Роджър Зелазни
Кръвта на Амбър (7)

Глава 7

През следващите няколко часа успях да дремна съвсем прилично, макар че кучетата навън първо се сдърпаха, а после виха почти цяла нощ. Не бях в настроение да играя на въпроси и отговори с Винта и исках тя засега да остави Люк на спокойствие. Убедих я да се върне в стаята си, за да можем двамата с него да си починем. Настаних се удобно в едно кресло и опънах краката си на друго. Надявах се, че ще мога да продължа разговора си с Люк насаме. Спомням си, че се ухилих малко преди да заспя, защото си помислих, че не знам в кого от двамата да се съмнявам повече.

На сутринта ме събудиха първите слънчеви лъчи и разправиите на птиците. Протегнах се няколко пъти и се отправих към банята. Тъкмо когато бях преполовил сутрешния си тоалет, чух как Люк се закашля и прошепна името ми.

— Минута само — казах аз. — Ако не агонизираш, разбира се.

Понечих да се избърша и добавих:

— Жаден ли си?

— Да. Донеси ми чаша вода.

Метнах кърпата през рамо и му занесох чашата.

— Тя тук ли е още? — попита ме Люк.

— Не, не е.

— Дай ми чашата и иди да провериш в коридора, моля те. Ще се оправя и сам.

Кимнах и му я подадох. Постарах се да отворя вратата възможно най-безшумно. Излязох в коридора и отидох чак до ъгъла. Не забелязах никого.

— Чисто е — прошепнах, докато влизах обратно в стаята.

Люк го нямаше там. Миг по-късно го чух да се разхожда в банята.

— Дявол да го вземе! Можех да ти помогна! — казах аз.

— Все още мога да се изпикая и без чужда помощ — отвърна ми той, докато влизаше залитайки в стаята, опрял здравата си ръка на стената. — Трябва да видя какви са шансовете ми да се спазаря — добави той и се отпусна на ръба на леглото. После опря ръка върху ребрата си и изпъшка. — Боли, мътните да го вземат!

— Чакай, ще ти помогна да легнеш.

— Добре. Виж, не й казвай, че мога да направя дори това.

— Дадено — казах аз. — Сега се успокой. И си почини.

Люк поклати глава.

— Искам да ти кажа колкото мога повече, преди тя да е влетяла отново. А тя ще го направи, не се съмнявай.

— Защо си толкова сигурен?

— Тя не е човешко същество и усеща всяка наша стъпка по-добре от всеки син кристал. Не разбирам твоята магическа система, но аз си имам своя и знам добре какво ми казва тя. След като я попита коя е всъщност, аз също се замислих върху това. Някакви идеи по въпроса?

— Нищо определено засега.

— Тя може да прескача от едно тяло в друго и да пътува през Сенките.

— Имената Мег Девлин и Джордж Хансен говорят ли ти нещо?

— Не, а трябва ли?

— Не мисля. Но тя се беше вселила и в двамата, убеден съм в това.

Не споменах за Дан Мартинес, не защото той бе стрелял по Люк. Просто не исках той да знае, че съм научил за неговите горили в Ню Мексико, а името на Мартинес най-вероятно щеше да отведе разговора в тази посока.

— Тя е била и Гейл Лампрън — каза Люк.

— Старото ти гадже от колежа?

— Да. Веднага си помислих, че нещо в нея ми е познато. Но едва по-късно ми светна. Гейл имаше абсолютно същите маниери — това отмятане на главата встрани и начина, по който жестикулира и подчертава думите си с поглед. След това тя спомена за две събития, на които освен мен е присъствала само Гейл.

— Значи е искала да се сетиш.

— И аз така мисля — съгласи се Люк.

— Чудя се защо тогава просто не каже коя е и какво иска?

— Не мисля, че би могла да го стори. Над нея тегне нещо, може би магия — трудно ми е да преценя. Но тя определено не е човек.

Той погледна плахо към вратата и добави:

— Провери пак, а?

— Все още е чисто — казах аз. — Сега ми кажи…

— Някой друг път. Трябва да се измъкна оттук.

— Разбирам, че искаш да избягаш от нея… — започнах аз.

Люк поклати глава.

— Не е там работата. Трябва да нападна пак Владението на Четирите Свята, при това възможно най-скоро.

— Така като те гледам…

— Правилно. Точно това имах предвид. Трябва да се измъкна оттук, за да мога да се възстановя по-бързо. Мисля, че стария Шару Гарул се е измъкнал. Трябва да разбера какво става.

— А какво става всъщност?

— Долових зов за помощ от майка си. Тя се е върнала във Владението, след като я измъкнах от ръцете ти.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо се е върнала във Владението?

— Това място е нещо като енергиен център. Срещата на четирите свята е източник на невероятно количество свободна енергия, която един адепт може да…

— Срещата на четирите свята ли? Да не искаш да кажеш, че това е нещо като кръстопът на Сенките?

