Роджър Зелазни
Кръвта на Амбър (3)

Глава 3

Перленият тунел бе завършил най-неочаквано с нещо, което приличаше на изходена пещера и аз стоях до него вече от доста време. Лявото рамо продължаваше все така да ме боли. Десният крак също. Ако успеех да овладея болката, преди да започна обратната трансформация, съществуваше голяма вероятност тя да утихне след края на анатомичното ми пренареждане. И все пак процесът вероятно щеше да изцеди немалка част от силите ми. За да се направят две толкова близки една до друга промени, се изисква солидно количество енергия. Като се прибавеше и умората от схватката ми с Обитателя, резултатът вероятно щеше да е смазващ. Затова засега си почивах и наблюдавах гледката, ширнала се пред мен.

Далеч вляво, доста под нивото, на което бях застанал, се виждаше синьо, неспокойно море. Увенчани с бяла пяна вълни, се разбиваха с устрема на камикадзе в сивите скали на брега. Силен вятър раздухваше техните пръски и светлината се пречупваше през фината мъгла във всички цветове на спектъра.

Под и пред мен се разстилаше нашарено с петна, напукано и димящо поле, което потръпваше периодично, сякаш невидима сила го тласкаше към отдалечения на около миля от него огромен комплекс от сгради, който аз тутакси кръстих Горменгаст. Представляваше невероятна смесица от архитектурни стилове, в сравнение с която дори дворецът в Амбър би изглеждал ужасно еднообразен. Забелязах също, че някой се опитва да превземе тази странна крепост.

Под стените й се бе струпала многочислена армия. Теренът и растителността там изглеждаха далеч по-нормално, макар голяма част от тревата да бе отъпкана, а някои от дърветата съборени. Таранът на нападателите лежеше бездеен на земята, бойните стълби също. Цяла група от постройки, на не повече от петдесетина метра от крепостта — вероятно малко селище — бе срината до основи и опожарена. Улиците й бяха изпълнени с проснати тела.

Когато обърнах глава надясно, погледът ми се спря на област, покрита с бляскава белота. Това, изглежда беше издаденият край на масивен ледник, над който се носеха снежни вихрушки, подобни на мъглата над морето, останало далеч вляво.

Явно вятърът беше неизменна част от времето по тези земи. Високо над мен се разнесе стенание. Измъкнах се от пещерата, погледнах нагоре и открих, че се намирам едва в средата на масивен каменист хълм, или пък нисък планински склон — в зависимост от гледната точка. Явно вятърът издаваше плачливия стон при срещата си с назъбения хребет на възвишението. Когато отново се обърнах, входът на пещерата беше изчезнал. Моето пътешествие от огнената врата дотук бе приключило в мига, в който бях излязъл от пещерата. Заклинанието бе затворило мигновено прохода зад мен. Сигурно щях да успея да открия неговите очертания в скалната стена, но за момента нямах намерение да го правя. Струпах малка купчина от камъни пред запечатания вход и се огледах отново за допълнителни детайли от пейзажа.

Между група от побити камъни вдясно от мен криволичеше тясна пътечка. Запътих се в тази посока. Подуших пушек. Не можех да определя дали идва от бойното поле, или от вулканичната област пред мен. След малко спрях между два от камъните и тогава забелязах, че нападателите са оформили силите си по нов начин, а бойните стълби вече са опрени върху стените на крепостта. Забелязах също как нещо, подобно на торнадо, се завихри в далечния край на цитаделата и започна бавно да обхожда стените й в посока, обратна на часовниковата стрелка. Ако ураганът продължеше разходката си в същия дух, рано или късно щеше да се добере до нападателите. Чаровен номер. За мой късмет проблемът си беше изцяло техен.

Върнах се обратно при каменистия склон и спрях при скалната площадка. Там се заех с неприятната процедура по преобразяването си, което по груби сметки трябваше да ми отнеме около час и половина. Преминаването от човешки облик към друг, по-странен и може би чудовищен, последвано от възвръщането на първоначалния вид, е действие, което някои биха определили като противно. А не би трябвало. Нима всеки от нас не го прави всеки ден по един или друг начин?

