще ти изневери. Познавам източника на твоите сили и ще успея да го възпра, преди да ти е свършил някаква работа.

— Много мило, че ме предупреди.

— Просто исках да ти покажа, че съм наясно с мислите ти. Онова нещо около лявата ти китка също няма да ти помогне.

— Явно нямаш проблеми със зрението.

— В това отношение, никакви.

— И вероятно сега се каниш да обсъдиш с мен философския аспект на своето отмъщение.

— Не, само чакам да се изкушиш и да направиш някоя глупост, която да увеличи удоволствието ми. Сега разполагаш само с физическата си сила, което значи, че си обречен.

— Ами, приятно чакане тогава — казах аз.

Последва шум от придвижване сред клоните и нещо се приближи към мен. Въпреки това все още не можех да различа своя противник. Отстъпих вляво, за да може огънят да освети мрака пред мен. Нещо проблесна. Пламъците се бяха отразили в едно-единствено освирепяло око.

Насочих върха на оръжието си към него. Какво пък, досега не бях срещал същество, което да не се е опитвало да предпази очите си.

— Банзай! — изкрещях и се спуснах към него. Разговорът между нас явно не вървеше, а аз си имах и други грижи в живота.

Съществото се изправи ненадейно с огромна сила и бързина, и също се хвърли напред и встрани от линията на атаката ми. Беше огромен черен вълк с клепнали уши. Звярът се плъзна покрай разсичащия удар на моя меч и мигновено атакува гърлото ми.

Вдигнах лявата си ръка и без много да се мая, я натиках в разтворената му паст. Едновременно с това направих кръгово движение с дръжката на меча си и я стоварих с все сила върху главата на вълка. Ударът го накара да охлаби натиска на челюстите си, но въпреки това не успях да измъкна ръката си. Усетих как зъбите му преминават през ризата и се забиват в плътта ми. Вече бях политнал назад и затова опитах да се завъртя, за да се приземя върху него, макар да осъзнавах, че няма да успея.

Паднах на лявата си страна и опитах да се претърколя, като треснах още веднъж черепа на звяра с върха на дръжката. Тогава най-неочаквано късметът ми за разнообразие реши да проработи. Осъзнах, че сме паднали близо до огъня и сме се засилили право към него. Пуснах меча си и затърсих гърлото на чудовището с дясната си ръка. Докопах го и установих, че безсмислено да опитвам да прекъсна трахеята, тъй като тя беше защитена от солидна плетеница от мускули. Много й здраве, сега бях намислил нещо друго.

Ръката ми се плъзна към долната му челюст и аз впих с все сила пръстите си в мускулите под нея. Заопипвах трескаво земята под себе си с крака, за да намеря някаква опора и след като успях да го сторя, ги изпънах рязко. Вкопчените ни тела изминаха малкото разстояние, което ни делеше от огъня, и аз успях да напъхам главата на чудовището сред пламъците.

В първия миг не се случи нищо особено. От лявата ми ръка продължиха да се стичат няколко кървави струйки. Захапката му беше все така силна и болезнена.

Само секунда по-късно ръката ми беше свободна, тъй като козината по врата и главата на звяра пламна и той се опита отчаяно да се измъкне по-далеч от огъня. Аз бях изритан встрани и докато се изправях на крака, чух как от гърлото на вълка се изтръгна пронизителен вой. Заех отбранителна позиция, но той не ме нападна отново. Вместо това префуча край мен и изчезна в мрака на гората.

