Майк Резник
Гадателката (16)

15

Изведнъж Пенелопа седна на койката си.

— Той идва — прошепна уплашено.

— Кой идва? — Мишката се вторачи тревожно в заключената врата на тяхната каюта.

— Ледения.

— На този кораб ли е?

Детето поклати глава.

— Не, но идва.

— Сигурно грешиш. Той никога не напуска Последен шанс.

— Идва да убие Краля на залаганията и Златния дук — убедено каза момичето. — А вероятно и мен.

— Мислиш, че Ледения иска да те убие?

— Той мисли, че съм лоша — Пенелопа внезапно се обърна към жената. — Защо ме мрази?

Мишката слезе от горната койка, седна до малкото момиче и я прегърна.

— Той никого не обича и никого не мрази — обясни тя. — Прекалено е затворен, за да чувства нещо към някого.

— Вечното хлапе е с него — допълни детето. — Може би той ще ни спаси от Ледения.

— Объркала си всичко, Пенелопа. Ако са заедно, значи идват да ни спасят от Краля на залаганията и неговите приятели.

Момичето видя студеното отчуждено лице на Ледения в ума си и потрепери.

— Предпочитам да остана с Краля на залаганията.

— Ледения няма да ти направи нищо лошо — рече успокоително Мишката. — Обещавам ти.

— Ти грешиш — отвърна малкото момиче. — От всички преследвачи той е единственият, който може да ми стори нещо.

— Откъде знаеш?

— Просто зная.

Внезапно по бузата й се търкулна сълза.

— Липсва ми Дженифър. Иска ми се да не я бяхме изоставили.

— Нямахме друг избор.

— Но тя е съвсем сама там, в оня хотел.

— Ако беше с нас, щеше да е пленница — изтъкна Мишката. — По-добре е там, където е.

— Но тя беше първата ми приятелка, а сега никога повече няма да я видя.

— Тя ще бъде с тебе дотогава, докато я помниш.

— И въпреки това ми се иска да е с мен сега.

— Понякога се налага да кажеш сбогом на някого, когото обичаш — отговори Мишката. — Това е част от растежа.

— Всички ли изоставят хората, които обичат, когато пораснат?

— Почти всички. Понякога самите хора искат да бъдат изоставени. Резултатът обаче е един и същ.

— Но Дженифър обичаше да й говоря — настоя Пенелопа. — Ами ако прислужничките просто я захвърлят в килера?

— Сигурна съм, че ще дадат Дженифър на някое самотно малко момиче, което се нуждае от първа приятелка.

— Наистина ли? — Пенелопа се оживи за момент.

— Сигурна съм.

— Надявам се да си права.

Внезапно Мишката се усмихна.

— Ще ти хареса ли да спиш на горната койка?

— Може ли?

— Разбира се.

— Много ще ми хареса.

Мишката прегърна малкото момиче, вдигна я на горната койка и за стотен път се зае да разглежда наоколо. Стените, таванът и подът на малката каюта бяха от титанова сплав и в обичайното корабно сиво. Двете койки бяха закрепени с болтове към преградата. Компютърната ключалка бе изключена и вратата беше заключена отвън. В малката баня имаше сух душ, химическа тоалетна и суха чешма. Вентилационните отвори бяха прекалено малки за който и да е човек и дори Мишката не би могла да се промъкне през тях. Нямаше прозорец, нито видеоекран или интерком.

Мишката прекоси каютата, оглеждайки пода за възможен отвор, но напразно. Ако имаше начин за бягство, дори най-невероятната възможност, сигурна бе, че досега щеше да я открие. Въпреки това продължи да оглежда педантично всеки сантиметър, като че ли го правеше за пръв път. Накрая се върна на долната койка.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Зората на Септември влезе с два подноса.

— Вечерята — каза извънземната и подаде на всяка по един поднос.

— Още колко остава, докато пристигнем? — попита Мишката.

Лицето на извънземната се изкриви в гротескно подобие на човешка усмивка.

— Ако ти кажа, може да се досетиш къде отиваме.

— И какво значение има? На кого мислиш, че ще кажем?

— Ти? На никого. — Тя погледна към Пенелопа. — Тя? Кой знае…

— Тя не е телепат.

— Казваш, че чете бъдещето. А според мен тя чете нашите умове. Каква е разликата?

— Разликата е, че тя не може да контактува с никого по телепатичен начин, така че спокойно можеш да ни кажеш къде отиваме.

Зората на Септември се усмихна отново.

— Няма никакво значение дали ще ти кажа или не. Но ако тя е телепат, тогава ще е от голямо значение.

— Но аз не мога да чета мисли или да изпращам съобщения — възрази Пенелопа.

— И да можеш, пак ще кажеш, че не можеш — отговори Зората на Септември.

После излезе от стаята и заключи вратата отвън.

— Това не ми харесва — обади се Мишката.

— Кое?

— Ако мислят, че си телепат, могат да поискат да им прочетеш или да им изпратиш някоя мисъл. А когато им обясниш, че не можеш, и те не ти повярват, тогава вероятно ще си имаме големи неприятности.

