Роджър Зелазни
Кръвта на Амбър (5)

Глава 5

Вървяхме с лейди Винта и двамата семейни прислужници на рода Бейл под ярката луна и едрите звезди на нощното небе, отдалечавайки се бързо от „Алеята на Мъртъвците“. Все още усещах силна болка на мястото, където ме бе ударил предпазителят на меча, но въпреки това бях благодарен, че ми се е разминало толкова леко. Нямах никаква представа как са успели да ме открият толкова скоро след завръщането ми, но ми се струваше, че Винта знае нещо по този въпрос. Бях склонен да й се доверя, тъй като в известна степен я познавах. Освен това мъжът, когото бе обичала — моят чичо Кейн — бе загинал от ръката на човека, който най-вероятно бе организирал и покушението срещу мен. Всеки път, когато откриех по някой син кристал, Люк неминуемо се оказваше замесен.

Когато стигнахме края на „Пристанищна“, продължихме по бреговата линия. Попитах Винта какво е намислила.

— Не трябваше ли да свием по „Лозарска“? — добавих след това.

— Знаете, че ви грози опасност — заяви тя.

— Това е повече от очевидно.

— Бих могла да ви заведа в къщата на баща си, горе в града — каза Винта, — или пък да ви съпроводя заедно с прислужниците до двореца, но явно вашите врагове доста бързо се ориентират в обстановката.

— И това е вярно.

— Нашата яхта е закотвена до един пристан малко по-долу. С нея бихме могли да отплуваме от залива и да стигнем на сутринта в имението на баща ми. Така ще изчезнете за известно време, а вашите противници ще останат доста озадачени.

— Значи смятате, че дори в двореца няма да съм в безопасност?

— Не е изключено — каза Винта. — Във всеки случай всяка ваша стъпка вероятно ще бъде следена. Ако дойдете с мен ще им е трудно да го сторят.

— Съгласен съм, но след като не се върна в двореца и стражите съобщят на Рандъм, че съм тръгнал към „Алеята на Мъртъвците“, това ще предизвика сериозна суматоха сред роднините ми.

— Бихте могли да се свържете с него утре сутринта и да му обясните къде се намирате, стига Картите ви да са у вас.

— Да, бих могъл. Между другото, как успяхте да ме откриете? Само не ми казвайте, че е било чиста случайност.

— Проследихме ви. Бяхме седнали в заведението срещу кръчмата на Бил.

— Значи сте очаквали, че може да се случи нещо подобно?

— Виждах такава възможност. Ако разполагах с малко повече информация, сигурно щях да успея да се намеся по-рано.

— В такъв случай, какво всъщност става? Какво знаете и каква е вашата роля в цялата история?

Винта се засмя и аз осъзнах, че чувам смеха й за пръв път. За моя изненада той далеч не бе така хладен и подигравателен, както си го бях представял.

— Искам да отплувам преди нивото на прилива да започне да спада, а за да ви разкажа цялата история, ще ми е необходимо доста време. Ще ви се наложи да изберете между сигурността и задоволеното любопитство, Мерлин.

— И двете са ми еднакво нужни, затова предпочитам да ги получа последователно.

— Добре — каза Винта и се обърна към по-дребния от двамата слуги — този, когото бях ударил. — Джарл, върни се у дома. Утре сутринта кажи на баща ми, че съм решила да отида до Арбор. Кажи му още, че ми се е приискало да се поразходя с яхтата, тъй като нощта е била чудесна. Не му споменавай за Мерлин.

Мъжът докосна периферията на шапката си.

— Разбирам, господарке.

Той се обърна и тръгна обратно в посоката, от която бяхме дошли.

— Да вървим — каза Винта и двамата с едрия слуга, който се казваше Дрю, както разбрах по-късно, ме заведоха до един от пристаните, на който бе закотвена дълга и тясна яхта.

— Оправяте ли се с ветроходството? — попита тя.

— Имам известен опит — казах аз.

— И това е достатъчно. Ще трябва да ни помогнете.

И аз им помогнах. Докато излезем от залива, си разменихме само няколко кратки реплики. Дрю управляваше яхтата, а ние се заехме с разгъването на платната. Едва по-късно успяхме да подхванем нещо като разговор. Вятърът не ни създаваше проблеми, нещо повече — държеше се почти безупречно. Плъзнахме се напред, заобиколихме вълнолома и напуснахме залива без особени проблеми. И двамата с Винта бяхме съблекли наметалата си. Тя беше облечена с тъмни панталони и риза от плътна материя, сякаш бе очаквала събитията да се развият така. На колана, който свали от кръста си, висеше не някой украсен със скъпоценни камъни кинжал, а съвсем истински меч със стандартни размери. Докато наблюдавах движенията й, си помислих, че тя вероятно умее да го използва доста добре. Винта ми напомняше за някого — не толкова като външност, колкото като маниери и тембър на гласа. Не можех да се сетя за кого точно, но сега това не беше толкова важно. Първо трябваше да си припомня всичко, което вече знаех за нея и след като яхтата пое стабилно по курса си, аз се усамотих за няколко минути, загледан в мрачната водна повърхност.

Като начало имах най-обща представа за това как бе протекъл животът й дотук. Бяхме се срещали няколко пъти на светски приеми. Тя знаеше, че съм син на Коруин, че съм се родил и съм отраснал в Царството на Хаоса, и че във вените ми тече наполовина кръвта, от която бе произлязъл в незапомнени времена и родът на Амбър. От последния ни разговор бях разбрал, че е знаела, че съм прекарал дълго време на някаква Сянка, към която съм се привързал и където съм отишъл, за да се дообразовам. Очевидно моят чичо Кейн не бе пожелал да държи Винта в неведение относно семейните дела, което ме караше да се замисля за дълбочината на тяхната връзка. Бях чул, че са заедно от няколко години. Затова се чудех какво ли още знаеше тя за мен. С нея се чувствах в относителна безопасност, но все пак се налагаше да преценя какво точно да й кажа в замяна на информацията, с която очевидно разполагаше. Вярно, да се направи услуга на човек от кралското семейство никога не е излишно, но защо точно на мен? Единствената причина, за която се сещах в момента, бе евентуалното й желание да отмъсти за смъртта на Кейн. Ако наистина беше така, аз бях склонен да споделя с нея част от това, което знаех. Винаги е добре човек да разполага с още един съюзник. Трябваше само да реша каква част от общата картина да й представя. Определено не ми се искаше да я запозная изчерпателно с хода на събитията, но от друга страна не бях сигурен какво точно иска да узнае. Най-вероятно й се щеше собственоръчно да стисне убиеца за гушата, когато му дойдеше времето. Обърнах се към мястото, където бе застанала Винта и се загледах в осветените от лунната светлина остри черти на лицето й. В изражението й нямаше и следа от каквато и да било жажда за мъст.