Грабнах меча си и се втурнах след него. Нямах време да спирам, за да си обуя ботушите. Вместо това промених леко формата и кожата на ходилата си, за да успеят да ги предпазя от натрошените клони и камъните. Звярът се виждаше чудесно пред мен, тъй като все още не е успял да изгаси пламналата си козина, да не говорим, че можех спокойно да се ориентирам и по почти несекващия му вой. Интересно, след всяко следващо прекъсване, подновеният вой все повече заприличваше на протяжно човешко стенание. Не по-малко интересно беше, че при своето бягство вълкът далеч не демонстрираше бързината и съобразителността, която бях очаквал от него. Чувах го да се спъва в нападалите клони и да се удря в дънерите на дърветата. Малко след това пък ми се стори, че звярът промърмори нещо твърде близко до човешко проклятие. С учудване установих, че вместо да изостана, аз дори съм успял да скъся разстоянието, което ни делеше.

След това изведнъж разбрах накъде се е затичал. Забелязах отново онази бледа светлинка, която бях мярнал преди това. С приближаването ни към нея тя ставаше все по-голяма и по-ярка. Скоро успях да различа и формата й — леко размазан правоъгълник, висок около три метра и широк около метър и половина. Хукнах право към нея, без повече да се ослушвам за своя противник. Сигурен бях, че и той се е запътил натам, затова исках да пристигна първи.

Продължих да тичам. Звярът все още беше пред мен и леко вляво. Козината му беше изгаснала, но той продължаваше да ръмжи и да скимти. Светлината пред нас бе станала още по-ярка и аз успях за пръв път да различа детайлите на пейзажа, който се виждаше през нейните очертания. На фона на мъглив късен следобед видях хълм, по чийто склон се изкачваха многобройни каменни стъпала. На върха на хълма бе построена ниска каменна сграда, до която се стигаше по украсена със знамена алея. Отначало видението беше замъглено, но с всяка следваща крачка ставаше все по-контрастно. От него ме деляха вече не повече от двайсет метра.

Но когато видях вълка да изскача на просеката, от която идваше светлината, осъзнах, че няма да успея да го изпреваря. Въпреки това все още можех да опитам да го спра и да затворя прохода.

Вълкът се впусна стремглаво към мястото, където вероятно се намираше източникът на светлината. Образът бе станал по-ясен от всичко наоколо. Извиках, за да прекъсна контакта, но нищо не се получи. И финалният ми спринт не можа да помогне. Накрая на няколко крачки от себе си видях онова, към което се бяхме устремили и двамата. Твърде късно. Вълкът наведе глава и грабна в зъбите си правоъгълния предмет, без да спре и за миг. После се хвърли напред и изчезна.

Аз спрях, скочих встрани и се претърколих. После продължих да се търкалям.

Усетих силата на безшумната експлозия, последвана от няколко постепенно затихващи вълни. Изчаках проснат на земята, докато всичко утихне, след това станах и намерих меча си, който бях изпуснал при последния скок. Главата ми беше претъпкана от гадни словосъчетания.

Нощта отново изглеждаше съвсем нормално. Звезди по небето, вятър в дърветата. Нямаше нужда да се обръщам, въпреки че го направих, за да се уверя, че от съществото, което бях преследвал само допреди няколко секунди, не бе останала и следа.

Върнах се при Дим и известно време го успокоявах. После си обух ботушите, вдигнах наметалото от земята и затрупах с пръст тлеещия все още огън. Накрая поведох коня към горския път.

Там се качих на седлото и яздих още близо час, докато успях да открия ново място, удобно за лагеруване. Луната бе увиснала над него като медальон от слонова кост.

Остатъкът от нощта премина спокойно. На сутринта ме събудиха първите лъчи на слънцето и песните на птиците, накацали по близките борове. Погрижих се за Дим, закусих набързо с остатъка от провизиите си, приведох се във възможно най-приличен вид и след около половин час бях отново на път.

Утринта беше хладна. Вляво се виждаха няколко купести облака, но небето пред мен беше чисто. Не бързах. Все още не се бях отказал от намерението си да опозная околностите на Амбър. Освен това исках да премисля още няколко детайла насаме. Сега, когато Джасра бе пленена. Люк тежко ранен, а Чък доста зает, основните заплахи срещу Амбър като че ли бяха отпаднали за известно време и можех спокойно да поема глътка въздух. Струваше ми се, че веднага щом доизпипам плана си, щях да бъда в състояние да се справя без чужда помощ с Джасра и Люк. Колкото до Чък, него можех да оставя за по-късно. Последният ни разговор ми бе вдъхнал известна надежда.

