Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (15)

Петнадесета глава

В която се разказва за смъртта на учителя в полето на Гуадалахара

По полето на Гуадалахара жълтее глогът. Редува се цъфналият глог с червенеещата се по ливадите мащерка. Нежен зелен цвят се разстила над черната земя и бодливите храсти. Призори по полето на Гуадалахара се появяват мънички, тъмни чучулиги, с пъстри петна по гърдите и крехки човки. Пътищата пресичат равните, високи варовикови плата, които, сякаш отсечени от нож, стръмно се спускат към наклонените долини. Много рядко, нейде в далечината, се мярват триъгълните шапки на жандармите, които минават по тези пътища, яхнали конете си. Това са пътища на лисици и крадци, а жандармите си стоят обикновено долу в градското казино и играят на домино с някой бакалин, мушнал палците си в ръкавните извивки на жилетката. Крадците спят в подземията на замъците, които увенчават стръмните върхове, а старците, облечени в черно, сестри на окадените вериги и котли от огнищата, играят хоро по зелените ливади. Стариците имат кости като тел и те надживяват мъжете и тополите. Те се давят по бродовете на Енарес и течението ги понася след това по реката надолу, като някакви черни парцали. Понякога те се омотават в ракитака или в смриките, които растат край основите на мостовете, и когато рибарите хвърлят въдиците си, те се закачат на тях. Гуадалахарските старици се движат винаги заедно, но бягат, щом като някоя от тях се удави, и никому ни дума не доверяват за това, което се е случило.

Гуадалахарските рибари се движат винаги поединично и спират, за да похапнат край брястовете. Енарес е мътна река, която се спуска през мрачни равнини и напира от мрачни планини. Тя води началото си от забравени по стръмните планински пътеки облаци. А в планината снегът стои на петна, тъй като земята е много черна и снегът никога не успява да я покрие напълно. Каква дебела сянка хвърля планината върху Гуадалахарското поле! Успява ли понякога слънцето да го огрее изпяло?

Три дни вървяха Алфануи и учителят. Житото зеленееше по нивите и учителят сякаш все повече се свличаше към земната твърд. Най-после той легна по гръб край едно заешко леговище. Нагласи се добре и подпря глава на един кълн жито:

— Алфануи, умирам!

Учителят говореше много бавно. Устните и клепачите на Алфануи потрепнаха. Стори му се, че някакъв пороен дъжд се сипеше в него самия. Коленичи до учителя си. Не можете да говори.

— Умирам, Алфануи!

Алфануи почувствува, че сълзите напират в ъглите на очите му, почувствува, че ручеите на плача и на гласа му търсят излаз.

— Умирам, Алфануи!

За първи път в живота си Алфануи избухна в плач и помисли, че ще се пръсне:

— Учителю, не умирай! Не умирай! Не умирай, учителю мой! Стани! Вдигни се от земята!

Хвана го под мишците и те опита да го повдигне, но не можа, защото учителят бе останал без сили и лежеше отпуснат.

— Стани! Стани!

Като разбра, че не може да му помогне, гласът на Алфануи замря отново, той закри лицето си и заплака.

— Алфануи сине мой, отивам в царството на белотата.

Настъпи отново мълчание, прекъсвано само от отчаяните ридания на Алфануи.

— Алфануи, ще се пренеса в царството на белотата, там където се сливат всички цветове.

— Не си отивай, учителю!

— Слушай, Алфануи! Всичко мое ти принадлежи. Ако се върнеш някога, мястото и това, което остана от къщата, са твои.

— Учителю, учителю мой! Няма ли да станеш? Да беше поне седнал! Не ме оставяй сам. Не съм виждал още да умира човек.

— Знам, Алфануи, сине мой. Върни се при майка си!

— Не! Тебе обичам. Искам ти да живееш, учителю.

— Умирам, Алфануи! Вече не мога да говоря. Отивам в царството на белотата, там където се сливат всички цветове в един.

Учителят се вцепени и погледът му започна да гасне. Алфануи захлупи лицето си на гърдите му и заплака. Дълго стоя така, докато почувствува на врата си милувката на една бавно вкочаняваща се ръка. След това шепата се затвори с голяма сила и сграбчи кичур от косите на момчето. Учителят престана да диша и Алфануи спря да плаче. Той вдигна изуменото си лице и когато изтръгна кичура коси от мъртвата ръка, видя, че между възлестите и синкави пръсти на учителя бяха останали няколко косъма.

Алфануи засипа учителя с малко пръст, отскубна стръкове зелено жито заедно с корените им и го покри напълно. После тръгна зашеметен по полето. На десетина крачки подплаши и вдигна някакъв заек и го проследи с поглед, докато той се загуби от очите му. Цял ден Алфануи броди по полето. Беше нощ, когато стигна до една дъбова гора и легна да спи на завет в шумата.

Показа се красива луна и освети дъбовете. Сребърният смок бавно се отпусна и се разви от китката на Алфануи, за да се нагрее на лунната светлина. Алфануи носеше в единия от джобовете си бронзовия гущер, а в другия жълтицата. С лице, огряно от луната, покрит с шума, за да се предпази от нощния студ, момчето спа в полето на Гуадалахара.