След като приключих с трансформацията, се проснах задъхан на земята и се заслушах във вятъра. Скалите наоколо ме прикриваха от неговия устрем и до мен долиташе само песента му. Усещах вибрациите, предизвикани от далечните трусове, и реших да ги възприема като нежно и успокояващо послание… Дрехите ми се бяха превърнали в дрипи, но бях твърде уморен, за да си потърся нови из Сенките. Болката в рамото се бе уталожила, кракът ми все още пулсираше, но все по-слабо и по-слабо… Затворих очи за няколко мига.

Добре, все пак бях успял да премина и освен това имах силното чувство, че в онази цитадела ще успея най-после да открия кой е убиецът на Джулия. Проблемът беше, че засега не виждах лесен начин, по който да проникна в крепостта. Но това далеч не беше единственият ход, който можех да предприема. Реших засега да не мърдам никъде и да си почина, докато се смрачи, стига на това място да има нещо като залез. След това щях да се спусна в полето и щях да отвлека някой от нападателите, за да го разпитам. Да-а. Ами ако тук нямаше нощ? Тогава щях да измисля нещо друго. Да си лежа така безгрижно ми изглеждаше най-доброто решение за момента…

Не знам колко време съм дрямал така. Разбуди ме изтрополяването на камъчетата по пътеката далеч вдясно. Тутакси възвърнах бдителността си, но не помръднах. Звукът от шляпащи стъпки — сякаш на човек, обут с хлабаво завързани сандали — се приближаваше все повече. Не личеше да ме е забелязал и да се опитва да се прокрадне до мястото, където лежах. Стегнах мускулите си, после ги отпуснах и накрая поех няколко пъти дълбоко въздух.

Между два от камъните вдясно се появи някакъв доста обрасъл мъж. Беше висок около метър и седемдесет, много мръсен, с препаска от тъмна животинска кожа, прикриваща слабините му. Оказа се, че наистина е обут със сандали. Гледа ме втренчено няколко секунди, преди да реши да ми демонстрира жълтеникавите сривове на усмивката си.

— Здрасти. Ранен ли си? — попита той на най-изкълченото наречие на Тари, което бях чувал някога.

Протегнах се, за да се уверя, че не съм, и след това се изправих.

— Не — казах. — Защо питаш?

Усмивката нямаше никакво намерение да слиза от лицето му.

— Помислих, че си се навоювал и си решил да се чупиш.

— А-ха, разбирам. Не, нещата не стоят точно така.

Мъжът кимна и направи крачка напред.

— Дейв ми е името. А твоето?

— Мърл — отвърнах му аз и стиснах мръсната му лапа.

— Не се стягай, Мърл. Никога не бих предал човек, дето му е дошло до гуша от войните. Освен ако дават някаква награда за него, може би. Но за такива неща не обявяват награди. Аз също се чупих така преди няколко години и никога не съм съжалявал. И по онова време нещата вървяха точно както вървят и сега, а аз имах достатъчно мозък, за да се махна. Нито една армия не е успяла да превземе това чудо долу, а мисля, че няма и да успее някога.

— Каква е тази крепост?

Мъжът вирна глава и смръщи вежди, но после сви рамене.

— Владението на Четирите Свята — каза той. — Този, дето те записа за армията, не ти ли обясни поне това?

Въздъхнах.

— Не.

— Сигурно не ти се намира нещо за пушене, нали?

— Не — отговорих аз. Бях изпушил всичките си запаси от тютюн в пещерата. — Съжалявам.

Минах край него и се насочих към едно място между камъните, откъдето се откриваше гледка към долината. Исках да хвърля още един поглед на Владението на Четирите Свята. Нали все пак бях срещал вече това название като отговор на гатанка, а и Мелман го споменаваше честичко в писанията си. Бойното поле бе покрито с нови трупове, жертви най-вероятно на торнадото, което вече се завръщаше към мястото, където се бе появило. Въпреки това малка група нападатели бе успяла да се изкачи на стената. Свежи подкрепления, вече се бяха насочили към бойните стълби. Сред редиците им се развяваше знаме, което ми се стори странно познато черно-зелен фон с два хералдически звяра върху него. Две от стълбите бяха все още по местата си, а зад зъберите на крепостта се водеха ожесточени схватки.

— Май че някои от нападателите са успели да влязат вътре — казах аз.

Дейв се озова мигновено до мен и впери поглед натам.

— Прав си — призна той. — Това се случва за пръв път. Ако успеят да се доберат до оная проклета порта и да пуснат останалите вътре, това би могло дори да обърне нещата. Не вярвах, че ще го доживея.

— Твоята армия преди колко време атакува крепостта?

