Филип Финч
Лице в лице (28)

25.

Малко след полунощ, убиецът паркира, заключи микробуса и пое към дома си — към онова, което беше дом за Коруин Стърмър — името в шофьорската му книжка и същото име, на което бе регистрирана колата.

В този час на денонощието улицата бе безлюдна. Той вървеше по Десето Авеню към Клемънт Стрийт в квартал Ричмънд на Сан Франциско.

Прекоси „Клемънт“ и продължи още малко нагоре по Десето. Там зави покрай двуетажна дъсчена къща и се спусна по тясно стълбище към входната врата на сутеренния апартамент.

Първо свали катинара, който придържаше вратата фиксирана за касата, после отключи . След това отвори вратата, наведе се, за да вземе от пода пощата, пусната през процепа, влезе и запали лампата.

Апартаментът беше едностаен, таванът нисък. Всъщност това по-скоро бе преобзаведено помещение, което сега носеше петстотин долара месечен наем на собствениците, живеещи на горния етаж. Бе тихо, анонимно и практически незабележимо място.

Убиецът го намираше идеално за своите цели. Мебелировката беше стара, семпла и непретенциозна. Единственото изключение бе компютърът, поставен върху масата за хранене до една от стените.

Той незабавно отиде при него и прегледа журналния файл, поддържан от включения към „Вербум“ софтуерен бот.

Когато свърши с него, убиецът погледна получената поща. Беше рекламна листовка, адресирана до Коруин Стърмър.

„Забавно — помисли убиецът. — Ето, че вече се вживявам в образа.“

Коруин Стърмър живееше на този адрес само от два месеца. Самата личност съществуваше от по-малко от три месеца.

А името вече бе намерило място в списъците за изпращане на листовки по пощата.

Но нали това представлява животът в наши дни. Няколко умело вмъкнати записа в няколко подходящо избрани бази данни и името започва да се облича с плът.

Точно това бе причината, поради която убиецът проявяваше крайна предпазливост.

„Никога не знаеш какво може да се случи — помисли си той. — В свят като този човек наистина никога не знае.“

* * *

Когато наемателят й се прибра, Джулиет Чуа беше сама и будна.

Съпругът й Албърт бе заминал за две седмици по работа, а когато го нямаше, тя винаги спеше много неспокойно.

Прозорецът на спалнята й гледаше над входа на сутеренния апартамент. Беше открехнат няколко пръста, така че тя съвсем ясно чу стъпките по пътеката покрай къщата, после и щракването на ключалката… и на катинара преди нея!

Катинарът, който той бе сложил на вратата на следващия ден след нанасянето си, я притесняваше. Апартаментът беше в спокоен квартал, а ключалката бе повече от солидна. Този катинар изобщо не му беше необходим.

Никой не би могъл да влезе.

Освен собствениците.

Какво се опитваше да опази този човек?

А може би да скрие?

Не я беше страх — той не й бе давал повод да се страхува, — но около него имаше много неясноти, присъствието му пораждаше прекалено много въпроси.

Като например тези внезапни идвания и заминавания през случайни интервали.

Или например изкуствената му сърдечност в малкото случаи, когато се бяха срещали — онази маска на приветливост и добронамереност, под която не можеше да се види нищо… знаеше, че е изкуствена, защото усещаше тези неща.

Не, някой ден тя щеше да започне да попълва някои от празните полета, заобикалящи Коруин Стърмър.