Майн Рид
Ловци на скалпове (20)

Глава XX
ВЕСЕЛБИТЕ

Рубе седна до Хенрих, за да разговарят по-тихо и да наблюдават заедно какво става навън. Нова тълпа от индианци се спря при двата трупа. Те учудено гледаха лъскавия череп на нещастния Годе. Хенрих каза на Рубе, че го е страх да не би навахите да са открили тяхното убежище.

— Не вярвам — прошепна онзи. — Такива ями има много тук и те не биха се заловили да ги претърсват. Почти всички наши се изпокриха из тях. Вярвам, че диваците отидоха в друга посока… Вижте, кучето бяга насам! Ах, дяволите да го вземат, то ще ни издаде!

Хенрих се уплаши. Той видя как Алп подушваше дирите на господаря си и бягаше по тях. Като стигна до труповете, той се спря, после в миг се хвърли към входа на дупката, вмъкна се вътре като стрела и се метна върху господаря си. Индианците извикаха радостно, което даде на скритите да разберат, че убежището им е вече открито. Напразно Рубе пъдеше и тласкаше с крак Алп. Изгонен от пещерата, той започна жално да вие пред входа, където се струпаха вече навахите.

— Ето сега е време за револвера — каза Рубе. — По-бързо го напълнете с шест патрона.

— Ще успея ли? — попита Хенрих.

— Да! Те ще отидат до колибата да вземат някоя главня, за да си светят с нея. Гледайте да пречукате повечко от тях.

Едва Хенрих успя да зареди последния куршум в револвера си и при входа на скривалището се показа един индианец с главня в ръката. Той се приготви да я хвърли в пещерата, за да я освети.

Хенрих гръмна и го повали мъртъв на земята. Другите извикаха уплашено и побягнаха настрана от входа.

След малко нечии ръце отмъкнаха трупа, а по-късно диваците запалиха голям огън отпред.

Остър задушлив дим започна да пълни малкото пространство. Хенрих се бе почти задушил, когато Рубе му викна:

— Време е вече, напред!

С отчаяна упоритост и храброст младежът се спусна напред и стреля два пъти. Около него лъскаха томахавки и ножове… Той гръмна още веднъж и…

Когато дойде на себе си, лежеше прострян на земята. Алп ближеше лицето му. Индианците стояха още около него и живо разговаряха. Единият от тях изтласка другите настрана. Това беше Дакома.

Хенрих усети силни болки в главата. Той се уплаши да не би да са го скалпирали, но като пипна главата си, се убеди, че има рана от удар от томахавка.

Раната не беше опасна. Той си спомни за Рубе, започна да се оглежда наоколо, но него видя. Дали беше успял да избяга?

В това време дойдоха двама навахи, взеха го и го занесоха при изгорялата колиба. Там му завързаха ръцете и краката. Вързани бяха още Санчес, Барней и други трима, на които не знаеше имената. Индианците вадеха труповете на убитите войници от колибата. Със страх той чакаше дали ще види тук и трупа на Сегин, но за щастие това не се случи. Диваците се трупаха около обгорелите трупове на своите хора и се кълняха жестоко да отмъстят на белите.

После привързаха пленниците за мулетата така, че краката им бяха на гърдите на животното, ръцете — вързани под корема, а главата — до опашката. Непривикналите на такъв товар животни скачаха и ритаха, което причиняваше големи болки на белите, а индианците се радваха.

Навахите се разделиха на две части и тръгнаха от двете страни на дола. Едните поведоха поробените мексиканци и децата на своето племе, а другите под командата на Дакома взеха Хенрих и другарите му. Всички вървяха в една посока — на запад през пустинята.

След четиридневен път и големи мъки за пленниците навлязоха в долината на навахите. Робите, доведени от другите, бяха вече тук, а откраднатият добитък пасеше пръснат по равнината.

Тълпа от жени и деца излезе да посрещне войниците. Беше се струпал много народ и навярно съседните племена бяха дошли да поздравят победителите.

Между жените имаше много от испански тип. Те бяха робини, омъжени вече за индианци или пък откраднати още като деца и бяха забравили и народа си, и бащиния си език както дъщерята на Сегин. И тези жени вземаха участие във всеобщата радост.

Прекараха робите през улиците и ги изведоха на западния край на поселището. Подигравките над бедните ловци нямаха край. Като излязоха от града, спряха на брега на реката, на около 50 метра далече от къщите.

Напразно Хенрих се мъчеше да види някъде робините. Навярно бяха отведени в храма, който се намираше в обратната посока и беше немислимо да открие Зоя и госпожа Сегин.

Най-после развързаха пленниците, сложиха ги на земята, като им привързаха ръцете и краката на колове. Наредиха ги така, че главата на единия влизаше между колената на другия, не беше възможно никакво движение. Можеха само да си извиват главите наляво или надясно.

До Хенрих беше Барней. Тълпа от жени се струпа при нещастните ловци. Всички се наредиха около тях и започнаха да играят, като пееха и се смееха високо. Те най-много гледаха Хенрих и Барней. Не можеше да се обясни причината за това предпочитание. Но после се оказа, че Барней си беше изгубил шапката и неговите златни руси коси привлякоха вниманието на веселата тълпа.

