Майк Резник
Гадателката (5)

4

Мерлин кацна на Байндър Х, един от най-гъстонаселените светове на Вътрешната граница, остана колкото Мишката и Пенелопа да слязат и се отправи към галактическото ядро.

Три часа по-късно Мишката и Пенелопа бяха на път към Вечнозелената — свят-джунгла, открит едва преди две десетилетия. Останаха една нощ там, после се качиха на следващия кораб за Соломон, миньорска планета, където бяха намерени трите най-големи диаманта. Космодрумът бе в малкия, но оживен град Хагард и преди да се стъмни, Мишката нае стая в един обикновен хотел.

— Докога ще трябва да бягаме? — попита Пенелопа уморено, докато Мишката разопаковаше единствената им чанта с багаж.

— Докато съм сигурна, че никой не ни преследва.

— Гладна съм.

— Измий си ръцете и лицето и ще те заведа долу на вечеря.

Момичето влезе в банята, направи каквото му бе казано и излезе, протегнало ръце за проверка.

— Много добре — кимна Мишката.

— Хубаво — зарадва се Пенелопа. — Искам да ме харесваш.

— Аз те харесвам дори когато ръцете ти са мръсни. В края на краищата ти си едно много приятно момиче. Просто не бих се здрависала с теб, ако са ти мръсни ръцете.

— Наистина ли ти харесвам?

— Да, наистина.

— И ти ми харесваш. — Детето замълча за миг. — Ще ми бъдеш ли приятелка завинаги?

— Разбира се, защо да не бъда?

— Не знам. Много хора се преструват, че са ми приятели, но се оказва, че не са.

— Така ли? Кои?

— Много хора.

— Искаш ли да поговорим за това?

Пенелопа поклати глава.

— Гладна съм. Дженифър също.

— И аз. Вземи Дженифър и да отидем да вечеряме

Напуснаха стаята, слязоха с асансьора до фоайето и влязоха в ресторанта. Мишката огледа внимателно хората по масите, без да е сигурна какво точно търси. Надяваше се да разпознае евентуалния преследвач на Пенелопа по издайническа подутина от оръжие или подозрително държане. Но всеки по Вътрешната граница носеше оръжие, а за щастие никой не им обърна внимание.

Избраха си меню от компютъра, Мишката помогна на Пенелопа да прочете някои от предложените ястия, после се настаниха удобно да изчакат вечерята.

— Ако ще бъдем приятелки завинаги — започна Мишката, — трябва да знам повече за теб. През последните няколко дни бяхме толкова заети да бягаме, че не успяхме да се опознаем.

— И на мен ми се иска да знам повече за теб — съгласи се Пенелопа.

— Така ще е честно.

— Защо те наричат Мишката?

— Защото съм дребна — отвърна тя. — И защото минавам там, където повечето хора не могат.

— Като вентилационния отвор на пералнята ли?

Мишката кимна.

— Точно така.

— Защо беше там?

— Защото на това място Мерлин изнасяше представление.

— Харесват ми неговите фокуси — въздъхна Пенелопа. — Интересни са. Съпруг ли ти е?

Мишката се изсмя.

— Слава Богу, не. Той ми е само делови партньор.

— Обичаш ли го?

— Не.

— Харесваш ли го?

— Да.

— Повече от мен?

— Все още не знам много неща за теб, Пенелопа — отговори Мишката. — Но съм сигурна, че след като се опознаем, никого другиго няма да харесвам повече от теб.

— Надявам се — заяви момичето.

— Сега е мой ред да задавам въпроси.

— Добре.

— Кой е родният ти свят?

— Не знам.

— Не питам за този, на който си родена. Имам предвид света, където живееш.

— О, Соломон.

— Но това е светът, на който сме сега — изтъкна Мишката.

— Тогава това е моят дом сега.

— Нека опитам по друг начин. Къде си отраснала?

— Навсякъде.

Мишката се намръщи.

— Къде живееха родителите ти?

— С мен.

Един сервитьор донесе вечерята им и Мишката спря с въпросите си. Докато чакаха десерта, тя опита отново.

— Знаеш ли защо те отвлече извънземният?

— Какво е „отвлече“? — попита Пенелопа.

— Защо те открадна от семейството ти?

— Не стана точно така. Той ме открадна от Джими Неделята. — Тя спря замалко, като че ли да премисли какво е казала.

— Той ме спаси от Джими Неделята — промени отговора си Пенелопа, — но се държеше лошо с мен.

— Джими Неделята — повтори Мишката. — Той беше ловец на глави. Чух, че намерили тялото му на Гленарис V.

— Гленарис IV — поправи я Пенелопа. — Никой не живее на Гленарис V.

— И казваш, че извънземният те е откраднал от него и го убил?

— Той ме спаси от него — натърти Пенелопа. — Джими Неделята щеше да ме нарани. — Тя продължи замислено: — Не знам кой го е убил.

