Филип Финч
Лице в лице (49)

46.

Джулия Чуа намери отвертката на една лавица в мазето, точно над закачалката за сушене. Съпругът й определено не беше от типа „направи си сам“ — а тя бе сигурна и за себе си, че не е такава, — но все пак бяха прибрали този инструмент, за в случай, че им се наложи да го използват.

После се обърна с лице към разделителната стена от шперплат и летви, която преграждаше сутеренния апартамент от останалата част на мазето. Това беше гърбът на стената, така че тя виждаше само небоядисано дърво, водопроводните тръби за банята и кухненския бокс, както и проводниците на електрическата инсталация.

Апартаментът заемаше повече от половината на мазето и те бяха оставили минималната възможна площ за съдомиялната машина, закачалката за сушене на дрехи и няколко лавици за това-онова.

Тръгна с отвертката в ръка покрай стената и след малко видя онова, което търсеше.

Беше малка шперплатова плоскост, останала незакована. За разлика от останалите, тя стоеше на мястото си, задържана само от четири скоби, завинтени с по един винт. Това бе задната стена на отделението за дрехи към спалнята на апартамента.

Свекърва им — през периода, когато бе живяла тук — бе слагала резето на входната врата нощем. Това им бе отнело единствения достъп до апартамента. А те се безпокояха за здравето й и се опасяваха, че някоя нощ тя може да има нужда от помощта им.

Един ден, под претекст, че правят малък ремонт, бяха довели дърводелец, който бе разковал една от плоскостите на задната стена на дрешника и я бе сменил с тази, която можеше да се свали само с развинтването на четири винта. После бяха оставили отвертката на лавицата, така че да им бъде подръка в случай на необходимост.

Така и не се бе наложило: майката на Албърт получи удар и почина, както си бе вървяла по Клемънт Стрийт.

Беше се случило преди повече от пет години. Така и не смениха плоскостта, когато решиха да дадат апартаментчето под наем.

Джулия Чуа се захвана да развива винтовете. Когато се справи и с последния, плоскостта леко се наклони назад. Тя се дръпна, заобиколи я и стъпи през отвора. Озова се в дрешника. Пред себе си виждаше окачени няколко ризи и леко захабено кожено яке. Бутна го настрани и излезе в спалнята. Включи осветлението. Обзавеждането беше евтино, семпло и подредено с вкус. Леглото беше оправено, а нощното шкафче бе празно и чисто, което установи след като прекара пръст по повърхността на плота му.

Наемателят й явно беше прибран човек, това не можеше да му се отрече. С изключение на чифт кецове, оставени един до друг край леглото, стаята изглеждаше като стая в мотел, току-що почистена от камериерката.

Същото можеше да се каже и за банята, фаянсът беше измит, а хромираните кранове блестяха от чистота.

Усети, че в нея се заражда някакво уважение към Коруин Стърмър. Той явно обръщаше внимание на малките подробности — черта, достойна за уважение в един мъж. После влезе в дневната. Компютърът на масата се открояваше като „Ферари“ на стоянка за таксита. Иначе мебелировката бе оскъдна и непретенциозна — такава, каквато човек би купил от гаражните разпродажби.

Кухничката в дъното на стаята бе чиста и прибрана. В хладилника имаше кашон с кутии портокалов сок, малко шунка, нарязана в пластмасова чинийка, и няколко ябълки. Чекмеджето съдържаше внимателно подредени в редици консерви със супа.

„Коруин Стърмър е прибран мъж и… скучен“ — мина през главата й.

Не можеше да разбере с каква цел някой ще слага катинар освен ключалката на такова жилище. Дори компютърът на масата не би могъл да бъде ценен. Върна се в спалнята. Хората криеха тайните си на такива места.

В горното чекмедже на шкафчето имаше бельо и чорапи, наредени грижливо като в казарма.

Във второто се виждаха сгънати ризи. Третото съдържаше няколко пуловера.

А в дъното му бе оставена видеокасета. Стоеше изправена на тясната си страна, опряна на задната дъска на шкафчето, и беше почти скрита. Тя я взе и я извади от пластмасовата й кутия. Нямаше никакъв етикет.

Коруин Стърмър не притежаваше видеокасетофон. Нямаше дори телевизор. Но имаше една-единствена ненадписана видеокасета, която държеше скрита в най-долното чекмедже на нощното си шкафче. Касетата просто плачеше да бъде пусната.

Така че тя я взе, качи се в апартамента си, сложи я в собствения си видеокасетофон и я пусна.

На екрана се появи мъж. Младеж…

… гол…

… легнал на пода, проснал се по гръб в цялата си дължина. Ръцете му бяха издърпани на тила, а краката му бяха разтворени.

„Секс-касета — помисли тя. — Не искам да я гледам.“

И в този момент в картината се появи втори мъж и тя продължи да гледа.

Защото вторият мъж — той бе облечен — се оказа Коруин Стърмър.

Лицето му не се виждаше ясно. Бе застанал така, че тя можеше да види почти само тила му, но походката и телосложението му не можеше да бъдат сбъркани. Това бе нейният наемател. Нямаше никакво съмнение.

Той пристъпи през голия мъж и остана разкрачен над него. Легналият се загърчи. Нещо му пречеше да стане.

Китките и глезените му оставаха извън картината, но тя се досети от начина, по който се дърпаше, че е завързан за пода.

Коруин Стърмър седна върху корема на голия мъж. А той бе преизпълнен от ужас.

Тогава Коруин Стърмър сложи длан върху гърдите му. Човекът, който обитаваше сутеренния й апартамент, държеше някакъв шиш — тънък, блестящ, подобен на много дълъг пирон, може би цяла педя — и опря върха му в гръдния кош на мъжа, отляво, точно върху сърцето му. В дясната си ръка Коруин Стърмър държеше дървен чук.

Голият мъж се загърчи, опитвайки да отхвърли от себе си Коруин Стърмър, но беше напълно безпомощен.

Коруин Стърмър нагласи шиша и вдигна чука. Джулия Чуа не изчака да го види как пада, а бързо се пресегна към телефона и набра трите цифри. Още на първото позвъняване се обади женски глас.

— Изпратете полиция — каза Джулия Чуа. — Станало е убийство.