— И сега имаме големи неприятности — отговори Пенелопа и продължи разсеяно да рови храната си.

— Виждала съм и по-лоши затвори — Мишката разглеждаше своя поднос. Започна да яде екзотичната салата от извънземни зеленчуци.

— Какъв беше оня чуждоземен затвор? Където Ледения те изоставил?

— Не много приятен.

— Беше ли студен, тъмен и влажен? — попита с детски ентусиазъм Пенелопа.

Мишката замълча, като че ли се мъчеше да си спомни.

— Беше тъмен, но не и студен. По-скоро приличаше на пещ. Мсали IV е доста горещ свят.

— Измъчваха ли те?

Мишката поклати глава.

— Не така, че да ми оставят белези. Просто ме хвърлиха в една килия и ме оставиха там. Понякога се сещаха да ме нахранят, понякога не.

— За колко години беше присъдата ти?

Мишката се усмихна накриво.

— Клаите — расата, която живее там, не действат така. Когато си виновен за нещо, те хвърлят в затвора, а когато умреш, те погребват. Няколко пъти почти умрях от тяхната вода. Казват, че болестите не се предавали от раса на раса, но предполагам, че мръсотията би разболяла всекиго. А това бе най-мръсната вода, която някога съм виждала.

— Викаха ли доктор да ти помогне?

— От време на време. По този начин успях да избягам.

— Разкажи ми! — примоли се нетърпеливо Пенелопа. — Уби доктора с някой от неговите хирургически инструменти ли?

Мишката се усмихна.

— Никога не си виждала клай, нали? Те са високи около два и половина метра и вероятно тежат към триста килограма, а кожата им е като броня. Да се опиташ да удариш някой от тях с нож или да го застреляш, означава само да го раздразниш.

— Тогава какво направи?

— Престорих се на по-болна и по-слаба, отколкото бях. След няколко дни, когато бях достатъчно силна и те не ме наблюдаваха както трябваше, се измъкнах от стаята и през вентилационния отвор слязох в мазето. Крих се там три дни и изследвах различни тунели, докато накрая намерих този за мръсната вода и се спуснах по него до помийната яма на половин километър от затвора.

— А как избяга от планетата?

— Два дни след бягството ми Демокрацията я нападна. Аз просто се представих пред един от военните отряди. Те ме изпратиха на флагманския кораб, където ме разпитваха, докато се убедиха, че съм тази, за която се представям. След това ме откараха до най-близкия човешки свят.

Пенелопа се премести върху койката си така, че да може да вижда Мишката.

— Защо Ледения не се е опитал да те спаси?

— И аз доста се чудех — призна Мишката. — Не можех да разбера защо се е загрижил повече за заповедите си, отколкото за мен. Един ден осъзнах, че той никога не би пратил някого, когото обича, в такава ситуация, и тогава всичко си дойде на мястото.

Пенелопа присви очи.

— Не го харесвам.

— Ами и аз харесвам доста хора повече от него — съгласи се сухо Мишката.

— Защо е тръгнал след нас? — попита момичето и бутна настрана подноса си, след като най-накрая реши, че яденето не й харесва. — Теб не те харесва, а мен ме мрази.

— Той има причини за всичко, което прави — отговори Мишката. — Моето предположение е, че ще остави Вечното хлапе да убие Краля на залаганията и приятелите му само за да докаже, че никой не може да пренебрегва заповедите му на Последен шанс… Може ли Вечното хлапе да се справи с тези тримата?

Пенелопа сви рамене.

— Не знам.

— Опитваше се да го направи в хотела. А ти тогава какво видя?

— В някои от вариантите на бъдещето той побеждава, в някои не, но във всички убиваха тебе.

— Златния дук трябва да е доста добър в занаята си.

— О, Хлапето винаги убиваше Златния дук — възрази Пенелопа. — Но понякога Зората на Септември убиваше него.

— А аз дори не съм забелязала, че тя носи оръжие — учуди се Мишката. — Какво щеше да използва и къде го криеше?

— Имаше толкова много варианти и всичко се случваше толкова бързо — рече момичето безпомощно, — че не помня.

— Обаче тя е по-опасната, така ли?

— Не знам. Може би ставаше така, защото Вечното хлапе гледаше само Златния дук.

— Добре — въздъхна Мишката, — да се надяваме, че Вечното хлапе може да се справи.

— А ако не може?

— Тогава Карлос ще намери друг начин да ги убие.

— Ще успее ли?

— В онези дни беше един от най-добрите, но вече не действа така. И все пак, ако иска нещо, той винаги го получава.

— Ами ако иска да ме убие?

— Тогава първо ще трябва да убие мен — обеща Мишката. — А това той няма да направи.

— Защо не? Ако не го е грижа вече за теб?

— Защото знам как работи мозъкът му. Той мрази излишните неща, а моето убийство не би му послужило за нищо.

— Ще има смисъл, ако продължаваш да ме защитаваш.

— Той ще се опита да намери начин да ме заобиколи — обясни Мишката. — Можеш да ми се довериш.