Докато се отдалечавахме на изток от залива, понесени от благоволението на морския бриз, ние подминахме внушителната скалиста снага на Колвир, върху която подобно на инкрустирани диаманти проблясваха светлините на Амбър. Отново усетих как ме обзема познатото чувство на привързаност към това място. Макар да бях израснал, заобиколен от неизброими неевклидови парадокси, сред мрака и причудливите светлини на Хаоса, където представите за красота имат по-скоро сюрреалистични измерения, аз усещах как с всяко следващо посещение в Амбър връзката ми е него ставаше все по-здрава, докато накрая го приех за свой втори дом. Не исках Люк да насочва дулата на карабините си към него, нито главорезите на Далт да се разхождат по улиците му. Бях готов да се боря с тях на живот и смърт, за да им попреча да го сторят.

Стори ми се, че на брега, близо до мястото, където бе положено тялото на Кейн, се появи едно малко, ослепително бяло петънце, което отначало се движеше бавно, после по-бързо, за да се скрие накрая зад една от скалите на склона. Бях почти убеден, че това е Еднорога, но мракът и краткото време, за което бях мярнал светлинката, ме караха да се колебая.

Малко след това платната се изпънаха под напора на невероятно благоприятен за курса ни вятър и това ме изпълни с чувство на благодарност. Усещах се изморен, въпреки че бях проспал по-голямата част от деня. Бягството от кристалната пещера, схватката с Обитателя и надбягването с магическото торнадо и неговия маскиран господар се бяха слели в съзнанието ми в една почти непрекъсната последователност. Да не говорим за факта, че все още усещах възбудата от последното си премеждие. Засега не исках нищо друго, освен да слушам плясъка на вълните, загледан в начупената, мрачна брегова линия или пък в блещукащата морска повърхност откъм десния борд на яхтата. Не исках нито да мисля, нито дори мърдам…

Една бледа ръка докосна рамото ми.

— Уморен си — чух я да казва.

— Като че ли да — чух след това и собствения си глас.

— Ето, вземи плаща ми. Защо не се наметнеш с него и не поспиш малко. Яхтата държи стабилно курса. Ние двамата ще се справим лесно оттук нататък. Вече нямаме нужда от трети човек.

Кимнах и се загърнах с плаща.

— Надявам, че наистина е така. Благодаря ти.

— Да си гладен или жаден?

— Не, не съм. Хапнах солидно в кръчмата.

Ръката й беше все така на рамото ми. Погледнах я. Тя се усмихваше. За пръв път я виждах усмихната. Винта докосна с върховете на пръстите на другата си ръка кървавото петно върху гърдите ми.

— Не се безпокой. Аз ще се погрижа за теб — каза тя.

Усмихнах й се. Стори ми се, че тя също ме желае. Винта притисна леко рамото ми и след това се отдалечи. Проследих я с поглед и се замислих дали в представата, която си бях създал за нея от предишните ни срещи, не липсваше някоя значима брънка. Чувствах се обаче твърде уморен, за да натоваря съзнанието си с една нова загадка. Мислите се движеха все по-бавно и по-бавно…

Облегнат на планшира, полюшван леко от вълните, аз усетих как главата ми клюмва. Зърнах през полузатворените си очи тъмното петно върху бялата си риза, което Винта бе забелязала. Кръв. Да, кръв…

— Първа кръв! — извика Деспил. — Достатъчно! Удовлетворен ли си?

— Не! — извика Джърт. — Та аз едва го одрасках!

Той се завъртя на своя камък и размаха към мен шиповете на тризъбеца си, готов отново да ме нападне.

Кръвта се процеждаше бавно от рязката на лявата ми ръка и се оформяше в малки мехурчета, които се издигаха, подобно на шепа пръснати във въздуха рубини. Вдигнах щита си във висок гард и смъкнах по-ниско тризъбеца, който държах встрани с изпънатата си дясна ръка. Свих леко лявото си коляно и завъртях своя камък на деветдесет градуса спрямо равнината, в която бяхме застанали. Джърт коригира мигновено позицията си и се спусна на около три метра по-надолу. Завъртях се на още деветдесет градуса и всеки от нас се озова с главата надолу спрямо другия.

— Амбърско копеле! — изкрещя той, върховете на тризъбеца му проблеснаха и към мен се устремиха три светлинни остриета, но аз успях да ги парирам с щита си. Наоколо се разхвърчаха искри, които мигом се понесоха към бездната на Хаоса, над която бяхме застанали.

— Майната ти! — отвърнах аз. Вдигнах високо ръката си, стиснах дръжката на тризъбеца и от тънките му като косъм върхове се отделиха три лъча, които насочих с разсичащо движение към пищялите на Джърт.

Той помете лъчите с щита си почти на ръба на триметровата зона, в която поразяващото им действие бе най-силно. За да се възстанови зарядът на тризъбеца са необходими около три секунди, които използвах, за да имитирам смъртоносен удар, насочен към лицето му. Джърт вдигна подсъзнателно щита си, а аз насочих върховете на оръжието си към коленете му. Той обаче успя да изпревари изстрела ми с около секунда, смъквайки щита си в нисък гард, и на свой ред атакува лицето ми, след което направи едно пълно завъртане назад. Явно смяташе, че времето, необходимо за презареждане, ще му е достатъчно, за да се издигне нагоре, с протегнат пред себе си щит, и да разсече рамото ми.

