Волтер
Наивникът (19) (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА XIX
НАИВНИКЪТ, КРАСИВАТА СЕНТ ИВ И ТЕХНИТЕ РОДНИНИ СЕ СЪБИРАТ ОТНОВО

Благородната и достойна за уважение невярна любима се срещна с брат си, абата дьо Сент Ив, с добрия игумен на „Света Богородица от планината“ и с госпожица дьо Керкабон. Всички бяха еднакво учудени, но положението и чувствата им бяха съвършено различни. Абатът дьо Сент Ив молеше със сълзи на очи и на колене сестра си да му прости. Игуменът и нежната му сестра също плачеха, но от радост. Гадният съдия и неговият непоносим син не смущаваха тази трогателна сцена. Щом чуха, че техният враг е освободен, те побързаха да заминат и да скрият в своя край глупостта и страховете си.

Четиримата герои, вълнувани от безброй различни чувства, чакаха да се завърне младежът, придружен от приятеля си, когото трябваше да освободи. Абатът дьо Сент Ив не смееше да вдигне очи пред сестра си. Добрата дьо Керкабон повтаряше:

— Значи, ще видя скъпия си племенник?

— Ще го видите — отговаряше очарователната Сент Ив, — но той вече не е същият човек; всичко у него се промени — и държането му, и тонът му, и мислите му, и умът му. Колкото простодушен и невежа беше по-рано, толкова по-достоен за уважение е станал сега. Той ще бъде чест и утеха за вашето семейство. Защо не мога и аз да бъда щастие за моето!

— Но и вие не сте вече същата — каза игуменът. — Какво ви се е случило, та е предизвикало такава голяма промяна у вас?

Докато те разговаряха така, Наивникът пристигна, водейки за ръка своя янсенист. Тогава сцената се промени и стана още по-интересна. Най-напред чичото и лелята нежно разцелуваха Наивника. Абатът дьо Сент Ив почти коленичи пред Наивника, който вече не беше наивник. Двамата влюбени си говореха с очи и техните погледи изразяваха чувствата, които ги изпълваха. Радост и благодарност цъфтеше на лицето на младежа, смущение се четеше обаче в нежните и малко блуждаещи очи на девойката. Всички се учудваха, че нейната голяма радост бе примесена с мъка.

Много скоро цялото семейство обикна стария Гордън. Той беше страдал заедно с младия затворник и това беше достатъчно основание за всички да го обикнат. А той дължеше освобождението си на двамата влюбени и това го помиряваше с любовта, някогашните му строги убеждения напущаха сърцето му и той, както и хуронът, бе станал човек. Всеки разказа своите приключения преди вечерята. Двамата абати и лелята слушаха като деца, на които се разказват истории за призраци, и като хора, които се интересуват да чуят за големи беди.

— Уви — каза Гордън, — има може би над петстотин добродетелни хора, които са оковани във вериги като тези, които госпожица дьо Сент Ив разби, и никой не знае за техните нещастия. Намират се много ръце, за да нанасят удари върху тези нещастници, но рядко се намира ръка, която да им помогне.

Това тъй вярно разсъждение изостряше неговата чувствителност и усилваше благодарността му. Всички възхваляваха победата на красивата Сент Ив, всички се възхищаваха от великодушието и твърдостта й. В тяхното възхищение се примесваше и уважението, което човек неволно чувства към личност, за която се смята, че има влияние в двореца. От време на време абатът дьо Сент Ив възкликваше:

— Как е могла сестра ми да добие толкова бързо това влияние?

Готвеха се да седнат на масата рано, но ето че пристигна добрата приятелка от Версай, която не знаеше какво бе станало. Тя слезе от каляска, запрегната с шест коня; ясно личеше кому принадлежи тази разкошна кола. Дамата влезе с внушителен вид на дворцова личност, която се занимава с важни дела, поздрави съвсем леко компанията, дръпна красивата Сент Ив настрана и й каза:

— Защо карате да ви чакат толкова? Последвайте ме! Ето диамантите, които забравихте.

Тя не можа да пошепне тези думи достатъчно тихо, че да не ги чуе Наивника. Той видя диамантите. Братът беше потресен, чичото и лелята бяха само изненадани, като простодушни хорица, които никога не са виждали такъв великолепен накит. Младежът, който се бе преобразил през тази година, прекарана в размисли, веднага отгатна всичко и за миг го обхвана смущение. Неговата любима забеляза това: смъртна бледност покри хубавото й лице, побиха я тръпки и тя едва се задържа права.

