Майн Рид
Ловци на скалпове (18)

Глава XVIII
МИРЪТ

Хенрих се събуди от утринния хладен ветрец. Луната се скри зад хоризонта, слънцето още не се показваше, но през леката утринна мъгла пак можеше да се разгледа околната местност. Една тясна светла ивица се очерта на изток. Настъпи зората. Той си спомни, че Сегин искаше да тръгне много рано, но в минутата, когато се накани да стане, чу някакви гласове и конски тропот по каменистата почва.

„Ловците са станали вече и тръгват“ — си помисли той.

Това го накара да стане и да се втурне към лагера. Но като измина десетина крачки, се убеди, че шумът идва от противоположната страна. Той се спря, ослуша се внимателно и се убеди в това. Друга мисъл му дойде наум — че дружината е заминала вече доста напред и Сегин, като видял, че го няма, пратил хора да го търсят. Това предположение му се видя много вярно и се обади. Последва минута тишина и след това се чуха пак конски стъпки. Хенрих се смая, като видя конниците на отсрещния бряг на пропастта.

Докато се окопити от тази изненада, те се наредиха насреща му и спряха. Разделяше ги пропастта, която беше широка около 200 метра. Мъглата беше много рядка и не им пречеше да се видят един друг. Конниците бяха около 100 души. По дългите им пики, перата на главите им и полуголите им тела се познаваше, че са индианци.

Младежът не стоя да ги разглежда повече, а се втурна с всички сили към другарите си и ги завари достатъчно изплашени. Те оседлаваха конете си. Сегин отиде на края на дола с няколко души, за да разгледа срещуположния бряг. Не беше възможно да отстъпят, защото индианците вече ги видяха и узнаха силите им.

За да се срещнат враждебните страни, би трябвало да изминат най-малко 20 мили.

Затова Сегин се реши да остане тук, докато узнае точно с какви индианци има работа и каква е тяхната цел. Последните също се разположиха срещу ловците. Очевидно и те чакаха да се съмне добре, за да научат кои са техните противници. Учудени от неочакваната среща, те викаха и махаха живо с ръце и глави.

Най-после се развидели. Индианците веднага познаха ловците на скалпове. Див, тържествуващ вик се разнесе над пропастта.

— Това е племето на Дакома! — извика един.

— Не — възрази друг, — не може да бъде, то е много голямо.

— То е. Какво от това, че са малко, половината вероятно са загинали от наводнението.

— Това е племето на главния навахски вожд — каза Рубе. — Вижте, ето го стария негодник, онзи там, на шарения кон.

— Уверен ли си в това, Рубе? — попита Сегин.

— Да.

А къде са другите? Тук не са всички.

— Да, но аз вече чувам техния шум. Вижте каква паплач идва насам.

И наистина цяла тълпа от черни конници се показа от мъглата. Те викаха силно, сякаш караха цяло стадо. Това излезе вярно, защото караха едно огромно стадо от коне, овце и рогат добитък.

— Това се казва печалба! — извика един от ловците. — Браво! А не като нас да се връщат с празни ръце.

Рубе оседла коня на Хенрих. Щом последният седна на седлото, устреми поглед към индианците. Неговото внимание бе привлечено от една група жени, конвоирани от няколко диваци. Сърцето му се разтуптя. Той помисли за Зоя, но не можеше още да разпознае лицата на робините. Тогава Хенрих се обърна към Сегин, чиито очи бяха приковани за далекогледа. Той трепна, лицето му пребледня, изпусна тръбата от ръцете си, изохка и падна на земята.

— Боже мой, Боже мой! Още един удар на съдбата.

Хенрих се втурна да му помогне, но докторът и Ел Сол го изпревариха. Тогава самият той взе далекогледа, насочи го към групата и най-напред видя своя Алп, който весело лаеше, понеже позна господаря си. Алп, когото Хенрих остави на Зоя, е тук! Нямаше съмнение, че и самата Зоя е в числото на робините!

Това бързо се потвърди. Хенрих я видя при другите. Тя беше бледа, с насълзени очи и разплетена коса. Водеше я един индианец, облечен в мундир, каквито носеха мексиканските хусари. И госпожа Сегин влизаше в числото на заловените, но в друга група. След малко конвоят, който караше робините, стигна до лагера на по-рано дошлите диваци.

Двете враждебни армии си приличаха много по извършената от тях работа. И двете се връщаха от грабеж, водейки многобройни пленници. Враговете не бяха далеч един от друг, но пропастта не позволяваше никакво сражение. Мъже от едната и от другата страна познаха своите близки жени и дъщери.

Неприятелите хвърлиха един на друг свирепи погледи, от които дишаше страшно отмъщение. Ужасен бой би се завързал между тях, ако не ги разделяше дълбоката пропаст.

Отчаяният Хенрих намисли един план и поиска да го съобщи на Сегин, който се бе поокопитил малко. Новото нещастие на водача им събуди сърцата на войниците. Те го заобиколиха и се кълняха, че ще измрат до един, но пак ще освободят жената и дъщерята на своя капитан. Планът на Халер беше следният — той предлагаше да дадат на индианците всичко, което имат, но с условие да им се върнат робините.

Сегин бе силно покъртен от въодушевлението на своите войници. Той ги повика на съвет.