Люк се вгледа в мен за миг и след това каза:

— Да. Но ако задълбаваме чак толкова в детайлите, няма да успея да ти кажа най-важното.

— Иначе сигурно няма да успея да разбера доста неща. Значи тя е отишла до Владението, за да се възползва от неговата мощ, но вместо това си я навлякла неприятности. Потърсила е помощта ти. За какво й е трябвала все пак тази сила?

— М-м… ами аз си имах известни неприятности с Дяволския Чекрък. Мислех си, че почти съм успял да го убедя да се присъедини към нас. Тя обаче явно е решила, че нещата се протакат твърде дълго…

— Чакай малко. Ти си говорил с Чък? Как успя да се свържеш с него? Картите, които си нарисувал, не стават за нищо.

— Знам. Проникнах на онова място по друг начин.

— И как успя да го направиш?

— С помощта на водолазен костюм и две кислородни бутилки.

— Господи, това се казва интересен подход.

— Неслучайно бях най-добрият търговец на „Гранд Дизайн.“ Почти бях успял. Но в това време майка ми разбрала някак къде съм те скрил и преценила, че може да ускори събитията, като завладее съзнанието ти и те представи след това като наш съюзник. Както сам знаеш, планът й се провали и се наложи аз да я измъквам. После се разделихме отново. Мислех си, че е тръгнала за Кашфа, но тя се е отправила към Владението. Мисля, че целта й е била да подготви нещо солидно срещу Дяволския Чекрък. Сигурно така неволно е освободила Шару Гарул. Каквато и да е причината, нейният зов за помощ е факт, тъй че…

— Ъ-ъ, този стар магьосник — казах аз — от колко време беше затворен там?

Люк понечи да вдигне рамене, но вместо това каза:

— Не знам, по дяволите. Пък и на кого му пука? Той се бе превърнал в закачалка още когато бях хлапе.

— Закачалка ли?

— Да. Не знам кой точно го е победил в магьосническия дуел — тя или татко. Спипали го насред заклинанието му, с протегнати напред ръце и прочие. После го преместили близо до централния вход. Гостите си закачаха на него шапките и връхните дрехи. Слугите редовно му избърсваха праха. Аз дори издълбах името си в крака му, сякаш беше дърво. Винаги съм мислил за него като за част от мебелировката. По-късно разбрах, че едно време е минавал за доста добър в занаята.

— А да знаеш дали някога е носил синя маска?

— Тук не мога да ти помогна. Не знам нищо за магическия му стил. Хайде, да не проявяваме излишен глад за знания, защото тя може да цъфне всеки момент. Дали пък да не духнем веднага? Мога да ти разкажа останалата част по-късно.

— Боя се — казах аз, — че, както ти сам спомена снощи, сега си мой пленник. Трябва здраво да съм превъртял, за да те пусна да си вървиш, преди да съм научил несравнимо повече от това, което знам дотук. Ти си заплаха за Амбър. Бомбата, която хвърли по нас на погребението, си беше съвсем като истинска.

Люк се усмихна, макар и за кратко.

— Защо трябваше да се родиш син на Коруин? — каза той. — Честната ми дума няма ли да свърши работа?

— Не знам. Ще си имам сериозни неприятности, ако разберат, че си ми бил в ръцете и въпреки това не съм те завел в двореца. А ти какво точно имаш предвид? Можеш ли да се закълнеш, че ще се откажеш от своя кръстоносен поход срещу Амбър?

Люк захапа горната си устна.

— Не мога да го направя, Мърл.

— Има неща, които не искаш да ми кажеш, нали?

Той кимна. После най-неочаквано се ухили.

— И все пак ще ти направя предложение, на което няма да устоиш.

— Люк, не се опитвай да ми пробуташ от търговските си тарикатлъци.

— Добре де, ти само ме изслушай и ще видиш, че няма как да ми откажеш.

— Люк, няма да захапя.

— Дай ми само една минутка. Шейсет секунди. Веднага щом свърша, ще можеш спокойно да ми откажеш.

— Добре — казах аз. — Слушам те.

— Разполагам с жизненоважна за сигурността на Амбър информация. Помогнеш ли ми — твоя е.

— И как така? Това ще е все едно сам да си вържеш ръцете.

— Така е, но в момента не мога да ти предложа нищо друго. Помогни ми да се добера до някое място, където времето тече толкова бързо, че раните ми да заздравеят, преди да е изтекъл и един ден във Владението.

— Или в Амбър…

— Точно така. Освен това… опа-а!

Той се изпъна в леглото, сграбчи гърдите си със здравата ръка и започна да стене.

— Люк!

Той вдигна глава, премигна срещу мен и след това отново изпъшка.

Няколко секунди по-късно на вратата се почука.