Робите знаеха много добре, че са доведени тук само да ги мъчат и после да ги принесат в жертва на бог Кетцалкоатл. Индианците не оставяха никой пленен войник жив. Само Рубе правеше рядко изключение от този закон.

— Кетцаткоатл е богът на огъня у тях — каза Санчес. — Той най-много обича човешко месо, особено печеното, както вярват неговите поклонници. Ето вижте. Войниците започнаха да украсяват телата си и навярно скоро ще започне „маманчи“. Интересно е да се види това — добави той.

Навахите като че ли искаха да покажат всичкия си блясък и слава на заловените. Те ги отведоха на един площад пред храма и ги привързаха така, че да могат да стоят седнали. Това облекчение им беше много по-скъпо, отколкото предстоящото зрелище.

Танцът бе изпълнен само от жени. Цяла верига от девойки, облечени в червени дрехи и окичени с цветя по главите, скачаха в кръг, като правеха различни фигури. На едно високо място стояха млад воин и момиче, които изобразяваха краля Монте-сума и кралицата. Около тях именно се въртеше танцът.

Като свършиха, всички се наредиха в полукръг пред трона, на който седяха Дакома и Адел, и се поклониха. „Царицата на тайните“ беше тъжна. Навярно й стана мъчно, че отблъсна нещастния си баща или пък се сети за стария жрец, когото убиха пред очите й.

Диваците пируваха до късно през нощта. На робите дадоха по-малко храна, колкото да не умрат от глад, но те страдаха от силна жажда. Пазачите им бяха мързеливи и безчовечни, така че не си направиха труда да им донесат вода, въпреки че реката течеше покрай тях.

Празникът се поднови с утринната зора. Грамадни късове месо се печаха на огньовете. Робите бяха заведени сега по-близо до храма.

Започна надпревара между индианските воини. Диваците препускаха в галоп, като стояха на един крак върху конете и при това пускаха стрели в поставена цел. Други скачаха от един кон на друг, докато галопираха. Показаха и умението си да хвърлят ласо. След това започна двубой — всеки ездач се мъчеше да свали противника си от седлото, вещо като средновековните рицарски турнири. Изобщо цялото зрелище беше много интересно.

Санчес гледаше с много по-голямо удоволствие от Хенрих. Той се обърна към един от пазачите и му каза на индиански:

— Кажи на вашите воини, че аз мога да правя такива неща, каквито никой от тях не е виждал. Дивакът съобщи това на вождовете си и няколко души дойдоха при него.

— Ти, нещастнико, искаш да се надпреварваш с навахските воини?

— Да — отговори им Санчес. — Може ли някой от вас да препусне на кон, като стои върху него на главата си? — попита той, без да се смущава.

— На главата си ли? Как така…

— Да, конят ще препуска в галоп, а ездачът ще стои на него с краката нагоре.

— Това е невъзможно. И ти даже не можеш да го направиш.

— Аз мога! — тържествено им възрази той.

— Този глупак лъже! — се развика тълпата.

— Оставете го да ни покаже своето изкуство — каза един от вождовете. — Не бойте се, той няма да избяга.

— Дайте ми коня и ще видите мога ли или не.

— Кой е твоят кон?

— Ей онзи мустанг между ябълките в ливадата. Дайте ми място и ще видите.

Като видя посоченото място, Хенрих видя и своя Моро.

След кратък съвет индианците се съгласиха да изпълнят желанието на роба. Той не можеше да избяга, защото конят му не бе много добър, пък и при всички входове на долината има пазачи. Цялата равнина беше пазена като затвор.

Освободеният Санчес започна да се приготвя. Здраво привърза една бизонска кожа на гърба на своя кон и го пусна да направи няколко кръга по една и съща следа. Когато конят навикна на пътя, той пусна юздите и му викна. Животното се спусна в лек галоп по отбелязаните следи. След като обиколи така два три пъти. Санчес си метна краката нагоре, сложи си главата на коня, закрепи се с ръцете си и обиколи така пред учудените индианци.

Навахите виждаха за пръв път такова нещо и радостта им нямаше край. Те го накараха да повтаря този номер, докато животното се покри с пяна, а самият той се зачерви като рак. Въпрехи че бе много уморен, не слезе, докато не показа на индианците цялото си изкуство.

Като свърши надпреварата, заведоха пленниците пак при реката. Санчес не беше вече между тях, защото неговите номера му спасиха живота. Навахите го направиха учител по езда, но му забраниха да се събира с другите бели. Като се прощаваше с тях, той им каза:

— Бедни другари! Много ме плаши утрешният ден за вас. Ще се помъча да направя нещо за спасението ви. Не се отчайвайте. Само време ни трябва — всичко ще се оправи!

И добрият ездач, напускайки приятелите си, оглеждаше околните планини и гори, като че ли търсеше по тях някоя точка, откъдето би могла да се появи помощ за другите нещастници.