Майн Рид
Ловци на скалпове (11)

Глава XI
ГЛАДЪТ В ПЛАНИНАТА И ОБЯДЪТ В ДОЛИНАТА

Време беше да се скрият. Ясно се чуваше конският тропот. Конете с весело цвилене доказваха, че усещат близката вода. Скоро се видяха копията и разветите знамена, а също и полуголите тела на индианците, които лъщяха на месечината като бронзови статуи. След като напоиха животните, бързо се оттеглиха в долината и ги пуснаха да пасат. Очевидно имаха намерение да нощуват тук.

Хенрих преброи около 200 воина, шествието на които трая около един час. Наблюдателите бяха добре скрити от храстите и дърветата, така че нямаше опасност да ги видят, но те забелязваха и чуваха всичко, което се вършеше в неприятелския лагер.

Индианците привързаха конете си за колове, забити в кръг, там където имаше най-хубава трева. При себе си оставиха всичките принадлежности и своите покривала — биволски и мечи кожи. Само някои от тях имаха седла, защото индианците яздят на голо по време на война. Всеки воин заби копието в земята и сложи при себе си ножа, лъка и стрелите. Забитите на еднакво разстояние едно от друго копия образуваха фронт от неколкостотин метра.

Общият вид на лагера можеше да служи за пример на всяка редовна войска. Той се разделяше на две части, защото се състоеше от индианци, принадлежащи на две племена — навахи и апахи. Първите бяха по-малко и се разположиха по-далече от наблюдателите.

Насякоха един куп дърва и запалиха на няколко места грамадни огньове. Насядаха около тях и започнаха да си готвят вечеря. При светлината на пламъците се виждаха ясно техните лица и гърди, които бяха татуирани с различни фигури и бои. Едни имаха яркочервен, други черен цвят. Едни бяха нашарени на петна, а други на линии като зебри. На гърдите и бузите им бяха изобразени вълци, пантери и други зверове. Някои имаха на сърцето си нарисувана червена ръка, а някои мъртва глава или куп от кости — това означаваше девизът на отделните войници.

Накратко, всеки бе нарисувал на сърцето си този символ, който най-много отговаряше на характера, произхода или вкуса му. Любовта към славата се среща във всички народи при всички степени на цивилизацията, затова и тук, както и в Европа, се забелязваше богата фантазия в избора на гербовете.

Много от тях имаха на главите си медни шлемове с щраусови пера. Тези украшения бяха взети от убитите кирасири.

Повече от два часа те се смееха и приказваха, като при това вдигаха голям шум. Съвсем не приличаха на горските индианци, които са тихи и мълчаливи.

След вечеря едни отидоха да пазят конете, а други се покриха и заспаха. Огньовете един по един загасваха, кучетата довършваха остатъците от вечерята и лаеха при най-малкия шум, понякога се чуваха и гласове от стражата.

Време беше и нашата дружина да се позанимае със себе си. Тази мисъл завладя всички едновременно.

— Може би индианците ще останат тук, за да се сдобият с дивеч.

— Възможно е — сериозно забеляза Сегин. — Местността е пълна с дивеч и няма да е чудно, ако останат тук по-дълго.

— В такъв случай влязохме в примката. Изход имаме само от една страна — каза един от ловците, като протегна ръка към прохода в теснината и отвесната планина отзад. — Как ще излезем оттук? Ето кое ме интересува най-много.

Всички погледнаха в тази посока. На около 30 метра от изхода се намираше лагерът на индианците — немислимо бе да се излезе оттам, даже ако стражата заспеше, защото кучетата непременно щяха да ги усетят, а зад тях се издигаше отвесно планината. Наистина бяха като в клетка.

— Но ние ще измрем тук от глад и жажда, ако проклетниците не се махнат скоро! — извика един мексиканец.

— Това може да стане и по-рано, ако намислят да посетят нашето убежище — каза друг.