— Влез — казах аз.

Винта влезе и ни огледа. Като че ли за миг на лицето й се изписа искрена загриженост. После тя се приближи и сложи ръце на раменете на Люк. Постоя така около половин минута. После заяви:

— Нищо ти няма.

— Засега да — отвърна й Люк, — само дето не знам дали да го приема като благословия или като проклятие. — Здравата му ръка се плъзна около талията й, той я притегли рязко към себе си и я целуна. — Здрасти, Гейл. От доста време не сме се виждали.

Винта се отдръпна малко по-бавно, отколкото би могло да се очаква.

— Явно се възстановяваш бързо — отбеляза Винта. — Усещам, че Мърл се е потрудил по въпроса.

Тя се усмихна леко и след това добави:

— Доста време мина наистина. Още ли обичаш пържените яйца по-рохки?

— Да — каза Люк. — Но нека днес да не са половин дузина. И две ще стигнат. Нещо не съм във форма.

— Добре — каза тя. — Хайде, Мърл. Разчитам на помощта ти.

Люк ми направи комична гримаса. Беше му повече от ясно, че тя иска да поговори с мен насаме. Не бях съвсем сигурен дали ми се иска да го оставя сам, въпреки че Картите му бяха все така в джоба ми. Давах си сметка, че не знам почти нищо за истинските му възможности. Затова реших да остана.

— Все някой трябва да наглежда инвалида — казах.

— Ще се оправи — каза Винта. — Нужна ми помощта ти, в случай, че не успея да вдъхна респект на прислугата.

От друга страна, не бе изключено да науча още нещо интересно от нея…

Открих ризата си и я навлякох набързо, после прокарах ръка през косата си.

— Добре — отговорих й аз. — Веднага се връщам, Люк.

— Хей — обади се той. — Виж дали няма да се намери някой бастун за мен. Или просто ми отрежи някоя по-солидна тояга.

— Не е ли малко рано за това? — попита Винта.

— Човек никога не знае — отвърна й Люк.

Запасах колана с меча и тръгнах след нея. Веднага щом се отдалечихме достатъчно от стаята, Винта отбеляза:

— Той е рискувал, като е избрал да дойде при теб.

— Да, така е.

— В такъв случай, вероятно здраво е загазил.

— Сигурно.

— Сигурно ли? По дяволите, той вече сигурно ти го е казал!

— Може би.

— Да или не?

— Винта, ти очевидно ми каза всичко, което си искала да ми кажеш. Добре, сега сме квит. Вече не ти дължа никакви обяснения. Ако реша да се доверя на Люк, ще го сторя. Между другото, още не съм решил нищо по въпроса.

— Значи той наистина е започнал да те омайва. Може би ще успея да ти помогна да решиш, ако ми кажеш какво точно ти е предложил.

— Не, благодаря. Ти си същата напаст, каквато е и той.

— Правя го за твое добро. Не отхвърляй така лесно един съюзник.

— Нищо подобно — казах аз. — Но като се позамисля, аз знам за Люк доста повече, отколкото за теб. Смятам, че съм наясно с това, за какво мога да му се доверя и за какво — не.

— На твое място не бих заложила живота си на тази карта.

Усмихнах се.

— Какво да се прави, падам си консервативен в някои отношения.

Влязохме долу и Винта се заприказва с някаква жена, която не бях виждал досега — очевидно командващата кухненския парад. Винта й поръча какво да ни приготви за закуска и след това двамата излязохме на терасата. Там тя ми посочи група дръвчета.

— Ето къде би могъл да намериш тояга за Люк.

— Добре — казах аз и тръгнах натам. — Значи наистина си била Гейл Лампрън?

— Да.

— Не мога да схвана как успяваш да преминеш от едно тяло в друго.

— Аз пък нямам намерение да ти го обясня.

— А ще ми кажеш ли защо?

— Не.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога — каза тя.

— А ако вече знам една част, би ли добавила останалото?

— Може би. Опитай.

— Когато беше Дан Мартинес, ти стреля по нас. По кого от двама ни?

— По Люк.

— Защо?

— Бях убедена, че Люк не е този, когото търся. Което значеше, че той представлява опасност за теб.

— Значи само за да ме защитиш от него?

— Точно така.

— Как да разбирам това „този, когото търся“?

— Просто се изразих неправилно. Онова дърво ей там май ще ти свърши работа.

Прихнах.

— Не те бива много в увъртанията. Добре де, предавам се.

Тръгнах към дърветата. Наистина няколко от тях изглеждаха подходящи.

Докато крачех сред окъпаните в слънчеви лъчи храсти, а ботушите ми се покриваха с капки утринна роса и листа, аз най-неочаквано забелязах по пътя си някакви странни следи, които водеха вдясно от мен…

— Какво е това? — попитах съвсем риторично, тъй като Винта едва ли можеше да ми отговори, и се насочих към тъмната маса, просната до сенчестия дънер на едно дърво.