Мишката изглеждаше озадачена.

— Защо ще иска да те нарани?

Пенелопа сви рамене.

— Не знам.

— Може би просто си мислела, че ще те нарани. Вероятно е бил груб човек.

— Щеше да ме убие — повтори твърдо Пенелопа.

— Не разбирам.

— Онези двамата мъже на Чероки също искаха да ме убият.

— Не, не искаха — възрази Мишката. — Щяха да те вземат от нас и да те върнат на твоето семейство.

— Нямам никакво семейство.

— Трябва да имаш все някого — братовчед, чичо, нещо подобно.

Пенелопа сви рамене.

— Може би.

— Както и да е, нямаше да те убият. Някой е предложил тлъста сума да те върнат при него. Никой не може да я прибере, ако си мъртва.

— Ти няма да ме върнеш, нали? — запита уплашено Пенелопа.

— Разбира се, че не — излъга я Мишката. — Но трябва да открия кой те търси, за да им кажа, че си в безопасност и че предпочиташ да останеш с мен. — Тя замълча за момент. — Кой мислиш, че иска да те намери?

— Всеки — отговори Пенелопа. — Особено Човека Номер.

— Човека Номер? — повтори Мишката. — Кой е той?

— Не знам.

— Защо го нарече Човека Номер?

— Защото името му е число.

— Наистина ли?

Пенелопа кимна.

— Тридесет и две.

— Може би е някакъв код.

— Всички му викаха така.

— Кои всички?

— Всички в сградата.

— Каква сграда?

— Не знам.

— Къде беше тази сграда?

— Много далеч — каза Пенелопа. — На една голяма планета с много сгради.

— Ако изредя няколко имена, ще го познаеш ли?

— Да.

— Земята?

— Не.

— Сириус V?

— Не.

— Делурос VIII?

— Същата — потвърди Пенелопа.

— Била си на Делурос?

Пенелопа кимна.

— Много е голяма.

— Най-голямата — съгласи се Мишката. — Живяла ли си там?

Пенелопа поклати глава.

— Човека Номер ме закара там.

— Защо някой ще те води на централната планета на Демокрацията?

— Не знам.

— Колко време беше там?

— Много дълго.

— Седмица? Месец? Година?

Пенелопа вдигна рамене.

— Много дълго.

— Хареса ли ти там? — попита Мишката.

— Не. Всички носеха униформи и се държаха лошо. Никой не искаше да си играе с мен.

— Как се махна?

— Някой ме открадна.

— Джими Неделята?

Пенелопа поклати глава.

— Не. Преди него беше друг.

Мишката замълча за момент и се опита да проумее това, което научи, и да отсее истината.

— Сега е мой ред — обади се Пенелопа.

— Твой ред?

— Да ти задавам въпроси.

— Добре.

— Винаги ли са те наричали Мишката?

— Не, имах си истинско име.

— Какво беше то?

Мишката се усмихна горчиво.

— Беше толкова отдавна, че вече не си спомням.

— Колко отдавна?

— Много.

— На колко си години? — попита Пенелопа.

— Трийсет и седем стандартни години.

— Много по-голяма си от Мерлин — отбеляза момичето.

— Не толкова много — защити се Мишката. — Само шест или седем години.

— Какво правеше, преди да го срещнеш?

— Доста неща — отвърна Мишката.

— Била ли си омъжена някога?

— Не.

— А искала ли си?

Мишката сви рамене.

— Веднъж. Но разбрах, че съм сгрешила.

— Тогва ли стана Мишката?

— Не точно — усмихна се жената.

— Мерлин как прави фокусите си? Наистина ли са магически?

— Не, те са просто илюзия. Но никога не ми казва как стават.

— Нали ти е приятел?

— Да.

— Тогава трябва да ти каже.

— Но тъй като и аз съм му приятелка, никога не питам.

— Не разбирам.

— Като пораснеш малко, ще разбереш.

Внезапно Мишката усети погледа на някакъв грамаден мъж, който ги наблюдаваше през вратата към фоайето. Когато очите им се срещнаха, той извърна глава.

— Пенелопа — извика я тихо Мишката, — искам да се обърнеш много внимателно и да ми кажеш дали познаваш човека, който стои до колоната зад вратата. Не го прави бързо, а нехайно, като че ли си отегчена и искаш да се огледаш наоколо.

Момичето изпълни точно указанията, после се обърна отново към Мишката.

— Виждала ли си го преди?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Може и да греша, но ми се струва, че ни наблюдава. — Тя протегна ръка и хвана детето. — Няма защо да се страхуваш. Не може да предприеме нищо пред толкова много свидетели. Засега сме в безопасност.

— Знаех си, че няма да престанат — прошепна нещастно Пенелопа.

