Майн Рид
Ловци на скалпове (15)

Глава XV
ЗЛАТНАТА ПЛАНИНА

Дългият път умори ловците, затова те престояха на почивка край рекичката през цялата нощ и целия следващ ден. Много ги съблазняваше обаче реката Прието — тази пословична река, за която казват, че и във вълните си носела златен пясък. На другия ден вечерта те се разположиха на нейния бряг.

Реката Прието тече през пусти и планински места, където е пробила пътя си благодарение на своето бързо течение. Затова и бреговете й са почти навсякъде недостъпни. Водата й беше мътна и черна. А къде беше златният пясък?

Като повървяха малко по брега, пътниците се спряха на едно място, където течението беше по-бавно и бреговете не така стръмни. Без да си починат, те се спуснаха към реката и се натовариха с пясък. После го триха с ръце, промиха го грижливо в малките си съдинки, но не видяха нито зрънце злато.

Тогава започнаха да къртят с топорите си късове кварц от скалите, но и тук не намериха търсеното — нито следа от злато. Но къде беше то? „Трябва да е по на север“ — решиха те.

В това време беше дадена заповед да вървят на другата страна-по течението. С явно недоволство изминаха те голямо разстояние по брега и стигнаха до едно по-удобно място, където можеха да напоят конете си. Ловците пак се спуснаха към пясъка, но напразно.

Златните насипи бяха навярно назад. Капитанът нарочно ги отведе от реката Сан Карло, за да не би добиването на злато да ги задържи и да забави с това похода. „Той се грижи само за своята работа, а че хората му ще се върнат пак голи и с празни ръце — не иска и да знае“ — така роптаеха ловците из лагера и сипеха грозни клетви даже и пред самия предводител. Сегин се преструваше, че не чува нищо. Той беше от онези силни характери, които са в състояние да понесат всичко, за да постигнат желаната цел. Като повечето креоли, беше буен и раздразнителен, но нещастието силно го бе охладило и му даваше голямо хладнокръвие, толкова необходимо за един вожд на подобна армия. Започваше ли обаче да се кара, ставаше „опасен човек“. Хората му познаваха много добре това негово качество. Но сега той даже не се разсърди.

Още рано, преди да изгрее слънцето, пътниците възседнаха конете си и тръгнаха към височините на Прието. Недалече от мястото, където нощуваха, се забелязваха огньове, навярно това беше заселището на апахите. Трябваше да се мине край тях незабелязано, а това можеше да се постигне само ако вървяха без шум нощем, като се крият през деня.

Щом изгря слънцето, дружината се разположи в една дълбока котловина. Няколко души се изкачиха на едно високо място, откъдето можеха да виждат какво става наоколо. Зад котловината се виждаха облачета от дим, които се издигаха над индианското село. Групата обаче не се бави дълго в котловината, а като си почина малко, тръгна по широката долина, покрита с бъз и кактуси.

Скоро излязоха на индианския път, но тук прегазиха реката, за да тръгнат на изток. Напоиха на това място конете и мулетата си. Няколко души отминаха напред и се качиха по стръмния бряг. В същия миг обаче се развикаха силно, махаха с ръце и сочеха на север.

— Какво има там? — попита Сегин, като се изкачваше по височината.

— Златна планина! Златна планина! — викаха те.

Всички побързаха да се качат. Пред очите им се показа една планина, която блестеше ослепително от отражението на слънчевите лъчи. Върховете на планината, даже и склоновете й, които бяха осветени от слънцето, светеха като злато.

Ловците обезумяха от радост. Ето най-после златната планина, за която толкова много се говореше по време на почивките край вечерните огньове. Значи това не е измислица, а чиста истина. Златната планина е пред очите им във всичкия си блясък!

Хенрих погледна към Сегин. Той седеше на коня си с наведена глава, на строгото му лице се изразяваше силно безпокойство. Само той, докторът, Хенрих и Ел Сол знаеха истинската цена на този блясък, защото това беше селен, а хората го смятаха за чисто злато.

