Майн Рид
Ловци на скалпове (12)

Глава XII
НА ЛОВ ЗА ИНДИАНЕЦА

На хоризонта се показа една лъскава звездичка, която постоянно се приближаваше. Това беше шлемът на индианеца, който проблясваше на слънцето.

— Зад върбите, деца мои! — извика Сегин. — Оставете лъка на мястото му и бързо отведете конете. По-живо! По-живо!

Всеки улови коня си за юздата и се скриха зад дърветата. Там ги яхнаха и зачакаха.

— Ще заповядате ли да стреляме, капитане, когато той се приближи? — попита неукротимият Санчес.

— Не.

— Но много лесно ще го уловим, когато се наведе за лъка си.

— Не бива. Трябва да го оставим спокойно да си отиде.

— Много жалко. Но позволете ми да попитам защо?

— Вие сте полудели, Санчес! Не ви ли иде на ума, че тогава ще се върне цялата тълпа да го търси и ще ни догони още нощес?… Той няма да забележи нашите дири, защото конете ни не са подковани, а ние сме обути в мокасини. Няма да се усъмни, че сме били тук.

— А ако види трупа на дигера със скалпираната глава? — забеляза Харей.

Сегин хвърли намръщен поглед към Санчес, който посрамено сведе очи.

— Трябва тогава да се разправим с него или с нашите копия, или да го уловим жив с ласо. Забранявам ви да стреляте. Скрийте пушките си, а пригответе копията и примки.

— Кога да започнем?

— Когато ви дам знак. Преди да си вземе лъка, той може да отиде до реката да си напои коня след такъв усилен галоп. Във всеки случай ще го заобиколим. Ако забележи трупа на дигера и тръгне към него, ще му преградим обратния път. Само чакайте моя знак.

Докато траеха последните разговори, индианецът се приближи дотолкова, че можеше да се разгледа добре. Конят и конникът бяха еднакво достойни за уважение. Мустангът беше по-черен от нощта, с блестящи очи, трептящи ноздри, запенена уста и потни, лъскави страни. Конникът беше гол до пояса, само богатият му наглавник и герданите на шията и ръцете внасяха разнообразие в голотата на мургавото му тяло. Дрехата му стигаше до коленете, а голите му крака бяха обути в мокасини. Въпреки обичаите на апахите той не беше татуиран. Природният цвят на кожата му беше бронзов, чертите на лицето му — благородни и дръзки, погледът — горд. Разкошните му коси стигаха до гърба на коня. Той леко се крепеше на седлото, а копието му бе прикрепено за стремето и се опираше в неговото рамо. В лявата си ръка държеше бял щит, а зад гърба му висеше хубав колчан със стрели.

— А! — извика учудено Харей. — Този е Дакома, вторият вожд на навахите.

Хенрих се обърна към Сегин, за да види какво впечатление ще му направи това име. Той видя, че Ел Сол заговаря разгорещено със Сегин на непознат език. Хенрих чу само името „Дакома“, което Ел Сол произнесе със страшен гняв.

— Добре — отговори Сегин, който изглежда беше съгласен с доводите на събеседника си, — няма да го изпуснем от ръцете си, дори ако той не забележи нашите следи. Трябва само да свършим тази работа без пушките си, защото индианците не са далече. Ако не сполучим да го заобиколим, вярвам, че този кон ще го стигне. А ето и друг кон, който не пада по-долу — прибави той, сочейки Моро, като го поглади с ръка.

Хенрих мълчаливо се съгласи да услужи на Ел Сол, когото бе обикнал. Нямаше съмнение, че Дакома бе негов личен враг.

Конникът вече наближи и по знак на Сегин всичко утихна.

Индианецът стигна до лагера. Като разгони вълците, той почна да описва широки кръгове и търсеше с очи загубения лък. Веднага освободи единия си крак от стремето и без да намали хода на коня, се наведе до земята и в миг се изправи с лъка в ръката.

— Превъзходно! — извика Санчес. — Жалко е да се убива такъв герой.

Ловците се спогледнаха и мълчаливо изразиха своето възхищение от ловкостта му.