Мишката пусна детето и провери оръжията си под масата — ножа в ботуша, киселинния спрей в торбичката на кръста и малкия звуков пистолет, втъкнат в колана й. Когато се увери, че всичко е наред, тя програмира компютъра да впише сметката в разходите за стаята им и се изправи.

— Сега ще проверим дали греша — съобщи тя. — Стой близо до мен и винаги гледай да съм между тебе и онзи мъж, разбра ли ме?

— Да.

— И не се страхувай. Никой няма да те нарани.

— Няма да се страхувам — обеща Пенелопа.

Мишката я хвана отново за ръката и тръгнаха заедно от ресторанта към асансьора. Големият мъж вървеше на около десетина метра след тях.

— Проклятие! — измърмори под нос Мишката.

Тя издърпа Пенелопа върху невидимата въздушна възглавница и я насочи към осмия етаж. Огромният мъж взе левия асансьор десет секунди по-късно.

Слязоха на осмия етаж и забързаха към стаята си. От мъжа ги деляха не повече от десетина метра.

Когато Мишката стигна до вратата и започна да набира комбинацията, една малка ръка я хвана за китката.

— Недей — прошепна Пенелопа.

Мишката се обърна към нея.

— Има някой вътре.

— Как разбра?

— Просто знам — убедено каза момичето.

Мишката й повярва, грабна ръката й отново и побягнаха далеч от огромния мъж.

— Дано да има стълбище! — промълви тя.

Свърнаха зад ъгъла и видяха надпис „изход“ над една от вратите.

— По-бързо! — Пенелопа побягна, а след нея и Мишката.

Тръгнаха по стълбата, вратата се затвори с трясък зад гърба им точно когато мъжът завиваше зад ъгъла. Мишката извади ножа си и клекна в сянката да го причака.

— Така няма да стане — прошепна Пенелопа.

— Ще трябва да стане — настоя Мишката.

— Няма — повтори момичето. — Последвай ме.

Тя се стрелна надолу по стълбите и жената я последва. Когато детето достигна петия етаж, зад тях се чуваха стъпките на мъжа.

На петия етаж Пенелопа спря и погледна бързо зад вратата, протегна се в тъмнината и извади една метла.

— Ти върви първа.

— Няма да стане — прошепна Мишката и стисна ножа по-здраво.

— Не можеш да му направиш нищо — изсъска Пенелопа. Тя вдигна метлата. — Това ще го спре.

Мишката впери поглед в нея, докато малкото момиче постави метлата напреко на стълбите и се скри на горната площадка.

— Побързай — настоя Пенелопа, когато огромният мъж се зададе.

Мишката се втурна към долната пощадка, готова за битка.

Мъжът носеше звуков пистолет в едната си ръка и бе толкова съсредоточен да ги търси, че не забеляза метлата, преди да се спъне в нея. Блъсна се в стената, изръмжа от изненада, после падна тежко по стълбите, виейки от болка. Когато се изтърколи на площадката, Мишката се наведе и майсторски преряза гърлото му.

Изведнъж Пенелопа започна да плаче и обви ръце около Мишката.

— Ще спрат ли някога? — изхленчи тя.

Дишайки с труд, Мишката погали малката русокоса глава, после отстъпи и хвана лицето на момичето между дланите си.

— Никога повече не пренебрегвай заповедите ми. Казах ти да заставаш винаги така, че аз да съм между тебе и този човек.

— Сега и ти си ми ядосана — изплака Пенелопа. — А мислех, че сме приятелки.

— Приятелки сме — отговори Мишката. — Затова се ядосвам. Можеше да те убият, защото не ми се подчини.

— Но твоят нож нямаше да го нарани! — възрази малкото момиче.

— Да го нарани ли? Той го уби!

— Но ти нямаше да улучиш врата му. Щеше да го удариш по гърдите или в корема.

— Това също щеше да е смъртоносно.

Пенелопа поклати глава.

— Нямаше да го нарани — продължи да настоява упорито тя.

— Защо ми повтаряш това? — поиска да узнае Мишката.

— Виж — Пенелопа посочи мъртвия мъж.

Мишката коленичи и го огледа, после се обърна изненадана към момичето.

— Той има броня! — възкликна тя.

— Това се опитвах да ти кажа.

— Но е скрита под туниката му, — продължи Мишката. — Как разбра, че носи такова нещо?

— Не знаех.

— Но току-що ми каза, че си знаела.

Пенелопа отново поклати глава.

— Знаех, че ножът ти няма да го нарани.

Мишката се намръщи.

— Но не знаеше защо?

— Не.

— А как разбра, че има метла зад вратата?

Пенелопа вдигна рамене.

— Мислех, че сме приятелки — обиди Мишката. — Приятелите нямат тайни един от друг.

— Видях я — промълви Пенелопа.

— Нали никога не си била на това стълбище.

— Да.

— Тогава как можа да я видиш? — настоя Мишката.

— Видях я — Пенелопа посочи главата си — тук, вътре.