— А как ще го направи?

— Не знам — Мишката забеляза страха, изписан върху лицето на Пенелопа, и се протегна да хване ръката й. — Не се тревожи, това са напразни страхове. Той идва да ни освободи, а не да ни навреди.

— Надявам се, че си права.

— Не знаеш ли?

Пенелопа поклати глава.

— Все още не. Прекалено е далеч.

— Повярвай ми — няма да позволя на никого да ти причини болка.

Внезапно момичето слезе от горната койка и прегърна силно Мишката.

— Ти си ми най-добрата приятелка. Ти си единствената ми приятелка — поправи се детето. — Иска ми се да сме винаги заедно.

— И ти си моята най-добра приятелка — отговори Мишката.

Изведнъж Пенелопа се изправи.

— Какво има? — попита Мишката.

— Току-що променихме курса.

— Аз не почувствах нищо. Как разбра?

— Просто знам.

— Знаеш ли накъде летим?

Пенелопа примижа, сетне примига в пространството, като че ли се опитваше да прочете нещо в ума си.

— Към Звездната лодка — каза накрая тя.

— Звездната лодка? Какво е това?

— Огромен кораб, който е в орбита около някакъв червен свят.

— Колко голям е?

— Има много каюти и огромни стаи като при Ледения.

— Искаш да кажеш таверни?

— И такива.

— Казина?

Пенелопа кимна.

— Стаи, където играят на карти и други подобни игри.

— А знаеш ли името на червения свят?

— Не. — Изведнъж детето се усмихна. — Но знам нещо друго.

— Какво?

— Знам, че на Звездната лодка има един мъж, който ще ни помогне.

— Кой?

— Не знам името му, но е облечен в много ярки цветове, много е висок и има брада.

— Убиец ли е? — попита Мишката. — Или ловец на глави?

— Не мисля.

— Как ще ни помогне?

— Все още не знам — отговори Пенелопа. — Но качим ли се на Звездната лодка, ще знам.

— Ако той разбере, че помагаш да го измамят, може и да ни убие.

Пенелопа поклати твърдо главва.

— Не. Не знам какво ще прави, но няма да ни навреди.

— И ще помогне и на двете ни, не само на теб?

— Да.

— Абсолютно сигурна ли си?

— Никога няма да тръгна без теб — увери я момичето.

— Може ли Карлос да ни настигне, преди да отидем на Звездната лодка?

— Не.

— Тогва ще трябва да вземем решение.

— Този човек ще ни помогне — настоя Пенелопа.

— Ще убие ли Краля на залаганията или другите?

— Не знам.

— Можеш ли да видиш дали Краля на залаганията тръгва след нас?

— Не.

— Не тръгва или не можеш да видиш?

— Не мога да видя толкова далеч.

Мишката въздъхна.

— Просто не знам — вдигна рамене тя. — Ако Карлос и Вечното хлапе ни настигнат, поне съм сигурна, че няма да си тръгнат, без да убият Краля на залаганията и приятелите му.

— Не искам Ледения да ме настигне — обади се момичето, а върху лицето й бе изписан предишният страх.

Мишката я погледна напрегнато.

— Сигурна ли си, че този човек ще ни помогне? — попита тя накрая. — Няма просто да се опита, а ще успее?

— Така мисля.

— Но не си сигурна?

— Ще съм сигурна, преди да го уведомя, че имаме нужда от неговата помощ.

— Дано да действа бързо, след като му кажеш, иначе ще останеш без най-добрата си приятелка.

— Краля на залаганията ще те убие само ако аз не му се подчинявам — отговори убедено Пенелопа. — Когато намеря някой да ни помогне, ще му се наложи да се притеснява повече за собствената си кожа.

— И това ли видя?

Пенелопа се усмихна.

— Не в бъдещето. Знам го, защото е лесно да разбереш Краля на залаганията — той е толкова елементарен.

— Така ли?

Малкото момиче кимна.

— Не е по-умен от Дженифър — отвърна тя и Мишката забеляза нотка на презрение в гласа й, която липсваше преди.

— Беше достатъчно умен, за да ни хване — подхвърли Мишката, като следеше много внимателно реакцията на детето.

— Не можах да видя достатъчно напред. Но следващата седмица или месец ще мога. — Пенелопа прегърна отново Мишката. — Мислят, че могат да те убият, но аз няма да им позволя. — Тя се замисли за момент. — Много глупави мъже са Краля на залаганията и Златния дук. — Внезапно върху лицето й се изписа детска ярост. — И ще съжаляват, че ме накараха да изоставя Дженифър.

Мишката я изгледа изненадано, но миг по-късно, толкова бързо както се бе появило, странното яростно изражение изчезна от лицето на Пенелопа.

— Обичам те, Мишке.

Жената на свой ред я прегърна.

— И аз те обичам, Пенелопа.

— И ако се опитат да те убият — продължи детето, — нещо лошо ще им се случи.

— Например? — попита Мишката.

— О, не знам — сви рамене момичето. — Просто нещо.