Като обиколи още веднъж в галоп, той се приготви да се върне вече назад, но трупът на дигера привлече вниманието му. Той така бързо дръпна юздата, че конят приклекна на задните си крака и застана като вцепенен.

— Великолепно! — пробърбори Санчес.

Картината беше действително великолепна — конят стоеше неподвижен с разстлана по земята опашка, разрошена грива и надути ноздри, а конникът беше типичен представител на индианската красота. И двамата стояха известно време неподвижни, след това лицето на дивака бързо се измени, той почна да се оглежда подозрително и най-после очите му се спряха на това място на рекичката, където преди малко напоиха конете — водата беше мътна.

Индианецът направи бързо движение и конят му се спусна в галоп през равнината. В този миг Сегин даде сигнал и всички ловци се втурнаха да го гонят. Трябваше да прегазят реката и конят на капитана се спъна и падна във водата. Никой не се спря да му помогне — касаеше се за оцеляването на дружината. Хенрих пусна своя Моро и скоро задмина всичките. Дивакът се намираше на около 40 метра пред него, но това разстояние не намаляваше, а като че ли ставаше още по-голямо. Ловците забравиха, че конете им са гладни и че преди малко се напиха с много вода.

Ел Сол, който не изоставаше от Хенрих, се приготви да хвърли своето ласо, но то отскочи и удари по бедрата собствения му кон. Младежът видя на лицето му пълно отчаяние.

Но арабската кръв на Моро се разгорещи. Хенрих достигна наваха на 12 крачки. Той можеше да стреля с пушката си по Дакома, но си спомни заповедта на Сегин. Да извади ли ножа си или да удари врага с приклада на пушката си?

Докато реши този въпрос, Дакома се обърна назад и като видя, че има работа само с един противник, бързо обърна коня си и с копието в ръка се спусна срещу него. Хенрих едва успя да отблъсне удара, който бе насочен пряко към гърдите му. Копието закачи само ръката му и той изпусна пушката си. Неочакваното нападение и раната от копието така слисаха Хенрих, че изминаха няколко секунди, докато се сети да обърне коня си назад. Но в това време Дакома успя да му препречи пътя и когато младежът застана лице в лице с него, той пусна една стрела, която се заби в дясната ръка на младия момък. В тази съдбовна минута Хенрих извади револвера, индианецът насочи копието си и те бяха готови пак да се хвърлят един срещу друг.

В момента на сблъсъка момъкът дръпна спусъка, но изстрел не се чу… Пред него се мярна неприятелско копие, а след това нещо го удари по лицето — това беше ремъкът на ласото. Примката се спусна над главата на индианеца и се сви около лактите му. Дакома нададе ужасен вик, копието падна от ръката му, самият той се изтърколи на земята и остана неподвижен. Неговият мустанг скочи към Моро и двамата паднаха на земята.

Всичко това стана за миг. Хенрих скоро се свести и видя Ел Сол с нож в ръка до жертвата си.

— Коня! Дръжте коня! — викаше Сегин отдалече.

Ловците подгониха мустанга, който бягаше по равнината. Най-после Санчес успя да го улови с ласо.

Ел Сол стоеше над простряния на земята потивник и тържествуваше от победата. Сестра му препускаше заедно с другите и като слезе от коня си, отиде при своя брат.

— Виж — каза индианецът, — това е убиецът на майка ни.

Младата девойка извика, измъкна ножа си и искаше да го забие в гърдите на омразния убиец.

— Стой, Луна — спря я брат й, — ние не сме убийци. Пък и това е слабо отмъщение. Трябва да го заведем жив при жените от нашето племе. Нека те да си поиграят около великия вожд, хванат без никаква рана.

Последните думи, произнесени с явно презрение, накараха наваха да трепне.

— Куче от племето марикопа! — извика той. — Куче, съюзено с белите негодници!

— Значи ти ме позна, Дакома?

— Куче! — изрева той още веднъж през зъби, като го стрелкаше с мрачния си поглед.

