Майк Резник
Гадателката (15)

14

Таверната „Края на пътя“ вече беше затворена, когато Вечното хлапе захлопа по вратата. Миг по-късно вътре светнаха лампите, а Ледения каза седемцифрения код, който отваряше вратата.

— Търсих те — каза заплашително Вечното хлапе.

— Ето ме.

— Защо не ме пускат да излетя от Последен шанс?

— Първо исках да говоря с теб — отговори Ледения. — Ще пийнеш ли нещо?

— Бързам.

— Не е нужно. Ако Краля на залаганията искаше парите си, щеше да изпрати Златния дук след теб. Той искаше малкото момиче. — Ледения замълча за момент. — Тя и Мишката са в безопасност засега.

— Знаеш, че са отвлечени?

Ледения почти се усмихна.

— Не се случват много неща на моята планета, които да не знам.

— Защо не ги спря? — попита Вечното хлапе. — Спомням си, че им обеща защита.

— А аз се сещам, че на теб ти плащаха да ги защитаваш — отвърна другият. — Май нито един от нас не си свърши работата както трябва.

Той прекоси празната стая към бара и извади бутилка със странна форма и две чаши.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти предложа нещо за пиене?

Вечното хлапе поклати глава.

— Само ми позволи да си тръгна — аз все още работя за тях.

Този път Ледения се усмихна наистина.

— Едва ли ти пука за тях — отсече. Убиецът не му отговори и той продължи: — Искаш единствено да се справиш със Златния дук.

Вечното хлапе обмисли за миг думите му, после вдигна рамене.

— Има ли значение? — Не се и опита да отрича. — Резултатът ще е един и същ. Ще го убия и ще ги освободя.

— Нямам никакви възражения. — Ледения напълни чашата си с някаква синя течност.

— Тогава защо не мога да си тръгна оттук?

— Защото си мислех, че може и да дойдеш с мен.

— Не искам.

Ледения изпрази чашата си.

— Моят кораб е по-бърз и по-удобен от твоя.

— Работя винаги сам.

— Знам накъде е тръгнал Краля на залаганията.

Другият не се учуди особено.

— Ще го намеря и сам. Човек като него не се крие дълго.

— Платено ти е за още ден или два — продължи Ледения. Помълча малко. — Ела да работиш за мен и ще удвоя сумата, която ти е давала Мишката.

Вечното хлапе отвърна на погледа му, но забави отговора си.

— Каква е твоята полза? — попита накрая той. — Не ми изглеждаш филантроп.

— Аз притежавам този свят. Управлявам го, както един крал би властвал над кралството си там, на Земята. Обявих, че никой не трябва да ги закача, а Краля на залаганията не ми се подчини. — Наля си още веднъж от шишето и изпразни чашата на един дъх. — Ако му позволя да се измъкне, следващата година няма да управлявам дори този бар.

— Само заради това?

— Да. От какво ти е толкова весело?

— Ами и ти не си се загрижил за тях повече от мен. Ти тръгваш, защото пазиш репутацията си, а аз — защото искам да се справя със Златния дук. Не мислиш ли, че е забавно?

— Е, тези дни трудно се намират герои — отговори с тънка ирония Ледения. — Така че разчиташ на каквото имаш. А те имат само нас.

— Колко мъже ще вземеш със себе си?

— Нито един.

Вечното хлапе повдигна вежда, но не каза нищо.

— Ще наема тези, от които се нуждая, щом стигнем там, където отиваме — добави Ледения.

— Разправят, че ти самият си бил добър убиец.

— Разправят много неща. Не всички са верни.

— Но и не всички са лъжа.

Ледения впери поглед навън в тъмнината.

— Бях, преди време — каза накрая. — После открих, че е по-лесно да наемам хора, които са по-ентусиазирани от мен.

— Ентусиазирани да убиват?

Ледения поклати глава отрицателно.

— Да умират. — Остави бутилката обратно зад бара. — Готов ли си да тръгваме?

— А какво ще стане с моя кораб?

— Остави го тук. Ако оживееш, ще ти опростя сметката за съхранение. Ако ли не, няма да имаш нужда от него.

— А парите на Мишката? — продължи Вечното хлапе и потупа пачката под ризата си.

— Вземи ги. Тя няма да се върне повече тук, независимо какво ще се случи на момичето или на тебе.

За по-малко от пет минути Вечното хлапе прибра вещите си в малка чантаи я преметна през рамо. След още пет заедно с Ледения се качиха в кораба и излетяха в орбита, за да се отправят към по-гъсто населените светове на Вътрешната граница, в покрайнините на разширяващата се Демокрация.

Спаха, докато компютърът поддържаше курса, после се събудиха и закусиха в пълно мълчание. Ледения си наля кафе и погледна към измамно младия мъж, който седеше срещу него.

— Не си от най-приказливите — каза сухо той.

— Поживееш ли две столетия, откриваш, че си казал всичко, което някога си искал да кажеш — отговори Вечното хлапе.