С това големите ми грижи се изчерпваха. За останалите неприятни подробности можех да се погрижа и след това. Шару Гарул ми се струваше дребен проблем на фона на всичко останало. Дуелът с него едва ли щеше да ме затрудни кой знае колко, особено ако преди това успеех да си почина на спокойствие. Все пак се налагаше да призная, че нямам ни най-малка представа за какво съм му притрябвал точно аз.

След него идваше ред на съществото, което се бе разпореждало за известно време с тялото на Винта. Не мислех, че то представлява някаква конкретна заплаха за мен, но загадката, свързана с него, не ми позволяваше да се отпусна напълно — нещо, от което се нуждаех повече от всякога. Реших да оставя и този проблем на втора линия.

Предложението на Люк също ме безпокоеше. Имах му доверие и знаех, че ще спази думата си, но въпреки това предчувствах, че ще го направи едва когато стане твърде късно. Тогава въпросната жизненоважна за сигурността на Амбър информация нямаше да струва и пукнат грош. Но да се гадае в случая беше безсмислено. Това нямаше да ми помогне да подбера вярната стратегия. Дали пък това предложение — реално или не — не беше поредният му психологически трик? Под привидно безобидните хитрини на Люк винаги се криеше и още нещо. Беше ми необходимо доста време, за да го разбера, но сега нямаше да го забравя лесно.

Прецених, че засега няма какво толкова да се притеснявам от сините кристали. И без друго смятах да залича всички следи от тяхното излъчване. Все пак трябваше да имам едно наум — за всеки случай. Но на фона на цялата бъркотия постоянната бдителност и без друго се бе превърнала в моя втора природа.

И накрая последният проблем — как да успея да вместя снощното зверче в общата картина?

Очевидно не ставаше въпрос за обикновен вълк, пък и намеренията му бяха повече от недвусмислени. За съжаление, с тези две подробности се изчерпваше всичко, което знаех за него. Кой или какво беше той? Дали разчистваше лични сметки, или пък изпълняваше нечия заповед? Кой го бе изпратил, ако случаят беше такъв? И защо, в края на краищата?

Тромавостта на звяра ме караше да си мисля, че по-скоро става въпрос за човек, който е променил формата си, а не за вълк, надарен по магически път със способността да говори. Повечето от хората, които си мечтаят да се превърнат в ужасяващи чудовища, за да могат след това да разкъсат нечие гърло или дори да погълнат някого, за да се позабавляват, нямат и най-бегла представа за чисто практическата страна на този акт. Когато изведнъж се окажеш четириного, с непривичен за теб център на тежестта и сетива, които са придобили коренно различна степен на чувствителност, скоро осъзнаваш, че движенията ти трудно биха могли да минат за грациозни. Като цяло човекът, претърпял подобна метаморфоза, е далеч по-уязвим, отколкото някой би могъл да предположи, съдейки по новата му външност. В крайна сметка този човек-звяр не би могъл в никакъв случай да се мери с ловкостта и смъртоносната сила на истинското животно. Затова самият аз бих прибягнал до този трик само ако целта ми е просто да сплаша някого.

Това, което истински ме притесняваше, беше начинът, по който звярът се бе появил и след това бе изчезнал, тъй като ставаше въпрос за Врата, отворена чрез Картите. Да се създаде подобна Врата съвсем не е толкова лесно и затова малкото магьосници, които са способни на нещо такова, предпочитат да не го правят, освен ако не е абсолютно наложително. Иначе трикът безспорно е доста ефектен. Тази Врата представлява независим отрязък от друга реалност, пренесен на определено място с помощта на Картите. За да се предизвика този ефект е необходимо огромно количество енергия. Само магьосник с невероятни способности за концентрация би могъл да отвори Врата, която да просъществува повече от петнайсет минути. Точно заради това ме тревожеше не толкова причината за случилото се, колкото самият факт, че някой го бе направил. Такъв подвиг е по силите единствено на посветените в изкуството на Картите. Случаен човек, който се е сдобил по някакъв начин с една или няколко от тях, не би могъл да го направи.