— Трябва да са минали осем, девет… може би дори десет години — смотолеви той. — Тия момчета явно си ги бива.

— И за какво е всичко това? — попитах аз.

Дейв се обърна и ме заоглежда.

— Наистина ли не знаеш?

— Току-що пристигнах — казах аз.

— Гладен ли си? Сигурно си и жаден?

— Казано честно, да.

— Ела тогава. — Той ме хвана за ръката и ме поведе по тясната пътека между камъните.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Живея наблизо. Храня дезертьорите в името на доброто старо време. Ще направя изключение за теб.

— Благодаря ти.

След известно време пътеката се раздели и ние поехме по лявото й разклонение, което се изкачваше леко нагоре. То ни отведе до поредица от скални плочи, последната от които се спускаше надолу, за да завърши при няколко цепнатини в билото. Дейв се шмугна в една от тях. Следвах го на крачка-две и така се озовахме пред ниския вход на една пещера. Отвътре лъхна страховита воня, а до ушите ми достигна бръмчене на мухи.

— Това е моето местенце — обяви Дейв. — Бих те поканил вътре, но е малко…

— Няма проблем — казах аз. — Ще почакам отвън.

Той се гмурна вътре. Усетих как апетитът ми се изпарява с шеметна скорост, най-вече под напора на мисълта за храната, складирана на подобно място.

Малко по-късно Дейв се измъкна от пещерата с преметната на рамо брезентова торба.

— Събрал съм тук някои хубави работи — заяви той.

Аз тръгнах обратно към изхода на цепнатината.

— Хей! Къде хукна?

— Да поема глътка въздух — казах. — Връщам се горе на скалата. Тук съм твърде близо до епицентъра.

— О, добре — каза Дейв и закрачи след мен.

Торбата съдържаше две неотворени бутилки с вино, няколко манерки с вода, пресен на вид самун хляб, консерви с месо, три-четири здрави ябълки и неразрязана пита кашкавал. Седнахме заедно на скалната плоча и той ми махна с ръка да се чувствам поканен. Повей на вятъра ме предупреди да имам все пак едно наум и аз стартирах само с една ябълка и малко вода.

— Това място има доста бурна история — заяви Дейв, измъкна от пояса си нож и си отряза с него парче кашкавал. — Не съм съвсем сигурен кой го е построил и преди колко време.

Когато понечи да отвори една от бутилките с ножа си, аз го спрях и прибягнах тайничко до услугите на Логрус. Реакцията ми беше достатъчно бърза, за да успея да му подам тирбушона тъкмо навреме. Дейв отвори едната бутилка и ми я връчи, след това повтори операцията и постави втората пред себе си. Не бях примрял чак толкова за вино, но почувствах облекчение. От здравословна гледна точка.

— Ей на това му викам аз да си готов за всичко — каза той, изучавайки тирбушона. — Да знаеш само от колко време се оглеждам за нещо такова.

— Задръж го — казах аз. — Разкажи ми повече за крепостта. Кой живее там? Кой го атакува в момента?

Дейв кимна и си пийна от бутилката.

— Първият й господар бил някакъв магьосник на име Шару Гарул. Кралицата на моята държава ни напусна най-неочаквано и дойде тук. — Той млъкна и се загледа в далечината, после изсумтя. — Политика! Не знам дори каква причина си е измислила тогава, за да оправдае пътуването си. По онова време още не бях и чувал за това проклето място. Както и да е. Та тя не се завърна доста време и хората почнаха да се чудят дали не я държат като пленница. Или пък се опитва да спечели нов съюзник? А може би си бе намерила нов любовник? Разбрах, че все пак пращала съобщения от дъжд на вятър — все от ония врели-некипели, дето всъщност нищо не казват. Сигурно е имало и тайна кореспонденция, но тя, както сам знаеш, не стига до простите хорица като мен. Тя бе тръгнала е доста голяма свита, че и с охрана, дето хич не беше символична — все печени ветерани, нищо че ги бяха издокарали като госпожици. Накратко, никой си нямаше хабер какво точно става.