Това предложение, макар и малко вероятно, можеше да се сбъдне, ако кучетата на враговете им подгонеха насам някое животно или пък индианците дойдеха сами да си наберат жълъди. Това би било сигурна смърт за малката дружина.

Сегин искаше да окуражи своите хора и им каза:

— Ако те не открият нашето убежище, ще се храним два-три дена с орехи, а после ще заколим някой кон. Имаме ли много вода?

— Кратунките ни са почти пълни — отговори Харей, — а това е голямо щастие за нас.

— Но няма с какво да храним конете си — печално забеляза Хенрих, като предвиждаше мъките, които очакваха неговия мил Моро.

— Те няма да страдат от глад и жажда, докато има толкова кактуси — каза Ел Сол, сочейки грамадните храсти от това растение.

Действително кактусите спасяваха много хора и животни от гладна смърт в пустинята.

— Приятели, опасно е да се отчайваме още отсега — каза Сегин. — Който може да спи, да си ляга. Ще поставим стражи навсякъде. Елате тук, Санчес.

И той посочи две места, откъдето се виждаше входът в теснината.

Останалите слязоха долу при конете, покриха се с килимчетата си, налягаха и всички заспаха.

Още преди да изгрее слънцето, бяха на крака и гледаха към лагера на враговете. Там беше тихо. Това показваше, че цял ден днес ще има почивка, защото диваците тръгват на път винаги преди зори.

Като се зазори на изток, лагерът се пробуди, черните фигури се раздвижиха. Най-напред индианците накладоха огън.

Нашите другари шепнешком разговаряха.

— Интересно е да се знае докога ще стоим в примката като мухи в паяжина.

— Най-малко три дена, а може би и шест.

— За какъв бяс ще се бавят тук толкова дълго? Стига им един ден, за да се сдобият с месо. Ето, вижте, цяло стадо бизони иде насам.

— Добре — каза един мексиканец, — но за да изсъхне месото, трябват най-малко три дни, а ако няма слънце — двойно повече.

Чак сега Хенрих разбра целия ужас на положението, в което се намираха — трябваше да стоят тук най-малко четири дни. Не се бояха толкова от глада, защото сурово месо имаше достатъчно, но жаждата силно ги безпокоеше. Ще стигнат ли кактусите, за да утоляват толкова хора и коне в продължение на няколко дена жаждата си?

Съмна се. Индианците, въоръжени, яхнаха конете си и ги закараха на водопой, а след това навярно щяха да ходят на лов за бизони. Тези, които останаха в лагера, приготвиха дърва, забиваха колове и разпъваха въжета.

— Ето на — извика един от ловците на Сегин, — те разпънаха въжетата. Вече сме същински заточеници.

Нямаше съмнение, че враговете им ще стоят тук няколко дни.

След два часа ловците се върнаха, носейки на конете си прясно месо от убити животни — от него още се вдигаше пара. Нахвърляха го на земята. Тогава се зачу шум и силна глъчка. Диваците бягаха весели напред-назад. Нарязаха месото на тънки късове и ги слагаха на въглените, а маста отделяха настрана. Ядяха месото още недопечено. Разтрошаваха костите и изсмукваха мозъка. Тази дива сцена, придружена със скачане, викове и глупави шеги, продължи около един час, след което друга група възседна конете и отиде на лов. Останалите слагаха месото на въжетата да съхне.

Нашите ловци знаеха какво ги очаква, но бяха претърпели много по-тежки лишения, така че не се бояха от предстоящия глад.

— Няма защо да се безпокоим, няма да ни уловят живи — чу се глас.

Друг подметна шеговито:

— Право да си кажа, бих изял цяло магаре, само да ми падне.

— Ей — каза му Рубе, — не бъди толкова лаком, ще те заболи стомахът. Хайде да си наберем орехи, за да се нахраним с тях като истински скитници.

Оказа се, че този скъпоценен плод беше малко. Това много ги огорчи.

— Скоро ще трябва да заколим някой кон — забеляза Сегин.