Планината не лежеше на пътя им, но Сегин знаеше много добре, че няма да успее да разубеди хората си и ако не ги остави да отидат до планината, ще предизвика силно възмущение. Той се опита въпреки това да ги отклони от намерението им, като ги изкомандва да вървят напред, но те вече бяха насочили конете си към планината и за нищо на света не биха се съгласили да се върнат. Хенрих ги разубеждаваше, че това не е злато, а селен, но те опиянени от жаждата за богатство, не искаха дори да го слушат. Напразно ги заплашваше и Сегин, че ще бъдат нападнати от навахите, ако се забавят. Нищо не помагаше. Тогава разсърден от тяхното упорство, той извика:

— Нека да бъде по вашему, глупаци! Вървете, но се пазете да не изгубите живота си, като се качите по тази примамлива планина. Напред!

С тези думи той застана начело на дружината и я поведе към планината. Тържествени викове поздравиха това решение. Мрачните предсказания на Сегин не ги плашеха. Те тържествуваха, че капитанът им направи тази отстъпка, а той, отчаян и тъжен, вървеше пред безумната тълпа.

Като пътуваха целия ден, стигнаха до полите на златната планина. Слязоха бързо от конете и стремително започнаха да се катерят към блестящите й точки. С брадвичките, пищовите и ножовете си къртеха едри късове от съблазнителната скала, но за жалост всички бяха от кварц или селен. Бедните ловци сърдито ги хвърляха настрана и къртеха нови, но напразно. След като се блъскаха няколко часа, те се убедиха, че няма да намерят желаното злато. Слязоха долу омърлушени, качиха се на конете и мълчаливо тръгнаха след капитана си далече от лъжливата планина.

Обратният път им отне цял ден, но се утешаваха сами, като вярваха, че и индианците ще загубят същото време, следвайки дирите им, а с това срокът на нападението не се ускоряваше, но се отлагаше малко. Сегин поведе дружината си на югозапад и за да навакса част от изгубеното време, даде на хората си само малка почивка, колкото беше необходимо да се напоят животните на реката, слизаща от планината, край които водеше техният път.

Като вървяха още един ден на югоизток, Рубе позна очертанията на известните му планини. Приближавайки се към столицата на навахите, нощуваха на брега на един от ръкавите на Прието. Пред тях се виждаше процеп между две височини, който служеше за легло на този ръкав. Рубе посочи процепа на Сегин.

— От другата страна на процепа е градът на навахите.

Късно вечерта на другия ден дружината се приближи до началото на цепнатината. Не беше възможно да вървят по-нататък по брега, местата бяха непроходими. Трябваше да се изкачат на една от височините и по нея да продължат пътя си. Когато ловците, предвождани от Рубе, се качиха на високия бряг, градът на навахите — целта на техния поход — се откри пред очите им.

— Слава Богу, стигнахме най-после! — каза Сегин развълнувано. — Да ни помогне Господ благополучно да свършим работата си!

Великолепна картина се откри пред очите на ловците. Градът се виждаше като на длан. Той заемаше западния край на огромна овална равнина с дължина няколко мили. Цялата равнина плуваше във весела зеленина, пронизана лъкатушно от бистрата река и обградена с високи планини, дивият изглед на които придаваше особена прелест на този разкошен оазис. Мрачните гранитни висоти, изпъстрени с тесни процепи, бяха окичени с тъмни борики, които като стража пазеха града от северната страна. От южната страна планините имаха съвършено друг вид. Те приличаха на купища от огромни кварцови скали, назъбени с остри високи върхове. Там където се срещаха тези два гиганта — северният и южният, — се разливаше тъмната зеленина на борова гора, която обгръщаше бреговете на реката. Около тази гора на края на оазиса се виждаха много пирамидални постройки — това беше градът на навахите.

Градът се намираше на около десет мили от планините, но пак се виждаха добре неговите постройки. На някои от покривите на къщите имаше тераси, на които се развяваха флагове. Една голяма сграда се виждаше вън от града, отделена от другите къщи. Това беше храмът. С далекогледа се забелязваха и човешки фигури, които се движеха по двора и терасите на храма.

Хора и в града, и на полето. Едни се скитаха из улиците, а други пасяха стадата. Тук-там се забелязваха и стада от коне. На реката имаше цели орляци от диви лебеди и гъски — някои плуваха, а други се движеха по брега. Цялата тази мирна гледка беше леко позлатена от лъчите на залязващото слънце.