— Може ли един въпрос? — намесих се аз. — Каква беше ролята на вашия крал в цялата история? Нещо пропусна да го споменеш, а той сигурно е бил…

— Мъртъв — довърши фразата ми Дейв. — По онова време тя вече се беше превърнала в апетитна вдовица. Всички я съветваха да се омъжи повторно. Но Нейно Величество просто си подбра цяла свита от любовници и продължи да насъсква съперничещите си за престола сили. През кревата й минаваха все мъже, които бяха или високопоставени генерали, или влиятелни благородници, а често и двете едновременно. И все пак когато предприе онова пътуване, тя остави властта ръцете на сина си.

— О, значи все пак е имало и принц, достатъчно зрял, за да седне на престола, макар и временно?

— Да. Всъщност точно той започна проклетата война. Първо събра войската и заяви, че не е доволен от набора, а после се свърза с един свой приятел от детството, който си беше чиста проба разбойник, но оглавяваше собствена малка армия от наемници. Името му беше Далт и…

— Чакай! — казах аз.

Съзнанието ми подскочи при споменаването на това име. Спомените ми тутакси изплува една история, която ми бе разказвал Жерар — за някакъв странен човек на име Далт, който се опитал навремето да превземе Амбър с армията си и дори успял да стигне учудващо далеч. Наложило се да извикат спешно Бенедикт, за да се справи с него. Армията на Далт била разбита едва в полите на Колвир, а той самият бил тежко ранен. Макар да не успели да открият тялото му, всички решили, че е умрял от раните си. Но това не беше всичко.

— Твоята държава — казах аз, — ти така и не ми каза как се казва тя. Откъде си родом, Дейв?

— От едно място, което се казва Кашфа — отговори ми той.

— А вашата кралица се казва Джасра?

— Значи си чувал за нас. А ти откъде си?

— От Сан Франциско — казах аз.

Дейв поклати глава.

— Не съм го чувал това място.

— Кой ли го е чувал? Виж, ти как си с очите?

— Какво имаш предвид?

— Ами когато преди малко погледна към бойното поле, успя ли да различиш знамето на нападателите?

— Нещо не съм във форма — каза той.

— Беше зелено-черно с някакви животни по него.

Дейв подсвирна.

— Лъв, разкъсващ Еднорог. Прилича ми на флага на Далт.

— Каква е идеята на герба му?

— Далт мрази ония… Амбъритите, ей такава му е идеята. Веднъж дори беше тръгнал срещу тях.

Опитах виното. Не беше лошо.

Значи ставаше въпрос за един и същи човек…

— А знаеш ли защо ги мрази? — попитах аз.

— Чух, че убили майка му — каза Дейв. — По времето на някаква погранична война. Тия войни са голяма сложнотия. С подробностите не съм наясно.

Отворих една от месните консерви, отчупих от хляба и си направих сандвич.

— Разкажи ми историята си до края — казах после.

— Докъде бях стигнал?

— Принцът се свързал с Далт, защото се нуждаел спешно от подкрепления, тъй като бил загрижен за майка си.

— И така. Точно тогава ме мобилизираха и мен в пехотата. Принцът и Далт ни поведоха по някакви мрачни пътища и накрая се озовахме тук. После се опитахме да направим точно това, дето се напъват да го направят сега ония момчета долу.

— И какво стана по-нататък?

Дейв се изсмя.

— Отначало нещата тръгнаха зле за нас — каза той. — Мисля, че който и да управлява сега крепостта, има власт над природните стихии. Сам видя онова вретено преди малко. Ние пък се сблъскахме първо със земетресение, после с бури и мълнии. Но въпреки това продължихме да атакуваме стените. Видях със собствените си очи как заляха брат ми с вряла мазнина. Точно тогава реших, че ми стига толкова. Хукнах презглава и се качих чак дотук. Никой не ме подгони, затова останах на това място и проследих битката. Може би не трябваше да го правя, но никак не бях сигурен как ще се развият събитията. Мислех си, че ще е все така до самия край. Оказа се обаче, че не съм бил прав. Сигурно здраво са ми били размътили главата или поне някои важни части от нея.

— Какво стана после?

— Вероятно атаката е принудила Джасра да действа. Тя очевидно е крояла през цялото време нещо срещу Шару Гарул. Мисля, че вече дори е била успяла до голяма степен да спечели доверието му. Но освен това се е бояла малко от стареца. И когато армията нападнала, на нея й се е наложило да действа, въпреки че не била съвсем готова. Докато хората от нейната охрана отвличали вниманието на стражата, Джасра предизвикала Шару Гарул на магьоснически дуел и го победила, но не успяла да се измъкне невредима. Освен това била бясна на сина си, задето нападнал без нейното съгласие. Както и да е, хората от кралската гвардия отворили портите и нашите войници влезли в крепостта. Затова и ти казах, че никоя армия не е успявала да превземе Владението. И ония нямаше да успеят, ако не им бяха отворили.