Опитах се да възстановя хода на събитията. Първо е трябвало да ме открие и…

Точно така! Изведнъж се сетих за мъртвите кучета в горичката край Арбор и огромните следи, които бяхме открили около тях. Значи звярът ме беше открил още преди това и известно време само бе наблюдавал отстрани, изчаквайки удобния момент. После бе тръгнал след мен и когато накрая спрях, за да пренощувам в гората, бе решил да нанесе своя удар. Първо подсигурил — сам или с помощта на някого — обратния си път чрез Вратата и след това се приближил, за да ме убие. Засега нямаше как да разбера дали тук е намесена амбицията на Шару Гарул, тайната на Люк или пък мисията на загадъчното безплътно същество. Налагаше се просто да приема, че се е появил поредният висящ въпрос.

Настигнах и подминах колона от фургони, пътуващи за Амбър. После се разминахме с няколко конници, които отиваха в обратната посока. Не познавах нито един от тях, но всички ми махнаха за поздрав. Вляво от мен продължиха да се скупчват облаци, но засега не се очертаваше буря. Денят беше все така студен и слънчев. Пътят се гмурна, след това отново се издигна и така на няколко пъти, но в крайна сметка издиганията се оказаха повече. Спрях при един голям, претъпкан крайпътен хан, обядвах набързо и продължих нататък, без да се помайвам. Пътят вече беше съвсем равен и не след дълго мярнах кацналия на Колвир Амбър да проблясва на слънчевите лъчи.

Движението стана по-натоварено, а слънцето продължи своя път по небето. С настъпването на следобеда продължих да размишлявам над плана си за действие и да гадая за отговорите на някои от по-заплетените въпроси. Скоро тръгнах нагоре по билото и въпреки няколкото завоя, Амбър продължаваше да се вижда през по-голямата част от изкачването.

Не срещнах нито един познат през целия път и в първите часове на късния следобед достигнах до Източната порта, която представлява част от древно укрепление. Оттам стигнах до „Източна Винарска“, където се намира къщата на фамилията Бейл. Поверих Дим на един от конярите на барона и забелязах, че и двамата доста се зарадваха от срещата. После отидох до предната врата и почуках. Един слуга ме уведоми, че баронът не си е вкъщи, а аз се представих и му изрецитирах съобщението на Винта, което той обеща да предаде на господаря си.

След като изпълних даденото обещание, аз спокойно се отправих пеш към двореца. Малко преди да се изкача до края на „Източна Винарска“, долових аромата на прясно сготвена храна и тутакси промених плана си да обядвам чак след като се прибера. Спрях и се огледах за източника на благоуханията. Открих го от дясна страна на малкото площадче в края на улицата. В центъра му се мъдреше шадраван с кацнал върху него меден дракон, покрит с красива зелена патина, който кротко пикаеше в коритото от розов камък. Драконът бе отправил взор към разположена в отсрещната къща гостилница, кръстена „Мазето“. От двете страни на входа бяха разположени на открито десетина масички заобиколени от ниска медна ограда с гнезда за саксии по нея. Пресякох площада. Докато минавах край шадравана, забелязах, че в коритото му са нахвърляни цял куп екзотични монети, между които и един юбилеен американски долар. Минах край масичките, влязох в гостилницата, избрах си място и тъкмо когато се канех да седна на стола, чух някой да ме вика по име.

— Мърл! Насам!

