Волтер
Наивникът (7) (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА VII
НАИВНИКЪТ ОТБЛЪСВА АНГЛИЧАНИТЕ

Потънал в дълбока и мрачна печал, Наивникът се разхождаше по брега на морето е двуцевка на рамо, с големия си нож на кръста, като от време на време стреляше по някоя птица и често му идеше да застреля и себе си, но той още обичаше живота заради госпожица дьо Сент Ив. Ту проклинаше чичо си, леля си, целия Долен Бретан и кръщението си, ту ги благославяше, защото чрез тях бе срещнал тази, която обичаше. Вземаше решение да отиде да подпали манастира и изведнъж се спираше при мисълта, че може да изгори и любимата си. Тези противоречиви настроения се сблъскваха в сърцето му така яростно, както и вълните на Ламанша, гонени от източния и западния вятър.

Наивникът вървеше с широки крачки, без да знае къде отива, когато чу биене на барабани. Още отдалеч видя много хора, половината от които тичаха към брега, а другата половина бягаха оттам.

Хиляди викове се носеха от всички страни. Любопитството и храбростта го накараха да се спусне веднага към мястото, отгдето идеха тези крясъци, и с няколко скока той се озова там. Началникът на опълчението, който беше вечерял с него в дома на игумена, го позна веднага и изтича насреща му с отворени обятия.

— А, ето Наивника! Той ще се бие с нас!

Опълченците, които умираха от страх, се ободриха и също завикаха:

— Наивникът дойде, Наивникът дойде!

— Господа — каза им той, — какво става? Защо сте така изплашени? Да не би да са затворили любимите ви в манастир?

Стотици гласове смутено закрещяха:

— Не виждате ли, че англичаните слизат на брега?

— Е, какво — отвърна хуронът, — те са почтени хора, никога не са отвличали любимата ми.

Началникът на опълчението му обясни, че англичаните идват да ограбят абатството „Света Богородица от планината“, да изпият виното на чичо му и може би да отвлекат госпожица дьо Сент Ив, че малкият кораб, с който той е пристигнал в Бретан, е бил изпратен само за да разузнае крайбрежието, че англичаните започвали враждебни действия, без да са обявили война на френския крал, и че цялата провинция е незащитена.

— О, щом е така, те нарушават естествения закон. Оставете всичко на мен. Аз съм живял дълго между тях, зная езика им и ще им поговоря, не вярвам да имат такива лоши намерения.

Докато водеха този разговор, английската ескадра се приближаваше. Ето че хуронът изтичва към брега, скача в една малка лодка, стига до адмиралтейския кораб, изкачва се на борда му и запитва англичаните дали е истина, че идват да опустошат страната, без честно да са обявили война. Адмиралът и всички моряци на борда избухват в смях, дават му да пие пунш и го изпращат обратно.

Сега вече обиденият хурон мисли само за едно: да се бие срещу някогашните си приятели и да защитава съотечествениците си и господин абата. Местните благородници се стичат от всички страни и той се присъединява към тях. Имаше няколко оръдия. Хуронът ги напълва, насочва ги и дава няколко изстрела. Англичаните слизат на брега; той се втурва срещу тях, убива собственоръчно трима и ранява дори адмирала, който се бе подиграл с него. Неговата храброст разпалва сърцата на опълченците. Англичаните се качват обратно на корабите и по целия бряг отекват победни викове: „Да живее кралят! Да живее Наивникът!“ Всички го прегръщат, всички бързат да избършат кръвта от няколко леки рани, които той бе получил в боя.

— О — казваше той, — ако госпожица дьо Сент Ив беше тук, щеше да ме превърже.

Съдията, който се бе скрил в избата си през време на битката, дойде заедно с другите да го поздрави. Но той бе много изненадан, когато чу, че Херкулес Наивникът каза на десетина младежи, които го бяха обкръжили и го слушаха, готови да го последват:

— Приятели, това, че спасихме абатството, не е нищо. Трябва да спасим едно момиче.

И тогава тази буйна младеж се разпали от думите му. След него тръгна цяла тълпа и всички тичаха към манастира. Ако съдията не беше веднага уведомил командира на опълчението, ако не бяха настигнали веселата дружина, с манастира беше свършено. Върнаха Наивника при чичо му и леля му, които го обляха със сълзи на умиление.

— Виждам, че никога няма да станете нито поддякон, нито игумен — каза му чичо му. — Вие ще станете още по-храбър офицер от моя брат, капитана, и вероятно ще останете така беден като него.

Госпожица дьо Керкабон продължаваше да плаче и да го прегръща, казвайки:

— Ще го убият като брат ми, по-добре би било да стане поддякон.

През време на битката Наивникът беше намерил една голяма кесия, пълна с гвинеи — вероятно английският адмирал я беше изпуснал. Той не се съмняваше, че с тези нари може да купи цял Долен Бретан и особено да направи госпожица дьо Сент Ив знатна дама. Всички го подканваха да замине за Версай, за да получи награда за заслугите си. Командирът на опълчението и другите висши офицери го отрупаха с удостоверения. Чичото и лелята одобриха предстоящото пътуване на племенника си. Навярно без особена трудност щеше да бъде представен на краля и това щеше много да го прослави в цялата провинция. Към английската му кесия двамата добри хорица прибавиха значителен подарък от спестените си пари. Наивникът си казваше: „Когато видя краля, ще му поискам ръката на госпожица дьо Сент Ив и той сигурно няма да ми откаже.“ Той замина, изпратен с овации от цялата околия, задушен от прегръдки, окъпан от сълзите на леля си, благославян от чичо си, заклинайки красивата Сент Ив да не го забравя.