Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник (10)

ГЛАВА 9

Разбрах се с Тупана, че на следващия ден няма да излизам. Да се разправя с Пехливанов, ако му трябват охранителите. Исках да се наспя като хората. Безсмислените акции ме бяха изтощили и физически, и психически.

Вместо да се притесни от отсъствието ми, Жоро се зарадвал, че ще остане насаме с Тупана. Години наред го учудваше странната му привързаност към мен и това, че ми бе на разположение двайсет и четири часа в денонощието — вече седем години.

Още от излизането си сутринта Пехливанов го взел в джипа с него. Разговорили се за тренировки и фитнес. Жоро бе от години фен на анаболите. Като опитен психолог, бързо напипал слабото място на Тупана. Предложил му да му подари скъп и силен протеин, който на него уж не му понасял.

За мен нямаше никакво съмнение как би протекъл денят им и бях предупредил Тупана да внимава какво говори и че със сигурност ще бъде направен опит да го вербува. През всичките тези години много внимателно „отглеждах“ Тупана като домашно животно. Бях сигурен, че е много податлив на чужди влияния, и затова се опитвах да се предпазя. Държах го в пълна изолация. За първи път, откакто работех с Пехливанов, Тупана контактуваше с други охранители. Имаше възможност да се среща и с нови хора. Усещах чудесно, че това би го променило. При охранителите беше също като при рибарите. Един друг се надлъгваха къде взимат повече пари. Не забравях и едно друго качество на Тупана — той бе безумно алчен.

Въпреки това не се притеснявах — знаех, че е като безопасна игла и ако се отклонеше, можех лесно да го вкарам в правия път.

Тупана набързо се бе поддал на чара на Пехливанов. Цял ден ме бяха обсъждали уж за добро. Жоро бил загрижен за здравето ми, а Тупана допълнил, че наистина съм поизхабил нервите си. Бях го предупредил, ако случайно получи неприлично предложение от Пехливанов, с което не може да се справи, да се дръпне настрани и да ми се обади. Имах предвид предателство. Цял ден не получих вест от него, но реших да запазя абсолютно мълчание и да видя докъде могат да стигнат. Към дванайсет вечерта вече се канех да си лягам, когато Тупана звънна и изрева отчаяно в слушалката:

— Жорко, тоя ме праща на някаква акция срещу хората на Златко в „Червило“. Иска аз да водя момчетата! Какво да правя?

— Ами, просто ги заведи — затворих му спокойно аз.

Бях убеден, че Тупана сам се бе подредил така и се бе оставил да бъде предразположен от Пехливанов да му гласуват доверие. След няколко минути отново звънна.

— Куките ни спряха и намериха оръжие в едно от момчетата на Киро!

— Ами, обади се на Пехливанов да ви оправи.

— Не съм спирал да му звъня, но ми дава постоянно заето. Явно е блокирал номера ми.

— Не знам. Оправяй се! — отрязах го аз.

— Жорко, и другите момчета искат да говорят с теб — почти се разрида Тупана.

Това вече променяше ситуацията. След като преди време се уговорихме с Пехливанов да организирам охраната, лично бях подбрал момчетата.

До един притежаваха разрешително за оръжие, имаха опит в охранителния бизнес, а аз вече втори месец ги дошлифовах. Бяхме им обещали добри условия за развитие и те всячески се стараеха да си вършат добре работата. Както винаги, поради прословутата си стиснатост Пехливанов бе на път да обърка нещата. В този бизнес винаги трябваше да имаш два екипа. Единият чисто охранителен, какъвто аз градях в момента, според уговорката ни, а другият — наказателен. Естествено, наказателният взимаше двойно повече пари. Пехливанов бе решил да мине метър, като използва едни и същи хора и за двете дейности, или да хвърли моите момчета и да ме дискредитира. При това не само пред тях, но и пред вражеските групировки и пред полицията. Цял живот се бе измъквал така. Като застреляха Поли, каза, че не е имал нищо общо с него, но сложи ръка на бизнеса му. След като убиха Женята, заради това, че защитаваше каузата му, се отрече и от него. Имаше навика винаги да пуска друг да опере пешкира, а той да се измъква сух. Тази път нямах намерение да му предоставя тази възможност. Затова, след като чух едно от момчетата, което също бе възмутено, че ги пращат на наказателна акция, а на всичкото отгоре полицаите ги бяха задържали на Околовръстното, се метнах в колата и отпраших натам. С ченгетата се разбрах набързо с финикийски знаци, при това минах тънко. Намереният пистолет все пак беше газов, некадърно преработен на боен. Момчетата на Киро, които също измъкнах от ситуацията, веднага възроптаха.

— Шефе, не искаме да ни използват за всичкология… Сили не ни останаха вече! Цял ден и цяла нощ пазим Киро, някои от нас придружават жената и децата му, ходим да пазаруваме, грижим се за кучето, а сега тръгнахме и по наказателни акции.

— За това трябва да се разберете с Кирчо — нямах намерение засега да се конфронтирам с малкия, а, в интерес на истината, те сами се бяха разбирали с Киро и аз не бях в течение какви точно са им уговорките.

Поведох ги към дома на Кирчо. Между тях явно имаше предател, който бе докладвал на Пехливанов и Киро. Двамата ме чакаха на двора. Киро любезно ми благодари, че съм измъкнал неговите хора от куките, а Пехливанов кършеше сконфузено ръце и след няколкоминутен размисъл пожела лека вечер на Кирчо, а на мен ми предложи да отидем някъде да изпием по едно.