Когато се приближих достатъчно, разбрах, че това е едно от кучетата на Бейл — едър кафяв симпатяга. Гърлото му беше разкъсано, кръвта наоколо бе тъмна и лепкава. По нея вече бяха накацали няколко мухи. Малко по-нататък видях изкормения труп на друго, по-малко куче.

Огледах наоколо. Върху влажната пръст открих няколко необичайно големи отпечатъка от животински лапи. Слава богу, не бяха трипръстите следи на чудовището, което заварих в апартамента на Джулия. Изглежда принадлежаха на невероятно едро куче.

— Сигурно това съм чул снощи — отбелязах аз. — И тогава си помислих, че някакви кучета са се сдърпали.

— По кое време беше това? — попита Винта.

— Малко след като ти излезе от стаята. Тъкмо бях започнал да задрямвам.

И тогава тя направи нещо адски странно — коленичи и подуши следата. Когато отново се изправи, на лицето й бе изписана почуда.

— Какво откри? — попитах аз.

Тя поклати глава, после впери поглед в далечината.

— Не съм съвсем сигурна — каза тя. — Но животното е тръгнало натам.

Огледах се още веднъж, после станах и тръгнах по следата, която наистина продължаваше в посоката, която бе показала Винта. След седемдесетина метра я изгубих. Тъкмо бях стигнал края на горичката. Реших да се върна обратно.

— Предполагам, че голямото куче е нападнало другите две — заявих аз. — Хайде да приключваме с тоягата на Люк и да се връщаме, че закуската ще изстине.

Когато се върнахме, разбрах, че вече са сервирали на Люк горе в стаята. Искаше ми се да занеса и моята закуска горе, за да довърша разговора си с него. Но ако го направех, Винта щеше да тръгне с мен. От друга страна, вероятно нямаше да успея да измъкна от нея нищо повече. И все пак се налагаше да закуся долу и да оставя Люк сам за по-дълго, отколкото ми се щеше.

Затова, когато тя каза „Ще закусим тук“, аз покорно я последвах в трапезарията. Предположих, че не иска да седнем на терасата, тъй като прозорците на стаята, в която сега лежеше Люк, бяха точно над нея и той можеше лесно да чуе разговора ни.

Настанихме се в края на една маса от тъмно дърво и прислужниците сервираха закуската. Когато отново останахме насаме, Винта ме попита:

— Какъв ще е следващият ти ход?

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз на свой ред и си налях чаша гроздов сок.

Тя погледна нагоре.

— Имам предвид него. В Амбър ли ще го заведеш?

— Това би било съвсем уместно решение — отговорих й аз.

— Добре — каза тя. — Най-добре ще е това да стане по-скоро. В двореца поне има нелош лазарет.

Кимнах.

— Да, има.

Хапнахме малко и Винта попита:

— Нали това смяташ да направиш?

— Защо питаш?

— Защото всичко останало би било пълна глупост, а на него идеята определено няма да му хареса. Затова ще се опита да те разубеди и да си издейства относителна свобода, докато успее да се възстанови. Знаеш добре какъв хитрец е. Ще опита да ти представи плана си — какъвто и да е той — като страхотна идея. Не забравяй обаче, че той е враг на Амбър и когато бъде отново в състояние да преследва целта си, ти ще се окажеш на пътя му.

— Звучи ми логично — казах аз.

— Още не съм свършила.

— О-о?

Винта се усмихна и се върна за известно време към закуската си, колкото да раздразни любопитството ми.

— Той е дошъл тук с определена цел — каза тя накрая. — Имал е възможността да изпълзи на цял куп други места, където след това да си ближе раните. Но е дошъл тук, защото се нуждае от нещо. Поел е риск, но добре знае какво прави. Не се хващай на въдицата, Мърл. Ти не му дължиш нищо.

— Не мога да разбера защо си решила, че не мога да се грижа сам за себе си.

— Не съм казвала нещо подобно — отвърна ми тя. — Но понякога е невероятно трудно човек да вземе определено решение. Едно леко кривване в неправилната посока би могло да провали всичко. Ти познаваш Люк, но аз също го познавам. Не е сега моментът да му играеш по свирката.

— Тук си абсолютно права.

— Значи вече си решил да му дадеш това, което иска!

Усмихнах се и отпих от кафето си.

— За бога, та той дори не беше достатъчно дълго в съзнание, за да се опита да ме омотае — казах след това. — Мислих върху всичко това, но искам да разбера първо какво е намислил.

— Не съм казвала, че не трябва да опиташ да научиш от него колкото можеш повече. Просто исках да ти припомня, че да говориш с Люк, е като да се надлъгваш с дракон.

— Да — признах аз, — така си е.

