Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
F2F, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра.Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [F2F / Phillip FINCH (1995)]. Страници: 272. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

27.

Елис Хойл беше натикан в ъгъла. Огромната застрашителна фигура пристъпваше към него, държейки… Какво беше този път?

Боже Господи, бейзболна бухалка!

Оставен без изход, лишен от всякакви средства за защита, Елис Хойл очакваше ударът да последва всеки момент.

Първият беше нанесен с двете ръце, но не в главата, а доколкото можеше да се прецени, в диафрагмата на Елис Хойл.

От говорителите, свързани със звуковата карта, се чу глухо „Туп“ . Стори му се, че различава и звук на счупени ребра.

Безликото страшилище отново вдигна бухалката. Вторият удар последва в главата му и с това всичко свърши — екранът потъмня.

Краят винаги беше един и същ.

Отново се появи вече познатият му въпрос:

Ще опиташ ли пак?

И Елис Хойл отговори:

Y

И пак се озова в тъмнината върху висящия стоманен мост.

Трябваше да има начин да се спечели. Всяка игра, която бе опитвал, предоставяше тази възможност, колкото и да беше маскирана. Досега не бе попадал на игра, която да не може да спечели.

Нито беше играл толкова време, без да спечели поне веднъж.

Играеше на компютъра, който бе сложил до задния прозорец в дневната си. От време на време вземаше бинокъла и поглеждаше към жилищния блок на Ръшън Хил, очаквайки все някога да види някакъв инвалид да влезе или да излезе от сградата.

Освен това периодично нагласяше антената на видеоскенера с надеждата да прехване сигнал на включен компютърен монитор в апартамента на първия етаж. До момента не можеше да се похвали с успех. На монитора не се виждаше нищо. Кристиян Вилем Хартмунд може и да си беше у дома, но не използваше компютрите си.

Когато му омръзна да играе, Елис Хойл прегледа текста на програмата, опитвайки се да открие онзи клон, в който играчът свършва по друг начин, освен с автоматична смърт. Досега не бе намерил нищо подсказващо, но беше убеден, че съществува начин за бягство от лабиринта.

Още не беше срещал компютърна игра, срещу която да е невъзможно да се спечели.

А тази игра не беше за боклука. „Стома“ едва ли я бе проектирал като обикновена опаковка на троянския кон — беше добре написана програма и Елис Хойл беше готов да признае, че е написана с известно вдъхновение.

В нея определено бяха вложени стотици часове сложно програмиране.

Не бе възможно в нея да не е вложен и някакъв смисъл.

Идеята, че някой би могъл да посвети толкова много усилия просто ей така, създавайки игра, в която играчът не би могъл да спечели, беше невероятна и Елис Хойл не можеше да я приеме.

Никой не би могъл да бъде чак толкова извратен.

* * *

Лий Уейд позвъни на вратата на Тесла Стрийт 2600.

Откакто бе пристигнал факсът, той не бе спрял да мисли за отнесения тип, който живееше в тъмния дом на върха на Телеграф Хил. Който и да бе авторът на тази бележка, той явно бе мръднал в дадена посока. По някакъв необясним начин това изглеждаше свързано с Елис Хойл. Справка с архивата вече бе казала на Уейд, че Елис Хойл няма криминално досие, че притежава дома на Тесла Стрийт, че няма ипотека и че въпреки заможността, която адресът предполагаше, този човек притежава една-единствена кола: седан „Датсун 510“ от 1974 година, регистрирана с лична табелка „Аватар“[1].

След пристигането на факса Лий Уейд бе помолил партньора си Ронсън да поговори със съседите на Елис Хойл. Именно по този начин бе научил за брака и развода на Елис.

Ронсън му съобщи, че мнението на съседите е единодушно: те смятаха, че той е свестен човек, приятелски настроен към останалите, макар понякога да се държи малко дистанцирано и по правило малко странно. Затворен в себе си, особено след развода. Но добър по душа. Сведението се стори доста забавно на Лий Уейд. Прозвуча му като интервю по телевизията на съседите на масов убиец след ареста му.

Думи без покритие. Единственото, на което Лий Уейд можеше да разчита по отношение на Елис Хойл, бе на инстинкта си на полицай. Този инстинкт му казваше, че трябва да се види с Елис Хойл отново, да поговори с него, да го погледне в очите, да проследи реакцията му в онези няколко издайнически мига, когато някой научава, че наистина е заподозрян в престъпление.

Лий Уейд вярваше, че по тази реакция полицаят може да научи повече, отколкото след часове разпити впоследствие. Това важеше с особена сила за виновните, които при подобна атака от засада проявяваха склонност към объркване и тенденция да се оправдават.

