Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (34)

Шеста глава

За това как Алфануи стана воловар и за дванадесетте вола, които пасеше

Не след дълго бабата намери работа на Алфануи. Не го запита дали е съгласен, а само му каза:

— Утре ще отидеш с воловете на пасбището.

Алфануи, който посрещаше всичко с еднаква готовност, прие и тази работа радушно.

Моралеха, като древно селище, притежаваше около дузина стари волове. Наричаха ги „селските волове“. Някога, преди години, докато бяха още силни и млади, те бяха воловете на този или на онзи, но сега, когато не ги впрягаха вече да орат или да теглят каруца, никой не ги смяташе за свои. Това бяха стари пенсионирани волове с черен или червеникав косъм, с големи и дълбоки зеници, с издължена, съразмерна долна челюст и бавен, равномерен ход, неизменно предани на своите привички.

— Носи винаги остена и го подостряй, но почитай воловете и никога не ги докосвай, нито пък заплашвай, тъй като те познават по-добре от тебе и от мене, както опасностите, които ги грозят, така и пътя си и на кое пасбище през кой месец трябва да отидат.

Така каза старият воловар и Алфануи не попита защо, тъй като щом воловете знаеха толкова много, той трябваше само да ги придружава и да носи със себе си подострения остен. Алфануи разбра смисъла на този благороден обичай, да се оставят живи воловете, които вече не орат, и да се уважава тяхната старост и тяхната служба. Безполезни бяха воловете, безполезен — воловарят, безполезен — остенът: нито воловете оряха вече, нито воловарят ги водеше, нито остенът ги подканяше да се движат по-бързо. Всичко това беше израз на благородство от страна на древното селище.

Така Алфануи стана воловар в Моралеха и получаваше дванадесет реала на ден. Дванадесет бяха също и воловете и най-старият се наричаше Каронгло. Беше голям и черен като пещера и също като в пещера тъмни води тайнствено шумяха в корема му. Имаше големи и топли очи и по една бистра сълза във всяко едно от тях. Муцуната му беше влажна и студена. От двата края на устата му течаха тънки струйки лига. Кожата му образуваше гънки над очите, над едрите колена и на широките му и силни гърди, там където почваха краката. В основата на големите и стари рога на Каронгло личеше лъскава и блестяща ивица — следа от ремъците, а кожата на врата му беше протрита и хванала мазоли от ярема. Дъхът му се надигаше като бяла пара, подобна на нежна зимна мъгла, която разтапя скрежа или се дипли влажна и без мирис по трънаците. Следите, които оставяше, бяха големи, лични, като на животно, което познават всички. Пинсон беше другар на Каронгло, по-малко черен от него и със снежнобяла ивица на гърба. Другият впряг волове — Мареро и Чариан, бяха с червеникав косъм и дяволски очи. Следващите, Ариса и Урино, биха черни, дребни и силни добичета. Алмандрап и Ретана бяха орали каменисти почви. Хасо и Алмейра, червеникави волове, мрачни и къси като бичета, бяха докарани в селото от един португалец. Последните два вола — Гаго и Сонсолес, бяха каруцарски колове. Сутрин рано Алфануи отиваше с воловете на пасбището и обядваше там. В дните когато старият воловар идваше да го смени, той се качваше да се нахрани при баба си. Следобед поемаше обратно половин час преди залез-слънце и оставяше воловете в един ограден с каменни плочи двор. В единия край на този двор се издигаше навес, който служеше за обор, и под него — ясли, издълбани в дънера на един дъб. Тук се подслоняваха воловете, когато валеше. Скоро Алфануи опозна воловете, а и те него, и сутрин, щом като видеха главата му да се подава над оградата, те всички тръгваха към вратата и го чакаха да им отвори. Поздравяваха го с тихо мучене, което сякаш излизаше от дълбоките им ноздри. Алфануи ги почесваше по челото или ги галеше по рогата. Последен излизаше винаги Каронгло, който поставяше влажната си муцуна в ръцете му и ги душеше.

Алфануи вървеше или пред воловете, или след тях до Каронгло. Когато трябваше да прегазят някое мочурище или реката, Каронгло оставаше да го чака на брега и Алфануи се качваше на гърба му. С течение на времето Алфануи придоби този лош навик и вече се движеше само върху гърба на вола, тъй като му харесваше да седи нависоко, полюляван от бавния му и вълнообразен ход. Винаги когато отиваха към пасбището или се връщаха от него, Каронгло не тръгваше, преди Алфануи да го е възседнал. Алфануи носеше остена на рамо и белите му тънки крака висяха отстрани на черните хълбоци на вола.

През лятото, когато воловете слизаха на реката да пият вода и да пасат троскот, Алфануи се къпеше. Влизаше гол във водата и плуваше. Гмуркаше се и изваждаше червени, бели, сини, зелени и шарени камъчета. Понякога, докато воловете пиеха вода, той се гмурваше и целуваше черните им муцуни под водата. Друг път, стигнал до средата на реката, той почваше да ги вика: „Гаго! Ретана! Пинсон!“… и щом като те се обърнеха, потапяше се под водата. После се подаваше отново и смехът му ясно отекваше над водното огледали.