— О, госпожо — каза тя на съдбоносната посетителка, — вие ме погубихте! Вие ме убихте!

Тези думи пронизаха сърцето на Наивника, но той беше вече научил да се владее: не се залови за тези думи, за да не разтревожи любимата си пред брат й, но пребледня като нея.

Сент Ив, съкрушена от промяната, която бе изписана върху лицето на любимия й, изведе приятелката си извън стаята и когато минаха в коридора, хвърли диамантите на земята пред нея.

— О, вие знаете, че не тези накити ме съблазниха. Този, който ми ги даде, няма да ме види никога вече. — Приятелката ги вдигна и Сент Ив добави: — Да си ги вземе обратно или да ви ги подари. Вървете си, не ме карайте да се срамувам още повече от себе си.

Най-после пратеницата си отиде, без да може да разбере угризенията, на които беше свидетелка.

Смазана, задушавана от някакъв вътрешен кипеж, красивата Сент Ив бе принудена да си легне, но за да не тревожи близките си, не каза никому какво я мъчи. Под предлог, че е уморена, тя поиска разрешение да си почине малко. Напусна обаче компанията едва след като успокои всички с ласкави и утешителни думи и след като хвърли на любимия си погледи, които разпалиха огън в сърцето му.

Поради нейното отсъствие вечерята не беше оживена, беше дори тъжна отначало, но това бе онази особена тъга, която поражда интересни и полезни разговори, далеч превъзхождащи лекомисленото веселие, което обикновено не е нищо друго освен досаден шум. Гордън изложи накратко историята на янсенизма и молинизма и разказа за преследванията, на които едната партия подхвърляше другата, изтъквайки упоритостта и на двете партии. Наивникът подложи на критика техните теории и отбеляза, че за жалост на хората сякаш не са достатъчни враждите, породени от техните интереси, та си създават нови злини заради химерични интереси и непонятни нелепости. Гордън разказваше, а хуронът преценяваше и тълкуваше; сътрапезниците слушаха с вълнение, някаква нова светлина ги озаряваше. Говори се за продължителността на човешките нещастия и краткостта на живота. Отбелязаха, че всяка професия има пороци и опасности, които й са свойствени, но че човешката природа се проявява както у принца, така и у последния просяк. Как могат да се намерят толкова хора, които за толкова малко пари са готови да преследват други хора, да стават оръдия и палачи? С какво нечовешко безразличие един високопоставен човек подписва заповед за унищожението на цяло семейство и с каква още по-варварска радост я изпълняват наемниците!

— През младежките си години — каза добрият Гордън — познавах един роднина на маршал дьо Марийак, който, понеже беше преследван в провинцията заради своя бележит и нещастен сродник, се криеше в Париж под чуждо име. Той беше седемдесет и две годишен старец. Жена му, която го придружаваше, беше почти на същата възраст. Те имаха един пропаднал син, който още на четиринадесетгодишна възраст избягал от бащината си къща. Най-напред станал войник, после дезертирал, след което преминал през всички степени на падението и разврата. Най-после постъпил под чуждо име в гвардията на кардинал дьо Ришельо (този духовник, подобно на Мазарини, имал собствена гвардия) и в тази дружина на наемници получил подофицерски чин. Именно този авантюрист бил натоварен да арестува стареца и съпругата му и той изпълнил задачата си с цялата суровост на човек, който желае да се хареса на господаря си. Докато ги водел към затвора, той чул, че жертвите му се оплакват от дългия низ от нещастия, които ги преследвали още от люлката. Измежду най-големите си нещастия бащата и майката считали безпътния живот и загубата на своя син. Той ги познал и все пак ги отвел в затвора, уверявайки ги, че трябва да служи преди всичко на негово преосвещенство; и негово преосвещенство възнаградил усърдието му.

Познавах и един шпионин на отец дьо Ла Шез, който предаде собствения си брат, надявайки се да получи дребна изгода, която в края на краищата не получи; видях го как умира, но не от угризения, а от мъка, че е бил измамен от този йезуит. Длъжността на изповедник, която дълго време изпълнявах, ми даде възможност да опозная вътрешния живот на много семейства. Почти не съм виждал семейства, които да не са потопени в мъка, макар че всички те, прикрити с маската на щастието, си дават вид, че плуват в радост и доволство. При това винаги съм забелязвал, че големите скърби са плод на нашата необуздана алчност.