Елис Хойл отключи на третото позвъняване. Не беше нито объркан, нито прояви по някакъв начин намерение да се оневини. Единствената по-ясно забележима емоция беше мека форма на любопитство. Всъщност той просто отвори вратата и изрече:

— Полицейско управление на Сан Франциско, отдел „Убийства“, ъъ… Уейд — така беше името ви, нали? Сержант Лий Уейд.

Уейд имаше усещането, че направо вижда как мозъкът му прещраква и името му отива на мястото си.

— Помните ме.

— Знам кои хора познавам, мисля, че ви казах същото и при първата ни среща.

— Да, това бяха думите ви.

— Само не ми казвайте, че е убит още някой.

„Хм, колко странно е да го чуя от устата ти“ — помисли Уейд. Но само поклати глава и каза:

— Не, все още не мога да се оправя със случая на Доналд Траск.

— Е, не знам с какво бих могъл да ви помогна — рече Елис Хойл.

— Помислих, че при вашата добра памет може да сте се сетили нещо допълнително за него.

— Казах ви каквото знам. — Гласът на Хойл продължаваше да звучи доброжелателно.

— Е, може да сте се сетили, че някога сте се срещали — поне веднъж, и това да ви е излетяло от главата.

— Не, не сме се срещали с него — заяви Елис Хойл. — Сигурен съм в това.

— Така ми казахте и преди — въздъхна Уейд.

— Вие не прекарвате много време пред компютъра, нали?

— Не бих могъл да кажа такова нещо.

— Ако бяхте опитали поне веднъж, щяхте да разберете какво се опитвам да ви кажа. Става дума за един от най-интересните аспекти на интерактивната култура — за въпроса за идентичността, кой какъв е и какъв твърди, че е. В известен смисъл е без значение какъв сте всъщност. Може да заявите, че сте физик-нобелист, и това да е лъжа, но ако лъжете добре, ако се държите на това ниво, така и никой няма да разбере. А ако изиграете ролята си действително отлично, ако се доближите по някакъв начин до това ниво на познанието, тогава може и да заслужите уважението, което другите ще ви засвидетелствуват.

Уейд си помисли, че Елис Хойл се отклонява от темата. Може би съзнателно. И с надеждата да насочи разговора по същество каза:

— Ако познавате мистър Траск, не ви съветвам да ме лъжете по този въпрос. Тази идея може да се окаже много несполучлива. Защото колкото повече ме лъжете, толкова по-неудобно ще се чувствате, ако науча за това.

„Когато измъкна истината наяве“ — завърши той наум.

Уейд внимателно наблюдаваше Елис Хойл, настроил всичките си сетива на вълната на неговата реакция под натиск.

Но начинът, по който отговори Елис Хойл, не разкри нищо повече от най-нормалната реакция на човек, който едва сега осъзнава за какво става дума:

— Вие си мислите, че аз съм го убил, нали така?

Уейд не отрече. Продължаваше да гледа Елис Хойл в лицето. Изражението на този човек може би разкриваше лека насмешка, но в никакъв случай паника или гняв. Напълно естествена реакция. Лий Уейд се бе изправял очи в очи с няколко отлични лъжци — наистина се бе оказало крайно поучително за опита му на полицай да ги остави да го лъжат, без да знаят, че той вече държи неопровержими доказателства за вината им в ръцете си.

Но мъжът пред него се държеше абсолютно непринудено.

— Чуйте ме какво ще ви кажа — проговори отново Елис Хойл. Гласът му беше спокоен и нисък — глас на родител, опитващ се да вразуми любимо дете, — но усмивката беше изчезнала от лицето му: — Не съм убил Доналд Траск. Никога не съм убивал никого. Аз дори не обичам да причинявам болка другиму. Това не ми е присъщо.

— Това не е присъщо никому — уточни Уейд. Но вече беше загубил интереса, с който бе дошъл.

„Казва ми истината“ — неохотно заключи Уейд.

Това в известна степен го обезсърчи, защото означаваше, че се връща на изходно положение в разследването на този случай.

Истината бе, че беше дошъл готов да повярва във вината на Елис Хойл. Една погрешна дума, една фалшива нотка в гласа му и Уейд щеше да знае със сигурност, че Хойл е убиецът.

Само че когато разчиташ на инстинкта си, трябва да го следваш, където и да те отведе.

А този път инстинктът му беше безапелационен.

— Не мога да докажа отрицателно твърдение — развиваше междувременно мисълта си Елис Хойл, явно не съзнавайки, че току-що е оправдан пред вътрешния съд на полицая. — Не съм уверен, че бих могъл да докажа с абсолютна логическа точност не само че не съм убил Доналд Траск, а че дори и не съм го виждал, но ви казвам, че ако наистина си мислите това, то…

Уейд го прекъсна с жест, леко повдигайки ръце:

— Окей.

— Окей?

— Точно това казах.

— Значи ми вярвате?

— Вярвам ви.