— Как успя да научиш всичко това?

— Нали ти казах вече — дезертьорите идват насам, аз ги храня, а те ми разказват какво става долу.

— От думите ти останах с впечатлението, че е имало и други опити да бъде превзето Владението. Но те явно са били след като Джасра е успяла да го завладее.

Дейв кимна и отпи за пореден път от виното.

— Ъ-хъ. Докато Джасра и синът й отсъствали от Кашфа, там се намерил един благородник — Кашман, които се възползвал от ситуацията и организирал преврат. Този Кашман има брат на име Джазрик. Та Кашман се настанил на престола и пожелал да отстрани кралицата и принца от пътя си. Сигурно досега е атакувал това място поне десетина пъти. Но така и не успя да влезе вътре. Накрая явно реши, че това е невъзможно и се примири. Малко след това Джасра изпрати сина си нанякъде, сигурно да събере армия, с която тя да си върне престола. Не знам. Това беше преди доста време.

— А какво стана с Далт?

— Отрупаха го с богатства, дето май хич не липсват във Владението, и той се оттегли с войските си. Вероятно там, където обикновено се мотае.

Пийнах от виното и си отрязах парче кашкавал.

— Как така остана толкова време из тия чукари? Май животът ти тук не е много лек?

Дейв кимна.

— Истината е, че не знам как да се прибера у дома. По много странни пътища ни преведоха дотук. Мислех си, че и сам ще ги намеря, но когато ги потърсих, от тях нямаше и следа. Сигурно можех просто да тръгна нанякъде, но тогава сигурно щях да се замотая още повече. Освен това смятам да се махна от хълма. След няколко седмици селяните ще се върнат и ще възстановят ония къщи край крепостта, без да им пука кой е победил. Тия селяни ме мислят за светец, който се е оттеглил тук, за да се моли и да медитира. Всеки път, когато сляза в долината, те ми дават толкова храна и пиене, че с тях мога да изкарам дълго време.

— А ти светец ли си? — попитах аз.

— Само ги разигравам — отговори ми Дейв. — Те са щастливи, а аз сит. Да не вземеш да им кажеш как стоят нещата…

— Няма, разбира се. Пък и те сигурно няма да ми повярват.

Той се изсмя отново.

— Прав си.

Изправих се и слязох надолу по пътеката, за да видя какво става около Владението. Стълбите отново бяха проснати на земята, а полето бе отрупано с нови трупове. Не забелязах в крепостта да се водят схватка.

— Успяха ли вече да отворят портата? — извика Дейв.

— Не. Мисля, че упражнението не се е оказало по силите им.

— А онова зелено-черно знаме вижда ли се още?

— Не, никъде.

Дейв стана и се приближи до мен с двете бутилки в ръце. Подаде ми моята и двамата си пийнахме. Войските под крепостните стени започнаха да отстъпват.

— Мислиш ли, че се прегрупират за нова атака? — попита ме той.

— Още не мога да преценя.

— Каквото и да са намислили, довечера долу ще е отрупано със скъпоценности. Дръж се с мен и ще можеш да си натъпчеш джобовете до пръсване.

— Интересно — подхвърлих аз, — защо Далт атакува крепостта, след като е в добри отношения с кралицата и сина й.

— По-скоро само със сина — отвърна ми Дейв, — а него сега го няма. Старата дама си е кучка и половина. Освен това Далт е наемник. Може Кашман да му е платил.

— А може би тя дори не е вътре — казах аз. Не знаех как точно тече времето тук, но от последната ни среща с Джасра бе изминало съвсем малко време. И все пак видът на това място ми навяваше странни мисли. — Между другото, как се казва принцът?

— Риналдо — каза Дейв. — Един такъв едър и червенокос.

— Тя му е майка?! — възкликнах аз несъзнателно.

Дейв се ухили.

— Ами то така се става принц — кралицата трябва да ти е майка.

В такъв случай това означаваше, че…

— Бранд! — казах аз — Бранд Амбърски.

Той кимна.

— Значи си чувал историята.

— Не съвсем. Само част от нея — отвърнах. — Разкажи ми я цялата.

