Филип Финч
Лице в лице (48)

45.

Кейт намери място за „Миата“-та от другата страна на улицата срещу номер 2600 на Тесла Стрийт и се отправи към къщата. Чувстваше се като натрапник, докато използваше ключа си, за да влезе. От друга страна, не можеше да си представи, че ще позвъни като чужд човек. Влезе и отиде в края на площадката в горния край на стълбите.

Долу в тъмното светеха екраните на три монитора, включително онзи, който бе свързан с видеоскенера. Но Елис не стоеше пред нито един от тях. Беше застанал до прозореца и без да помръдва, гледаше в тъмнината. За момент си помисли, че той я игнорира.

— Елис — тихичко се обади тя.

Но по начина, по който той се извърна, разбра, че го е стреснала и че той изобщо не я е чул да влиза.

— Кейт!

Тя слезе по стълбите и спря на няколко крачки от него, от другата страна на масите, върху които бяха подредени компютрите. Гледаше го и не можеше да свали поглед от лицето му.

— Извини ме — каза накрая той, — бях… и аз не знам къде. Няма да се повтори.

— Не се извинявай.

— Този път се издъних истински, а? — попита той.

— Не — поправи го тя. — Направи го чудесно. Думите й, изглежда, го изненадаха.

— Мислех, че си дошла да ме направиш на нищо.

— Това можех да сторя и по телефона.

— Тогава защо? — в гласа му прозвуча надежда.

Тя заобиколи разделящите ги маси и се приближи достатъчно, за да вижда очите му, макар да бяха скрити в тъмното.

— Исках да послушам още малко — обясни тя. — Като например да науча колко нещастен си бил без мен.

— Няма да ни стигне времето. Дори не бих могъл да започна да разказвам.

Тя вдигна двете си ръце и го прегърна през врата. — Да опитаме все пак.

— Животът ми беше нищо — започна той. — Досега не бях осъзнавал колко много неща съм правил само заради теб и колко много основания си ми давала ден след ден да го правя. Когато ме напусна, продължих да живея по инерция, но това изобщо не беше същото… беше абсолютно безсмислено и никому ненужно…

Той спря, защото бе сложила пръсти върху устните му.

— После — каза тя и го целуна.

И в този момент пейджърът в чантичката й иззвъня.

* * *

Убиецът се пресегна през масата, за да провери съобщението. Пейджърът му беше копие на този на „Зиги“ — идеята бе подобна на препрограмирането на мобифон, но по-проста — така че получаваше съобщенията едновременно с нея.

Индикацията казваше:

Провери секретаря

В студиото имаше компютър, чието единствено предназначение бе да получава и записва всички обаждания по телефона. Това по същество представляваше цифров телефонен секретар. Обаждащите се можеха да въведат допълнителен код след основния номер, с който инструктираха програмата да информира Кейт чрез нейния пейджър, че е получено спешно съобщение.

Машината беше постоянно свързана към локалната мрежа на студиото. Убиецът вече беше установил контрол над нея.

Той бързо се пресегна към телефона, набра номера и въведе нейната парола.

Компютърът възпроизведе полученото съобщение. Чу се женски глас:

„Кейт, обажда се Сенди Уейл. Няма да повярваш на ушите си…“

* * *

Кейт остави слушалката.

— Какво? — попита я той. — Нищо особено.

— Хайде сега, сякаш не познавам това изражение.

— В Белиз имат проблеми. Синтия току-що е била приета по спешност в болница, Сенди казва, че водачът бил пияница, който не би могъл да открие дори улична котка, да не говорим за ягуар, така че там цари паника, която се разраства…

— Тогава трябва да отидеш при тях — заключи той. — И то веднага.

Той се отдръпна от нея и седна пред един от компютрите.

— Бих могла да изпратя някой друг — обади се тя.

— Не — пресече я той. — Знам, че си зле със сроковете в този проект. Ако нещата излязат извън контрол, рискуваш половин милион долара, които вече си инвестирала, а това е прекалено много. Говореше, без да откъсва поглед от екрана. Пръстите му летяха по клавиатурата.

— Съжалявам, Елис… повярвай. Точно сега… Той я погледна.

— Връщаш ли се?

— Знаеш, че е така. Веднага щом се прибера. Той предпазливо се усмихна.

— Тук?

— Направо тук, Елис, обещавам.

— Повече не искам да знам. Той отново затрака по клавиатурата, втренчен в монитора. Тя отиде до него и го прегърна както беше в стола.

— Готово — каза той. — Направих ти желязна резервация. Напечата още нещо, погледна пак екрана и повтори:

— Желязна.

След това въведе последните няколко команди и поясни:

— Ето, готова си. Последното свободно място за полета до Белиз Сити утре. Два без четвърт с връзка в Л. А. — надявам се, че ще се оправиш.

— Това е чудесно — каза тя. — Следобедният полет ще бъде по-удобен.

— Това откъде го измисли? — попита той.

Седеше във въртящия се стол. Тя го завъртя с лице към себе си.

— Ще имаме време да се наспим.

* * *

Тя записа няколко разпореждания на телефонния секретар в студиото: инструкции за периода, през който нямаше да я има, датите на полетите. Обясни, че се налага да замине. След няколко часа. Че очаква да отсъства поне една седмица.

„Цяла седмица… това значи да живееш след отреденото ти време“ — помисли убиецът.

Не, не можеше да чака толкова дълго. Времето й беше дошло.