— Предполагам, че е така — замислено кимна Ледения.

— Е, имам един-два въпроса към теб, но могат да почакат.

— Питай.

— Може би е по-добре да почакам. Няколко дни ще сме затворени на този кораб. Не е разумно да се скараме.

— Вече не се карам с никого.

— Едва ли преследваш Краля на залаганията заради самото преследване.

— Тръгнах след него, за да му дам урок — никой не нарушава заповедите ми на Последен шанс. Но не съм ядосан, това е просто бизнес.

— И, разбира се, няма да имаш нищо против, ако той убие малкото момиче, нали?

— Защо мислиш така?

— Имам си очи и уши. И мога да ги използвам.

Ледения помълча.

— Няма да я убие — рече накрая, без да отговори на въпроса.

— Когато спечели достатъчно или някой друг се досети коя е тя, може и да я убие.

— Няма.

— Мислиш ли? Той и Златния дук не ми приличат на състрадателни хора.

— Това няма нищо общо със състрадателността — отвърна Ледения.

— Тогава защо мислиш, че няма да я убие?

— Защото тя няма да му позволи — рече след дълга пауза.

Вечното хлапе се замисли над думите му.

— Тя наистина те притеснява, нали?

— Не, просто ме тревожи.

— Добре, не се тревожи прекалено много. Все още ми плащат да се грижа за нея.

— Аз ти плащам сега — наблегна на думите си Ледения. — Ще правиш каквото ти кажа.

— Не и през следващите два дни. А и ако бях на твое място, нямаше да раздавам прекалено много заповеди. Не убивам деца.

— Наемните убийци убиват този, за когото им е платено. Но — добави Ледения, — никой няма да убие това дете — нито Краля на залаганията, нито Златния дук, нито ти, нито който и да е друг. — Отново млъкна за миг. — Пенелопа Бейли няма нужда от твоята помощ. Плащам ти да ми помогнеш да освободим Мишката и да накараме всички да разберат какво се случва, когато някой наруши заповедите ми на моя свят.

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо? — обади се Вечното хлапе след няколкоминутно мълчание.

— Давай.

— Защо толкова много ти се иска да освободиш Мишката? Според нея последния път, когато е имала нужда от твоята помощ, си я оставил да гние в един затвор на Мсали IV.

— Този път положението е различно. Когато я пратих на Мсали IV, и двамата работехме за правителството и имахме секретна мисия. Тя можеше да откаже задачата. Знаеше рисковете, знаеше също, че ако я хванат, политическото и военното положение не позволяват спасителна операция… В момента, когато я хванаха, всичко свърши. Имах заповед да не предприемам никакви спасителни действия.

— Останах с впечатлението, че сте били доста близки по онова време.

— Бяхме.

— Но не толкова близки, че да не се подчиниш на заповедите?

— Почти бяхме стигнали до политическо решение на нашите проблеми. Ако направех опит да я освободя, щях да изгубя доста опитни мъже и жени, а вероятно и да предизвикам война.

— Е, война все пак имаше. Дойдох твърде късно, за да се запиша за доброволец.

— Да, водихме война въпреки всичко — призна Ледения с въздишка. — Но аз не бях причината за нея.

Вечното хлапе напълни отново чашата си с кафе и започна да я разбърква енергично.

— Щом шансовете против нея са били такива, защо е приела задачата? — попита той.

— Поради същата причина, поради която сега е пленница на Краля на залаганията.

Вечното хлапе се намръщи.

— Не те разбрах.

— Мишката е най-добрият крадец, когото познавам. Няма сграда, която да не може да изкачи, стая, в която да не влезе, или ситуация, от която да не се измъкне. Трезва глава, бърз ум, стоманени нерви. Заради това я наех. Но тя имаше един недостатък и все още го има.

Другият помисли върху казаното и сви рамене.

— И какъв е той?

— Шекспир има един стих — тя обича силно, но не и умно. Мишката отиде на Мсали IV не защото смяташе, че може да се справи с работата. Тя отиде, защото ме обичаше и защото я помолих. А сега е решила да бъде майка на момичето Бейли и попада в ноктите на друг вид любов. И отново има неприятности. — Той поклати тъжно глава. — Позволява на чувствата да влияят върху трезвата й преценка. Затова ще срещне смъртта в скоро време.

— Този път ще я освободим и тя ще бъде жива — каза уверено Вечното хлапе. — Може и да не сме герои, но със сигурност сме се заели със спасителна операция.

— Нека изясним нещо: първата ни цел е наказателна — поправи го Ледения.

— Но нямаш нищо против и да я освободим между другото, нали? — развеселено го попита убиецът.

— Дори не знам от кого най-вече трябва да я освободим — мрачно отговори Ледения.

Отново млъкнаха. Ледения потъна в своите собствени мисли и спомени, а Вечното хлапе просто се умори да говори. Корабът продължи да се носи стремително през Вътрешната граница.