— И колкото повече отлагаш, толкова по-трудно ще ти е после да вземеш решение — добави тя.

Пийнах пак от кафето си и след това казах:

— Ти харесваше ли го?

— Люк ли? — попита тя. — Да, харесвах го. И все още го харесвам. Но не това е важното в момента.

— Не съм съвсем сигурен — казах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти не би му навредила, без да имаш солидна причина за това, нали?

— Не, не бих.

— Той не представлява заплаха за мен в момента.

— Не би и могъл да бъде.

— Ами ако го оставя тук при теб и се върна сам в Амбър, за да мина през Лабиринта и да подготвя останалите за новината?

Тя поклати енергично глава.

— Не — заяви след това. — Не съм съгласна. Не мога да го направя… Не мога да поема такава отговорност точно сега.

— Защо?

Тя се поколеба.

— Само, моля те, не ми пробутвай пак обяснението, че не можеш да ми кажеш — продължих аз. — Този път намери начин да ми обясниш колкото можеш повече.

И Винта заговори бавно, сякаш подбираше внимателно всяка дума.

— Сега за мен е по-важно да опазя теб, отколкото Люк. Грози те опасност, която все още не разбирам напълно. Струва ми се, че тя вече не идва от него, затова трябва да съм близо до теб. Ако решиш да се върнеш в Амбър, ще дойда с теб.

— Оценявам загрижеността ти — казах аз, — но няма да ти позволя да се лепнеш за мен като гербова марка.

— Никой от двама ни няма избор.

— Ами ако ей сега се пренеса с помощта на Картите на някоя далечна Сянка?

— Ще се почувствам задължена да те последвам.

— С това тяло или с друго?

Тя погледна встрани и после само побутна закуска си.

— Ти сама призна, че можеш да се вселяваш в телата на различни хора. Успяваш да ме откриеш по някакъв тайнствен начин и после обсебваш тялото на някой, който се намира близо до мен.

Тя пийна глътка от кафето си.

— Може би нещо те възпира да го кажеш — продължих аз, — но съм убеден, че е така.

Тя кимна отсечено и продължи да се храни.

— Да речем, че изчезна нанякъде и ти ме последваш по твоя си начин. — Спомних си за разговорите си с Мег Девлин и Джордж Хансен. — Тогава истинската Винта Бейл ще се събуди с бяло петно в паметта, нали?

— Да — отговори тихо тя.

— Което значи, че Люк ще остане тук в компанията на една жена, която би го убила с удоволствие, ако разбере кой е той всъщност.

Тя се усмихна леко.

— Определено.

Заехме се отново със закуската си и за известно време никой от нас не проговори. Винта се бе опитала току-що да ме лиши от възможността да реша сам как да постъпя и да ме принуди да се пренеса веднага в Амбър заедно с Люк. Никак не обичам, когато някой се опитва да ме манипулира или да ме притисне, за да взема определено решение. Да не говорим, че това автоматично предизвиква у мен желанието да постъпя другояче, което също е насилие спрямо волята ми.

След като привършихме закуската, аз долях кафе и на двама ни. После се загледах в няколкото портрета на кучета, окачени на стената срещу мен. Отпих глътка от кафето си и се насладих на вкуса му. Не казах нищо, защото не виждах какво още би могло да се каже.

Но Винта явно не беше на това мнение.

— Е, как смяташ да постъпиш? — попита ме тя.

Допих си кафето и станах от масата.

— Смятам да занеса тоягата на Люк.

Бутнах стола на мястото му и тръгнах към ъгъла на трапезарията, където бях подпрял тоягата.

— А след това? — продължи Винта. — Какво ще направиш след това?

Обърнах се отново към нея. Тя бе опряла дланите си върху масата и изглеждаше ужасно напрегната. Лицето й отново бе добило познатото заплашително изражение. Почти успях да усетя волтовата дъга между нас.

— Това, което трябва да направя — отвърнах аз и тръгнах към вратата.

Веднага щом излязох в коридора, закрачих по-бързо. Когато достигнах до стълбището и забелязах, че тя не е тръгнала след мен, хукнах нагоре, като вземах по две стъпала наведнъж. Още докато се изкачвах нагоре, измъкнах колодата си и открих нужната Карта.

Когато влязох в стаята. Люк си беше все още в леглото, облегнат на възглавниците. Подносът от закуската му бе поставен на един по-малък стол, близо до него. Дръпнах веднага резето.

— Какво става бе, човек? Въздушна атака ли се очаква? — попита Люк.

— Надигай се — казах аз.

Взех меча му и отидох до леглото. Подадох му ръка, за да седне, след това му връчих оръжието и тоягата.

— Тя се опита да ме притисне — казах аз, — затова няма да те предам на Рандъм.

— Приятно ми е да го чуя — отбеляза Люк.