— Това е той! Той! Този е индианецът, известен със своята свирепост! — викаше Рубе. — Бийте го, удряйте! Аз го познавам, добро той не заслужава.

В това време пристигна и Сегин. Първата му грижа беше не индианецът, а Хенрих.

— Вие сте ранен? — попита той с треперещ от вълнение глас. — Велики Боже! Аз се заклех на Севрен, че ще ви върна здрав и невредим! Имате ли силни болки? Но вие търпите винаги в такива случаи и криете истината. Дайте да видя раната… Стрелата е забита в месото. Добре. Но ако е отровна? Ел Сол, елате по-бързо тук да разгледате стрелата.

— Преди всичко тя трябва да се извади — каза марикопа и веднага се залови за тази мъчна операция. — Не спирайте кръвта, докато не изследвам стрелата. Тази стрела не е бойна, но пък навахите употребяват понякога много силна отрова. За щастие имам средство да се убедя в това.

Ел Сол извади от чантата си памучна кърпа и изтри с нея кръвта от края на стрелата. После отвори едно малко шишенце и капна няколко капки от него върху металния връх, като гледаше внимателно какво ще стане с течността.

Сегин с голям страх очакваше края на опита. А Хенрих си мислеше, че е тежко да се раздели със света сега, когато го очаква занапред щастие.

Най-после Ел Сол радостно каза:

— Господин Халер, поздравявам ви от душа. Тази стрела е ловджийска, но съм уверен, че Дакома има и по-опасни. Интересно е да се види.

Той вдигна наваха и измъкна друга стрела. Като повтори опита си, извика:

— Нямах ли право? Вижте, тази стрела позеленя като трева. Но той изстреля две стрели, къде е другата?

— Тя премина над главата ми — каза Хенрих.

— Момчета, потърсете я. Трябва да разгледаме и нея.

Стрелата скоро бе намерена и също бе отровна.

— Щастливец сте, господин Халер — отново каза индианецът, — че не ви е ранила тази стрела. Тогава трябваше да викаме на помощ доктора и всичките известни ми противоотрови. Но какво е това? Още една рана? Той ви ранил и с копието си. Я да видим.

— О, той само ме одраска — отговори Хенрих.

— Господин Халер, тукашният климат е неумолим. Аз зная от опит че такава незначителна рана може да стане и смъртоносна, ако се пренебрегне. Луна, дай ми малко памук… Аз ще превържа раната, за да не гнояса. Това е мой дълг. Аз ви дължа твърде много. Без вас този разбойник непременно би избягал.

— А без вас той сигурно щеше да ме убие — допълни Хенрих засмяно.

— Да, това е вярно. Не е така лесно да се отблъсне удар от копие с приклада на пушката, но вие и тук не се уплашихте. Не е чудно, че при второто нападение прибягнахте към револвера — и аз бих направил същото на ваше място. Но най-добре е, че щастливо се отървахте! Само два дена ще трябва да носите превръзката. Луна, дай си пояса.

Но Хенрих се отказа от копринения пояс, който девойката бе почнала да разпасва.

— Вземете това платно, господин Халер — каза Харей, на когото му беше неприятно, че Луна се лишава от хубавия си пояс за един непознат.

Хенрих разбра много добре подбудите на събеседника си и му подари малкия си револвер в замяна на платното.

Това беше действително скъп подарък и Харей го прие с благодарност, въпреки че усмивката на Луна беше за него хиляди пъти по-скъпа.

Ел Сол се престори, че не вижда нищо, и продължаваше да превързва раната.

— След два дни ще оздравеете. А вашият Моро е отличен кон, само юздата му не е много добра. Не е чудно, че не сте искали да го продадете…

Този разговор се водеше на английски език, който Ел Сол владееше прекрасно. Със Сегин той говореше на френски като чист французин. Хенрих все повече се чудеше на неговите приятни обноски.

След всички тези вълнения нашите ловци си спомниха, че са страшно гладни. Те се върнаха в лагера с надеждата да намерят остатъци от месо, но вълците бяха очистили всичко. Не само това, но и от трупа на дигера бе останал само скелетът.