Но в мига, в който се опита да го направи, аз вече бях успял да го заобиколя с подобно на неговото завъртане. Атакувах мигновено собственото му незащитено рамо, но то се оказа извън обсега на тризъбеца ми. Забелязах, че далеч вдясно Деспил също се върти заедно с големия колкото плажна топка камък, на който бе застанал, а моят секундант Мандор се спуска стремглаво надолу. И четиримата успявахме да се задържим върху малките камъни благодарение на подходящо изменената форма на краката си, носейки се по едно от външните течения на Хаоса като по ръба на водовъртеж. Джърт се завъртя, за да ме последва. Той бе изпънал лявата си ръка, към която бе прикрепил щита, и правеше с нея бавни кръгови движения. Дългият му около метър щит, подсилен допълнително от обратната си страна, проблясваше при изблиците на гибелните огнени струи, които се появяваха на най-неочаквани места през непредсказуеми интервали от време. Джърт държеше тризъбеца си в средна позиция за атака, а зъбите му бяха оголени в гримаса, която трудно би могла да мине за усмивка. Двамата продължавахме да се въртим по ръба на въображаемия кръг с диаметър около четири метра, търсейки открито място, за да нанесем удара си.

Наклоних равнината на своята орбита и той незабавно ме последва. Повторих движението си, той също. Тогава аз се гмурнах напред на около деветдесет градуса, вдигнал щита над себе си. Едновременно с това завъртях китката на дясната си ръка, отпуснах лакътя си надолу и пласирах кос удар под линията на неговия гард.

Джърт изръмжа някакво проклятие и ме атакува, но аз успях да парирам. Върху бедрото на левия му крак се бяха появили три тъмни резки. Лъчите на тризъбеца могат да отворят рана, чиято максимална дълбочина е около два сантиметра, затова при по-сериозни схватки с това оръжие предпочитаните мишени са гърлото, очите, слепоочията, вътрешната страна на китките и бедрените артерии. И все пак един сериозен брой рани по коя да е част от тялото биха могли накарат всеки противник да се запъти сред рояк от алени мехурчета към мястото, откъдето никой не се завръща.

— Кръв! — извика Мандор, след като от раната върху крака на Джърт се заиздигаха кървави мъниста. — Удовлетворени ли сте, господа?

— Удовлетворен съм — отвърнах му аз.

— Аз не съм! — изкрещя Джърт, обърна се към мен, докато се изтеглях вляво, и се завъртя, за да се озове вдясно от мен. — Попитай ме пак след като му прережа гърлото!

Джърт ме мразеше още от времето преди да проходи, при това по причини, известни само на него. Аз не го мразех, но да го харесвам определено надхвърляше възможностите ми. Виж, с Деспил винаги успявах да се разбера съвсем нормално, макар че той заставаше доста по-често на страната на Джърт, отколкото на моята. Но това беше разбираемо, Джърт бе все пак неговият по-малък кръвен брат.

Тризъбецът на Джърт проблесна, аз парирах и веднага отвърнах на удара. Той разпръсна лъчите, които бях насочил към него, и се превъртя встрани. После върховете на оръжията ни пламнаха едновременно и във въздуха между нас се посипа дъжд от искри, след като и двамата успяхме да отразим взаимните си удари. Веднага щом тризъбецът ми възстанови заряда си, аз атакувах отново, този път ниско долу. Неговият удар пък бе насочен, към горната част на тялото ми. И отново лъчите на двата тризъбеца бяха пометени от щитовете ни. Скъсихме дистанцията помежду си.

— Джърт — казах аз, — ако някой от двама ни убие другия, после ще бъде наказан с прогонване. Да спрем дотук.

— Удоволствието си заслужава цената — каза Джърт. — Да не мислиш, че не съм се сетил сам за това?

И той отправи разсичащ удар към лицето ми. Вдигнах едновременно щита и тризъбеца си и още преди искрящият водопад на отразения удар да се е разсеял, го атакувах на свой ред. Джърт изкрещя.

Свалих щита до нивото на очите си и видях, че той се е сгърчил. Изпуснатият му тризъбец се отдалечаваше бавно, последван от лявото му ухо. Кървавата диря, която то оставяше, се разпадаше бързо на кървави мехурчета. Част от скалпа на Джърт се вееше свободно и той се опитваше да го притисне обратно към главата си. Мандор и Деспил вече се носеха бясно към нас.

— Обявявам дуела за приключен! — изкрещяха и двамата почти едновременно и аз включих предпазителя на тризъбеца си.

— Много ли е зле? — попита ме Деспил.

— Не знам.

Джърт му позволи да се приближи, за да огледа раната, и след малко Деспил каза:

— Нищо му няма. Само дето мама ще побеснее.

Кимнах и след това отбелязах:

— Идеята беше негова.

— Знам. Хайде да се махаме оттук.

Джърт не помръдваше. Бе отпуснал щита си като прекършено крило. Деспил го поведе към една от близките пътеки на Ръба. Тръгнах след тях. Моят заварен брат Мандор, син на Сауал, сложи ръка на рамото ми.

— Знам, че не си искал да го подредиш така — каза той.

Кимнах и захапах устната си. Деспил беше прав за майка ни — Лейди Дара. Тя предпочиташе Джърт пред мен и той сигурно щеше да успее да я убеди, че виновният съм аз. Понякога имах чувството, че майка ми обича повече от мен и двамата си сина от Сауал — стария Херцог на Покрайнините, за когото се бе омъжила, след като татко така и не поискал ръката й. Веднъж я чух да казва, че й напомням за баща си. Казвали са ми, че двамата с него си приличаме поразително. Замислих се отново за Амбър и за Сенките и усетих как ме прониза познатият страх, тъй като веднага си спомних за гърчещия се непрестанно Логрус — моят единствен ключ към външните светове. Знаех си, че най-вероятно ще опитам да премина през него по-скоро, отколкото бях възнамерявал отначало.

— Нека отидем при Сухай — казах на Мандор, докато се издигахме заедно над Бездната. — Има още много неща, за които бих искал да го попитам.

Когато след това постъпих в онзи колеж на сянката Земя, не си правех труда да се обаждам често вкъщи.

— … вкъщи — чух да казва Винта. — Почти стигнахме. Пийни малко вода. — И ми подаде една бутилка. Отпих няколко големи глътки.