— Но трябва да сме абсолютно наясно.

— Нямам нищо против.

Той се опря на тоягата и бавно се изправи. Чух шум в коридора, но вече беше твърде късно. Вдигнах Картата и се съсредоточих върху образа на нея.

Някой заблъска по вратата.

— Ще сбъркаш, ако направиш това, което си намислил — извика Винта.

Не й отговорих. Видението пред мен вече бе започнало да добива реални очертания.

Един невероятен ритник накара вратата да се разлети на трески. Резето отхвръкна встрани. Докато се пресягах, за да хвана ръката на Люк, забелязах изумена му физиономия.

— Хайде — казах аз.

Винта влетя в стаята точно когато дръпнах Люк. Очите й мятаха мълнии, а ръцете й бяха протегнати, за да ни достигнат.

— Глупак! — изкрещя тя. Гласът й се извиси в стон, образът й се разми, после потрепна и накрая изчезна.

Озовахме се на малка поляна и Люк изпусна бавно поетия в стаята въздух.

— Ти май доста си падаш по измъкването в последния момент, а, друже? — отбеляза той. След това се огледа, позна мястото и се усмихна накриво. — Я виж ти, кристална пещера.

— Доколкото си спомням — казах аз, — тук времето тече точно толкова бавно, колкото ти е необходимо.

Люк кимна и се запъти бавно към високия син хълм.

— Останали са достатъчно провизии — добавих аз — а и спалният чувал сигурно още си е на мястото.

— Ще свършат работа — призна той.

После спря задъхан, макар още да не бяхме стигнали до билото на хълма. Видях как погледът му се плъзна към пръснатите кости вляво от нас. Сигурно бяха минали месеци, откакто двамата мъже отместиха камъка — време, достатъчно за да успеят лешоядите да си свършат работата. Люк вдигна рамене, направи още няколко крачки и се облегна на кристалната стена. После бавно се снижи, за да седне на земята.

— Ще ти се наложи да изчакаш, докато се възстановя дотолкова, че да мога да се покатеря горе — каза той, — при това с твоя помощ.

— Естествено. Тъкмо ще си довършим разговора. Доколкото си спомням, ти се канеше да ми направиш предложение, на което не бих могъл да устоя. Аз трябваше да те доведа на място, където времето тече достатъчно бързо спрямо това във Владението. Ти обеща в замяна да споделиш с мен някаква жизненоважна за сигурността на Амбър информация.

— Точно така — съгласи се Люк. — Но ти не изслуша историята ми до края, а двете неща са свързани.

Седнах срещу него и казах:

— Каза, че майка ти е отишла до Владението, където, изглежда, е попаднала в затруднено положение и е потърсила помощта ти.

— Правилно — каза Люк. — Затова зарязах преговорите с Дяволския Чекрък и се опитах да й помогна. Свързах се с Далт и той се съгласи заедно да нападнем Владението.

— Винаги е добре човек да разполага с отряд от наемници.

Той ме погледна озадачено, но аз успях да запазя невинното си изражение.

— И така, аз ги поведох през Сенките и след това атакувахме крепостта. Сигурно точно нас си видял, докато си бил там.

Кимнах бавно.

— Тогава ми се стори, че успяхте да се прехвърлите през стената. Какво стана след това?

— Така и не разбрах — каза той. — Тъкмо всичко бе тръгнало както трябва. Защитата им се огъваше и ние вече бяхме на път да я пробием, когато Далт се обърна срещу мен. За известно време се бяхме разделили, после изведнъж той се появи отново и ме нападна. Отначало реших, че ме е помислил за някой друг — целите бяхме покрити с мръсотия и кръв — и затова му извиках, че съм аз. За известно време не отвръщах на ударите му, защото бях сигурен, че се е заблудил и скоро ще осъзнае грешката си.

— Мислиш ли, че те е продал? Или е планирал нещо срещу теб от доста време? А може би ти е бил ядосан по някакъв повод?

— Едва ли.

— Магия?

— Може би. Не знам.

В главата ми се появи странно предположение.

— Той знаеше ли, че си убил Кейн? — попитах аз.

— Не, някога не казвам на когото и да било повече, отколкото трябва.

— Не ме баламосваш, нали?

Той се засмя и протегна ръка, сякаш за да ме тупне по рамото, но трепна и се отказа.

— Защо питаш?

— Не знам. Просто така.

— Ами добре — каза Люк. — Какво ще кажеш да ми помогнеш да вляза вътре, за да видя какво си ми оставил от запасите?

— Дадено.

Изправих се и му помогнах да стане. Намерихме мястото, където склонът беше най-полегат, и поехме бавно нагоре. Щом се озовахме там, Люк се опря на тоягата си и погледна през отвора.