— Ами, Джасра успяла да оплете навремето един Амбърит — принц на име Бранд. Според слуховете, двамата се срещнали по време на някаква магьосническа церемония — нали знаеш, краставите кучета лесно се надушват. Тя искала да го задържи при себе си. Чух също, че двамата се венчали тайно. Но Бранд не се интересувал от трона на Кашфа, макар да бил единственият, когото Джасра искала да види на него. Той пътувал често и винаги изчезвал задълго. Говори се, че бил отговорен за Дните на Мрака преди време и че умрял по време на голямата битка между Амбър и силите на Хаоса, при това от ръката на свой родственик.

— Да — казах аз и Дейв ме изгледа странно, едновременно озадачено и любопитно. — Разкажи ми още за Риналдо — добавих аз бързо.

— Няма кой знае какво за казване — отвърна Дейв. — Тя го родила и го научила на някои от уменията си. Той така и не опознал баща си — нали Бранд отсъствал толкова често. Щуро хлапе. Бягало на няколко пъти и все отивало при разбойниците…

— При хората на Далт ли? — попитах аз.

Дейв кимна.

— Яздел редом с тях, въпреки че по онова време майка му била определила награди за главите на повечето от тях.

— Чакай малко. Значи казваш, че тя доста е мразила разбойниците и наемниците?

— Не че точно ги мразеше. Преди не й пукаше особено. Но след като синът й се сприятели с тях, тя направо побесня.

— Защото мислеше, че ще му повлияят зле ли?

— Не, просто не й харесваше, че успяват да се сближат с момчето повече от нея самата.

— Ти спомена, че Джасра платила на Далт с част от съкровищата на Владението и го оставила да си отиде, след като победила Шару Гарул.

— Ъ-хъ. Но и тогава не се разминало без караница между Риналдо и мамчето. Накрая тя отстъпила. Така разбрах от няколко момчета, дето тогава са били там. Риналдо й се възпротивил и успял да наложи волята си. Момчетата точно затова и избягали, защото тя заповядала да екзекутират всички, които присъствали на скандала между нея и сина й. Все пак няколко от тях успели да се измъкнат.

— Злобничка си пада, а?

— Ъ-хъ.

Върнахме се при импровизирания си бивак и хапнахме отново. Песента на вятъра прерасна във вой, а в морето излезе буря. Питах Дейв за кучеподобните твари и той ми каза, че те сигурно щели оглозгат труповете на мъртъвците довечера. Местни животинки били.

— Някак успяваме да се спогодим — каза той. — На мен ми трябват ценностите и виното, а на тях мъртвите.

— За какво са ти тия ценности? — попитах аз.

— О, аз всъщност не събирам чак толкова. Просто винаги съм си бил прибран човек — каза Дейв. — Така, както го казах, прозвуча сякаш е бог знае какво.

После добави:

— Пък и знае ли човек какво ще му дойде до главата.

— Прав си — съгласих се аз.

— Ти, между другото, как се озова тук, Мърл? — попита Дейв бързо, сякаш за да отвлече мислите ми от неговото намерение да оплячкоса мъртвите.

— С вървене — казах аз.

— Нещо не ми се връзва. Тук никой не идва по собствена воля.

— Не знаех, че ще стигна дотук. Освен това не смятам да се задържам — казах, след като видях как той извади някакъв малък нож и започна да си играе с него. — Едва ли ще е удачно да сляза до крепостта, разчитайки на гостоприемство във времена като тия.

— Така си е — съгласи се Дейв.

Дали пък старият глупак не си бе наумил да ме нападне, за да опази плячката си? Никак не беше изключено да е превъртял малко повечко, след като бе прекарал всичките тези години сам във вонящата пещера, преструвайки се на светец.

— А би ли искал да се върнеш в Кашфа — започнах аз, — при условие, че успея да намеря пътя за натам?

Дейв ме изгледа лукаво.

— Ти едва ли знаеш чак толкова много за Кашфа — заяви той. — Иначе нямаше да ме разпитваш надълго и широко. Значи твърдиш, че можеш да ме заведеш у дома?

— Добре. Разбирам, че не си заинтересован.

Той въздъхна.

— Има нещо такова. Вече не съм. Твърде късно е. Сега това е моят дом. Харесва ми да съм отшелник.

Вдигнах рамене.

— Ами, благодаря ти за храната, за информацията също. — Изправих се.