— Благодаря ти.

Протегнах се, за да раздвижа изтръпналите си мускули и вдишах соления морски въздух. Огледах се за луната. Беше останала далеч зад рамото ми.

— Здравата се беше унесъл — каза Винта.

— А говорих ли, докато спях?

— Не.

— Слава богу.

— Нещо лошо ли сънува?

Повдигнах рамене.

— И по-лоши сънища съм имал.

— Всъщност вдигна малко шум точно преди да те събудя.

— Ох.

Далеч пред нас забелязах малка светлинка върху мрачния нос. Винта ми я посочи и каза:

— След като я подминем, ще видим и пристанището на Бейлпорт. Там ще закусим и ще намерим коне.

— А далеч ли е Арбор?

— На около миля от градчето — отвърна ми Винта. — Освен това пътят дотам е лек.

Тя остана за известно време до мен, вперила поглед в морето и бреговата линия. За пръв път просто стояхме един до друг, без ръцете или умът ми да са заети с нещо друго. Тогава се обадиха сетивата ми на магьосник. Стори ми се, че долавям в близост до себе си някаква магическа сила. Не ставаше въпрос за някакво заклинание или за излъчването на някакъв магически предмет, който тя носеше у себе си, а по-скоро за нещо едва доловимо. Призовах магическото си зрение и го насочих към нея. Отначало не забелязах нищо, но любопитството ми ме насърчи да продължа. Призовах на помощ силите на Логрус…

— Моля те, не го прави — каза тя.

Това си беше жива издънка. Да се оглежда по този начин друг адепт се смята за доста нетактично.

— Съжалявам — казах аз. — Не знаех, че се посветена в Умението.

— Не съм — отвърна Винта, — но съм доста чувствителна към неговите прояви.

— В такъв случай би могла бързо да го усвоиш.

— Моите интереси са насочени в друга посока — каза тя.

— Предположих, че над теб тегне нечие заклинание — обясних аз. — Просто се опитвах…

— Каквото и да си видял, то е част от мен. Нека го оставим на мира.

— Разбира се. Съжалявам.

И все пак тя съзнаваше, че не бих могъл да се откажа просто така, защото присъствието на непозната магическа сила представлява потенциална заплаха, затова продължи:

— Не е нещо, което би могло да ти навреди, повярвай ми. Дори напротив.

Замълчах, но тя не пожела да продължи. Затова оставих за момента нещата непроменени. Загледах се отново в светлината на брега. Каква ли сила притежаваше Винта? Как бе разбрала, че съм се върнал? Да не говорим, че бе успяла дори да ме открие на „Алеята на Мъртъвците“. Тя вероятно знаеше, че неминуемо ще си задам този въпрос и аз очаквах да демонстрира своята добронамереност, като ми разясни ситуацията.

Погледнах към нея и тя отново ми се усмихна.

— Вятърът скоро ще смени посоката си — каза тя. — Извини ме, но трябва да подготвя яхтата.

— Мога ли да помогна с нещо?

— След малко. Ще те повикам.

Проследих я с поглед и тогава ме споходи тайнственото усещане, че тя също ме наблюдава, макар да гледаше в друга посока. После осъзнах, че редом с морето, това чувство е присъствало от известно време в съзнанието ми.

След като привързахме яхтата на пристана и подредихме всичко необходимо по нея, ние се отправихме към един хълм по широк калдъръмен път. Недалеч от нас се виждаше странноприемница, от чийто комин се виеше пушек. Небето бе започнало да изсветлява на изток, а след обилната закуска, утринните лъчи вече бяха огрели света. Излязохме от странноприемницата и отидохме до поста за смяна на коне, където си избрахме три кротки животни, с които трябваше да стигнем до имението на барон Бейл.

Беше една от ония ясни, сухи есенни утрини, които стават все по-редки с приближаването на зимата. Едва сега успях да се усетя що-годе отпочинал и тъй като в странноприемницата имаха кафе — нещо не чак толкова характерно за Амбър извън двореца — аз с удоволствие изпих една чаша. Чудесно е да яздиш бавно в това време на годината и да долавяш уханието на земята, да гледаш как влагата се изпарява от почвата и пожълтелите листа, да усещаш вятъра по лицето си, да гледаш птиците и да се наслаждаваш на песните им малко преди да отлетят към страните на вечното лято. Яздехме мълчаливо и нищо особено не попречи на обзелото ме настроение. Спомените за изживените страдания, за мъката и разочарованията са силни, но въпреки това избледняват под напора на подобни омиротворени островчета в паметта ни. И днес, щом затворя очи и прегледам мислено календара на своя живот, аз често се озовавам отново сред ония къщи с каменни огради в Бейлпорт, яхнал коня си редом с Винта Бейл по улиците, огласени от крясъка на чайките. Времето е безсилно да заличи този спомен, обсебил завинаги едно кътче от сърцето ми.

След като пристигнахме в Арбор, оставихме конете на прислужниците, за да се погрижат за тях и да ги върнат после в града. Дрю се отправи към стаята си, а ние с Винта продължихме към построената на близкото възвишение къща на имението. От къщата се откриваше гледка към околните хълмове и каменистите равнини, покрити с лозя. Горе ни посрещна цяла орда от кучета, които се опитваха да се държат приятелски, докато вървяхме към главния вход. Дори след като влязохме вътре, дълго чувахме възбудения им лай през отворените прозорци. Дърво и ковано желязо, постлан със сиви каменни плочи под, високи тавани с подпорни греди, издължени прозорци, портрети на членовете на фамилията, няколко малки гоблена в оранжеви, кафяви, бежови и сини тонове, колекция от стари оръжия, по някои от които се забелязваха петна от ръжда, опушена камина… Прекосихме голямата предна зала и се отправихме към стълбището.

— Това е твоята стая — каза Винта, след като отвори една врата от тъмно дърво и ми кимна. Влязох вътре и огледах стаята. Беше просторна, с прозорци, които гледаха към равнината на юг. Повечето от слугите по това време на годината бяха в къщата на барона в града.

— Има баня в съседното помещение — добави тя и ми посочи една врата вляво.

— Страхотно. Благодаря ти, точно от това имах нужда.

