Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник (5)

ГЛАВА 4

След срещата с Пехливанов, заедно с Тупана отидохме в малка квартална кръчма. Седнахме в най-отдалечения край, но едва ли имаше някой в заведението, който да не ни забеляза. Бяхме паркирали лъскавата S класа навън. Влязохме почти с гръм и трясък, аз самият се държах сякаш всички работеха за мен. Сто и двадесет килограмовият Тупан с бръснатата си глава и катинар по-скоро приличаше на слон в стъкларски магазин. Изпълваше подобни малки заведения. Усещах, че където и да се появим, зад гърба ни ни сочеха с пръст и ни наричаха „мутри“. Давах си ясна сметка, че трябва да сменим имиджа, ако искаме да се впишем в обществото. Но страхът и уважението, което ни имаха другите, бяха опияняващи, дори възбуждащи. Често Тупана, който се опитваше да играе ролята на безскрупулен бияч, се обръщаше към мен с въпроса: „Жорко, редно ли е да се държим по този начин с обикновените хорица?“ „На нас ни е позволено всичко! Никога не забравяй, че ние сме борците…“, успокоявах го аз.

Седях пред чаша горещ чай, а Тупана вече омиташе втората чиния с мешана скара. Хвърлях му от време на време поглед и ми ставаше смешно. Осъзнавах, че той не ми е охрана, а по-скоро ми е като храненик, за когото трябва да се грижа. Дори се улавях на моменти, че го приемам като украса. Явно бе направило впечатление отношението ми към него, че дори и Димата ме запита един ден:

— За к’во го влачиш с тебе тоя лайновоз? На всичкото отгоре е толкова грозен, а и не ти прилича. По-добре хвани издържай някоя готина пичка.

На раздяла с Пехливанов му бях казал, че ще си помисля за предложението му, с което го бях отчаял съвсем. Самият аз не разчитах на милост от Младен, който беше нещо като Всевиждащия, макар и отдалеч, бях сигурен, че следи всяка моя крачка. Импулсивно грабнах телефона и набрах Пехливанов. Може би ми повлия гротескната картина, докато наблюдавах как Тупана реже усърдно парче от пържолата, натъпква я в устата си, примлясква доволно и после с опакото на ръката избърсва мазната си уста. При тази ситуация предложението на Пехливанов ми изглеждаше повече от приемливо. Наистина трябваше да обърна по-сериозно внимание на сигурността си и на хората, с които се обграждах.

— Слушам те, приятелю! — долових надежда в гласа му.

— Съгласен — разсмях се леко аз.

— Няма да съжаляваш — този път изобщо не си придаде тежест. Усещаше се, че има крещяща нужда от мен.

* * *

Оставих Тупана в хола да прослушва телефона ми. Често го карах да играе ролята на секретарка. Изпитвах досада да отговарям на всевъзможни тъпанари, които ме търсеха за разни услуги. Беше ми забавно да го слушам как разговаря с Маджо, когато не ми се слушаха великите му идеи. Изпъваше огромното си туловище, заставаше мирно и незнайно защо започваше да му отговаря официално на „вие“. На всичко отгоре използваше и „господине“, дума, която винаги съм смятал, че му е непозната.

Проснах се на спалнята вкъщи. Погълнах шепа хапчета и се отпуснах. Имах нужда да поспя малко. Надявах се да се събудя по-освежен. Една мисъл ме занимаваше от три дни насам. Вече за втори път срещах човек, който изпитваше неистова омраза към Таки. Може би бях проспал момента, в който дребният се бе превърнал във фактор. Макар и онази нощ Димата да не си призна защо иска да го унищожи, аз добре знаех причината и тя беше повече от достатъчна за човек с позициите на Руснака.

* * *

Случката се бе разиграла преди повече от около година в прословутия „Най клуб“. Заведението се водеше собственост на Пепи Пашев, който беше и собственик на верига стриптийз барове, зад които стояха висши полицаи. Нямаше нищо чудно в това. Истинските „властелини“ на дрогата и покровители на проститутките бяха те. Без тях тези бизнеси не можеха да просъществуват и ден. Иначе в „Най клуб“ Пашев бе обикновен фигурант, поставен от действителния собственик Жоро Илиев.