Гледайки тази тиха картина, Хенрих си мислеше тъжно: „След няколко часа този мир ще бъде нарушен. Ще се вдигнат страшни викове, ужас и насилия ще се пръснат по това място.“

Сегин свика хората си под едно дърво на съвет как да нападнат града. Той реши въпроса така. Ще се приближат нощем, а ще нападнат на другия ден, на светло, за да разпознаят добре пленниците.

Като приеха това решение, всички налягаха на земята, държаха юздите на конете в ръцете си и очакваха настъпването на нощта.

Бавно се разливаше тъмнината по обширната равнина. Огньовете на индианците се губеха един след друг и над полето се възцари тиха безлунна нощ. Тъмни облаци обграждаха небосклона и заплашваха да плиснат силен дъжд. Само беззвучният глас на лебеда и грозният вой на вълка нарушаваха от време на време дълбоката тишина. Големи прилепи цепеха шумно въздуха, а в тревата блестяха светулки. В умовете на сънливите ловци се мяркаше предстоящото сражение и плячката от него.

Отдавна очакваният ден настъпи. По терасите се движеха човешки фигури, наметнати с пъстри плащове. Повечето бяха жени, млади и стари, всички с разплетени коси. Около тях подскачаха малки дечица. Забелязваха се и белобради старци. Имаше и млади мъже, но навярно не принадлежаха към класата на войниците. Те ходеха насам-натам, носеха вода от кладенците и кладяха огньове. Това бяха робите — военните пленници на навахите.

Старците отиваха към храма, след тях жените и децата. За кратко време се събраха около сто души на горната тераса. До знамето поставиха нещо, прилично на олтар. Тънка струя от дим се понесе от запаления огън. Звуковете на индианския барабан се сливаха с гласовете на молещите се. След пеенето настъпи голяма тишина. Всички стояха мирно, обърнати към изток.

— Какво значи тази церемония? — попита Хенрих Рубе.

— Тези племена се покланят на слънцето и сега поздравяват неговия изгрев.

Любопитството на ловците се изостри силно. Те не снемаха очите си от духовната церемония. Веднага на запад се заалени гребенът на най-високия връх. Ярката светлина се разливаше постепенно по долината и най-после огря фигурите на молещите се.

— Вижте, капитане — каза Рубе, — между тях има бели жени и млади момичета.

— Боже мой! — извика Сегин от дълбочината на душата си. — Помогни ми да я намеря между тях!

С тази молитва той наду командирския си рог.

Призивният сигнал се разля по цялата равнина. Конниците наизскачаха от скривалището си, спуснаха се като вихрушка по равнината и скоро заобиколиха целия град. Само няколко останаха да пазят Дакома и багажа.

Звукът на рога порази жителите. Те видяха веригата, която ги бе обградила. Някои от неопитните можеха да си помислят, че това е военна игра или шега на съседното им дружеско племе. От страх и изненада индианците стояха известно време като вдървени. Това трая, докато конниците стигнаха стените на града. Сега вече всички познаха страшното оръжие на белите врагове.

Те се разбягаха по всички улици, носачите на вода захвърлиха кофите и хукнаха да бягат към къщите си, като надаваха ужасни викове. Качиха се на покривите и веднага изтеглиха стълбите при себе си. Жените и децата пищяха сърцераздирателно. Всички бяха обзети от смъртен ужас.

Конниците се приближиха до вратата на града. Тук останаха няколко от тях на стража, а другите със Сегин, Хенрих и Рубе се спряха пред храма.

Старците стояха на терасата. От страх те трепереха.

— Не се бойте! Ние сме ваши приятели! — викаше им Сегин на техния език.

Но гласът му се заглушаваше от ужасните викове, които се разнасяха от една тераса на друга. Той повтори уверенията си и старците дойдоха до края на терасата. Един от тях навярно беше водачът им. Неговите бели коси стигаха чак до пояса му. На ушите и гърдите му лъскаха метални украшения. После се наведе над терасата и отговори на испански:

— Приятели! Приятели!

— Да, ние сме ваши другари — отговори Сегин на същия език, който разбираше цялата дружина. — Не се бойте от нас. Никакво зло няма да ви сторим.

— А и защо ще ни правите зло? Ние сме добре с всичките бели племена на запад. Ние сме деца на Монтесума. Ние сме навахи. Какво искате от нас?

— Дойдохме да си вземем жените и децата, които са в плен у вас.