През Целия път ми обясняваше, че му изглеждам много зле.

— Това е, защото съм бесен! — отговорих му троснато.

Настанихме се в пицария „Виктория“ в комплекса „Царско село“ и си поръчахме по една малка водка. Директно го обвиних, че е постъпил некоректно.

— Тези момчета ги наехме да ни охраняват, или май си забравил?

— Не съм — забоде поглед в масата той. — Просто стана случайно. Хората на Златко набили някакви момчета на Кирчо в „Червило“ и решихме да ги пратим просто да проверят какво става. Мислехме да ги водим лично с Кирчо, но в последния момент Киро го налегна разстройство, а аз останах да му правя компания — не обърна внимание, че се усмихнах, и продължи гневно: — Какво като сме ги наели само за охрана? Да не би да са монахини, че да не могат да защитят някой наш близък — разпали се още повече той.

— Откога хероиновите дилъри на Кирчо са ни близки — засякох го аз. Видях как кръвта нахлу в главата му и стисна зъби. Но здравият разум в него надделя и след миг омекна.

— Прав си, стари приятелю! — притисна дланта ми с две ръце той. — Не знам за кой път ще ти обясня, че не искам да имам нищо общо с хероина, но Пепи Щангата и Киро искат да го държат. Не е ли по-добре, колкото и мръсен бизнес да е, да го управляват наши приятели, вместо висаджиите и Златко?

— Така е… Но ние с теб се бяхме договорили, че ще настъпим Таки за бизнеса с кокаина — отговорих му безмилостно аз.

— Точно затова постигнах договорка с Киро и Пешо — опита се за пореден път да се измъкне Пехливанов.

— И в какво се състои твоята договорка? — попитах с ехидна усмивка.

— Много просто… Ние им помагаме да хванат хероина, а те после ни връщат услугата, като ни помагат да гепим кокаина.

— Нали знаеш, че в такъв случай трябва да създадем подходящ наказателен екип — поомекнах вече аз, тъй като намерих логика в думите му.

— Знам. Дори говорих с Маргина да го финансира, за да не вадим пари от нас. Нали и без това сме принудени да купуваме материал от него и Димата. Въпреки че според мен не ни го дават на добра цена.

— На колко ти го пуска Димата — полюбопитствах аз. Знаех, че за последните три месеца е купил 2 килограма.

— По 27 хиляди евро за килограм — хвърли кос поглед към мен Пехливанов.

— Много е. Чух, че имали някаква скрита пратка в Испания, която им излизала по 18 хиляди евро на килограм, а те го давали за двайсет — отчаях го съвсем аз.

— Ами мен като приятел явно са ме натоварили — опита се да извини собствената си доверчивост той.

— Все пак успяхте ли да го продадете — продължих да издевателствам над него. Сега ми беше паднало да го мачкам, все още ядосан, че се бе опитал да използва момчетата ми за безсмислената си акция. А и той като никога се чувстваше виновен пред мен.

— Как да го продам, като Киро е наркоман, използва го за собствените си нужди, а на всичко отгоре черпи и всичките си приятели. Може да ти прозвучи смешно, но освен охранителите ни в „Текила бар“, които продават добре, най-силният ми дилър е Катето Евро. Нали знаеш, че постоянно се събира с такива хайлайф компании, на които им се услажда кокаинът. Катето и без това е позакъсала финансово и прави всичко възможно да ги зарибява.

Не се учудих особено. Вече бях чул този слух, а и Жоро от години поддържаше приятелски отношения с позападналата актриса. Малкият й брат му бе приятел от ученическите години.

— Лошото е… — изтръгна ме от мислите ми Пехливанов — че навсякъде използва моето име… Трябва да го хванем този бизнес, Жорка… — допи на екс водката си и веднага поръча нова. — Нямаме друг избор, това е единственият ни шанс, за да поддържаме стандарта си.

— Какво точно предлагаш?

— Ти сам каза, трябва да сформираш група…

— Това е лесно, но кой ще поеме отговорността? Чие име ще използваме? Знаеш, че и дилърите, и наказателният отряд трябва постоянно да набиват в главите на конкуренцията името на човека, за когото бачкат.

— Нека казват, че работят за братята — усмихна се коварно той. — Пък да ги оставим да гадаят за кои братя става въпрос — Маргините или Пехливанови.

Не можех да не призная, че мисли бързо. Естествено бе, че всички щяха да разпознаят Маргините.

— Не става, трябва конкретно име — охладих ентусиазма му.

Той се замисли дълбоко, потри с ръка рядката си брада, добре оформена на катинар. Погледът му обходи всичките ни охранители, задържа го малко по-дълго върху Тупана. Погледна ме хитро, но в очите му се четеше несигурност:

— Защо не неговото? — кимна с глава към Тупана. — Да го направим знаменосец!?

Дори в моменти като този се опитваше да ме изиграе. Одеве, докато пътувахме към къщата на Кирчо, Тупана ми бе разказал еднодневната им сага, до момента, в който ги бе изпратил в дискотеката. Ако сутринта Пехливанов се бе опитал да го вербува, сега, след като не бе успял, се опитваше да го нареди. Още повече знаеше, че аз ще трябва да убеждавам Тупана да се захване с тази работа и логично бе така да си навлека омразата му. Пехливанов искаше с един изстрел да удари два заека. Хем отмъщаваше на Тупана, че го бе предал, хем се надяваше да ме лиши от вярното ми оръжие. Интригите му нямаха равни.