Огледах посетителите край четирите заети маси, но установих, че не познавам нито един от тях. После погледът ми се плъзна още веднъж из салона и чак тогава забелязах, че на ъгловата маса вдясно се е настанил един възрастен господин, който ми се усмихва.

— Бил! — възкликнах аз.

Бил Рот скочи от стола си, по-скоро зарадван, че ме вижда отново, отколкото за да ми засвидетелства почитта си. За малко да не го позная с тия мустаци и наболата брада. Бе обут в кафяви панталони със сребърен кант, подпъхнати във високи кафяви ботуши. Ризата му беше от сребриста материя, украсена с кафяви ширити, а на стола до него бе сгънато черно наметало. Върху наметалото бе положен черен кожен колан с окачен на него меч със средна дължина.

— Станал си стопроцентов местен жител. А като гледам, си успял да смъкнеш и някой друг килограм.

— Така си е — каза той. — Освен това смятам да се пенсионирам тук. Това място е точно по вкуса ми.

Седнахме.

— Поръча ли вече? — попитах го аз.

— Да, но точно в момента виждам келнера — каза Бил. — Ще му махна да вземе и твоята поръчка.

Което и направи. Келнерът дотърча и Бил поръча вместо мен.

— Твоят Тари е станал далеч по-добър — отбелязах аз.

— Доста го упражнявам напоследък — отвърна то.

— Какво прави напоследък?

— Пътувах с Жерар по море до Дейга. После отидох до един от лагерите на Джулиан в Ардън. Посетих и Ребма. Очарователно място. Вземам уроци по фехтовка. Дропа ме развежда из града.

— И най-вече из кръчмите, нали?

— Е, не само. Тук например дойдох, тъй като той притежава половината от заведението и му обещах да го посещавам най-редовно. Мястото си го бива. Кога се върна?

— Току-що — казах аз. — Приготвил съм ти поредната интригуваща история.

— Чудесно. Твоите истории са все заплетени и интересни — отбеляза Бил. — Точно като за хладна есенна привечер. Давай, слушам те.

Разказвах по време на цялата вечеря и още дълго след това. После студът започна да става леко неприятен и се запътихме към двореца. Там най-после успях да завърша разказа си, обгърнат от топлия уют на камината в една от по-малките стаи на източното крило.

Бил поклати глава.

— Ама и на теб не ти е никак скучно — каза той. — Имам един въпрос.

— Казвай.

— Защо не доведе Люк в двореца?

— Вече ти казах защо.

— Не беше достатъчно убедителен. Позволил си му да се откупи срещу някакво мъгляво обещание за информация, отнасяща се до Амбър. А как ще го хванеш отново, за да си я получиш?

— Той въобще не е такъв.

— Той е търговец, Мърл, търговец, който ти е пробутал едно голямо нищо. Това е моето мнение.

— Грешиш, Бил. Аз го познавам.

— Да, от доста време — съгласи се той. — Но доколко? Веднъж вече говорихме за това. Въпросителните около него пак са повече от нещата, с които си наясно.

— Той можеше да отиде и на друго място, а не да дойде точно при мен.

— Ти си част от неговия план, Мърл. Той възнамерява да те използва, за да проникне в Амбър.

— Не мисля така — казах аз. — Не е в неговия стил.

— Аз пък мисля, че той ще използва всичко и всеки, който би могъл да му свърши работа.

Вдигна рамене.

— Аз му вярвам, а ти не. Така стоят нещата.

— Май че да — каза Бил. — И какво ще правиш сега? Ще изчакаш, за да видиш как ще се развият събитията ли?

— Имам план — казах аз. — Това, че му имам доверие, не означава, че не съм се сетил да се презастраховам. Но аз също имам един въпрос към теб.

— Слушам те.

— Ако го доведа тук, а Рандъм прецени, че фактите не са достатъчно ясни и реши да организира разпит, ти би ли поел защитата на Люк?

Очите на Бил се разшириха и той се усмихна.

— Какъв ще е този разпит? — попита той. — Не знам какъв е редът за подобни неща тук.