На това Рубе отговори сухо:

— Надявам се, че по-рано ще си изгризем ноктите.

Разпределиха водата и на всеки се падна по една малка чашка. Очистиха един куп кактуси от кората и бодлите и дадоха на конете да пият бистрата течност, която съдържаха.

Така мина първият ден от заточението. Индианците си легнаха късно и станаха на другия ден пак късно. Този ден прекараха в почивка и ядене. Даже кучетата не се отделяха от лагера, където имаше обилна храна и за тях. Слънцето печеше много силно, но ловците не се оплакваха, защото силната горещина им вещаеше скорошно избавление. Ако печеше още един ден така, месото щеше да изсъхне.

Но водата им свърши. Жаждата си утоляваха само с мокри кактусови листа. Свършиха се и орехите — започнаха да мислят вече за конско месо.

— Да почакаме до утре — каза Рубе. — Да дадем на бедните животни малка надежда за спасение. Кой знае какво ще стане до утре.

Това предложение беше прието, защото всички уважаваха опитността на стария ловец. Освен това всеки мислеше за своя кон. Най-силно се привързват господарите към конете си именно в пустинята. Те си легнаха да спят гладни и сънуваха разкошни трапези.

На третия ден индианците станаха пак късно, напоиха конете и седнаха да ядат. Миризмата на печеното бизонско и антилопово месо се носеше от вятъра чак до гладните ловци и силно дразнеше апетита им. Трябваше да заколят един кон, но кой? Имаше дванадесет коня — колкото бяха и ловците, и всеки скъпеше своето животно. Решиха да теглят жребий. Пуснаха в едно гърне 11 бели и едно черно камъче. Всеки трябваше да извади по едно, но със завързани очи. Хенрих трепереше така силно, като че ли жребият се касаеше за собствения му живот. Съдбата обаче спаси Моро. Падна се на един стар мустанг, който принадлежеше на един мексиканец.

Стражата се върна по местата си, другите вързаха краката на коня. Един от ловците държеше вече голям нож, а друг — ведро, за да не се изгуби нито капка от скъпоценната течност.

Необикновен шум прекъсна това жертвоприношение. Показа се голямо сиво животно, прилично на вълк.

— Индианско куче! — извика Рубе. — Не трябва да го изпускаме. Без шум да го убием.

Всички извадиха ножовете си и започнаха да се приближават към животното с бавни стъпки. Кучета обаче усети тяхното намерение и се спусна да бяга към изхода на теснината.

Тук пазеше господарят на нещастния кон. Той нарочно поиска да се отдалечи на стража, за да не гледа как колят милото му животно. Промуши кучето с копието си, то изрева и падна на земята.

Сегин и Хенрих се затичаха към височината, за да видят дали противниците не са чули рева на промушеното животно, но в лагера им беше тихо.

Разкъсаха набързо кучето и го изядоха още преди да изстине. Хенрих, макар и да се гнусеше, яде, за да не умре от глад.

Като се качиха след малко на височината, видяха радостни признаци в индианския лагер — индианците се готвеха да отпътуват. Месото беше вече почерняло и можеше да се прибере. Някои си топяха вече стрелите в отровна течност.

Нашите пленници се зарадваха, предполагайки, че враговете им ще си заминат още на следващото утро. Надеждата им се осъществи много по-рано. Преди да залезе слънцето, в долината се забеляза силно вълнение. Месото бе свалено и прибрано, конете напоени и готови. Индианците ги яхнаха и тръгнаха на юг. Апахите вървяха отпред, навахите бяха отначало с тях, но после се отбиха на запад към потока „Кравешко око“.

Първата мисъл на затворниците беше да слязат при реката и да се напият, а след това да се нахранят от остатъците, които бяха разхвърляни по долината.

— Почакайте, докато се скрият съвсем — каза Сегин. — Може някой да е забравил нещо в лагера и да се върне да го вземе. Нека един от вас да гледа, докато се изгубят в далечината, а другите да приготвят всичко за път.