— Грешите! У нас няма бели пленници. Тези, които търсите, са далече на юг при апахите.

— Не, те са тук. Аз знам това много добре. Ние изтърпяхме големи мъки, докато стигнем дотук, и без тях няма да се върнем.

Старецът размени няколко думи със своите и после поговори с тържествен глас:

— Вярвай ми, водачо, теб са те излъгали. У нас няма бели пленници.

— Ах, ти, стари безсрамни лъжецо! — извика Рубе, като сне перуката си. — Погледни тук. Познаваш ме, нали?

Голият череп напомни на индианците историята за одрана-та кожа от главата на живия Рубе. В това време ловците със заплашителен вид готвеха пушките си. Наглата лъжа на стареца ги разсърди много и те бяха уверени, че белите робини са тук.

— Старче — със строг глас извика Сегин, — нищо няма да постигнеш със своите лъжи. Ако искате да спасите главите си и вашия град от унищожение, дайте ни жените.

— И колкото се може по-бързо — добави нетърпеливият Харей, като вдигна пушката, — или ей сега ще ти смажа главата.

— Търпение, хора! Ще ви покажем белите жени, които имаме тук, за да се уверите, че те не са робини, а наши дъщери, деца на Монтесума.

Индианецът слезе на по-долния етаж на храма и след малко се върна с пет жени, облечени в индиански костюми, но чертите на лицата им показваха, че са от испанско-мексиканско потекло.

Три от тях бяха познати веднага от някои от ловците. Като чуха имената „Пепа, Рафаела, Йезузита!“, те се затичаха към преградата, простирайки ръцете си към своите мъже и братя, плачеха от радост и благодаряха на избавителите си.

— Слезте при нас! Слезте при нас! — викаха им ловците.

Младите жени обаче не можеха сами да сложат стълбите, за да слязат долу. Те гледаха своите господари, които стояха неподвижни, с намусени лица и скърцаха със зъби, съзнавайки своето безсилие в тази минута.

— Поставете стълбите, за да слязат жените. И по-бързо, защото ако дойда горе, ще избия всички! — викаше нетърпеливо Харей.

Индианците се покориха. Те спуснаха стълбите и трите жени попаднаха в прегръдките на своите близки. Другите две бяха непознати и стояха горе на терасата. Сегин беше извън себе си от нетърпение. Той отиде при двете жени. Последваха го и няколко от ловците. Водачът с трепет се вглеждаше в лицата им, но те бягаха от него. Измъчваше паметта си да му възвърне спомените от далечното минало, чакаше да заговори кръвта на детето с родителската, но напразно — не намери никаква позната черта у тези две жени. Едната беше много стара, а другата — отвратително грозна.

— Боже мой! — извика той. — Нима аз няма да я намеря? На ръката й има един белег още от раждането й… Не, тази не може да бъде моята дъщеря.

Въпреки това обаче той улови по-младата за ръката, запретна й ръкава и като не намери белега, спусна се към стария индианец. Грозният вид на Сегин го стресна и той отстъпи назад.

— Тези не са всичките! — извика водачът с гръмоподобен глас. — При теб има още скрити робини. Доведи ги по-бързо тук или ще те смажа!

— Вече няма други — отговори старецът уверено.

— Лъжеш и затова ще заплатиш с живота си. Рубе, ела тук! Дай му да разбере, че е лъжец!

— Ти лъжеш, стари разбойнико — каза Рубе, — безсрамно лъжеш! Ако не ни дадеш белите робини, белите ти коси няма да стоят дълго на главата ти. Кажи бързо, къде е вашата млада царица?

— Тя е на юг, далеч оттук!

— Боже милостиви! — извика отчаяно Сегин.

— Не му вярвайте, капитане. Той е вагабонтин и лъжец… Дъщеря ви е тук и се почита като царица на тайните. Тя помага на този дъртак в шарлатаниите му, когато се покланят на слънцето. Той не иска да се лиши от нея, но тя е тук и е добре пазена. Аз съм напълно уверен в това.

— Другари! — извика Сегин, като се наведе от терасата. — Претърсете всички къщи, изведете всички жени, и стари, и млади. Нито един ъгъл не пропускайте. Вземете стълбите! Помъчете се да намерите мойта мила дъщеря!