— Оставям те да си починеш на спокойствие. — Винта отиде до един от прозорците и погледна надолу. — Ще се срещнем, ако искаш, след един час на терасата.

Отидох до нея и погледнах през прозореца. Под него се виждаше просторна тераса, засенчена приятно от няколко древни дървета, чийто оцветени в жълто, кафяво и червено листа бяха изпъстрили плочите на пода. На ограденото от цветни лехи място бяха разположени няколко маси със столове, умело разделени една от друга от насадени в саксии храсти.

— Съгласен съм.

Винта се обърна към мен.

— Нещо по-специално, от което да имаш нужда?

— Ако има кафе, с удоволствие бих изпил чаша или две на терасата.

— Ще видя какво мога да направя.

Тя се усмихна и сякаш за миг се люшна леко към мен. Стори ми се, че й се иска да я прегърна. Но аз не го направих, защото ако се лъжех, това можеше да доведе до доста конфузна ситуация. Освен това не исках да се сближавам излишно с нея, преди да съм убеден какво точно е намислила. Затова отвърнах на нейната усмивка и сложих ръка на рамото й.

— Благодаря ти — казах аз и отстъпих встрани. — Нямам търпение да вляза в банята.

После я изпратих до вратата на стаята. Наистина умирах от желание да си смъкна ботушите и да се потопя във ваната за едно дълго, горещо отпускане.

След известно време, облечен в чисти дрехи, придобити по познатия начин, аз слязох на долния етаж и бързо открих страничната врата, която водеше през кухнята към терасата. Винта бе седнала на една маса в източния й край. Тя също се беше погрижила за тоалета си и бе облякла кафяви панталони за езда и свободна риза с тютюнев цвят. На масата забелязах каничка с кафе и поднос с плодове и различни видове сирене. Нападалите листа шумоляха под краката ми, докато прекосявах терасата.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита ме Винта.

— Определено — отвърнах и аз.

— А успя ли да се свържеш с двореца?

Кимнах. Рандъм се ядоса малко, задето съм излязъл, без да го предупредя, но аз не си спомнях да ми е казвал да не го правя. Раздразнението му се поуталожи, след като разбра, че всъщност не съм се отдалечил много и накрая дори се съгласи, че може би е било по-разумно да постъпя именно така след снощното нападение. „Отваряй си очите и ме дръж в течение“ — това бяха последните му думи.

— Чудесно. Кафе?

— С удоволствие.

Винта ми наля и посочи към подноса. Аз взех една ябълка и отхапах от нея.

— Събитията се раздвижиха — отбеляза тя многозначително, докато си наливаше от кафето.

— Не мога да го отрека — казах аз.

— А твоите неприятности се намножиха.

— И това е така.

Винта отпи от кафето си.

— Би ли искал да ми разкажеш за тях? — каза тя накрая.

— Те наистина не са една или две — отвърнах й аз. — Ти спомена снощи, че и твоята история е от дългите.

Винта се усмихна леко.

— Не бързаш да ми се довериш — каза тя. — Разбирам те. Защо ли би трябвало да се доверяваш на някого, след като неприятностите чукат на вратата ти. Неприятности, които ти самият не можеш да разбереш напълно. Права ли съм?

— Не мога да го отрека.

— Искам да те уверя, че твоята безопасност е от огромно значение за мен.

— Това свързано ли е по някакъв начин с убийството на Кейн?

— Да — каза тя. — Бих искала да ги изпреваря, тъй като те могат да убият и теб.

— Да разбирам ли, че отмъщението не е основната ти цел?

— Точно така. Предпочитам да предпазя живите, преди да си отмъстя за мъртвите.

— А не мислиш ли, че това биха могли да се окажат двете страни на едно и също нещо?

— И това не е изключено — каза Винта, — но все още не съм сигурна дали именно Люк е изпратил снощните убийци.

Оставих ябълката в чинията си и отпих голяма глътка от кафето.

— Люк ли? — попитах аз. — Кой Люк? Какво знаеш за този Люк?

— Лукас Рейнард — каза тя спокойно. — Човекът, който е събрал група от наемници в областта Пекос в северната част на Ню Мексико, снабдил ги е със специални амуниции, които могат да бъдат използвани в Амбър, и сега изчаква удобен момент, за да ги прехвърли тук и да опита да повтори това, което твоят баща постигна преди години.

— Майка му стара! — казах аз.

Това наистина обясняваше доста неща. Като например защо бях заварил Люк облечен в ония прашни дрехи във фоайето на „Хилтън“ в Санта Фе, когато той ми бе обяснил, че е скитосвал из покрайнините на Пекос, както и как се бе озовал онзи патрон в джоба му. Ето значи защо му се бе налагало да пътува толкова често до Ню Мексико под предлог, че бизнесът там върви добре… Тази версия не ми бе хрумвала до момента, но тя звучеше доста логично в светлината на всичко, което бях научил досега.

— Добре — казах аз, — явно наистина познаваш добре Люк Рейнард. А ще имаш ли нещо против да ми обясниш как си се добрала до тази информация?

— Да.

— Да?

— Да, имам нещо против. Може би наистина ще трябва да го направим по твоя начин и да обменяме информацията си на части. Като си помисля сега, това наистина не е лош вариант. Ти все още ли си на това мнение?

— Но всеки от нас ще може да спре, когато поиска?

— Което автоматично прекъсва разговора, освен ако в движение успеем да договорим нови условия.

— Дадено.

— Твой ред е. Ти току-що се върна в Амбър. Къде беше преди това?

Въздъхнах и отхапах от ябълката.

— Въпросът ти изисква обширен отговор. Бях на доста места. Откъде по-точно искаш да започна?

— Да речем от мига, в който напусна апартамента на Мег Девлин — каза Винта.

Замалко да се задавя с ябълката.

— Добре де, убедих се, че твоите източници нямат грешка — отбелязах аз. — Сигурно Файона е замесена. От нея си научила, нали?

— Не е твой ред да задаваш въпроси — каза тя. — Още не си ми отговорил.

