Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (17)

Седемнадесета глава

За лятото, което Алфануи прекара с жътварите на полето

Когато дойде време за жетва, Алфануи почна да излиза с мъжете на полето. Той яздеше малко магаренце и следваше жетварите. Те се спускаха по пътя между овощните градини, оградени с кирпичени зидове, над които се подаваха клоните, на овошките. Алфануи се движеше винаги последен, мълчалив и замислен, седнал върху куп дисаги, пълни със сърпове и храна. По време на жетвата Алфануи връзвате снопи или пазеше вещите на жетварите. Един ден го накараха да приготви гаспачо, тъй като мъжът, който обикновено вършеше това, не беше дошъл на работа. Алфануи наряза в глинената тава доматите, хляба, пъпеша червените и зелените чушки, краставиците лука и пусна всичко това да плува във водата и зехтина. После огледа гозбата и преценявайки я по цвят, прибавяте едно или друго, за да стане вкусна. Когато мъжете се събраха за обяд, Алфануи беше вече приготвил гаспачото. То беше толкова вкусно и толкова се хареса на всички, че от тоя ден само той го приготовляваше. На похвалите на мъжете Алфануи отговаряше със свенлива усмивка, която едва пробягваше по тъжното му лице. Всички му казваха „напрани това“ или „направи онова“, „вземи“ или „дай“ и Алфануи винаги предугаждаше техните желания, но никой никога не се осмелявате да му каже нещо или да го попита за нещо, което не беше свързано с жетвата. Майка му го пращаше с мъжете, за да не го гледа как линее и Алфануи вършеше всичко, което искаха от него. Вечерта се връщаше у дома, вечеряше и лягаше да спи, замислен както винаги, но с празен поглед, сякаш не виждаше нищо пред себе си. Така мина жетвата и след това вършитбата.

Очите на Алфануи блясваха от радост само тогава, когато се качеше на диканята и подкараше конете да препускат, плющейки с камшика. Понякога ги засилваше толкова, че диканята изскачаше от гумното и се тътреше, риейки с шиповете и кремъците си земята, но след това Алфануи подвикваше на конете с тънкия си и писклив детски глас и отново я оправяше. Застанал на диканята, той изглеждаше толкова весел, че мъжете го оставяха да вършее и да обикаля колкото си ще, защото беше цяло удоволствие да го гледат как прав и оживен плющи с камшика и плаши конете, сякаш лятото е късо и няма да му стигне. Алфануи се въртеше на златното колело и като че ли искаше да накара денят да лети по-бързо от вятъра.

Дойде септември и прибраха житото в хамбарите и складовете. Воденицата, която се намираше наблизо до къщата на Алфануи, заработи и водата пееше по цял ден. Седнал на едно мостче над улея, Алфануи спускаше крака над водата и вторачваше поглед в течението. По цели часове той гледаше как се носят насам-натам, едва докосвайки водата, водните скорпиончета, как някакви червейчета, черни като топчици от блестяща глеч, оставяха след себе си зигзагообразни следи във водата.

Но пред очите на Алфануи се бе спуснало някакво було, остротата на погледа му беше притъпена и тон гледаше всички тези неща, без да ги вижда, без някаква мисъл да осеня ума му.

Понякога върху водата падаше евкалиптово листо и прегънато като лодка се понасяше към воденичното колело. Понякога разноцветни водни кончета кръжаха около краката на Алфануи по повърхността на водата. Алфануи виждаше по дъното на улея водорасли и бели и зелени камъчета. От време на време, влачени от течението, камъчетата се претъркулваха, а водораслите се разклащаха, прилични на добре сресани коси, развени от вятъра. Всичко това зовеше Алфануи към живот и се опитваше да го изкуси, да го събуди. Но Алфануи продължаваше да стои замислен и безучастен, далеч от всяка творческа мисъл, потънал в спомените за своя учител, за неговата къща и за Гуадалахара.