— Като внук на Оберон — започнах аз — Люк е отговорен пред Кодекса на Рода. И тъй като в момента Рандъм стои начело на нашия род, той ще трябва да прецени дали да забрави за неговото провинение, да назначи дело срещу него или да организира разпит. Този разпит може да бъде чисто формален или пък съвсем сериозен, в зависимост от решението на Рандъм. В библиотеката има книги, в които тези положения са описани. Едно знам със сигурност — всеки би могъл да си наеме защитник при подобни случаи.

— Разбира се, че ще поема делото — каза Бил. — Звучи ми като нещо доста необичайно на фона на досегашната ми практика. И все пак си мисля, че подобна стъпка може и да не бъде приета добре, след цялата работа, която свърших в услуга на Короната.

Допих ябълковото си вино и оставих чашата върху полицата на камината. После се прозинах.

— Трябва да вървя, Бил.

Той кимна.

— Предложението ти е чисто хипотетично, нали?

— Естествено — казах аз. — Да не забравяме, че разпитът може да бъде организиран и в моя чест.

Бил ме погледна внимателно.

— А тази презастраховка, за която спомена… — започна той колебливо — е свързана с някой нов риск, нали?

Аз се усмихнах.

— И сигурно не бих могъл да ти помогна?

— Не, не би могъл.

— Ами, успех тогава.

— Благодаря ти.

— Утре ще се видим ли?

— Привечер, може би…

Отидох до стаята си и си легнах. Трябваше да си почина, преди да се заема с това, което бях намислил. Не си спомням да съм сънувал нещо по въпроса, било то добро или лошо.

Събудих се преди изгрев-слънце. Беше ми приятно да установя, че биологичният ми будилник все още си го бива.

Бих се обърнал с огромно удоволствие на другата страна, за да си доспя, но сега не можех да си позволя този лукс. Предстоеше ми ден, който щеше да е истинско изпитание за способността ми да реагирам без нито секунда закъснение. Затова станах, без да се помайвам, измих се и си облякох чисти дрехи.

След това се насочих към кухнята. Там си приготвих чай, препечени филийки и пържени яйца с чили, лук и малко червен пипер. Хапнах и няколко плода мелка от Снелтърс — нещо, което не бях правил от доста време насам.

Няколко минути по-късно излязох през една от задните врати и се озовах в градината. Навън беше мрачно и влажно, луната никаква не се виждаше, а наоколо се спускаше лека мъгла. Тръгнах по една пътека, която водеше на северозапад. Светът наоколо беше удивително тих. Побързах да приведа мислите си в унисон с него. Днес нещата трябваше да бъдат извършвани едно по едно, в строго определена последователност, което изискваше от мен да настроя съзнанието си по съответен начин. Нямаше да е зле да се захвана с това веднага.

Измъкнах се от градината през една дупка в оградата и продължих напред по пътеката, която вече далеч не беше чак толкова удобна за разходки. През следващите няколко минути тя първо се изкачваше постепенно, после изведнъж сви рязко встрани и почти веднага след това стана доста стръмна. Спрях на една издатина и погледнах назад към тъмния силует на двореца, върху който се различаваха няколко осветени прозореца. Пръснатите по небето перести облачета сега приличаха на звезден прах, на чийто фон Амбър сякаш плуваше сред океана на безвремието. Няколко мига по-късно обърнах отново гръб на двореца и продължих нататък. Предстоеше ми дълъг път.

Едва достигнал хребета на хълма, забелязах как на изток, отвъд гората, която бях прекосил, за миг проблесна една ярка ивица. Малко след това преминах край трите масивни стъпала, възпети в цял куп песни и предания, и се отправих на север. Пътеката се спусна стремглаво надолу, но веднага след завоя на североизток, наклонът стана съвсем приемлив. Когато свърнах отново на северозапад, последва нов стръмен пасаж, после още един по-лесен, след който пътят стана съвсем удобен. Останалият зад гърба ми скат на Колвир препречваше пътя на утринните лъчи, предхождащи изгрева. Небето над и пред мен беше все така изпълнено със звезди, и контурите на всичко наоколо, с изключение на най-близките скали, се губеха в полумрака. Все пак успявах да се ориентирам, тъй като веднъж вече бях минавал по този път.