— Добре. След посещението при Мег Девлин двамата с Фай се върнахме в Амбър. На следващия ден Рандъм ме изпрати да изключа една машина, която създадох преди и нарекох Дяволски Чекрък. Не успях да го сторя, но на път за там се натъкнах на Люк. Всъщност той дори ми помогна да се измъкна. След като се посдърпахме с моето творение, аз използвах една странна Карта, за да успеем да се измъкнем невредими. За благодарност той ме затвори в някаква кристална пещера…

— А-ха! — каза Винта.

— Да спра ли дотук?

— Не, продължавай.

— Останах там за около месец, макар през това време в Амбър да бяха минали само няколко дни. Измъкнах се благодарение на некадърността на двама от слугите на лейди Джасра, след което успях да я спипам и да се прехвърля заедно с нея в апартамента на Флора в Сан Франциско. Оттам отидох до един друг апартамент, където преди време бе извършено убийство…

— Апартаментът на Джулия?

— Да. Там открих една магическа врата, която успях да отворя. Минах през нея, за да се озова накрая на място, наречено Владението на Четирите Свята. За него тъкмо се водеше битка, в която като че ли участваше мъж на име Далт — един от най-настървените врагове на Амбър от близкото минало. После ме подгони някакъв вихър, дело на един маскиран магьосник, който ме нарече по име. Успях да се измъкна на косъм и се пренесох с помощта на картите в Амбър.

— Това ли е всичко?

— Да, в сбита форма.

— Да не си пропуснал нещо?

— Естествено. Например, че след като преминах през магическата врата, на пътя ми се изпречи някакъв си Обитател на Прага, с който успях да се справя.

— Не, нямах предвид такива подробности. Пропусна ли нещо важно?

— М-м… да. Имаше и два доста странни разговора, които завършиха с дъжд от цветя.

— Разкажи за тях.

Направих го.

Когато привърших, Винта поклати глава:

— Признавам, успя да ме изненадаш.

— Сега е мой ред — казах аз. — Какво означаваше онова „а-ха“, след като споменах за кристалната пещера?

— Кристалът беше син, нали? И блокираше магическите ти способности?

— Откъде знаещ за това?

— На пръстена, който свали от единия от мъжете снощи, имаше камък със същия цвят.

— Така е.

Тя се изправи, заобиколи масата, после постоя за миг и накрая посочи към единия от джобовете на панталона ми.

— Би ли го изпразнил на масата, ако обичаш?

Аз се усмихнах.

— Дадено. Как разбра, че са там?

Тя не ми отговори, но все пак това беше страничен въпрос. Измъкнах от джоба си своята малка колекция от сини кристали — парченцата от пещерата, синьото копче и пръстена със синия камък.

Винта взе копчето, огледа го и след това кимна.

— Да, и този е от тях.

— В какъв смисъл?

Тя сякаш не ме чу и потопи показалеца си в разлято в чинийката на чашата кафе, след което очерта обратно на часовниковата стрелка три кръга около отрупаните кристали. После кимна отново и се върна на мястото си. Призовах магическото си зрение и открих, че е изградила около кристалите силова клетка. После от тях се надигна тънка струйка син дим, който не можеше да напусне границите на кръга.

— Ти май спомена, че не си магьосница.

— Не съм — отвърна тя.

— Ще си спестя този въпрос. Но ти не ми отговори. Каква е ролята на синия кристал?

— Отделните кристали се привличат взаимно, а всички заедно са свързани с пещерата — каза Винта. — Ако човек с малко опит в тези неща задържи у себе си някой от тях, той рано или късно ще тръгне към пещерата, направляван от недоловимо телепатично притегляне. Не е изключено дори да стигне до крайната точка.

— Пътувайки през Сенките, така ли?

— Да.

— Любопитно, но аз все още не виждам каква е ползата.

— Това не е всичко. Щом някой преодолее първичното им действие, той добива способността да долавя един допълнителен сигнал. Научи ли се да различава характерното излъчване на някой от кристалите, човек би могъл да проследи неговия приносител навсякъде.

— Виж, това вече би могло да влезе в работа. Мислиш ли, че онези типове са ме открили снощи, защото съм носил другите кристали в себе си?

— От практическа гледна точка това сигурно им е помогнало в известна степен. Всъщност в твоя случай дори не е било необходимо да разчитат на тях.

— И защо?

— Защото кристалите имат още едно допълнително свойство. Всеки, който е притежавал един от тях, след известно време се настройва на неговата честота. Дори ако след това човекът захвърли кристала, връзката се запазва и той може да бъде проследен също тъй лесно. Кристалът вече е успял да остави печата си върху него.

— Искаш да кажеш, че дори да се отърва от тях, аз ще си остана белязан?

— Да.

— И колко време е необходимо, за да отшуми този ефект?

— Не знам дали това е възможно.

— Трябва да има някакъв начин за неутрализиране.

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че се сещам за два варианта, които биха могли да свършат работа.

— Назови ги.

— Единият път минава през Лабиринта в Амбър, а другият през Логрус в Хаос. И в двата случая човек просто се разпада, за да се възроди след това в нова, пречистена форма. Известни са случаи, в които това е помагало за отстраняването на подобни ефекти. Доколкото си спомням, именно Лабиринтът е възстановил паметта на твоя баща.

— Да, може и да си права. Няма да те питам откъде си чувала за Логрус. Не бих казал, че умирам от желание да го направя, но животът ми и без друго се усложни достатъчно напоследък. Значи мислиш, че те биха могли да ме проследят дори когато кристалите не са у мен?

— Да.

— И откъде си научила всичко това? — попитах аз.

— Усещам го, а ти току-що ми зададе още един въпрос. Отговорих ти само за да не губим излишно време.

— Благодаря ти. Изглежда е твой ред.

— Джулия се е срещала преди смъртта си с окултист на име Виктор Мелман. Знаеш ли защо?

— Тя се е свързала с него, защото е искала да се сдобие с някаква магическа сила. Поне така ми каза един мъж, който се е познавал с нея по онова време. Това се е случило, след като се разделихме.

— Не това имах предвид — каза Винта. — Знаеш ли защо се е стремяла към тази сила?

— Това, струва ми се, е допълнителен въпрос, но ще ти отговоря, за да сме квит. Приятелчето, с което говорих, ми довери, че Джулия се е страхувала от мен, тъй като си мислела, че притежавам някакви свръхестествени способности. Затова и се опитвала да се добере до някаква своеобразна защита.

