Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (9)

Девета глава

За мъжете в плевника

Когато Алфануи се събуди, бе паднала вече нощ. Всичко тънеше в дълбока тъмнина, тъй като луната все още не бе се издигнала над прозорчето. Алфануи се огледа наоколо и види на пода, до стената, тънка златна ивица светлина. Чак тогава забеляза вратичката на плевника. Долови лек шепот. Вдигна се тихо от стола и отвори вратичката. Плевникът беше продълговат, целият изпълнен със слама, като само по средата, между двата купа бе оставен тесен проход. В дъното, там където двата склона на покрива се пресичаха под ъгъл, се виждаше малко прозорче, през което проникваха и излитаха прилепи. Но светлината идваше от пода. Тя струеше през четирите стъкла на едно фенерче, което блестеше като златно сред сламата. Край него, приведени над бяла кърпа, седяха двама души и като че ли играеха на карти. При тази гледка Алфануи се спря за миг на вратата. Мъжете говореха съвсем тихичко и сякаш брояха пари. Алфануи се промъкна между купищата слама и се спря до непознатите. И двамата мъже бяха тъмнокожи, а на всичко отгоре и брадясали. Единият носеше изтъркано кепе, а другият — островърха конусовидна мека шапка от черен филц. Върху кърпата и в ръцете им блестяха множество златни монети, но те продължаваха да вадят други от джобовете си. Хвърляха ги на кърпата, а единият от тях броеше: „Сто двадесет и три, сто двадесет и четири…“

Когато Алфануи стигна до тях, мъжът с черната шапка му каза почти без да вдигне главата си:

— Махай се. Ти не трябва да ни виждаш. И продължи да брои. Алфануи попита:

— Кои сте вие?

— Махай се. Ти не трябва да ни виждаш.

— Аз съм ваш приятел.

— Ако си приятел, ще си отидеш. Никой не трябва да ни вижда, защото сме крадци.

— Аз съм приятел на крадците.

— Когато крадците са в скривалището си, дори и приятелите им не трябва да ги виждат.

— Обяснете ми какво правите. Няма никому нищо да кажа.

— Ние сме крадци на жито. Броим жълтици. Броим безспирно. От дълги години вече не крадем и от дълги години не излизаме оттук. Това е нашето скривалище.

— Щом като сте крадци на жито, защо броите жълтици?

— Житото се разменя срещу злато, а златото срещу жито.

— А защо сте тук?

— Това място ни харесва много, защото тук има слама, а тя е като златото и житото. През деня спираме да броим и лягаме да спим в нея.

— А защо не крадете вече?

— Стига ни това, което имаме. Накрадохме се, докато бяхме млади. Повече не искаме. А плячката си броим всяка нощ.

— Как се казвате?

— Аз съм главатарят и ме наричат Ел Бато. Този е Фауло — той е ням, но чува като котка, а нощем вижда като кукумявка. Освен това знае и друга една дяволия. Свирне ли с уста, кара свирката си да завива по ъглите на улиците, тъй че можеш да го чуеш през няколко пресечки.

— Колко жълтици имате?

— Те са тек и тази, която излезе в повече, става моя, защото аз съм главатар. Фауло ми завижда, но ми се подчинява.

Ел Бато направи място на Алфануи върху черната наметка, на която беше седнал и каза:

— Седни тук.

Алфануи седна и се загледа във Фауло. Очите му бяха малки и живи и като че ли си подсвиркваше тях. Въртеше ги, дяволите, на всички страни. Главатарят имаше продълговато и изпито лице със сериозно изражение. От време на време той хвърляше крадешком бегъл поглед встрани към нещо невидимо.

Един прилеп се блъсна в някаква греда и падна върху кърпата. Фауло със светкавична бързина пъхна ръката си под прилепа и грабна една златна монета.

— Фауло, върни ми жълтицата — каза Ел Бато.

Фауло я извади от джоба си и му я подаде. Ел Бато се обърна към Алфануи:

— Всяка нощ прави същото, но аз редовно го улавям. Той ми връща откраднатото и се смее.

Двамата крадци продължиха да броят жълтиците и в настъпилата тишина дълго време се чуваха само числа, изговаряни шепнешком, и шум от крилата на прилепите, които се стрелваха понякога чак до фенера.

След това настъпи часът на мишките. Алфануи забеляза, че едно мишленце се приближи до светлината, спря се и се загледа в Ел Бато и Фауло, учудено от присъствието на Алфануи. После една по една се появиха и други мишки, приближаваха се до мъжете, но спираха зад първото мишле, което беше нещо като цар, защото никой не заставаше редом с него. Ел Бато каза:

— Не се престрашават, защото ти си тук.

Алфануи се отдръпна и мишките се приближиха още малко, почти до самите крака на Ел Бато. Царят се покатери на коляното му, а главатарят измъкна няколко житни зърна от маншетите на крачолите си и му ги подаде в шепата си. Когато царят се нахрани, Ел Бато разхвърли още житни зърна по пода и другите мишки ги загризаха най-спокойно. Фауло пък хранеше тридесетина мишки, които го бяха наобиколили. След като се нахраниха, те се пръснаха из плевника и се скриха в дупките си. Крадците подновиха броенето, а Алфануи продължи да ги наблюдава мълчаливо. Най-после той стана и каза:

— Приятели, тръгвам си вече.

Ел Бато го измери от глава до пети и се усмихна:

— Ти си приятел на крадците, нали? Тогава и крадците са твои приятели. Как се казваш?

— Алфануи.

— Сбогом, Алфануи.

— Сбогом.

Алфануи се обърна и тръгна към вратичката. Когато посегна да я отвори, чу, че Ел Бато го извика:

— Почакай. Ела тук.

Алфануи се върна и главатарят му подаде една жълтица.

— Вземи. Така ще ни останат чифт.

Алфануи взе монетата и благодари. След това се отправи към вратата и напусна плевника. Луната надничаше през прозорчето. Нейната светлина караше да блестят столът, черешите и листенцата. Алфануи се спусна по витата стълба и потърси учителя за вечеря. Камбаната отмери десет часа вечерта.