Системата беше проста — всеки от новоизлюпените босове плащаше годишен абонамент за сепаре. Естествено, че на Пашев и през ум не му минаваше да поиска пари от Димата или Маргина. Безропотно им пазеше най-доброто сепаре, а дали ще си платят сметката, зависеше изцяло от настроението им. Въпросната вечер Димата се забавлявал обграден от обичайните курви. Веселбата му бе развалил Жорко Славов, синът на Стоил, който по това време беше все още жив.

— Бате Димчо — проплакал малкият, — някакви горили ме сбутаха и ми казаха, че не мога да минавам там…

— Кои, бе? — подскочил Димата, който само чакаше да се сбие с някого.

— Ела да ти ги покажа — Жорко повел Димата, следван от цялата си охрана. Синът на Стоил от малък растеше интригант.

Озовали се пред сепарето на подпийналите Къро и Таки.

— Я ми покажи кой ти се дърви? — изрепчил се Димата, след като хвърлил поглед към двамата, които мигновено забили глави над чашите си.

— Ей тоя — малкият показал „анаболна горила“ от охраната на Къро.

Без да се замисля, Димата, а и явно е бил нашмъркан с доста кокаин, се хвърлил върху мъжагата, като преди това направил знак на охраната си да не участва. Обичаше да се доказва сам. Свалил го на земята. След което седнал на гърдите му, сграбчил косата му и започнал да бие главата му в пода. Къро и Таки все още нямаха нужното самочувствие да се опънат на Димата. Продължили да си пият, все едно нищо не се случва. Едно от момчетата на Таки не издържало, като гледало как всеки момент колегата му ще предаде Богу дух. Хвърлил се върху Димата, хванал го за ризата, издърпал го силно назад и му забил два шута в ребрата. С тези си действия вдъхнал кураж на някои от останалите си колеги. Любо и Славчо бяха от новооткритите кадри на Таки, двайсетинагодишни „химизирани животни“. Двамата братя скочили върху охранителите на Димата и така се заформило яко меле. Хората на Руснака бяха обучени без негов сигнал да не правят нищо, а в случая вече бил толкова замаян от яростта си, че не могъл да реагира. В крайна сметка просто бяха извлекли шефа си от заведението и го закарали вкъщи. Именно там се бе зародила смъртната вражда между Таки и Димата.

Руснака изобщо не бе разбрал, че Десо (така се казваше момчето, което му беше скочило) е проявил самоинициатива. Беше си навил на пръста, че Таки и Къро са го насъскали. Макар и младо момче, Десо Боксьора бе отдавна в занаята. Беше започнал като прост охранител при Мето и се беше издигнал до шеф на охраната му. По времето на случката в заведението беше командирован от боса си да обучава хората на Таки. Не си правеше никакви илюзии, че ще му се размине, и поиска разрешение от Методи да се покрие.

На двамата братя Любо и Славчо не им стигнал акълът да направят същото. Димата бе изключително последователен и търпелив, когато ставаше въпрос за отмъщение. Чака повече от година, докато наемниците му успяха да разстрелят Славчо на някакъв паркинг. На Любо, който беше с брат си, му се бе разминало.

Именно затова бях попитал Димата онази вечер на раздяла в горичката: „Защо само Славчо?“ „За никого не е тайна, Жоро, че имам двама добри снайперисти. Бях изпратил и двамата. В последния момент не могли да се разберат кой в кого да стреля. Явно ги е спипало напрежението. И двамата стреляли в Славчо. Донякъде стана по-добре… Тази маймуна е умряла в зверски мъки. Простреляли го с куршум с изместен център на тежестта. А и така това ще удължи агонията на Любо, докато чака в страх и своя край. Помни че следващият е Десо…“, каза Димата гърбом, докато се отдалечаваше в мрака.