На около две мили от билото на хълма забавих крачка. Тук някъде трябваше да открия склон с формата на подкова. Когато накрая го забелязах и тръгнах към него, ме обзе някакво странно усещане. Съзнанието ми го отчете напълно механично, тъй като мислите ми течаха в съвсем друга посока.

Навлязох сред каменните стени, които постепенно се издигаха от двете ми страни, открих пътеката и тръгнах по нея. Тя ме поведе първо леко надолу и после свърна към неясните очертания на две дървета, зад които се виждаше силуетът на ниска каменна постройка. Пространството около стените й бе обрасло с най-различни храсти и плевели. Знаех, че почвата, в която те бяха пуснали своите корени, е пренесена тук, за да бъдат засадени различни растения, но след това е била занемарена.

Седнах на една от каменните пейки пред постройката и зачаках слънцето да озари небето. Това беше гробницата на баща ми. Всъщност би трябвало да бъде, тъй като беше построена много отдавна, когато в Амбър са го смятали за мъртъв. Той бе споменал, че след това му е било доста забавно да идва понякога дотук. Сега, разбира се, нещата може би се бяха променили, тъй като не бе изключено моят баща вече наистина да е мъртъв. Затова и не можех да преценя как точно би трябвало да възприемам сега тази гробница. Откъм смешната или откъм тъжната й страна? Установих с учудване, че не бих могъл просто да махна с ръка на подобен въпрос. И все пак не бях дошъл тук на поклонение. Причината се криеше в спокойствието и усамотението, които се надявах да открия на това място, тъй като точно те са най-необходими на един магьосник с моята нагласа, за да успее да подготви нужните за едно важно изпитание заклинания.

А може би грешах? Може би тук ме бе довел фактът, че тази гробница все пак бе белязана с името на Коруин и това ме караше да усещам неговото присъствие. Някога бях пожелал да го опозная. Сега разбирах, че не е изключено това да е всичко, което е останало от него. Изведнъж осъзнах защо бях повярвал на Люк. В Арбор той бе казал нещо много вярно. Ако само узнаех, че Коруин наистина е мъртъв, както и кой точно е виновен за смъртта му, аз бих зарязал всичко останало, за да накарам виновникът да си плати. С кръв. Вярно беше, че не познавам Люк чак толкова добре, но въпреки това можех много лесно да се поставя на негово място и затова се чувствах твърде неловко като негов съдник.

По дяволите. Защо всеки от нас рано или късно е принуден да причини някому болка?

Изправих се. Вече бе станало достатъчно светло, за да мога да виждам какво правя.

Влязох вътре и се приближих до нишата, където бе разположен празният саркофаг. Това беше идеалният сейф, но аз се поколебах за известно време пред него, тъй като ръцете ми трепереха. Странно. Та аз добре знаех, че вътре няма нищо, че е просто един празен каменен сандък с няколко гравюри по него. И все пак ми бяха необходими няколко минути, преди да се престраша да хвана капака и да го повдигна…

Беше празен, естествено, точно като в повечето ми кошмари. Хвърлих вътре синьото копче и отново спуснах капака. Какво пък, ако Шару Гарул си го потърсеше и го откриеше тук, това навярно щеше да го наведе на нужната мисъл — че залогът в играта, с която се е захванал, е собственият му живот.

Излязох отново навън, захвърляйки мрачните си мисли в гробницата. Предстоеше ми да подготвя цял арсенал от заплетени заклинания, тъй като нямах никакво намерение да се озова на мястото, към което се бях запътил, въоръжен само с добри намерения.