— Няма да ми е много лесно да сляза — каза той. — Мислех си, че би могъл да изтъркаляш дотук някой от празните варели за вода, за да стъпя на него. Но сега виждам, че и това няма да помогне. Със сигурност ще отворя някоя от раните, ако се опитам да сляза.

— М-м — казах аз. — Момент. Сетих се за нещо.

После слязох отново до долу, тръгнах покрай основанието на кристалния хълм и накрая стигнах до две блестящи издатини, където бях изцяло извън полезрението на Люк.

Не исках да използвам силите на Логрус в негово присъствие, без това да е крайно наложително. Не исках също той да види как осъществявам връзката, нито да му дам възможността да разбере какво мога и какво не. По принцип не се чувствам добре, когато някой знае твърде много за мен.

Образът на Логрус се появи, след като го призовах, и аз се протегнах към него. Желанието ми придоби форма и се превърна в мерник за силовите линии, които бях овладял. Започнах да ги удължавам все повече и повече, търсейки нужния обект…

Търсенето продължи адски дълго. Май доста се бяхме отдалечили от по-цивилизованите Сенки…

Контакт.

Вместо да дръпна рязко както обикновено, този път притеглих бавно и внимателно обекта към себе си. После усетих как той се понесе през Сенките към мен.

— Хей, Мърл! Всичко наред ли е? — чух да вика Люк.

— А-ха — отговорих аз съвсем искрено.

По-близо, още по-близо…

Ето!

Олюлях се, когато търсеният обект се озова в ръцете ми, тъй като го сграбчих неудобно. Единият му край тупна на земята. Прихванах някъде около средата, вдигнах го бързо и тръгнах с него обратно към отвора на пещерата.

Когато достигнах до един почти отвесен участък, малко под мястото, на което бях оставил Люк, подпрях обекта на стената и се изкачих бързо до горе. После го издърпах и го довлякох до отвора.

— Откъде успя да измъкнеш тази стълба? — попита Люк.

— Намерих я — казах аз.

— Онова петно боя като че ли е съвсем прясно.

— Ами сигурно някой я е загубил наскоро.

Започнах да спускам стълбата през отвора. Когато долният й край достигна пода на пещерата, все още разполагах с аванс от близо два метра. Наместих я, за да е по-стабилна.

— Ще тръгна първи — казах аз, — но ще се движа съвсем близо до теб.

— Ще занесеш ли първо тоягата и меча ми долу?

— Дадено.

Направих го. Когато отново се изкачих догоре, Люк вече се бе хванал за стълбата и се канеше да стъпи на нея.

— Ще ме научиш някой път на тоя номер, нали? — каза той и тръгна след мен, дишайки тежко.

— Не разбирам за какво говориш — отвърнах му аз.

Люк слизаше бавно, като спираше на всяко стъпало, за да си почине. Веднага щом стигнахме до пода на пещерата, той се просна на него и притисна гърдите си с ръка. Беше доста зачервен и задъхан. Малко след това се поизправи и облегна гръб на стената.

— Добре ли си? — попитах аз.

Люк кимна.

— Ще се оправя — каза той, — само няколко минути. Да те наръгат така не е шега работа.

— Искаш ли одеяло?

— Не, благодаря.

— Добре, ти си почивай, а аз ще хвърля един поглед на продуктите. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Малко вода — каза той.

Продуктите още ги биваше, а спалният чувал беше там, където го бях оставил. Напълних вода за Люк и докато се връщах обратно, споменът за ситуацията, в която ролите ни бяха разменени, ме накара да се усмихна иронично.

— Никакви проблеми — казах на Люк. — Все още има достатъчно от всичко.

— Не си успял да изпиеш виното, нали? — попита той, между две глътки.

— Не.

— Слава богу.

— Сега да чуем тази толкова важна за Амбър информация — казах аз. — Все още ли смяташ да я споделиш с мен?

Люк се усмихна.

— Още не.

— Доколкото си спомням, уговорката ни беше такава.

— Не успях да ти разкажа цялата история.

Поклатих глава.

— Добре де, така беше. Разкажи ми останалата част.

— Трябва да се възстановя, за да превзема Владението и да освободя майка си…

Кимнах.

— Ще ти кажа всичко, както ти обещах, но след като я спася.

— Я чакай малко! Не искаш ли твърде много?!

— Не и в замяна на това, което знам.

— И очакваш от мен да купя котка в чувал?

— Да, нещо такова. Но повярвай ми, рискът си струва.

— Ами ако докато се наканиш, стане твърде късно?

— Няма, пресметнал съм всичко. Ще са ми необходими само два-три дни амбърско време, за да се възстановя. Събитията едва ли ще се развият чак толкова бързо.

— Люк, цялата работа започва да намирисва.

— Проблемът си е твой. Не мога да издам току-тъй нещо толкова важно на враговете си.

Люк въздъхна.

— Не е изключено с тази информация да успея да откупя живота си.