— Продължавай — каза Винта.

— Какво искаш да кажеш?

— Отговорът ти е непълен. Ти даде ли й повод да си помисли нещо подобно?

— Мисля, че да. Сега моят въпрос. Откъде въобще си чула за Джулия?

— Бях там — отвърна тя. — Познавах се с нея.

— Продължавай.

— Това е. Сега е мой ред.

— Не бих нарекъл отговора ти изчерпателен.

— Това е всичко, което мога да ти кажа засега.

— Според първоначалната ни уговорка бих могъл да прекратя разговора дотук.

— Така е. Ще го направиш ли?

— А кой ще е следващият ти въпрос?

— Успя ли Джулия да се добере до това, което търсеше?

— Нали ти казах, че се разделихме, преди това да се случи. Откъде бих могъл да знам?

— Ти си открил в нейния апартамент вратата, през която вероятно се промъкнал звярът, който я е разкъсал. От това следват два въпроса. Не искам да ми отговаряш, просто помисли върху тях. Първо, защо някой би поискал тя да умре? И второ, защо е било необходимо това да стане по толкова необичаен начин? Има далеч по-прости способи да премахнеш някого от пътя си.

— Имаш право — съгласих се аз. — В подобни случаи оръжията са за предпочитане пред магията. Бих могъл само да гадая за причината. Досега си мислех, че тя е била жертвана като част от капана, заложен за мен на поредния 30-ти април. Ти имаш ли някаква версия?

— Нека оставим това за по-късно. Ти естествено знаеш, че всеки магьосник си има свой стил, точно като художниците, писателите и музикантите. Когато откри оная врата в апартамента, тя напомни ли ти с нещо за нечий стил?

— Не, доколкото си спомням. Но нека не забравяме, че се опитвах да я отворя възможно най-бързо. И все пак отговорът ми си остава „не“. Не бих могъл да я свържа с някой от магьосниците, които познавам. Накъде биеш?

— Просто се чудех дали Джулия не е успяла да овладее някаква магическа сила, след което е отворила сама вратата, като по този начин е намерила смъртта си.

— Изключено!

— Добре. Просто се опитвам да достигна до логичен отговор. В такъв случай да приема ли, че преди да се разделите, не си забелязал у нея неразвита магьосническа дарба?

— Да. Не си спомням да съм забелязвал нещо подобно.

Допих си кафето и си налях нова доза.

— Защо каза, че не си сигурна дали Люк стои зад снощното покушение?

— Преди известно време той ти е устроил няколко подобни „инцидента“, нали така?

— Да. Призна ми го наскоро. Но освен това каза, че се е отказал след първите няколко опита.

— Не те е излъгал.

— Виж, това, че не съм наясно какво точно знаеш и какво не, започва да ме влудява.

— Не забравяй, че идеята за този разговор беше твоя.

— Не е вярно! Аз предложих проста размяна на информация.

— Тази сутрин — да. Но преди време ти сам предложи да свалим картите една по една. Имам предвид един съвсем конкретен телефонен разговор в къщата на мистър Рот…

— С теб ли говорих тогава? Как е възможно това?

— На този въпрос ли да ти отговоря или на другия за Люк?

— На този! Не, на другия! И на двата, дявол да го вземе!

— Изглежда вариантът с редуването не е чак толкова безсмислен. Поне ни спестява обърквания като това.

— Добре, точка за теб. Кажи ми за Люк.

— На мен като страничен наблюдател ми се стори, че той се отказа, след като те опозна по-добре.

— Искаш да кажеш, че нашето сприятеляване не е било част от целия му план?

— Не съм съвсем сигурна. Люк наистина организираше години наред покушенията срещу теб. И все пак си мисля, че накрая той дори попречи на последните няколко от тях.

— А кой тогава е организирал последните покушения?

— Една червенокоса дама, която е свързана с него.

— Джасра?

— Да, това е нейното име, а аз все още знам твърде малко за нея. Ти разполагаш ли с нещо по въпроса?

— Смятам да разменя тази информация срещу нещо по-сериозно.

Тя ме погледна за пръв път с присвити очи и стиснати зъби.

— Не разбираш ли, че се опитвам да ти помогна, Мерлин?

— Това, което разбрах дотук, е, че разполагам с информация, от която ти се нуждаеш — казах аз. — Нямам нищо против, но се опитвам да се спазаря, тъй като ти знаеш неща, от които аз на свой ред се интересувам. Честно казано, дотук твоите мотиви ми се струват доста мъгляви. Как, по дяволите, си се озовала в Бъркли? Защо ми се обади в къщата на Бил? И каква е тази твоя сила, за която твърдиш, че няма нищо общо с магията? Освен това…

— Дотук ми зададе цели три въпроса — отбеляза Винта. — Да не говорим, че подхвана и четвърти. Какво предлагаш? Всеки да напише въпросите си на отделен лист ли? После да се затворим в стаите си, за да преценим на кои от тях бихме искали да отговорим.

— Не — отвърнах й аз. — Нека просто да продължим играта. Ти си наясно защо искам да знам отговорите на всички тези въпроси. Отначало си мислех, че ме разпитваш само защото искаш да заковеш убиеца на Кейн. Ти каза, че не това е основният ти мотив, но пропусна да споменеш кой е той.

— Напротив! Казах, че искам да те предпазя!

— Оценявам жеста. Но защо? Та ти почти не ме познаваш.

— И все пак това е самата истина. Засега не искам да навлизам в повече подробности. Ако искаш, откажи се — изборът е твой.