Всички, без един, отидоха при конете и ги оседлаха. Животните като че ли се зарадваха, когато снеха от главите им техните покривала.

— Много ме интересува — каза Хенрих на Сегин — защо навахите отидоха на запад.

— И аз не знам — каза Сегин малко обезпокоен. — За щастие другарите ни не са там.

— Те трябва много да са се разтревожили за нас — каза Харей. — Дали са намерили достатъчно храна?

— О, не вярвам да са си стягали и те коремите като нас — извика Санчес. — Я ме погледнете! Станах на скелет. Броят ми се костите.

Всичко беше готово и ловците с нетърпение чакаха да тръгнат.

— Нашата стража спи — забеляза нетърпеливият Харей. — Индианците няма да се върнат вече. Те бързат, защото ги очаква богата плячка.

Като видя, че мъчно ще ги удържи и за да не даде повод да се наруши дисциплината, Сегин попита стражата. Той отговори, че се виждат само главите на противниците им далече на хоризонта.

— Добре — каза водачът — водете конете за юздите.

Ловците бързо слязоха в долината. Слугата на Сегин вървеше най-напред, за да напои по-скоро коня на господаря си. Като излезе от изхода, той веднага се дръпна назад уплашено.

— Господарю! Господарю! Те са още там! — викаше той несвързано.

— Кои те?

— Индианците.

— Да не си полудял! Къде ги виждаш?

— В лагера. Вижте сами.

Хенрих и Сегин слязоха до изхода. Откри се странна гледка — лагерът беше в същото положение, както го оставиха индианците. Пет или шест човешки фигури се надпреварваха със струпаните там вълци кой да заграби повече от останалите късове месо. Други, прилични на тях същества догризваха лакомо оглозганите кокали и мълчаха. Те просто не приличаха на хора с човешко достойнство. Това отврати Хенрих. Телата на тези изроди бяха сухи, кокалести, кожата им раздърпана, а ръцете дълги като на маймуни, главите им несъразмерно големи и покрити с кални сплъстени коси. По някои висяха парцали, а някои бяха съвсем голи.

— Те са от племето ямпарикос — каза слугата на Сегин.

— Дигери, сиреч гробари — каза друг, като искаше да обясни с това, че тези индианци принадлежат към това тъпоумно племе, което живее на гърба на другите като паразити, и у което животинският инстинкт преобладава над човешкия.

— Няма защо да се боим от тези нещастни идиоти — каза Сегин. — Хайде, напред.

— Ние ще спечелим даже — каза Рубе весело. — За кожата на такова чудовище плащат толкова, колкото и за същата от някой вожд на апахите.

Сегин строго възрази:

— Никой да не смее да стреля. Индианците се виждат още.

— А как ще ги изловим иначе? — попита Санчес. — Те ще се разбягат като сърни и ще се изпокрият между скалите.

— Оставете ги да бягат тези нещастници! — отговори Сегин, като не искаше да се пролива кръв.

— Това не може да бъде. Ще ги изловим и без да стреляме. Напред, другари?

Санчес насочи коня си, за да препречи пътя им към планината, но не сполучи. Ел Сол се показа при изхода със сестра си, индианците обърнаха внимание на светлите им дрехи и хукнаха да бягат нагоре към планината.

Санчес улови само един с помощта на своето ласо. Той го смъкна долу от скалата и докато го довлече до себе си, тялото на нещастника заприлича на безформена маса. Хенрих като видя, че Санчес се готви да му одере кожата от главата, побърза да се отдалечи.

Хората и конете бързаха към рекичката, за да се напият. После разгониха вълците с камъни. Докато всички търсеха остатъци от месо из лагера, се чу гласът на Харей.

— Един забравен лък, съвсем бял — навярно принадлежи на някой виден вожд.

— Да — загрижено отговори Сегин, — стопанинът му веднага ще се върне да го търси, щом забележи, че го е загубил. А! Ето го! Той препуска насам в галоп през долината!