На отстрещния бряг се вършеше същото. Индианците се стреснаха, като видяха пленените си другари при ловците. Те си мислеха, че жилищата им са изгорени, а жените и децата изклани, т.е. това, което винаги вършеха в заселищата на белите. Изплаши ги и въоръжението на неприятелската войска, макар и да беше по-малобройна.

Ловците на скалпове решиха да предложат размяна на робите без битка. Затова развяха бяло знаме и отделиха робите настрана, където можеха да бъдат добре виждани от противника.

Дакома и „царицата на тайните“ бяха познати веднага. Това възбуди силно индианците. Диви викове се носеха по целия им лагер. Някои измъкнаха скалповете от поясите си ги развяваха във въздуха. Те си помислиха, че цялата войска на Дакома е разбита, а столицата им разорена и унищожена. В дивите им викове се долавяше заплаха и жажда за отмъщение. Вождовете им се събраха на съвет. След това няколко от тях се затичаха към робините.

— Боже мой! — извика Хенрих. — Те ще ги убият. Бързо развейте бялото знаме!

Но работата излезе друга. И индианците изведоха своите пленници на края на пропастта.

Чак сега робините можаха да познаят кои са на отсрещния бряг. Нещастната Зоя протегна ръцете си към Хенрих и падна в безсъзнание на земята. Госпожа Сегин насърчаваше мъжа си да не се отчайва. И другите познаха своите близки — братя и мъже — между ловците и ги молеха за помощ. Тази сцена беше неописуемо трагична.

Сегин издигна високо бялото знаме, а ловците го заобиколиха със заредени пушки. В стана на диваците се забеляза силно движение. Един от главните вождове се приближи до брега с копие в ръка, на върха на което се вееше бяла еленова кожа. Това беше отговорът на знамето на мира. Капитанът заповяда на другарите си да мълчат и когато всичко утихна, заговори високо на индиански:

— Навахи! Вие ни познавате. Ние обиколихме цялата ви страна и бяхме в столицата ви. Целта ни беше да освободим белите, които вие бяхте пленили. Намерихме някои от тях, но у вас има още. За да ни върнете и последните, взехме с нас и няколко от вашите другари. Можехме да поробим много повече, но не искахме. Градът ви остана неразрушен. Жените и децата ви са също живи. С изключение на тези, които взехме със себе си, всички други ще намерите здрави и невредими.

Одобрителен шум се разнесе между диваците. Те се зарадваха на тази вест. Сегин продължи:

— Виждаме, че и вие сте били в нашата страна и сте пленили белите. Но вие обичате близките си, както и ние нашите, затова издигнах знамето на мира. Да разменим пленниците си. Това ще зарадва Великия Дух, а ще е добре и за всички ни. Чакам вашия отговор.

Индианците се събраха около главния си вожд и започнаха спор. Те се разделиха на две партии.

Сегин разбра, че партията на младите навахи иска бой. Техният главатар беше облечен в хусарски мундир. Рубе каза, че той бил синът на главния вожд. Мнението на старите обаче взе връх и индианският оратор извика:

— Навахите обсъдиха предложението ви и са съгласни да разменят пленниците. За да стане всичко, те решиха да се изберат от двете страни по двайсет воина, които ще сложат оръжията си пред очите на всички. После ще отведат робите на края на пропастта и там ще извършат размяната. Другите воини ще останат през това време на местата си. След това белите флагове ще се свалят, мирът ще свърши и двата лагера ще бъдат свободни да правят каквото искат. Това е желанието на войниците.

Преди да се съгласи, Сегин малко се позамисли над предложението. Условията бяха изгодни, но в самите изрази като че ли имаше нещо подозрително. В последните думи се забелязваше, че те искат да ги измамят. Но той не се страхуваше, познаваше добре храбростта на ловците си и се надяваше на тях. Желанието да се заведат робите на определено място от обезоръжени войници беше много уместно, но подозираше, че индианците не разбират съвсем точно думата „обезоръжен“. Той каза на своите да скрият незабелязано под дрехите револверите и ножовете си. Същото нещо извършиха и индианците. Понеже времето беше скъпо, Сегин побърза да приеме предложените условия.

Щом съобщи своето съгласие, двайсетте отбрани индианци се отделиха на поляната и хвърлиха оръжието си. Те бяха все едри и силни мъже. В числото на Сегиновите избраници влизаха Ел Сол. Харей, Рубе и Санчес. Хенрих отиде доброволно.

Те също се отделиха и пред очите на всички хвърлиха оръжието си. И едните, и другите качиха робите на конете. Капитанът нарочно присъедини и „царицата на тайните“ с пет млади мексикански девойки, защото знаеше много добре, че ако я задържи, нищо няма да стане. Тук искаше да постъпи дипломатично, та ако не сполучи, да употребя оръжието.

Обезоръжените войници и от двете страни тръгнаха заедно с робите паралелно по бреговете на пропастта. Главните сили останаха на местата си, като хвърляха от време на време враждебни погледи един на друг. И най-малкото движение не оставаше незабелязано. Групите стояха на открито и не беше възможно да подкрепят другарите си, които вече заминаха. Знамената на мира се развяваха и от двете страни, но бойците държаха конете си оседлани и готови да ги яхнат при първото подозрително движение на противника. И двете страни чакаха с недоверие какво ще стане.