— Сега накъде? — попита Дейв.

— Смятам да поогледам още малко наоколо и после да се прибера у дома. — Отвърнах погледа си от мъничкото пламъче на лудостта, което се бе появило в очите му.

Той вдигна ножа и пръстите му се стегнаха. После спусна острието надолу и отряза още едно парче кашкавал.

— Ето, вземи си още за из път, ако искаш.

— Не, няма нужда. Благодаря ти.

— Просто се опитвах да ти спестя малко пари. Приятно пътуване.

— А-ха. Пази се.

Чувах как той се киска зад гърба ми чак докато стъпих отново на пътеката. После вятърът го заглуши.

Прекарах следващите няколко часа в допълнително разучаване на обстановката. Разходих се между хълмовете, слязох до димящото, потръпващо поле, повървях по бреговата линия. Прекосих далечната страна на по-нормално изглеждащата част от равнината и накрая стигнах дори до основата на ледника. През цялото време се движех възможно най-далече от Владението. Забелязах няколко от глутниците диви кучета, но те не обръщаха внимание на нищо живо при вида на пръснатите по бойното поле трупове.

На границите между различните области бяха побити камъни със странни надписи по тях. Зачудих се дали са поставени там в помощ на картографите, или по-скоро изпълняват друга функция. Накрая захвърлих един от камъните от обгорената земя на около пет метра в покритата със сняг и лед територия. Тутакси бях повален от мощен трус, след което едва успях да се хвърля встрани, за да не падна в образувалата се пукнатина или да бъда сварен от бликналия гейзер. Около час и половина по-късно обгорената земя вече бе завладяла територията до мястото, където се бе приземил камъкът. За мой късмет, вече бях успял да се отдалеча на почетно разстояние, за да избягна евентуални нови катаклизми, и оттам проследих настъпващата промяна. Но това далече не беше всичко.

Бях се свил между скалите в подножието на хълмовете, откъдето бях започнал своята обиколка из вулканичното поле. Наблюдавах известно — време как малкият участък от равнината се променя. Вятърът разнасяше издигащите се над него пари и пушек. Камъните се клатеха и търкаляха. Ято черни лешояди се отклони от пътя си, за да избегне струите на новосъздадения горещ гейзер.

След това забелязах нова промяна, за която отначало ми се стори, че е предизвикана от сеизмичните сили. Километричният камък, който бях преместил, се надигна леко и след това се затъркаля настрани. Миг по-късно се надигна още повече и дори ми се стори, че някой го левитира ниско над земята. Камъкът премина над обгореното парче земя, движейки се равномерно по права линия, докато — доколкото успях да преценя — се установи на предишната си позиция. Веднага след това трусът се повтори, предизвикан този път от тласъка на ледената покривка, която започна да си възвръща изгубената територия.

Призовах силата на Логрус и успях да установя, че около камъка се е образувал мрачен ореол, свързан чрез дълъг, прав и устойчив светлинен поток с една висока кула в задната част на крепостта. Впечатляващо. Бях готов да платя сериозна цена, за да успея да разгледам това място отвътре.

Тогава до ушите ми достигна нещо като въздишка, която прераства в свистене и от спорната територия се извиси познатото торнадо. То нарастваше, потъмнявайки и поклащайки се, и после изведнъж се люшна към мен като хобота на гигантски, мъгляв слон. Аз се обърнах и се закатерих нагоре между скалите. Нещото ме последва, сякаш бе направлявано от нечий разум. Начинът, по който запазваше целостта си, докато кръстосваше неравния терен, говореше, че е изкуствено създадено. Като се имаше предвид на какво място се намирам, причината за това можеше да бъде само една — магия.

За да се обмисли подходящата магическа защита и най-вече, за да бъде призована, е необходимо известно време. За съжаление аз разполагах само с половин минута преднина, която се стопяваше с всеки миг.

Когато преди поредния завой забелязах една назъбена като мълния пукнатина в скалистото било, аз спрях, надзърнах в нея и тутакси се спуснах в дълбините й. Разкъсаните ми дрехи се развяха около мен и аз чух на няколко крачки зад гърба си трополенето на отместваните от торнадото камъни…

Процепът се спускаше стремглаво надолу и аз, без да се колебая, последвах криволичещите му очертания. Трополенето премина в рев. Вдигналия се около мен облак прах ме задави. Посипа ме водопад от малки камъчета. Тогава се хвърлих по лице на пода на галерията, на около четири метра под повърхността, и закрих главата си с ръце, тъй като бях убеден, че нещото ще ме прегази.