— Да не си намислил да се откажеш от отмъщението?

— Не знам. Мислих доста по въпроса и ако въобще реша да направя нещо подобно, то това ще е най-подходящата първа стъпка.

— А ако не се откажеш, това би те извадило от играта, така ли?

— Ще го преживея. Така задачата ми ще стане по-трудна, но не и неизпълнима.

— Не знам — казах аз. — Ако се разчуе, че съм те пуснал, без да получа нищо особено в замяна, здравата ще ми припари под задника.

— Аз няма да кажа на никого.

— Ами Винта?

— Нали тя все повтаря, че главната й цел е да те предпази. Освен това, ако се върнеш, няма да я завариш там. Или по-скоро ще завариш истинската Винта.

— Защо си толкова сигурен?

— Тя сигурно е хукнала вече да те търси.

— Знаеш ли коя е всъщност?

— Не, не знам. Някой път ще ти помогна да се сетиш.

— Защо не сега?

— Защото трябва първо да се наспя. Болката пак започна да се усилва.

— Нека първо да уточним още веднъж условията. Какво смяташ да направиш, как смяташ да го направиш и какво ми обещаваш?

Люк се прозина.

— Ще остана тук, докато се възстановя. Когато бъда отново в състояние да нападна Владението, ще се свържа с теб. Което ми напомня, че Картите ми са все още в теб.

— Знам. Продължавай. Как смяташ да превземеш крепостта?

— И това ще ти кажа, като му дойде времето. Все още мисля върху плана си. Между другото, ти също би могъл да ми помогнеш. Един магьосник в повече никога не е излишен. Веднага щом влезем в крепостта и освободим майка ми, аз ще ти кажа това, което ти обещах, и ти ще можеш спокойно да се прибереш с наученото в Амбър.

— Ами ако загубиш битката? — попитах аз.

Люк отмести погледа си от мен.

— Предполагам, че това също не е изключено — съгласи се той накрая. — Добре, какво ще кажеш за това — ще ти напиша всичко на лист хартия и ще ти го дам чрез Картите, или пък ще ти го пратя по някого. Всичко това преди да започне атаката на крепостта. И да загубя, пак ще съм си изплатил дълга към теб.

Той ми протегна здравата си ръка и аз я стиснах.

— Съгласен — казах.

— Тогава ми върни моите Карти и аз ще се свържа с теб, щом се изправя отново на крака.

Отначало се поколебах, но после измъкнах солидно наедрялата колода от джоба си. Отделих своите Карти и няколко от неговите и му подадох останалите.

— Ами другите ми Карти?

— Ще ги разгледам, преди да ти ги върна.

Той леко повдигна рамене.

— Винаги бих могъл да нарисувам още. Но ми върни Картата на майка ми.

— Ето.

Той пое картата и след това каза:

— Не знам какво точно си намислил, но ще те посъветвам нещо. Не се захващай с Далт. Той не си пада симпатяга, дори когато е в добро разположение на духа, а точно сега е превъртял съвсем. Стой настрана от него.

Аз кимнах и се изправих.

— Тръгваш ли? — попита Люк.

— Да.

— Остави ми стълбата.

— Подарявам ти я.

— Какво ще им кажеш, когато се върнеш в Амбър?

— Нищо, поне засега — казах аз. — А-а, искаш ли да ти донеса малко храна, преди да тръгна? Ще ти спестя една излишна разходка.

— Да, може. Идеята ти е добра. Донеси и една бутилка вино.

Донесох му цял куп провизии и след това довлякох дори спалния чувал.

Тръгнах нагоре по стълбата, но спрях след няколко стъпала.

— Май не си съвсем наясно с това, което правиш — казах аз.

Люк се усмихна.

— Не бъди чак толкова сигурен.

Когато излязох навън, се загледах в големия камък, с който Люк бе затворил входа на пещерата предишния път. Отначало си мислех да му върна жеста. Можех да преценя кога точно да дойда отново, за да го заваря напълно възстановен. Така щях да съм сигурен, че няма да духне нанякъде. Въпреки това се отказах. Не само защото аз единствен знаех, че Люк е тук и ако нещо се случеше с мен, той също щеше да се прости с живота си. По-скоро исках да може да се свърже с мен веднага, щом се почувства добре. В общи линии, това бяха основните ми доводи.

Въпреки това отидох до камъка и го бутнах по-близо до отвора.

— Мърл! Какво правиш? — долетя отдолу.

— Чеша се зад ушите — му отвърнах аз.

— Хей! Не го прави…

Засмях се и отново бутнах леко камъка.

— Мърл!

— За в случай, че завали — казах аз. — Но това чудо е прекалено тежко. Добре, отказвам се. Успокой се.

Обърнах се и тръгнах надолу. Лекият прилив на адреналин сигурно щеше да му се отрази добре.