Джордж Байрон
Умря прекрасна, млада ти…

Умря прекрасна, млада ти —

        в разцвета си умря;

пленителните ти черти

        Земята с теб прибра.

Макар че в нея ти заспа

и че безгрижната тълпа

        да тъпче там не спря,

но две очи не могат днес

да гледат твоя гроб злочест.

 

Где хубостите ти лежат,

        не ще се питам сам;

цветя ли, тръни ли растат,

        не ще ги гледам ням.

Достатъчно ми е, че таз,

която все ще любя аз,

        в земята гние там.

Надгробни надписи не ща —

тя всичко бе ми на света.

 

Безкрайно влюбен в тебе бях,

        тъй както ти бе в мен.

Да се променяш не съзрях —

        спи с дух непроменен.

Любов, подвластна на смъртта,

съперникът и възрастта

        не ще я вземат в плен;

не ще съзреш, уви, и ти

промяна в моите черти.

 

Най-хубавият ден бе наш,

        най-лошият е мой,

ни щормът, ни лъчът блестящ

        не ще е вече твой.

Спиш сън без сънища, без страст

Завиждам ти за него аз,

        плачът е жребий мой;

не бих понесъл участта

да вехне твойта красота.

 

Нали ранилото цветче

        ще трябва да умре;

окачва младото венче,

        без длан да го допре.

По-тъжно е да вехне то

пред теб листо подир листо,

        дорде се разбере,

че е повехнало — нали

за красотата ни боли.

 

Да вехне твойта красота,

        би било дял жесток.

По-светла щом сутринта,

        мрак пада по-дълбок.

Дотля безоблачният ден

и ти угасна, но от тлен

        спаси те господ-бог;

сия ти с бляскава следа

подобно падаща звезда.

 

Да можех пак да плача аз,

        то сълзи бих пролял

при мисълта, че нито час

        не съм край тебе бдял

и гледал твоето лице,

ни твоята глава в ръце

съм подържал с печал,

за да покажа, че смъртта

ни е отнела любовта.

 

Макар че ме остави жив,

        все пак е съхранен

у мене споменът щастлив

        за всеки хубав ден.

Не всичко твое ще умре,

то пак през вечността ще спре

        поне веднъж при мен.

Пак всичко си ми на света —

по-скъпа бе ми в любовта

единствено преди смъртта!

 

1812