Докато лежах така, започнах да мърморя заклинания за предпазване, макар да бях наясно, че те едва ли ще ми помогнат срещу пристъпа на подобна магическа стихия.

Не побързах да скоча на крака, когато всичко утихна. Не беше изключено направляващият торнадото да се бе отказал, защото е решил, че съм извън обсега му. Но имаше и не по-малка вероятност това да е бил само първият пристъп и най-неприятното да предстои.

И все пак се престраших да погледна нагоре, защото мразя да изпускам възможността да се дообразовам.

Тогава забелязах лицето — или по-скоро маската — в центъра на вихрушката. То беше вперило поглед в мен. Образът представляваше уголемена и не съвсем съвършена проекция на кобалтово синя маска, която ужасно ми заприлича на тези, които носят вратарите в хокея. На нея имаше два вертикални дихателни процепа, от които изтичаха струйки блед дим — ефект, твърде помпозен, за да успее да ме впечатли. Под тях бяха разположени няколко привидно безразборно пръснати кръгли дупчици, направени така, че да наподобяват саркастична усмивка. Над мен отекна далечен смях.

— Не мислиш ли, че преиграваш леко — казах аз, след като се изправих и издигнах линиите на Логрус пред себе си. — Тази маска би подхождала на някое хлапе навръх Хелоуин, но ако не се лъжа, и двамата с теб сме вече възрастни. И едно обикновено домино щеше да ти свърши същата работа…

— Ти премести моя камък — каза нещото.

— Проявявам чисто академичен интерес към подобни феномени — казах аз и се опрях на силовите линии.

— Няма защо да се разстройваш чак толкова. Това ти ли си, Джасра? Аз…

Трополенето се поднови и започна постепенно да се усилва.

— Предлагам да се договорим — казах аз. — Ти ще разкараш бурята си, а аз ще ти обещая повече да не премествам камъните.

Отново се разнесе смях, а междувременно ревът на бурята продължаваше да се усилва.

— Твърде късно е — беше отговорът. — За теб е твърде късно. Освен ако си доста по-сериозен противник, отколкото изглеждаш.

Чудо голямо! Битките не винаги се печелят от по-силните. Понякога и добрите герои успяват да грабнат победата. Вероятно за да успеят след това да си напишат мемоарите. Започнах да опипвам образа на маската с линиите на Логрус, докато накрая успях да се добера до връзката — отворът, който я свързваше с нейния източник. Забих продълженията на ръцете си в него и изпразних нещо като мощен електрически заряд в съществото, което се криеше зад проекцията.

Някой изкрещя от болка. Маската изчезна, а с нея и бурята. Скочих на краката си и хукнах. Каквото и да представляваше съществото, което бях успял да поразя, нямах никакво намерение да го изчаквам да се съвземе, защото то можеше просто да разпраши мястото, на което бях стоял допреди няколко секунди.

Пред мен се разкриваха две възможности. Едната бе да навляза мигновено в Сенките, а другата — да потърся някакъв още по-бърз път за отстъпление. Ако противникът ми успееше да се съвземе навреме, той вероятно щеше да успее да ме проследи по пътя ми през Сенките. Затова изрових веднага колодата си и измъкнах от нея картата на Рандъм. Спрях преди следващия завой на скалната тераса, защото нататък пътеката се стесняваше дотолкова, че беше невъзможно да премина. Вдигнах картата и се съсредоточих.

Почти незабавно последва контакт. Но докато наблюдавах как картината пред мен става все по-реална, аз усетих как нещо се прокрадва към мен. Маскираният бог на отмъщението се опитваше да се добере до мен още веднъж.

Образът на Рандъм се проясни. Той беше застанал зад комплект барабани и щом ме видя, остави палките встрани и се изправи.

— Крайно време беше — каза той и ми протегна ръката си.

Дори в мига, в който я поех, аз продължавах да усещам как нещо се приближава светкавично. Пристъпих напред и те ме обгърнаха като гигантска вълна.

Озовах се в музикалната стая на двореца в Амбър. Рандъм понечи да каже нещо, но тогава ни връхлетя цветният фойерверк.

Рандъм отърси виолетките от гърдите си и каза:

— Какво ще кажеш за нещо по-семпло? Като думи, например.