Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (25)

Седма глава

За най-новата находка в запустялата къща

Запустялата къща се намираше в старинен краен квартал, на улица с разбита настилка, смазана сякаш от тежестта на колите. Преди да се стигне къщата, по протежение на къс участък от улицата се издигаше тъмен и висок зид. Голяма, разхлопана порта водеше към двор, ограден от трите страни с високи тъмни навеси. Под навесите имаше стари коли и части от коли, отделни колела, оси и джанти, наковалня, малко ковашко огнище и дърводелски тезгях, около който имаше жълти стърготини. Гредите бяха покрити с гъсти паяжини. В средата на двора, под открито небе, също имаше следи от огън. Върху куп парцали лежеше дребна кучка, а около нея се въртяха кутретата й, които тя лижете през цялото време докато сучеха.

На края на зида се издигаше жилищна сграда, украсена богато с цветни плочки. От нея долитаха шумни разговори. След тази къща имаше една решетъчна врата, от която почваше тесен, широк около метър и половина проход, които делеше жилищната сграда от една запустяла къща, обърната с гръб към улицата. Входът й водеше към градината, която се намираше накрай на прохода. В градината нямаше дървета, но затова пък покрай стената се виждаха много цветя, посадени в консервени кутии и стари кофи. По средата на градината имаше няколко живи плета от храсти с бели цветове, оградени с тухли, забити до половина в земята. Явно че някой продължаваше да се грижи за градината. На стената беше облегнато гребло и до него — зелена лейка. Сред градината се издигаше несъразмерна мраморна беседка, заобиколена от четири каменни пейки и един много висок, сенчест стар кедър. Къщата беше едноетажна, от червени тухли, с големи прозорци и зелени дървени щори. Входната врата, козирката над нея и външното стълбище лежаха в сянката на навеса от гъсто оплетени виещи се растения, които след това се издигаха, пълзейки нагоре по стената, и образуваха на покрива нещо подобно на голяма топка. Човек можеше да си помисли, че къщата е покрила лицето си с було от орлови нокти, бръшлян и какви ли не други пълзящи растения. Алфануи се приближи, за да разгледа всичко по-добре. Дебелите стъбла се виеха около пръчките на перилата и железните стълбове, които поддържаха козирката й, се сливаха сякаш в едно цяло с тях. Те се бяха усукали, вплели, вкопчили с всички сили о всяко нещо, което бяха срещнали. Стъклата на козирката бяха изпочупени, за да не спират пълзящите растения, устремили се да обгърнат желязната рамка. По земята лежаха разпилени сред шумата малки зелени и сини прашни стъкълца. Алфануи се покатери по най-здравите стъбла и се изгуби сред буйния сноп на пълзящите растения. Видя, че под него имаше само клони, клони и мрачна празнина. Растенията бяха разяли цялата стена над вратата, стряхата и част от покрива. Сякаш бяха отхапали голям къс от къщата. Алфануи реши, че може да влезе в къщата, като се спусне по клоните. Тяхната плетеница бе гъста, устойчива и сякаш нямаше край. Алфануи потъна в нея, като отстраняваше с ръце и крака клоните и листата. На няколко пъти му се стори, че клоните се оплитат, затягат обръча си около него и искат да го задушат. Най-после усети празнина под краката си. Последните нишки се спущаха като струни по къщата. Алфануи се отпусна, скочи и се намери на пода. Ударът отекна в тъмнината. Чу шумолене от бягащи плъхове. Алфануи се закова за миг на мястото си. Беше много тъмно. Видя само петна дрезгава светлина върху пода. Приближи се до него. Светлината идваше от комина. Върху петното се открояваха очертанията на две птици, кацнали горе на ръба на комина. Тихото писукане долиташе отдалече, а сенките им се движеха по пода, Алфануи запали клечка кибрит. Едва сега видя, че се намира в голямо помещение, може би салон, но в него нямаше никакви мебели. Вратите бяха бели, със златни шарки, а камината — от мрамор. Всичко беше бяло, но потънало в мрак. Запали втора клечка кибрит и мина в друга, още по-голяма стая, в която също имаше камина. Върху нея беше поставено огледало и два бронзови свещника. Запали всички свещи. Рамката на огледалото беше също бяла, със златни шарки. Огледа се. В огледалото се отразяваше някаква жълта и дълбока светлина. „Колко съм стар!“ — каза си Алфануи и се усмихна. После се оттегли до другия край на стаята и оттам се огледа пак. Махна си сам с ръка:

— Алфануи, колко си стар!

Този път думите му прозвучаха някак шеговито. Усмихна се дяволито и взе един от свещниците, за да си свети. При вратата кракът му се спъна в нещо, което лежеше на пода. Откри сред стаята скелет на ангорска котка. Костите бяха оголени, а около тях се виждаха натрупани много бели косми. Когато отмина скелета, забеляза, че няколко от разхвърлените косми бяха полепнали по чорапите му.

В третата стая намери на пода счупен глинен съд в тюркоазен цвят и до него увехнала роза. Върху камината лежеше книга, проядена от червей. На корицата пишеше:

„Опити, които да послужат за историята за животинските и растителните видове. Женева 1786“.

Отвори книгата на първата страница. Ако Алфануи знаеше френски, щеше да прочете: „Наричам зелена жабата, за която ще говоря…“ и нямаше да се отдели повече от книгата. Освен това Алфануи не знаеше, че всички книги, написани от същия този абат Спаланцани, му бяха завещани от учителя и бяха изгорели в къщата в Гуадалахара.

Алфануи мина в друга зала. Тук се долавяше странно звънтене. Край лъч светлина, който проникваше през един прозорец, стоеше клавесин. Бял, със златна украса. От него идваше бръмченето. Алфануи се приближи и удари един клавиш. Клавишът потъна бавно и едва след известно време прозвуча лениво и продължително сладникав и заглушен тон. Повдигна капака на клавесина. Жуженето се усили. Погледна. Клавесинът представляваше кошер. Изглеждаше цял от злато. Восъчните пити бяха залепени върху кордите. Пчелите сновяха безспир. Една от тях кацна на ръката на Алфануи. Други излитаха или се връщаха по светлинния лъч. Под кордите видя цяло езеро мед, което изпълваше сандъка на клавесина и стигаше до четири пръста височина. Медът изтичаше през пролуките на дъсчения сандък. Проточилите се от клавесина струйки мед приличаха на ресни от шал.

Алфануи остана дълго да наблюдава работата на пчелите в златното съкровище, което беше открил. Навън се свечеряваше. Най-после затвори капака на клавесина и тръгна към изхода, след като постави на мястото му бронзовия свещник. Изкатери се отново по виещите се растения и излезе в градината. Следобедната светлина го зашемети. Почувствува се зле.

В градината видя едно момиченце на около седем години. То си играеше с цветни тенекиени формички. Пълнеше ги с влажна пръст и ги обръщаше. На земята бе захвърлена книга с приказки. Когато момиченцето видя Алфануи да излиза от плетеницата пълзящи растения, то се изправи, изгледа го любопитно от глава до пети и след това запита мило:

— Ти ли си рицарят Сарамбел?