— Колкото до мен — рече Наивникът, — мисля, че една благородна, признателна и чувствителна душа може да бъде щастлива. И наистина смятам да се радвам на пълно щастие с красивата и благородна Сент Ив. Защото се лаская — добави той, като се обърна към брат й с приятелска усмивка, — че вие няма да ми откажете ръката й както миналата година, още повече, че и аз ще се държа по-прилично.

Абатът се разля в извинения за миналото и в уверения за вечна преданост. Чичото рече, че това ще бъде най-хубавият ден в живота му. Добрата леля, която ронеше сълзи и примираше от радост, извика:

— Нали ви казах, че никога няма да станете поддякон. Тайнството на брака струва повече от тайнството на кръщението. Защо не бе угодно на Бога и аз да бъда почетена с него! Но аз ще ви бъда като майка. Тогава всички започнаха да се надпреварват да хвалят нежността на Сент Ив.

Сърцето на нейния любим преливаше от всичко, което тя бе направила за него, той я обичаше твърде много, за да може случката с диамантите да остави дълбоко впечатление в душата му. Но думите, които бе добре чул: „Вие ме убивате!“, още го тревожеха тайно и разваляха радостта му, докато похвалите, с които обсипваха неговата красива любима, усилваха още повече любовта му. С една дума, всички се занимаваха само с нея и говореха само за щастието, което двамата влюбени заслужават. Готвеха се да заживеят всички заедно в Париж, правеха планове как ще спечелят богатство и ще напреднат в живота, отдаваха се на всички тези надежди, които най-малката искрица щастие тъй бързо поражда у хората. Но в дъното на сърцето си Наивникът изпитваше някакво скрито чувство, което отхвърляше тази илюзия. Той препрочиташе обещанията, подписани от Сен Пуанж, и грамотите, подписани от Лувоа, описаха му тези двама души такива, каквито бяха, или такива, каквито приятелите му смятаха, че са. Всички говореха за министрите и правителството с онази свобода, която французите си позволяват на трапезата си и считат за най-ценната свобода, която могат да вкусят на земята.

— Ако бях крал на Франция — каза Наивникът, — ето какъв министър на войната бих избрал: бих искал той да бъде човек от най-благороден род, за да може да заповядва на благородниците. Бих изисквал да бъде офицер, да е минал през всички чинове и да е поне генерал-лейтенант и достоен да бъде маршал, защото не е ли необходимо той сам да е служил във войската, за да познава службата в подробности, и нима офицерите няма да се подчиняват със сто пъти по-голяма радост на един военен, който като тях се е отличил с храбростта си, отколкото на един кабинетен човек, който, какъвто и ум да има, може в най-добрия случай само да отгатва военните операции? Не бих възразявал, ако моят министър бъде щедър, макар че понякога той може да поставя в затруднено положение пазителя на кралското съкровище. Бих искал той да работи бързо, а също така да се отличава и с онзи весел нрав — привилегия на хората, чиито способности надвишават качествата, които длъжността им изисква, а това толкова се харесва на нацията и прави всички задължения по-леко поносими.

Той желаеше министърът на войната да има такъв характер, защото винаги беше забелязвал, че доброто настроение е несъвместимо с жестокостта.

Може би господин дьо Лувоа не би бил доволен от пожеланията на Наивника, но той имаше по-други достойнства.

Докато вечеряха, болестта на нещастното момиче взе злокобен ход, кръвта й се разпали, обхвана я изтощителна треска. Тя страдаше, но не се оплакваше никак, защото не искаше да смути радостта на сътрапезниците.

Брат й, който знаеше, че тя не спи, отиде до леглото й; остана изумен от състоянието, в което я завари. Всички се стекоха около нея и любимият й се наведе пад главата й. Той бе несъмнено най-разтревожен и най-разчувствуван от всички, но освен прекрасните качества, с които природата го бе надарила, сега той бе придобил сдържаност, а чувството за благоприличие вече доминираше у него.

Веднага повикаха един лекар, който живееше наблизо. Той се оказа един от онези лекари, които преглеждат болните тичешком и объркват болестта, която са видели преди малко, с тази, която виждат в момента, и прилагат слепешком една наука, която си остава несигурна и пълна с опасности въпреки цялата зрелост на една здрава и обмислена диагноза. Той влоши болестта, като предписа прибързано едно лекарство, което беше на мода по онова време. Мода дори в медицината! Тогава тази мания беше прекалено много разпространена в Париж.

Тъжната Сент Ив допринасяше дори повече от лекаря, за да направи болестта си още по-опасна. Нейната душа убиваше тялото й. Рояците мисли, които я измъчваха, внасяха в жилите й отрова, по-опасна и от най-убийствената треска.