Станах от стола си и се разходих из терасата. Мисълта да споделя ей така подробности, които можеха да ми костват живота, никак не ми харесваше. Да не говорим, че така можех да поставя на карта сигурността на Амбър. И все пак трябваше да призная, че информацията, която получавах срещу отговорите си, никак не беше за пренебрегване. Това, което ми предлагаше Винта, звучеше съвсем достоверно. През вековете фамилията Бейл се бе славила със своята лоялност към Короната, ако това въобще можеше да се приеме за някаква гаранция. Най-много от всичко ме притесняваше настойчивостта, с която тя твърдеше, че не се стреми към отмъщение. Това се побираше доста трудно в представите ми за един амбърит. Ако ми бе казала, че я движи максимата „око за око, зъб за зъб“, аз най-вероятно щях да й повярвам. Просто щях да призная, че мотивът й е убедителен. А какво ми предлагаше тя вместо това? Загадъчни откази и мъгляви мотивации…

Което, от друга страна, можеше съвсем спокойно да означава, че тя казва истината. Отказа от една убедителна лъжа за сметка на далеч по-нелогично обяснение, обикновено е признак на неподправена искреност. Освен това Винта явно бе готова да сподели с мен дори факти, за които не се сещах да я попитам…

Чух леко потракване откъм масата. Отначало си помислих, че Винта е избарабанила с пръсти, за да покаже раздразнението си. Но когато се обърнах към нея, видях, че тя дори не гледа към мен.

Приближих се, за да разбера откъде идва шумът. Пръстенът, парченцата син кристал и дори копчето потръпваха леко, въпреки че плотът на масата беше абсолютно неподвижен.

— Ти ли правиш това? — попитах аз.

— Не.

— Кой тогава?

— Аз наруших връзката — каза Винта. — Мисля, че сега някой се опитва безуспешно да я възстанови.

— Но нали кристалите вече са се настроили на моята честота и аз мога да бъда проследен дори без тяхната помощ?

— Не знам колко страни са замесени във всичко това — отговори ми тя. — Предлагам ти веднага да изпратим един слуга до пристанището, за да изхвърли кристалите в морето. Ако някой иска да ги търси там, негова си работа.

— Парченцата водят към пещерата, а пръстенът — към мъртвия убиец. Колкото до копчето, все още не искам да се разделя с него.

— Защо? Нали именно зад него стои най-голямата въпросителна?

— Точно затова. Ти спомена, че връзката на кристалите е двустранна. Това означава, че така бих могъл да открия майстора на цветните фойерверки.

— И да се изложиш на опасност.

— Ако не го направя, опасността може дори да нарасне с течение на времето. Не, смятам да задържа копчето.

— Добре. Можеш да ми го оставиш на съхранение.

— Благодаря ти. Джасра е майка на Люк.

— Шегуваш се!

— Не.

— Ето защо той не разчиташе пряко на нея при последните няколко покушения. Страхотно! Това ми отваря очите за цял куп нови предположения.

— Смяташ ли да ги споделиш с мен?

— По-късно, по-късно. Първо ще се погрижа за кристалите.

И Винта тутакси ги събра от масата. Стори ми се, че те продължиха да се поклащат и върху дланта й. Тя стана от стола си.

— Ъ-ъ… копчето — казах аз.

— Да.

Тя прибра копчето в един от джобовете си.

— Няма ли кристалът на копчето да се настрои към теб, ако го задържиш в себе си?

— Не, няма — каза Винта.

— Защо?

— Има си причина за това. Извини ме за малко, но трябва да намеря в какво да сложа кристалите, както и човек, когото да изпратя до пристанището.

— Кристалите няма ли да се настроят към него?

— За това е необходимо време.

— А-ха.

— Налей си още кафе, ако искаш.

Тя се обърна и се отдалечи. Изядох парче сирене. След това се опитах да преценя дали отговорите, които бях получил, са повече от новите въпроси, които ми се въртяха из главата. Опитах също да наместя някои от парченцата в стария пъзел.

— Татко?

Обърнах се, за да видя кой бе казал това. Наоколо не се виждаше никой.

— Тук долу.

Върху една от цветните лехи, покрита допреди малко със сухи клонки и листа, се бе появил блестящ диск с размерите на монета.

— Ти ли си, Чък? — попитах аз.

— Ъ-хъ — прозвуча сякаш изпод листата. — Исках да останем с теб насаме. Не знам дали трябва да се доверя на тази жена.

— Защо?

— Когато я сканирам, тя не изглежда като другите хора. Не мога да разбера какво точно представлява. Но не за това исках да поговоря с теб.

— За какво тогава?

— Ами… ти наистина ли не смяташе да ме изключиш?

— Господи! И това след всички жертви, които направих за теб! Само като си спомня как съм те мъкнал парче по парче на онова проклето място, за да бъдеш в пълна в безопасност. Как можеш въобще да ми задаваш подобен въпрос?

— Ами чух как Рандъм ти каза да го направиш и…

— Доколкото си спомням, ти също не се вслушваш във всичко, което ти се каже. Исках само да проверя част от програмите, а ти реши, че трябва да ме нападнеш. Мисля, че заслужавам малко повече уважение!

— Ъ-ъ… да. Виж, съжалявам.

— Има за какво. Здравата я бях загазил заради теб.

— Търсих те дни наред, но не успях да те открия.

— Да си затворен в кристална пещера никак не е приятно.

— Не разполагам с много време… — Дискът трепна и започна да избледнява, но след това отново възстанови блясъка си. — Ще ми кажеш ли нещо съвсем набързо? Онзи мъж, с когото дойдохте тогава при мен… онзи едрият, с червената коса…

— Люк. Да?

— Трябва ли да му се доверя? — гласът на Чък прозвуча съвсем слабо.

— Не! — извиках аз. — Това би било ужасно глупаво!

Чък изчезна и аз не бях сигурен дали е успял да чуе отговора ми.

— Какво има? — чух над главата си гласа на Винта.

— Малък спор с един въображаем партньор — отвърнах й аз.

Въпреки разстоянието успях да забележа как лицето й придоби озадачено изражение. Тя се огледа бързо наоколо и след като изглежда се убеди, че съм сам, ми кимна.

— Идвам след малко — каза после.

— Няма защо да бързаш — отговорих й аз.

Къде ли е границата между разумното и глупостта, там, където всичко е до болка ясно и недвусмислено? Аз лично не бих помръднал от това място до края на живота си. Ужасно неприятно е да се усещаш захвърлен насред огромна карта, разделена на неясно очертани територии, чийто надписи загатват за цял куп гадни и непредвидими усложнения. Идеално място за пространни монолози, би казал някой.

Изпитах силното желание да посетя тоалетната. След всичкото това кафе…