— Добре.

Уейд държеше в дясната си ръка навито на тръбичка листче хартия. Това беше копие от двете бележки на убиеца. Съзнавайки, че няма какво да загуби, той го подаде на Елис Хойл.

— Това говори ли ви нещо? — попита той.

Елис Хойл хвърли бърз поглед и каза:

— На какво ниво?

„Боже Господи, този наистина може да изкара човек от нерви“ — помисли Хойл.

— Кажете ми какво мислите — помоли Уейд. — Приемете, че аз не знам нищо за него.

Което до голяма степен си беше самата истина.

— Който и да е написал това, той има навика да прекарва голяма част от времето си пред компютъра — каза Елис Хойл. — Но това сигурно вече ви е известно.

Подобно заключение обаче беше новина за Лий Уейд.

— Компютри?

— Точно така.

— И кое ви кара да мислите така? — попита Уейд, но вътре в себе си простена: „Чудесно, отново шибани компютри, като че ли са ми малко другите грижи!“

— Езикът — обясни Елис Хойл. — Номерът на версията е нещо, което широко се използва от производителите на софтуер. Всяка нова програма тръгва като версия едно точка нула. Когато направите някои леки подобрения, тя става едно точка едно. Версия две точка нула по същество означава коренно нов вариант на програмата… „Безпомощен некадърник“ е израз, който често може да се срещне в обмена по мрежите. Означава, че някой няма грам представа какво прави в момента.

Уейд си помисли, че подобно определение доста точно би могло да се отнесе и до него самия.

— Ами „мийтуер“? — попита той.

— Е, това вече не е толкова често срещано. Думата е от жаргона на заклетите хакери. Ако например някой клиент има проблем с дадена система, а вие сте програмистът, тогава бихте могли да кажете, че хардуерът е наред, софтуерът е като слънце, но има проблем с мийтуера.

— Което означава, че?…

— Така наричат хората — поясни Елис Хойл. — Човешките същества.

— Чудесно — въздъхна Уейд.

— Думата не означава нищо. Най-обикновен термин.

— Но за този задник тя определено означава нещо — възрази Уейд. — Добре, какво ще кажете тогава за числата, говорят ли ви те нещо?

— Трудно ми е да отговоря току-така. Възможно е да са двумерни координати. Два комплекта. Само че във втората бележка двата комплекта са идентични. Което е доста интригуващо.

— Интригуващо, казвате? — изненада се Уейд. — Да, наистина.

— Предполагам, че тези числа са свързани по някакъв начин с убийствата.

Уейд си спомни как помощникът на съдебномедицинския лекар изваждаше пластмасовата капсула от тялото на Доналд Траск и мълчаливо кимна.

— Е, всъщност това е всичко, което мога да ви кажа — заключи Елис Хойл. — Този човек се върти покрай компютри. Може би прекарва по-голямата част от времето си пред тях. Нещо ми говори, че случаят е именно такъв.

— Е, помогнахте ми все пак — обади се Уейд, без да мисли така.

Елис Хойл понечи да му върне листчето и в този момент, поддавайки се на необясним вътрешен импулс, Уейд го спря:

— Не, няма нужда, това е само копие… можете да го задържите. Може би по-късно нещо ще ви хрумне.

— Добре.

— И ако наистина стане така, обадете ми се, моля ви.

— Ще го направя — обеща Елис Хойл. Но нещо в поведението му подсказваше, че не е свършил, че има нещо, което не е сигурен дали трябва да споменава.

— Хайде, изплюйте камъчето — подкани го Лий Уейд.

— Човекът, написал това, е организиран. Той е методичен — това просто си личи. Издава го целият му подход. Този човек е пределно концентриран. Не се шегува. Не ме питайте откъде знам това… не бих могъл да ви отговоря. Чувствам го в начина, по който звучат думите му, в начина, по който подрежда нещата си. Да кажем, че е просто впечатление, а? Сам ме попитахте.

— Нещо друго?

— Това е забележителен човек — последва леко иронично засмиване. — Близко ли съм? — поинтересува се Елис Хойл.

— Дори представа нямате колко сте близко — отговори му Лий Уейд.

* * *

Елис Хойл затвори вратата зад гърба на посетителя и пак слезе долу. Все още държеше фотокопието от бележките, когато седна на едно от бюрата. Намери лист с неизползвани лепенки, откъсна една и залепи с нея листчето на рамката на един от мониторите. Така щеше да бъде пред погледа му, където и да седнеше.

После насочи вниманието си към екрана пред себе си, където бе седял, когато се бе позвънило.

На екрана пишеше:

Още веднъж? (Y)es or (N)o

И за пореден път Елис Хойл въведе:

Y

Бележки

[1] Регистрационен номер, за който собственикът е платил да съдържа желана от него комбинация от букви и цифри. — б. пр.